Дейвид Морел
Огнена Сиена (85)

8.

— Виждам го! — възкликна Сиена, сочейки надясно, където синевата изведнъж блесна на слънцето пред тях.

Пътят вървеше успоредно на морето, постепенно приближавайки се до него. След около три километра се появиха и първите сгради, после китки палми — навлизаха в покрайнините на малко градче. Минаха покрай крайпътен магазин и малък сервиз за коли. Двуетажна къща в пясъчен цвят с покрит с керемиди покрив. Къщата до нея пък бе построена от кирпич. После дойде ред на някакво празно място, потънало в боклуци, а след него — паянтова къщурка. Такъв бе стереотипът навсякъде — богаташки къщи редом с бедняшки колиби. Селище, нямащо никакви претенции за морски курорт. Малко по-навътре в градчето асфалтът свърши и широкият път се превърна в тясна пясъчна улица. Вдясно тя преминаваше в открит площад с пейки за сядане под сенките на дървета, обрамчени от двете страни от полицейски участък и малка бакалия. Отляво, зад верижната ограда, се виждаха сградите на училище, като всяка от тях бе в идеално състояние, районът блестеше от чистота, както и децата, играещи в него.

— Това е Санта Клара — обясни Малоун. — Рибарско селище, открито от американците с кампери, търсещи място, където да прекарат ваканцията си евтино. Толкова много американци идват и си отиват, че няма да направим никакво впечатление. Всъщност, ако си гледаме нашата работа и допринасяме за развитието на местната икономика, ние сме добре дошли.

— Точно такава е целта ми: да гледам нашата работа.

Няколко улички свиваха наляво, но повечето водеха надясно — към палмовите горички и откритите барове и ресторанти покрай морето. Малоун обаче подкара право напред, минавайки покрай редица паркинги за каравани, докато накрая пред тях вече нямаше нищо друго освен пясък. И морето.

— Това е краят на пътя — каза той.

— Не трябва ли да се върнем обратно в градчето и да потърсим място, където да отседнем? — попита го Сиена.

— Не съвсем. Дай да излезем да се поразтъпчем.

Озадачена, Сиена го последва, двамата прекосиха пясъчната ивица и се спряха там, където вълните с тих съсък се плъзваха по мокрия пясък и лизваха леко обувките им. Далеч навътре няколко моторни лодки мързеливо се поклащаха на вълните. Небето бе синьо като морето, слънцето печеше безмилостно.

Чейс с наслада пое соления въздух.

— Божичко, колко обичам да живея край вода — въздъхна той и за миг се сети какво направи Беласар с дома му в Козумел. Помълча малко, колкото да се успокои, и продължи: — Тук се намираме най-близо до Баха Калифорния. Ако напрегнеш зрение, може и да видиш отсрещния бряг. В момента има мараня, но може да видиш скалистите зъбери. Те са на около осем километра оттук. Още по на юг заливът става много по-широк — някъде около сто и петдесет километра.

Той се извърна да огледа и северния бряг, където приближили се към водата пикапи закачаха лодките с дълги въжета и ги извличаха на пясъка.

— Градът е станал по-голям, откакто бях тук за последен път — продължи. — Два от паркингите за каравани ги нямаше, а също и онзи ресторант с масите отвън. Но това би могло да се очаква.

Онова, което обаче не бе очаквал, бе запуснатият и опърпан вид на квартала покрай брега. Сенниците, издигнати на греди и подпрени на палмите, се бяха кипнали на една страна, бетонният вълнолом бе пробит на няколко места. Някои паркинги се бяха разцепили и хлътнали към морето. Какво, по дяволите, бе станало? После изведнъж се сети.

— Миналата година ги удари ураган. Спомням си. Вестниците писаха, че бил много силен. И още не могат да се оправят от него.

Обаче Сиена не гледаше натам, където й сочеше той, а право в него.

— Какво искаш да кажеш, че няма да се връщаме в града, за да търсим място, където да отседнем?

— Ще отидем другаде.

— Нали каза, че това бил краят на пътя?

— Да.

— Тогава…

Малоун се поколеба. Бе я подготвил за всичко друго, с изключение на това.

— Съгласихме се, че единственият начин да се измъкнем от мъжа ти и Ластър е да отидем някъде накрай света и да изгорим мостовете зад нас.

Тя кимна.

— На това място американското сезонно население е част от икономиката. Ако някой се поинтересува откъде идваш, можеш да го излъжеш както си искаш и никой няма да те пита втори път или пък да тръгне да проверява. Местните изобщо не се интересуват откъде идват парите ти и никой не те пита за номера на социалната ти осигуровка. Но за още по-голяма сигурност… — Чейс се извърна на юг към разширяващия се нататък залив. — Питам се дали някъде няма още по-добро място от това. Когато бях тук за последен път, един от местните даваше под наем бъгита. С моя приятел си взехме едно и се разходихме покрай брега. Двадесет и пет километра не срещнахме жива душа. После, точно преди да свърши плажът, пред нас се показа малко рибарско селище.

— Искаш да кажеш — село?

— Не, по-малко от село. Може би не повече от дузина каравани. Простичко. Затова пък пейзажът е страхотен. Хората, които живеят там, са самотници. Никой няма да ни се меси или да ни безпокои.

Известно време се чуваше само далечното ръмжене на моторна лодка.

— Там ли искаш да отидем? — попита Сиена.

Малоун не можа да разбере дали в тона й прозвуча разочарование.

— Това е най-доброто място, за което успях да се сетя. А там вече ще обмислим следващия си ход.

Тя изглеждаше съкрушена.

— Няма да е завинаги. При хора с бизнес като на мъжа ти има голяма вероятност властите да го спипат в крачка или някой от конкуренцията да му види сметката. Просто трябва да издържим, докато това се случи.

— Дерек е майстор в оцеляването.

Отново тишина. Сиена го погледна. После погледна към морето. След това към дюните на изток.

— Какво е онова на онзи хълм?

— Фар. Местните разправят, че бил изоставен.

— Може ли да се качим дотам?

— Разбира се, но ще ни отнеме цял ден да отидем и да се върнем.

— Не днес.

Малоун я погледна озадачено.

— Друг път — каза тя. — След като се установим.

— Искаш ли да останем?

— Животът ми твърде дълго беше прекалено сложен. Непрекъснато си казвах, че трябва да го поопростя — отвърна тя и го хвана за ръката.

— Няма да живеем точно като отшелници. — Чейс стисна пръстите й. — Ако ни се прииска малко нощен живот, можем да прескочим до града. Навремето ресторантите бяха добри. В града се провеждат фиести. В края на краищата хората идват тук да си карат отпуската. Защо да не опитаме? Ако не потръгне, ще отидем някъде другаде.