Дейвид Морел
Огнена Сиена (15)

2.

Залата бе изпълнена с тихия шум от разговорите на неколкостотин души. Оглеждайки тълпата, Малоун откри Беласар, Потър и Дъг, седнали някъде към средата на централната редица. Двамата телохранители се бяха изправили от двете страни на редицата и зорко оглеждаха всекиго и всичко. Говорът постепенно замря и вече се чуваше само гласът на водещия търга. Малоун се облегна на една от каменните колони и зачака.

Първата картина — нелош Кандински — бе продадена за 600 000 долара. Гледайки как цената се появява на електронното табло в няколко различни валути, Малоун не можа да не си помисли, че само преди десет години неговите работи се оценяваха на не повече от сто долара. А сега вървяха по неколкостотин хиляди. Като се вземе предвид беднотията в света, струваше ли която и да е картина, независимо кой я е нарисувал, тези умопомрачителни суми? Лицемерничеше, знаеше го много добре, защото досега още не бе отказвал пари. И по-голямата част от тях бе в спестявания, които му осигуряваха независимост. Добре че са там, помисли си той, защото ако играта, която се канеше да подхване, пропаднеше, щеше да му потрябва целият му финансов ресурс.

Следващата работа, малко над средното ниво на Клий, замина за 850 000 долара.

Залата обаче се раздвижи чак след като водещият обяви следващата картина — мрачно безрадостен Мънч, но много известно платно — „Потокът“. Минималната цена, посочена в каталога, бе 1,2 милиона долара. Както обикновено, водещият започна от половината — 600 000.

Малоун усети едва забележима промяна в позата на Беласар — моментно напрягане на мускулите, подготовка на вътрешната енергия. Дъг направи лек жест със стика, давайки по този начин знак на водещия, че започва наддаването с обявената сума. Водещият моментално вдигна на 650 000, което веднага бе прието от някакъв друг човек и което Дъг прескочи, след като водещият мина на 700 000. Така се работеше тук. С едва забележимо движение на стика Дъг веднага наддаваше над всяка чужда оферта. Намекът бе ясен. Всички останали в залата можеха да наддават колкото си искат, но Дъг винаги щеше да е малко над тях.

Наддаването спря на 1 милион долара.

— Един милион веднъж — каза водещият. — Един милион втори път.

— Едно и едно — обади се Малоун.

Водещият отправи търсещ поглед към задните редици, очаквайки потвърждение.

— Едно и едно — повтори Малоун.

Изненадан, Дъг се извърна да види кой наддава срещу него и премигна смаяно, като срещна погледа на Чейс. Онова, което каза на Потър и Беласар, навеждайки се към тях, ги накара рязко да погледнат назад.

— Един милион и сто хиляди — каза водещият. — Наддаването стигна до един милион и сто хиляди. Не чувам ли…

— Едно и две — каза Дъг.

— Три — отвърна Малоун.

— Четири.

— Пет.

Макар и застанал толкова далеч от Малоун, виждаше се как водещият полага всички усилия да разбере с кого си има работа, притеснен от дънките, маратонките и коженото яке, опитвайки се да прецени дали има пари.

— Сър, ако нямате…

Един от помощниците се приближи и му прошепна нещо в ухото. Това, което му каза, бе вероятно същото, което някои хора от публиката вече шепнеха помежду си. Бяха познали Малоун и името му вече се носеше от уста на уста.

— Много добре — продължи водещият. — Едно и пет. Не чувам ли…

— Шест.

Гласът този път не бе на Дъг, а на Беласар — добре модулиран баритон, с едва доловим италиански акцент и доста ясно доловимо раздразнение.

— Осем — каза Малоун спокойно.

— Два милиона! — отвърна предизвикателно Беласар.

— Ваша е — сви рамене Малоун. — За вас май „не“ не е отговор.

Яростта в очите на Беласар бе направо осезаема.

— Парите на един търговец на оръжие са същите като на всички останали, не е ли така? — попита Малоун водещия.

Беласар се изправи.

— Е, вярно, че по тях има малко кръв — продължи Малоун. — Но кой може да възрази срещу твърдението, че кръвта и изкуството не си подхождат?

Телохранителите започнаха да се приближават от двете му страни.

Изпреварвайки ги, Малоун тръгна по прохода към Беласар.

— Чейс, какво правиш? — с тревога попита Дъг.

Разтревоженият шепот наоколо се усили.

Лицето на Беласар бе вкаменено от гнева.

— Вие току-що ме накарахте да платя за това платно цял милион повече, отколкото бях възнамерявал.

— Не си спомням да съм ви извивал ръката. Може би Бог иска по този начин да ви подскаже, че имате твърде много пари. Защо не добавите тази сума към онази, която похарчихте, за да разбиете живота ми? Значи се интересувате от моите платна, а? Да, обаче аз реших да променя стила си. Вече ще се занимавам с друго изкуство. Изкуството на представлението.

Бъркайки в двата джоба на якето си, Малоун извади по една туба маслена боя във всяка ръка. Капачките им вече бяха развити и махнати. Стискайки здраво, той изстреля две струи яркочервена боя, разплисквайки я по тъмнокафявия блейзер на Беласар.

Потресен, търговецът на оръжие отскочи назад.

— Цветът на кръвта — каза Малоун. — Можеш спокойно да го наречеш метафора.

Вдигна юмрук да го забие в корема на Беласар, но промени намерението си, защото единият от телохранителите се хвърли към него. Извъртайки се на пета, Малоун сграбчи протегнатата към него ръка, стисната в юмрук, дръпна я към себе си и отмествайки се в последния момент, прехвърли телохранителя през двата най-близки реда, току-що опразнени от панически разбягалата се публика.

— Извикайте полиция! — извиси се нечий глас.

Докато телохранителят се премяташе през столовете, Малоун за втори път се приготви да удари Беласар, но другият бодигард се хвърли към него. Малоун го просна на пода, усети как нещо го убожда във врата и рязко се врътна да види какво е то. С внезапно нараснала тревога забеляза как Беласар отдръпва ръка — беше го боднал с нещо, което бе в пръстена му. Нещо вътре в пръстена. Докато търговецът на оръжие спокойно затваряше капачето на пръстена, Малоун усети как вратът му пламва. Жегата се втурна по цялото му тяло. Имаше време да удари първия телохранител, преди още съзнанието му да се е замъглило. Изпаднал в паника, той замахна, но някой го удари, коленете му се огънаха като гумени и подът се надигна срещу него. Последното, което видя, бе, че една ръка се протегна, сграбчи го и го повлече в бързо сгъстяващата се тъмнина на прохода между редовете. Опита да се съпротивлява, но не можа да помръдне. Последното слухово възприятие бе шумът от влаченето на обувките му по мокета.