Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (9)

Девета глава

Стария железен панталон настани Трейси в пералнята. От тридесет и петте затворнически длъжности работата в пералнята се смяташе за най-лошата. Огромното горещо помещение бе изпълнено с перални машини и дъски за гладене, а пратките за пране пристигаха безконечно. Пълненето на пералните машини, изваждането на прането от тях и мъкненето на тежките кошници до гладачницата представляваха безсмислен и изтощителен труд.

Работата започваше в 6.00 и на затворничките им се разрешаваше десетминутна почивка на всеки два работни часа. Към края на деветчасовия работен ден повечето жени припадаха вече от изтощение. Трейси вършеше механично работата си и потънала в собствените си размисли, не разговаряше с никого.

Ърнестин Литълчеп чу за назначението на Трейси и подхвърли:

— Стария железен панталон си е паднала по задника ти.

— Не ми пука от нея — отвърна Трейси.

Ърнестин Литълчеп погледна озадачено.

Пред нея стоеше една напълно различна жена от онова стреснато младо момиче, което докараха преди три седмици в затвора. Нещо я беше променило и Ърнестин Литълчеп изгаряше от любопитство да узнае причината. На осмия ден след изпращането й в пералнята Трейси бе посетена в ранния следобед от една надзирателка, която й съобщи:

— Местят те. Имаш назначение за кухнята.

Най-мечтаната работа в затвора.

В затвора имаше два вида порцион: затворничките се хранеха с някакви буламачи, сандвичи с кренвирши, фасул или отвратителни гозби, приготовлявани в огромни глинени гювечета, докато храната на надзирателките и на служителите в затвора се приготовляваше от професионални готвачи. Менюто им включваше печено месо, прясна риба, пържоли, пилета, пресни зеленчуци и плодове и най-изкусителни десерти. Работещите в кухнята затворнички имаха достъп до тези храни и се възползваха най-широко от тях.

Когато Трейси отиде в кухнята, тя не се учуди особено много, когато видя там и Ърнестин Литълчеп.

Трейси пристъпи към нея.

— Благодаря ти — каза тя и се принуди с голямо усилие да придаде известна приятелска нотка в гласа си.

Ърнестин само изсумтя и не каза нищо.

— Как убедихте Стария Железен панталон да ме премести?

— Тя вече не е при нас.

— Какво й се е случило?

— Тук си имаме една системка. Ако някоя надзирателка се окаже проклетница и започне да ни притеснява, ние я чупим.

— Искаш да кажеш, че директорът се вслушва?…

— Глупости. Какво общо има директорът с това?

— Тогава как успяхте?…

— Много лесно. Когато надзирателката, която искаме да чупим, е дежурна, се подхващат разни караници. Посипват се какви ли не оплаквания. Някоя затворничка започва да се жалва например че Стария железен панталон я опипала. На следващия ден някоя изписква, че са й задигнали нещо от килията, да речем радиото, което естествено се оказва в стаята на Стария железен панталон. Така се изпари и Стария железен панталон. Този затвор се управлява от нас, а не от надзирателките.

— Защо си тук? — запита Трейси. Не проявяваше никакъв интерес към отговора. Важното беше да се завърже някакво приятелство с тази жена.

— Не беше грешка на Ърнестин Литълчеп, повярвай ми. Цяла тайфа момичета работеха за мен.

Трейси я погледна.

— Искаш да кажеш като?… — Тя се подвоуми.

— Крадли? — тя се изсмя. — Нее. Работеха като домашни прислужнички по големите домове. Бях открила собствено бюро за настаняване на работа. Имах поне двайсетина момичета. Разни фрашкани с пари баровци даваха всичко, само и само да си намерят добри прислужнички. Правех страшна реклама из най-добрите вестници и когато ми се обаждаха, пращах при тях от моите момичета. Те се настаняваха по домовете им и когато техните работодатели отиваха на работа или излизаха вън от дома, обираха им сребърните прибори, скъпоценности, кожени палта и каквото и да е друго и офейкваха — Ърнестин въздъхна. — Ако ти кажа колко шибани пари изцицкахме, без да плащаме данъци за тях, просто няма да ми повярваш.

— А как те хванаха?

— Намеси се шибаният пръст на съдбата, гълъбче. Едно от моите девойчета прислужвало на обяд в къщата на кмета, когато неговата гостенка, някаква си дърта дама, се оказала жената, при която работила и офейкала същата тази прислужничка. Полицията я заловила и когато я понатиснали, взела, че пропяла и изпълнила цялата ария, и ето ти я сега тука бедната стара Ърнестин.

Двете стояха сами край една печка.

— Не мога да остана повече тук — прошепна Трейси. — Трябва да се погрижа за нещо отвън. Ще ми помогнеш ли да избягам?

— Я вземи да обелиш оня лук. За довечера трябва да готвим овнешко задушено.

И си отиде.

 

 

Клюкарската мрежа в затвора работеше невероятно добре. Затворничките научаваха за предстоящите събития много преди действително да са се случили. Затворнички, известни като „плъхове“, изравяха изоставени доклади, подслушваха телефонни разговори, четяха пощата на директора, после цялата информация се обработваше и разпращаше до важните затворнички. Списъкът на тези затворнички се оглавяваше от Ърнестин Литълчеп. Трейси виждаше как надзирателките и затворничките се съобразяват с Ърнестин. Когато останалите обитателки на затвора разбраха, че Ърнестин стана защитник на Трейси, никой не смееше повече да я закача. Трейси очакваше най-внимателно кога Ърнестин ще посегне на нея, но едрата чернокожа се държеше на разстояние. Защо ли, учудваше се Трейси.

 

 

Правило 4 от съдържащата десет страници официална брошура, която се връчваше на новопостъпилите затворнички, гласеше: „Сексът под каквато и да е форма е забранен. В една килия могат да бъдат настанени не повече от четири затворнички. На едно легло може да лежи само по една затворничка.“

В действителност всичко това беше така потресаващо различно, че затворничките се отнасяха към тази брошура като към затворническа книжка с анекдоти. В течение на седмиците Трейси наблюдаваше как всеки ден постъпват нови затворнички, нови рибки, и как нещата се развиват по един и същ начин. Първите затворнички, които бяха сексуално нормални, нямаха никакъв шанс. Те влизаха притеснено и плахо, а там ги чакаха лесбийките. Цялата драма се разиграваше по предварително разработен сценарий. В един ужасяващ и враждебен свят лесбийката проявяваше приятелство и съчувствие. Тя канеше своята жертва в залата за почивка, където гледаха заедно телевизия и когато лесбийката я хващаше за ръката, новата затворничка не се дърпаше, понеже се страхуваше да не обиди единствената си приятелка. Новата затворничка бързо забелязваше, че останалите обитатели на затвора я оставят на спокойствие, така зависимостта и интимността с лесбийката нарастваха, докато накрая тя беше готова да прави всичко, само и само да запази единствената си приятелка.

Онези, които се дърпаха, биваха изнасилвани. Доброволно или насилствено, деветдесет процента от попадналите в затвора жени биваха принуждавани да се занимават с хомосексуализъм още през първия месец. Трейси беше ужасена.

— Как може управата да допуска подобно нещо? — обърна се тя към Ърнестин.

— Такава е системата — обясни Ърнестин — и тя действа по един и същ начин във всички затвори, гълъбче. Няма начин да отделиш хиляда и двеста жени от мъжете им и да очакваш, че ще престанат да изпитват желание за полов живот. Ние не изнасилваме заради секса. Изнасилваме заради властта, да им покажем кой тук е истински господар. Новите рибки, които идват тук, са обект на всяка, която иска да прави секс. Единствената защита, която могат да си осигурят, е да станат приятелки на лесбийките. Така никоя няма да ги закача за нищо.

Трейси си даваше ясна сметка, че в случая разговаря със специалист по въпроса.

— И не само затворничките — продължи Ърнестин. — И надзирателките не са по-малко гадни. Пристига, да кажем, някое ново маце и има нужда от наркотик. Започва да се поти, да се тръшка. Тогава надзирателката й намира, да речем, хероин, но иска в замяна да й окаже малко внимание, сещаш ли се? Мацето отива после при надзирателката и работата е опечена. Надзирателите са още по-гадни. Те имат ключове от килиите и нощем просто си влизат, където поискат, и си вземат безплатно маце. Можеш, естествено, да забременееш от тях, но те са в състояние да ти правят и безброй услуги. Прииска ти се например шоколад или да те посети твоят приятел. Тогава буташ на надзирателя и готово. Това се нарича „танто за танто“ и се прилага във всички затвори на страната.

— Ужасно!

— Не, въпрос на оцеляване. — Падащата от тавана на килията светлина се отразяваше в голото теме на Ърнестин. — Знаеш ли защо тук не е разрешено да се използва дъвка?

— Не.

— Защото момичетата я лепят по ключалките на вратите, те не се затварят напълно и така момичетата нощем се измъкват и си ходят една на друга на гости. Спазваме само онези правила, които искаме. Излизащите оттук знаят добре за какво трябва винаги да си държат езика зад зъбите.

 

 

Любовните връзки в затвора процъфтяваха и протоколът между любовниците се спазваше много по-стриктно, отколкото навън. В един неестествен свят се създаваха и изиграваха докрай изкуствени мъжки и женски роли. Мъжките роли възникваха в свят, лишен от мъже. Тези жени променяха имената си. Ърнестин ставаше Ърни, Теси — Текс, Барбара — Боб, Катерин — Кели. Подрязваха си косите или бръснеха главите си и не вършеха никаква къщна работа. Мери Фем, изпълняваща ролята на „съпруга“, чистеше, гладеше и се грижеше за своя „съпруг“. Лола и Паулита се съревноваваха отчаяно коя да спечели благоволението на Ърнестин, като всяка се бореше отчаяно да надделее над другата.

Ревността беше жестока и често водеше до насилие. Ако се установеше, че „съпругата“ гледа друг „съпруг“ или разговаря с такъв в двора на затвора, моментално избухваха скандали. Из затвора непрестанно хвърчаха писма, доставяни от „плъховете“.

Писмата се сгъваха под формата на триъгълничета, известни като „хвърчила“, за да могат лесно да се крият по сутиени и обуща. Трейси виждаше жените да си предават „хвърчила“, като минаваха близко една до друга при влизане в трапезарията или по време на работа.

Трейси виждаше постоянно как затворничките влизат в плътски отношения със своите надзирателки. Тази любов беше породена от отчаянието, безпомощността и покорността. Затворничките зависеха във всичко от своите надзиратели: храна, състояние, дори животът им зависеше от тях. Трейси си наложи да не изпитва каквито и да е чувства към никого.

Секс се правеше денонощно. При душовете, в тоалетната, в килиите, а нощем през решетките и орален секс. „Съпругите“, които принадлежаха на надзирателите и надзирателките, биваха пущани нощем от килиите, за да отидат в тяхното крило на затвора.

След угасването на осветлението Трейси лягаше на леглото и затискаше уши с ръце, за да не чува нищо.

Една вечер Ърнестин измъкна изпод леглото си кутия оризон и започна да го ръси по коридора пред килията. Трейси чу как обитателките и на останалите килии започнаха да правят същото.

— Какво става? — запита Трейси.

Ърнестин се извърна и рязко й се сопна:

— Не е твоя работа. И не ставай от леглото. Лежи си на шибаното легло.

Няколко минути по-късно се разнесе ужасяващ писък от съседната килия, където току-що бяха настанили нова затворничка.

— О, божичко, не! Недейте! Моля ви, оставете ме!

Трейси разбра какво става и почувства, че й се повдига. Писъците продължиха известно време, докато накрая стихнаха и се превърнаха в безпомощни и изтерзани ридания. Трейси стисна силно очи, изпълнена от изгарящ гняв. Как могат жени да се държат така помежду си! Мислеше си, че затворът я е направил по-твърда, но когато се събуди на следващата сутрин, по лицето й личаха следи от засъхнали сълзи.

Реши да не разкрива чувствата си пред Ърнестин. Потна я уж съвсем случайно:

— Защо разпръснахте оризона?

— Това е нашата предупредителна система. Ако надзирателките се опитат да се промъкнат незабелязано, ще чуем стъпките им по пукането на сухия оризон.

 

 

Трейси скоро научи защо затворничките наричат престоя в затвора „ходене на училище“. Затворът предоставяше възможност за учение, но онова, което обитателките му научаваха в него, не беше общоприето учение.

Затворът беше пълен със специалисти по всички видове престъпления. Те си обменяха методи по измами, кражби по магазините, злоупотреби с напитки. Обучаваха се по най-новите хазартни игри, обменяха информация за извършените кражби и за тайни агенти.

Една сутрин по време на почивката в двора Трейси чу как една стара затворничка провежда семинар по джебчийство пред група млади и очаровани нейни колежки.

— Истински майстори са в Колумбия. В Богота има училище, наричат го училище на десетте звънчета. Плаща се по два и половина бона, ако искаш да го завършиш и да станеш джебчия. Там окачват на тавана манекен, облечен в костюм с десет джоба, напълнени с пари и скъпоценности.

— И защо го правят?

— Правят го, защото във всеки джоб има по едно звънче. Не можеш да завършиш училището, докато не научиш да изпразваш всеки един от тези проклети джобове, без да звънне нито едно звънче.

Лола въздъхна.

— По едно време ходех с едно момче, което се движеше сред тълпите от хора, облечен с връхно палто и с извадени отвън ръце, но въпреки това успяваше да пребърка като бог всички джобове.

— Как по дяволите, е вършел това?

— Дясната му ръка беше изкуствена. Той пъхаше истинската си ръка през един отвор на палтото, пребъркваше чуждите джобове и отмъкваше портмонетата.

Обучението продължаваше в занималнята.

— Аз си падам по обирите из гарите — обади се една ветеранка. — Навърташ се, да речем, из някоя железопътна гара, докато забележиш старица, която се мъчи да вдигне куфар или голям пакет и да го пъхне в едно от гардеробчетата. Помагаш й, слагаш багажа в гардеробчето и после й подаваш ключа. Само че ключът е от съседното гардеробче. След като жената си тръгне, отваряш гардеробчето и дим да те няма.

Един следобед в двора две осъдени за проституция и за притежание на кокаин затворнички подеха разговор с някаква новопостъпила, красиво момиче, което изглеждаше на не повече от седемнадесет години.

— Не е чудно, че са те окошарили, гълъбче — мъмреше я по-старата. — Преди да уговаряш цената с някой клиент, трябва първо да го попиташ или да разбереш дали не носи пистолет и никога да не му казваш какво ще му правиш. Остави го той да ти каже какво иска. Защото, окаже ли се ченге, можеш тогава да кажеш, че е искал да те хване натясно, сещаш ли се?

Другата проститутка добави:

— Да. И винаги оглеждай ръцете му. Ако каже, че е работяга, провери дали има груби ръце. Това е сигурно предупреждение. Много от преоблечените носят работнически дрехи, но когато се дойде до ръцете, забравят за тях, защото техните ръце са меки и гладки.

 

 

Времето течеше нито много бавно, нито много бързо. Просто си беше време. Трейси си спомни афоризма на Свети Августин: „Какво представлява времето? Ако не ме питат, зная какво е. Но ако трябва да го обясня не зная как.“

Установеният в затвора ред никога не се променяше.

4:40 Предупредителен звънец

4:45 Ставане и обличане

5:00 Закуска

5:30 Връщане по килиите

5:55 Предупредителен звънец

6:00 Построяване и отвеждане на работа

10:00 Упражнения в двора

10:30 Обяд

11:00 Построяване за отвеждане на работа

3:30 Вечеря

4:00 Връщане по килиите

5:00 Стая за почивка

6:00 Връщане по килиите

8:45 Предупредителен звънец

9:00 Угасване на осветлението

Редът се спазваше строго. Всички затворнички бяха задължени да ходят на храна, в строя не се разрешаваха никакви разговори. В малките чекмеджета в килиите можеха да държат не повече от пет тоалетни принадлежности. Леглата трябваше да се оправят преди закуска и да се поддържат в добър ред през целия ден.

Затворът си имаше и свои специфични звуци: дрънчене на звънци, тътрене на крака по цимента, тръшкане на железни врати, шептене през деня, писъци през нощта… Острото пукане на подвижните радиостанции на надзирателите, тропането на съдовете по време на храна. Човек обаче не можеше никога да се отърси от чувството за телените мрежи, високите стени, самотата, откъснатостта и просмукалата се у всекиго омраза.

Трейси се превърна в примерна затворничка. Тялото й реагираше инстинктивно на звуците на установения в затвора ред: затварящите се пред килиите решетки след проверката, отварянето им сутрин при ставане, звънеца за започване на работа, сигнала за свършване на работа.

Тялото на Трейси беше затворено тук, но духът й бе свободен и той замисляше бягството й.

 

 

Затворничките нямаха право да се обаждат, но им се разрешаваше да ги търсят два пъти месечно по телефона и да разговарят в продължение на по пет минути. Ото Шмит се обади на Трейси.

— Мислех, че ще искаш да научиш — каза смутено той. — Погребението наистина беше хубаво. Погрижих се за всички разноски, Трейси.

— Благодаря ти, Ото. Аз… благодаря ти. — Нямаше какво повече да си кажат.

След това никой не я потърси повече по телефона.

— Момиче, по-добре забрави за външния свят — предупреди я Ърнестин, — там нямаш вече никого.

Лъжеш се, помисли си мрачно Трейси.

Джо Романо.

Пери Поуп.

Съдията Хенри Лорънс.

Антъни Орсати.

Чарлс Станхоуп III.

 

 

Трейси се срещна отново с голямата Берта в двора за разходки. Дворът представляваше голямо открито квадратно място, отделено от едната си страна от високата външна стена на затвора, а от другата от вътрешната стена на затвора. Всяка сутрин пускаха затворничките в продължение на тридесет минути в двора. Това бе едно от малкото места, където се разрешаваха разговорите, затова затворничките се скупчваха на групи и започваха да си обменят последните новини и клюки преди обяд. Когато Трейси излезе за пръв път на двора, внезапно я овладя чувството за свобода и тя разбра, че това се дължи на факта, че е на открито. Виждаше високо горе слънцето, виждаше и няколко кълбести облаци, а някъде из далечното синьо небе чуваше бръмченето на самолет, литнал високо на свобода.

— Ей, ти! Знаеш ли откога те търся — обади се някакъв глас.

Трейси се обърна и видя огромната шведка, която се беше сблъскала с нея в първия ден при пристигането на Трейси в затвора.

— Чух, че си имаш чернокожа лесбийка.

Тя заблъска Трейси към стената и запритиска огромното си тяло към нейното.

— Махай се!

— Имаш нужда от едно хубаво лизане. Сещаш се, нали? И ще го получиш. Цялата ще си моя, гълъбче.

Зад Трейси просъска познат глас.

— Я си разкарай шибаните ръце от нея, задник такъв!

Там стоеше Ърнестин Литълчеп, с огромни стиснати юмруци и искрящи очи, а слънчевите лъчи се отразяваха в блесналия й череп.

— Не си достатъчно мъжествена за нея, Ърни.

— Затова пък съм достатъчно мъжествена за теб — избухна чернокожата. — А си я пипнала още веднъж, а съм ти съдрала задника на закуска. При това пържен.

Атмосферата се зареди моментално с електричество. Двете амазонки се стрелкаха една друга с неприкрита омраза. Готови са да се убият заради мене, помисли си Трейси. След това обаче схвана, че цялата работа няма кой знае колко общо с нея. Спомни си какво й бе казала Ърнестин: „Тук трябва да се бориш, да се отдадеш на любов или да офейкаш. Трябва да стискаш зъби инак си загубена.“

Голямата Берта отстъпи първа. Тя хвърли презрителен поглед на Ърнестин и каза:

— Аз не бързам — после се ухили похотливо на Трейси. — Ти ще останеш дълго тук, гълъбче. Аз също. Доскоро виждане.

Обърна се и си отиде. Ърнестин гледаше след нея.

— Тя е опасна. Спомняш ли си онази медицинска сестра от Чикаго, която избиваше пациентите си? Тъпчела ги с цианкалий, после седяла до тях и ги гледала как агонизират? Е, същият този ангел на милосърдието ти е хвърлил мерак, Уитни. По дяволите! Имаш нужда от лесбийка, която може да те пази. Тогава тази няма да смее да те закача.

— Ще ми помогнеш ли да избягам?

Разнесе се звън.

— Време е за ядене — каза Ърнестин Литълчеп.

Докато лежеше в леглото си тази нощ, Трейси си мислеше за Ърнестин.

Макар че Ърнестин никога вече не бе правила опити да посегне към нея, Трейси не й се доверяваше. Никога нямаше да забрави какво й бяха направили Ърнестин и нейните съкилийнички. Въпреки това Трейси имаше нужда от чернокожата.

 

 

Всеки следобед след вечеря на затворничките разрешаваха да прекарват по един час в залата за почивка, където можеха да гледат телевизия, да разговарят или да прочетат най-новите списания и вестници. Трейси прелистваше някакво списание, когато една снимка привлече погледа й. Беше сватбената снимка на Чарлс Станхоуп III и неговата младоженка, които излизаха усмихнати и хванати под ръка от някаква църква. Снимката сякаш я блъсна с физическа сила. Като го гледаше сега на снимката с щастлива усмивка на лице, я изпълни болка, която се превърна в бясна ярост. Мислеше да обвърже живота си с този човек, а той й обърна гръб, позволи им да я унищожат и да убият детето й. Но това беше в някакво друго време, на друго място, в друг свят. Това беше някакъв въображаем свят. Истинският беше тук.

Трейси затвори шумно списанието.

 

 

В дните за посещения лесно се разбираше кой има приятели или роднини. Тогава затворничките се къпеха, обличаха чисти дрехи, гримираха се. След тези срещи Ърнестин обикновено се връщаше усмихната и щастлива.

— Моят Ал винаги идва да ме види — каза тя на Трейси. — Ще ме чака, докато изляза оттук. И знаеш ли защо? Щото му давам онова, което никоя друга жена не му даде.

Трейси не успя да скрие объркването си.

— Искаш да кажеш… в сексуално отношение?

— Ами да. Това, което става между тези стени, няма нищо общо с живота извън тях. Тук понякога изпитваме нужда да държим в ръцете си някое топло тяло — някой да ни докосне, да ни каже, че ни обича. Трябва да изпитаме чувството, че някой все пак го е грижа за нас. Няма значение дали е истина, или не. Това е всичко, което получаваме. Но изляза ли веднъж навън — Върху лицето на Ърнестин се разля широка усмивка, — тогава се превръщам в истинска шибана нимфоманка^[1] разбираш ли?

Нещо озадачаваше Трейси и тя реши да го изясни още сега.

— Ърни, непрестанно ме защитаваш. Защо?

Ърнестин сви рамене:

— Шибана работа!

— Наистина ми се иска да узная. — Трейси подбираше внимателно думите си. — Всяка жена, която е твоя… твоя приятелка, ти принадлежи напълно. Тя изпълнява всичко, което й кажеш…

— Инак ще й съдера задника.

— Но не се държиш така с мен. Все пак защо?

— Оплакваш ли се?

— Не. Любопитна съм.

Ърнестин се замисли за миг.

— Добре. У теб има нещо, което ми се иска да имам и аз. — Тя забеляза появилото се върху лицето на Трейси изражение. — Не, не това. От това имам толкова, колкото си искам, гълъбче. У тебе има някаква класа. Искам да кажа, има нещо честно и искрено, като у дама, която поднася на гостите си чай със сребърен чайник. Ти принадлежиш точно на този свят, а не на тукашния. Не зная как си се замесила с тия лайнари отвън, но допускам, че някой те е избудалкал. — Тя погледна отново Трейси и каза почти смутено: — В моя живот не съм попадала на кой знае колко свестни неща. Но ти си едно от тях. — Тя се извърна и думите й едва се чуха — И съжалявам много за детето ти. Наистина…

Същата нощ, след като угасиха осветлението, Трейси прошепна в тъмното:

— Ърни, трябва да избягам. Помогни ми, моля те!

— Искам да спя, за бога! Затваряй си устата, чуваш ли?

 

 

Ърнестин се зае да научи Трейси на тайнствения език, който се говореше в затвора. Група жени на двора разговаряха.

— Тази лесбийка стана обратна, лепна се на една белка и сега трябва да я тъпчат с голямата лъжица.

— Беше вече пътничка, сгащиха я на една фиеста и някакъв скапаняк я шитна на касапина. И край на чупката. Довиждане, рубидо.

Трейси имаше чувството, че слуша разговор между марсианци.

— За какво говорят? — запита тя.

Ърнестин избухна в смях.

— Ти да не би да не знаеш английски, малката? Когато лесбийката стане „обратна“, означава, че от „съпруг“ се превръща в „съпруга“. Забърква се с някаква „белка“ — това е жена с беличка и хубавичка кожа като твоята. На такава лесбийка вече нямат доверие, затова започват да я отбягват. „Пътничка“ означава, че присъдата й скоро изтича и тя ще излезе оттук, но са я пипали на „фиеста“, значи вземала е хероин, „скапаняк“ значи надзирателка, която спазва точно правилника и не може да бъде подкупена. После са я „шитнали на касапина“, изпратили са я значи при лекаря на затвора.

— А какво е „рубидо“ и „чупка“?

— Ама ти още нищо не си научила! „Рубидо“ означава временно излизане от затвора, при условие че няма да избягаш, а „чупка“ е денят, в който те освобождават от затвора.

Трейси знаеше, че никога няма да може да си послужи с тези две думи.

 

 

Ърнестин Литълчеп и Голямата Берта се счепкаха истински на следващия ден в двора. Затворничките играеха бейзбол на игрище с малки размери, под зоркото око на надзирателките. Голямата Берта удари топката и се затича към първата база, където стоеше Трейси. Голямата Берта блъсна Трейси, повали я на земята и я захлупи с тяло. После пъхна ръце между краката на Трейси и изсъска:

— Никой не може да ми се противопостави, миличка. Тази нощ ще бъдеш моя и добре ще ти оближа задничето.

Трейси се бореше отчаяно да се освободи от нея. Изведнъж почувства как някой повдига Голямата Берта от нея. Ърнестин беше сграбчила огромната шведка за врата и я стискаше силно за гръкляна.

— Проклета кучко — крещеше като обезумяла Ърнестин. — Предупредих те! — Тя посегна с пръсти към лицето на Голямата Берта и заби нокти в очите й.

— Ослепях! — изрева Голямата Берта. — Ослепях!

Тя сграбчи гърдите на Ърнестин и започна да ги дърпа. Двете жени взеха да се удрят и дращят и четири надзирателки се втурнаха към тях. Цели пет минути не успяха да ги разтърват. Пратиха и двете в карцера. Късно една вечер Ърнестин се прибра в килията си. Лола и Паулита побързаха да отидат до леглото да я утешат.

— Добре ли си? — прошепна Трейси.

— Адски добре — отвърна Ърнестин с приглушен глас и Трейси се замисли колко ли й е било тежко. — Вчера имах „рубидо“. Аз ще се измъкна оттук. Но ти ще си имаш трудности. Тази жена няма да те остави на мира. Не можеш да й убегнеш. И когато й омръзне да прави любов с тебе, ще те убие.

Лежаха в утихналия мрак. Най-сетне Ърнестин отново се обади:

— Май вече е време да поговорим как да го духнеш оттука.