Дейвид Морел
Огнена Сиена (89)

12.

Ресторантът се наричаше „Ел Делфин“. Намираше се само на няколко пресечки от плажа, на една прашна уличка — избеляла едноетажна постройка с дъсчен покрив, боядисан в оранжево, и климатик, сложен на стойка в един от прозорците. Крайно неугледно място, с това изключение, че в него се сервираше най-добрата храна в Санта Клара.

Малко преди здрачаване Малоун и Сиена отвориха вратата на ресторанта и пристъпиха навътре по изтъркания балатум на пода. Отначало им се стори, че всички маси са заети, но веднага след това Чейс мярна една свободна в дъното от дясната им страна. Забеляза и още нещо — военен с чин капитан, разговарящ с други трима мъже. Лицето на капитана — слабо и изпито, с тънки мустачки — приличаше на хищна птица. Сгънатите му огледални очила висяха от горното джобче на ризата му.

— Зад теб — каза Сиена, докато сядаха един срещу друг на масата.

— Да — отвърна Малоун. — Капитанът от пътния пост. Голяма работа! В края на краищата всеки трябва да яде.

Сервитьорката дойде, двамата си поръчаха бира и заразглеждаха омачканото, написано на един-единствен лист меню.

Чейс се пресегна и стисна ръката й.

— Гладна ли си?

— Умирам от глад. Тия скариди май ги бива.

— Препоръчвам ви ги — каза нечий глас.

Сиена вдигна глава, а Малоун се извърна. Капитанът бе застанал до масата им.

— Тогава и аз ще си поръчам — каза Чейс.

— Капитан Рамирес — представи се военният и се усмихна любезно, протягайки ръка.

Малоун я пое.

— Дейл Пери.

— Беатрис Пери. — Сиена също стисна ръката му.

— Приятно ми е.

Чейс забеляза, че Рамирес погледна ръката й да види дали има халка. Обаче преди да тръгнат от Юма, те си бяха купили две.

— Моля да ме извините, че се натрапвам, но бих искал да поздравя гостите ни от Съединените щати. Така мога да упражня малко английския си.

— Който е много добър.

Рамирес скромно благодари.

— Седнете при нас — покани го Малоун.

— Може би само за минутка-две — прие той и каза на приближилата се сервитьорка: — Una otra cerveza^[1]. — После придърпа един стол и седна. — Харесва ли ви тук?

— Много.

— Не намирате ли, че е доста горещичко по това време на годината? Повечето от вашите съотечественици вече са си отишли.

— Всъщност ние обичаме да е по-горещо.

— Сигурно имате огън във вените.

— Когато бях тийнейджър — да.

— Дааа, хубаво е човек да се почувства тийнейджър — засмя се Рамирес. — Госпожо Пери, повечето от американките, идващи тук, са пенсионерки. Рядко може да се види толкова млада жена като вас, идваща от север. — Той направи многозначителна пауза. — И толкова хубава.

Тя се почувства неловко.

— Благодаря.

— Явно сте доста млада, за да сте пенсионерка. Да не сте спечелили от лотарията?

— Откъде този късмет? Дейл е комерсиален художник в Абилин, Тексас. — Този сценарий вече го бяха упражнявали. Номерата на колата и книжката му бяха оттам. — Преди два месеца обаче фирмата му бе закрита.

— Жалко — каза Рамирес без съжаление.

— Дейл винаги е искал да бъде истински художник. Когато фирмата я закриха, му казах, че сам Бог го кара да се вслуша в повика на сърцето си. Събрахме спестяванията си и поехме насам, спирайки по пътя, когато Дейл видеше нещо интересно за рисуване. И така стигнахме дотук.

— Вие сте жена, проявяваща разбиране. Да тръгнете след мечтите на мъжа си…

— Само искам той да е щастлив.

— Сигурен съм, че е така.

— Какво?

— Че го правите щастлив.

Сервитьорката донесе бирите.

Тъкмо когато Рамирес вдигна своята, в ресторанта влезе запъхтян войник и му направи знак да излезе.

Рамирес кимна, после се обърна към Сиена:

— Както виждате, трябва да тръгвам.

— Беше ни приятно да си побъбрим — каза Малоун.

Капитанът обаче не сваляше очи от Сиена.

— Удоволствието бе изцяло мое. Nos vemos.

Той тръгна към вратата и Сиена запита:

— Какво каза тоя?

— „Пак ще се видим.“

Вратата се затвори с трясък зад капитана.

Всички в ресторанта се бяха смълчали, следейки какво ще стане, и след като Рамирес излезе, разговорите се възобновиха.

Сиена се наведе към Чейс и преструвайки се, че му шепне нежни слова, каза:

— Мисля, че ще повърна.

— Поеми си дълбоко въздух.

— През цялото време едва се сдържах да не го направя. — По лицето й проблясваха капчици пот. — Личеше ли ми? Какво, по дяволите, иска той?

Тя шепнеше, страхувайки се да не я чуят.

— Нямам представа.

Полагайки всички усилия да изглежда спокоен, Малоун отпи едра глътка от бирата и му се прииска да беше нещо по-силно.

— Добре поне, че не поиска да се легитимираш.

— Което означава, че не го интересуваме чак толкова. Може би просто му се е приискало да подръпне някой гринго за опашката. Обаче наистина зададе доста въпроси. Вече знае почти толкова, колкото ако ми беше видял документите.

— Много хубаво ме успокояваш.

— И себе си не мога да успокоя.

— Не се шегувам. Наистина ми е лошо. Хайде да се махаме оттук!

— Не можем.

— Какво?

— Ами ако види, че излизаме веднага след него? Ще се запита какво ли ни е притеснило, че даже не сме останали да вечеряме.

— Божичко!

— Нямаме избор — каза Чейс.

Сервитьорката се върна и двамата най-сетне си поръчаха скариди. Малоун трябваше да признае, че Сиена положи усилия да изглежда нормално и си изяде цялата порция. На връщане обаче го помоли да спре, слезе от колата и повърна всичко.