Дейвид Морел
Огнена Сиена (72)

6.

— Чейс, това е ужасно! Нямам думи да ти кажа колко скапано се чувствам — каза Джеб.

Разговорът се провеждаше дванадесет часа по-късно. Намираха се в апартамент над кафенето, където Джеб, запъхтян от бързото изкачване на стълбите, бе вперил изумен поглед в Малоун. Лицето му бе почервеняло от усилието и той изглеждаше малко по-пълен от последната им среща.

— Бях във Вашингтон, когато научих. И дойдох по възможно най-бързия начин. Не искам да си мислиш, че съм те оставил на произвола на съдбата.

— Точно това ми мина през ума.

— Божичко! — Джеб плесна коленете си с длани. — През много неща сме минали с теб, приятелю. Ти ми спаси живота. Заклевам ти се, че никога не съм и помислял да те изоставя без подкрепа. Погрижиха ли се за вас?

Малоун посочи чашите и чиниите на кухненския плот.

— Не знам какво си им казал по телефона, но кажи-речи на всеки кръгъл час идваха с подносите.

— Боже господи, лицето ти! Какво е станало с него?

— Трябваше да го видиш как изглеждаше, преди да го почистят! — отвърна Чейс и му обясни как е получил нараняванията.

— Копелето му мръсно!

— Същата мисъл мога да я изразя и с по-силни думи.

— Ами… — Джеб се извърна към Сиена. Малоун му я бе представил още с влизането му тук, но оттогава по-голямата част от разговора бе посветена на извиненията на Джеб. И му личеше, че полага усилия да не я зяпа смаяно. — Ранена ли сте?

— He. — Сиена преценяващо го изгледа. — Но след всичко случило се не съм изпълнена с кой знае каква увереност.

— Не ви обвинявам, ако си мислите, че не си разбирам от работата. Но ви моля да ме изслушате. — Джеб объркано прокара пръсти през късо подстриганата си руса коса. — Чейс, след като се сдърпа с Беласар в „Содби“, ти просто изчезна от лицето на земята. Последния път, когато са те видели, бил, когато Беласар те боднал с пръстена си и хората му те извлекли от „Содби“.

Сиена не знаеше за тези подробности и сега се наведе разтревожено напред.

— Знаехме също така, че си отпътувал в лимузината на Беласар. И след това… пуф — няма те. Два дни по-късно от Ийст Ривър бе изваден труп с толкова размазано лице, че не можеше да се идентифицира. Без зъби и без пръсти. Лицето беше обгорено с горелка.

Сиена пребледня.

— И беше облечен като теб. Колкото теб висок и с твоето тегло. В джоба на якето му имаше ключ от „Паркър Меридиън“ — хотела, в който ти беше отседнал. И сега сигурно разбираш защо сме направили такова заключение.

— Само че преди това хората на Беласар вече бяха взели багажа ми оттам и ме бяха отписали от хотела — възрази Малоун. — Като сте разбрали, че вече не съм регистриран в хотела, трябвало е да ви стане ясно, че този труп не е бил моят.

— Работата е там, че никой не те е отписвал от хотела.

— Какво?

— Ти още фигурираше в списъка като гост на хотела. Дрехите и нещата ти още си бяха там, когато се качихме в стаята ти.

— Нечии други — да, но не и моите. Чантата ми беше в самолета на Беласар. Направихте ли си труда да сравните евентуалните косми по тези дрехи с тези от дома ми в Козумел? Опитахте ли се да сравните проби от ДНК-то на този труп с мо…

— С какво да ги сравним? Чейс, твоят дом повече не съществува! След като ти си тръгна, булдозерите го изравниха със земята. И камионите отнесоха остатъците.

За миг Малоун изгуби дар слово.

— Но… Беласар ми каза, че е спрял булдозерите. Каза ми, че щял да възстанови… — Гласът му се превърна в хрип. — Точно както ми каза, че хората му са ме отписали от хотела.

— Но дори и тогава не се отказах — продължи Джеб развълнувано. — Опитах се да намеря някой, който евентуално те е видял да слизаш от самолета на Беласар. Безуспешно. Проверих дали властите на летището в Ница са те отметнали като влизащ в страната, но и там нямах късмет. После зачаках някакъв знак от теб. Нищо. Това са пет седмици, Чейс. Отписахме те. Изобщо не очаквах да те видя пак. С всички сили се стараех да накарам шефовете да не го правят, но накрая вече нямаше накъде и те удариха катанеца.

Малоун бе свел поглед и се взираше в ръцете си.

— Ще те разбера, ако ме гледаш накриво — каза Джеб, — но какво би направил ти на мое място? Кълна се — никой от нас не е виновен за това!

Костюмът на Джеб бе измачкан от дългия полет. Очите му бяха зачервени от безсъние. Якото му тяло сякаш бе подпухнало от дългото стоене на едно място.

— Всичко е наред — каза Чейс.

— Наистина искам да изчистя този проблем, приятелю. Не искам да мислиш, че съм те подвел.

— Не мисля. Всичко е наред. Пак сме на линия.

— Сигурен ли си? Лошо няма, така ли?

— Абсолютно.

— А докато вие тук се кълнете във вечна любов, мъжът ми продължава да ни търси. — Тонът на Сиена говореше, че каквото и да изпитва Малоун, тя самата не се чувства особено сигурна. — Непрекъснато ми се струва, че хората му всеки момент ще нахлуят през тази врата. Как ще ни помогнеш?

Джеб за първи път я погледна право в лицето.

— За мен ще бъде удоволствие да ви докажа, че си разбирам от работата.