Дейвид Морел
Огнена Сиена (107)

10.

Повече никой не й проговори, нито пък погледна към нея. Държаха се така, сякаш я нямаше. „За тях — помисли си Сиена — аз съм вече труп.“

По време на полета, когато сервираха вечеря, на нея не й предложиха нищо — още един пример за презрението, с което я третираха. Не че бе гладна. Смъртта на Чейс бе притъпила чувствата й до такава степен, че изобщо не й беше до ядене. Това обаче нямаше значение: ако искаше да умре от глад, щеше й се поне сама да си го е избрала. Затова стана и докато всички около нея се хранеха, отиде до бокса в опашната част на самолета. Взе си бисквити и чаша чай и когато се върна на мястото си, никой не реагира. Все едно бе невидима като призрак. Изпита неудържимо желание да запрати димящата течност в лицето на Дерек и чак тогава си даде сметка, че отчаянието се е отдръпнало и на негово място е дошла яростта.

Тогава си каза, че трябва да оцелее. За да си го върне. Как щеше да стане това — нямаше никаква представа. Но трябваше да мисли агресивно. Защото да оцелее не бе достатъчно. Трябваше и да накара Дерек да си плати.

Оставила се да бъде обсебена от тази мотивация, тя се насили да вземе една бисквита. Емоциите й бяха в такъв хаос, че от самата мисъл за ядене й се повдигна. Но събра сили, отхапа, задъвка машинално, после преглътна с усилие.

След това отхапа още веднъж и още веднъж.

Продължаваха да не й обръщат никакво внимание. Вперила поглед във врата на Дерек, тя си помисли с внезапно надигнала се злоба: „Хей, ти! Копеле гадно! Аз не съм ти някаква вещ! Не можеш просто да ме закачиш на стената!“ С яд си спомни стаята на Дерек, където бе видяла портретите на другите му жени.

И снимката на сестра му, на която тя толкова приличаше.

И дрехите на манекена, и обувките, акуратно сложени под него, и…

И урната.

„Нищо подобно нямаше да се случи, ако не приличах толкова на сестра му.“

Сестрата на Дерек, разбра тя с внезапно обхванал я хлад, бе единственият шанс, с който разполагаше.