Дейвид Морел
Огнена Сиена (54)

7.

Притискайки очилата към носа си, Потър се взираше надолу към имението. Със спускането на машината стените, дърветата и алеите нарастваха бавно. Тъмните петънца постепенно се превърнаха във фигурите на хората, охраняващи входовете или патрулиращи, градинарите, грижещи се за зеленината, прислугата, изпълняваща задълженията си. Откъм полигона се надигна огненото цвете на експлозия.

Обаче на площадката за кацане не се забелязваше никакво движение. Нямаше охрана, не се мяркаше жив човек. Дерек вероятно отдавна е чул приближаването на хеликоптера и е имал достатъчно време да си остави работата, за да дойде до площадката и да го посрещне. „Това не е в негов стил“, помисли си Потър, изгаряйки от яд. Не, разбира се. Дерек обичаше другите да идват при него. Без значение колко го интересуваше това, което Потър му носи, той никога нямаше да си прекъсне работата и да му даде да разбере по този начин колко е зависим от неговата помощ. С всички се държеше като с нисши същества.

Освен с художника, помисли си с нарастваща злоба Алекс. О, Дерек се отнасяше много добре с Малоун, дума да няма. Потър бе виждал Дерек да заповядва да убиват хора заради половината от това, което бе направил Малоун, и въпреки това се примиряваше с характера му, защото искаше да направи портретите. Обаче защо толкова му трябваха на Дерек тия портрети — Потър и представа си нямаше. Ако е решил да се отърве от жена си, добре. Просто си правиш няколко моментални снимки, така, в името на доброто старо време, след това устройваш някакъв нещастен случай и готово. Тази мания за портретите обаче бе направо плашеща. Сутринта, когато Потър се свърза с него по специално обезопасения телефон, за да направи предварителен доклад за свършената работа, бе разбрал за снощния инцидент, за изчезването на Малоун и за подозренията на Дерек, че художникът се е опитвал да разбере какво става в Манастира. Било фалшива тревога.

Грешка, помисли си Алекс. Инцидентът бе станал в много удобно за Малоун време — когато двамата с Дерек отсъстват. И обяснението му се струваше твърде сложно. Потър възнамеряваше да проведе подробно разследване и да хване Малоун в противоречия. Например, ако художникът е бил споходен от среднощно вдъхновение и е хукнал да работи, трябвало е да светне лампата в стаята си. А дали някой е питал охраната видели ли са в стаята му да свети?

„Ще открия грешки в обясненията му — закани се Потър. — Изобщо не трябваше да се захващаме с него. След като го наказахме за това, че отказа да приеме поръчката, историята трябваше да приключи. Не съм забравил как накара Дерек да се държи с мен на стрелбището. Станах на глупак пред него. Е, това повече няма да се повтори. Сега е мой ред.“

Хеликоптерът се отпусна на площадката, Потър разкопча колана и отвори вратичката, чакайки с нетърпение оборотите на витлата да затихнат, за да може да слезе и да намери Дерек. Писъкът бе оглушителен. Вихрушката, вдигната от машината, хвърли прах в очите му и разроши оредялата му коса. Не беше висок и затова му бе малко трудно да слезе: трябваше да скочи на бетона. Стиснал куфарчето в ръцете си, той го стори и макар че бе нисък, се приведе под въртящите се витла и изтича нататък. Тласнат от струята въздух, се насочи към изпитателния полигон.

Някакъв шум зад него обаче го накара да спре. Вик ли бе това? „Не е възможно“, помисли си той. Беше още съвсем близо и шумът от роторите заглушаваше всякакви звуци наоколо. И въпреки това бе сигурен, че чу приглушен вик. Озадачен, Алекс се извърна назад и ако не бе чул вика, нямаше да повярва на това, което виждаше.