Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (5)

Пета глава

Яка надзирателка със сурово изражение на лицето и боядисана в тъмнокафяво коса се обърна към новопристигналите затворнички:

— Някои от вас ще останат тук дълго, много дълго време. Има само един начин да се справите — забравете всичко за външния свят. Може да направите тук престоя си лек или тежък. Тук съществува ред и вие сте длъжни да го спазвате. Ние ще ви казваме кога да ставате, кога да работите, кога да ядете, кога да ходите в тоалетните. Нарушите ли дори и малко нашия ред, ще съжалите, че сте се родили на този свят. Имаме желание всичко тук да е спокойно и знаем как да се справяме с размирничките. — Погледът й се плъзна върху Трейси. — Сега ще ви заведат на медицински преглед. След това ще се изкъпете на душовете и ще бъдете разпределени по килии. Утре сутринта ще получите трудовите си назначения. Това е всичко.

Надзирателката тъкмо си тръгваше, когато бледо девойче, застанало до Трейси, запита:

— Моля да ме извините, но…

Надзирателката се извърна бързо с освирепяло лице.

— Я си затваряй гадната уста. Ще говориш само тогава, когато те питат. Разбра ли? Това важи и за останалите гаднярки.

Тонът и думите й въздействаха като шок върху Трейси. Надзирателката даде знак на две пазачки в дъното на помещението.

— Изведете тези кучки оттук.

Изкараха всички от помещението и ги подкараха като стадо по дълъг коридор. После ги натикаха в обширна зала, облицована с бели плочки, в която до маса за прегледи стоеше дебел мъж на средна възраст с мръсна престилка.

Една от полицайките извика: „Наредете се!“, и подреди жените на дълга опашка.

Човекът с мръсната престилка каза:

— Уважаеми дами, аз съм доктор Гласко. Съблечете се!

Жените започнаха да се споглеждат в недоумение. Една от тях запита:

— Докъде да се…

— Не знаете ли какво, по дяволите, означава да се съблечете? Свалете си дрехите — всичките!

Жените започнаха бавно да се събличат. Едни изпитваха свян, други гняв, а трети останаха равнодушни. Отляво на Трейси стоеше силно разтреперана петдесетгодишна жена, а отдясно трогателно слабичко девойче на не повече от седемнадесет години. Кожата му бе покрита с акне. Докторът даде знак на първата от редицата.

— Лягай на масата и вдигни крака върху стъпенките!

Жената се поколеба.

— Хайде! Задържаш опашката!

Тя се подчини. Докторът вкара разширител във влагалището й. Докато сондираше, я запита:

— Да имаш някаква венерическа болест?

— Нямам.

— Скоро ще разберем дали е така.

Върху масата я замести втора жена. Когато докторът започна да вкарва същия разширител, Трейси извика:

— Почакайте за момент.

Докторът спря и вдигна учудено глава.

— Какво?

Всички се извърнаха към Трейси.

— Аз… вие не стерилизирахте инструмента — каза тя.

Доктор Гласко й се усмихна.

— Я виж ти! Тук сме имали и гинеколог, значи. Бацилите ли те тревожат? Я марш накрая на опашката!

— Какво?

— Не разбираш ли английски? Върви!

Без да разбира нищо, Трейси застана накрая на опашката.

— А сега, ако не възразявате — каза докторът, — ще си продължим работата.

Той вкара инструмента в легналата на масата жена и Трейси внезапно схвана защо я изпрати накрая на опашката. Той щеше да прегледа всички жени с един и същ нестерилен инструмент, а тя щеше да е последната, прегледана с него. Трейси почувства как в гърдите й се надига гняв. Можеше да ги прегледа отделно, без така преднамерено да разголва достойнството им. А и те му позволяваха да се държи по този начин с тях. Ако всички протестирахме заедно… Дойде и нейният ред.

— На масата, госпожо доктор.

Трейси се подвоуми, но нямаше друг избор. Тя се покачи на масата и затвори очи. Почувства как разтвори краката й после студеният инструмент се пъхна в нея и започна да се върти, да натиска и да й причинява болка. Нарочно й причиняваше болка. Тя стискаше зъби.

— Да имаш сифилис или гонорея? — запита докторът.

— Нямам.

Не искаше да му казва за бебето. Не и на този изверг. Щеше да обсъди въпроса с директора на затвора.

После почувства как извади грубо инструмента от нея. Гласко си постави гумени ръкавици.

— Добре — обърна се той към жените. — А сега се наредете и наведете. Ще прегледам хубавичките ви малки задничета.

Преди да успее да се овладее, Трейси извика:

— Защо е необходимо и това?

Доктор Гласко я прониза с поглед.

— Ще ви обясня защо, докторе. Защото задниците представляват идеални скривалища. Притежавам цяла сбирка от марихуана и кокаин и съм ги намирал у такива като теб.

Той тръгна по редицата и започна да опипва с пръсти анус след анус. На Трейси й се повдигна. Почувства как съдържанието на стомаха й напира в гърлото и започна да я задушава.

— Я си повърнала тука, я съм ти натикал мутрата в повърнатото. — Докторът се обърна към пазачките: — Откарайте ги на душовете! Вонят.

Понесли дрехите си в ръце, голите затворнички бяха подкарани по друг коридор до голямо циментово помещение с десетки открити душове.

— Оставете дрехите си в ъгъла — изкомандва една от полицайките — и започнете да се къпете. Използвайте дезинфекционния сапун. Измийте всяка част на тялото си, от главата до петите, косата измийте с шампоан.

Трейси пристъпи от грубата циментова настилка и застана под душа. Водата беше студена. Докато триеше енергично тялото си, си мислеше. Никога вече няма да съм чиста. Що за хора са това! Как могат да се отнасят по такъв начин с други човешки същества? Не бих могла да издържа това в продължение на цели петнадесет години.

Една от полицайките й подвикна:

— Ей ти! Времето изтече. Излизай!

Трейси се дръпна от душа и мястото се зае от друга затворничка. Подадоха на Трейси тънка и износена хавлиена кърпа и тя едва успя да се избърше с нея.

След като се изкъпа и последната затворничка, ги отведоха под строй в голям склад с рафтове, пълни с дрехи, за който отговаряше някаква затворничка латиноамериканка; тя им взе мярка и им раздаде сиви униформи. Трейси и останалите получиха по две униформени рокли, два чифта долни гащи, два сутиена, два чифта обуща, две нощници, пакет дамски превръзки, четка за коса и торба за мръсно бельо. Полицайките наблюдаваха обличането на затворничките. Когато се приготвиха, ги отведоха в друга стая, където доверена затворничка работеше на голям фотоапарат, поставен върху триножник!

— Застани до стената!

Трейси отиде до стената.

— Анфас!

Тя погледна към апарата. Щрак.

— Обърни глава надясно!

Тя се подчини. Щрак.

— Наляво! — Щрак. — Иди до масата.

Върху масата имаше приспособление за вземане на отпечатъци от пръсти. Притиснаха пръстите на Трейси върху намастилен тампон, а след това и върху бяла карта.

— Лявата ръка! Дясната ръка! Обърши се с онази кърпа. Готова си.

Права е, помисли си вцепенена Трейси. Готова съм. Сега съм само един номер. Без име, без физиономия. Една от полицайките посочи Трейси.

— Уитни? При директора. Последвай ме.

Сърцето на Трейси радостно подскочи. В края на краищата Чарлс беше предприел нещо. Разбира се, не можеше да я изостави, както не би го изоставила и тя. Особеното му държание се дължеше на неочаквания удар, който понесе. Беше имал време да обмисли всичко и да разбере, че все още я обича. Беше вече разговарял с директора и му бе обяснил ужасната грешка. Скоро щяха да я освободят.

Преведоха я по дълъг коридор, през две редици врати с дебели решетки, охранявани от пазач и пазачка. На преминаване през втората врата една затворничка едва не повали Трейси на земята. Същински гигант, най-едрата жена, каквато Трейси беше виждала през живота си — около два метра на височина и сигурно не по-малко от сто и тридесет килограма. Имаше сплескано, надупчено от шарка лице и жълтеникави очи с дивашко изражение. Тя хвана с една ръка Трейси за рамото, за да запази равновесие, а с другата я сграбчи за гърдите.

— Хей! — провикна се жената към пазачката. — Пристигнала е нова рибка! Няма ли да я пуснеш при мене?

Говореше с подчертан шведски акцент.

— Съжалявам. Разпределена е вече, Берта.

Амазонката погали Трейси по бузата. Трейси рязко се дръпна и гигантката избухна в смях.

— Няма нищо, малката. Голямата Берта ще се срещне по-късно с теб. Време имаме предостатъчно. Няма къде да избягаш.

Стигнаха до кабинета на директора. Трейси изгаряше от нетърпение. Дали Чарлс е тук? Или пък е изпратил адвоката си?

Секретарката на директора кимна на пазачката.

— Той я очаква. Ти остани тук.

 

 

Директор Джордж Браниган седеше зад старо и олющено бюро. Беше около четиридесет и пет годишен мъж, слаб, с уморен вид, чувствително лице и хлътнали лешникови очи.

Джордж Браниган работеше от пет години като директор на женския затвор на Южна Луизиана. Пристигна тук с образование на модерен пенолог^[1] и със старание на идеалист, изпълнен с твърда решимост да извърши коренни реформи в затвора. Но затворът го срази, както беше сразил редица други преди него.

Затворът първоначално беше построен така, че да побира по две затворнички в килия, но сега във всяка килия имаше от четири до шест затворнички. Той знаеше, че положението навсякъде е същото. Затворите в цялата страна бяха пренаселени и с недостатъчен персонал. Хиляди криминални престъпници биваха затваряни ежедневно, без да вършат каквото и да е, освен да изострят омразата си и да обмислят своето отмъщение. Системата беше глупава и брутална, но не можеше нищо да се направи.

Позвъни на секретарката.

— Доведете я!

Стражата отвори вратата към вътрешния кабинет. Трейси прекрачи прага.

Директор Браниган огледа застаналата пред него жена. Облечена в сивата затворническа униформа и с изпито от умора лице, Трейси Уитни все още изглеждаше красива. Имаше прекрасно и откровено лице и директорът Браниган се запита докога щеше да се запази такова. Той прояви особен интерес към тази затворничка, защото прочете за нейния процес във вестниците и проучи делото й. Тя беше първата престъпничка, получила такава прекалено сурова присъда, без да е убила никого. Фактът, че неин обвинител беше Джоузеф Романо, правеше нейното осъждане повече от подозрително. Директорът беше просто пазител на осъдените. Той не можеше да мами системата. Самият той представляваше системата.

— Седнете, моля — покани я той.

Трейси седна с удоволствие. Чувстваше коленете си подкосени. Сега щеше да й разкаже за Чарлс и за скорошното й освобождаване.

— Прегледах вашето дело — започна директорът.

Положително Чарлс го е помолил да стори това.

— Виждам, че дълго ще останете при нас. Получили сте присъда от петнадесет години.

Трябваше да измине известно време, преди да схване думите му. В тях имаше нещо ужасно неточно…

— Не сте ли… не сте ли разговаряли… с Чарлс?

От притеснение започна да заеква.

— Чарлс?

Тогава тя разбра всичко. Стомахът й се сви.

— Моля ви — започна тя. — Моля ви да ме изслушате. Аз съм невинна. Мястото не ми е тук.

Колко ли пъти беше чувал същите думи? Сто? Хиляда? Аз съм невинна.

— Съдът е установил, че сте виновна. Най-добрият съвет, който бих могъл да ви дам, е да опитате да се отпуснете. Приемете ли веднъж условията в затвора, тогава ще ви стане много по-леко. В затвора времето не се измерва по часовник, а по календар.

Не мога да остана затворена цели петнадесет години, помисли си отчаяна Трейси. Искам да умра. Моля те, Господи, нека да умра. Но не мога, нали? Тогава бих убила бебето си. Това бебе е твое, Чарлс? Защо не си тук сега да ми помогнеш? Точно в този момент тя го намрази.

— Ако изпитвате някакви особени затруднения — каза директорът, — искам да кажа, ако бих могъл някак да ви помогна, бих искал да дойдете при мен.

Дори докато говореше, той съзнаваше, че думите му са лишени от съдържание. Жената пред него беше млада, красива и свежа. Лесбийките от затвора щяха да й се нахвърлят като зверове. В затвора нямаше дори една сигурна килия, в която да я настани. Почти всяка килия се контролираше от някоя затворничка. До ушите на директор Браниган достигаха слухове за изнасилвания при душовете, в тоалетните и нощем по коридорите. Това обаче си оставаха само слухове, тъй като след това потърпевшите винаги мълчаха. Или умираха. Директор Браниган продължи внимателно:

— При добро поведение може да бъдете освободена след дванадесет или…

— Не!

Това беше вик на дълбоко отчаяние, на пълна безнадеждност. Трейси почувства как стените на директорския кабинет се сгромолясват отгоре й. Тя скочи на крака и се разкрещя. Пазачът хлътна вътре и я сграбчи за ръката.

— По-внимателно — нареди му директор Браниган. Той седна, обзет от безсилие, и видя как отвеждат Трейси.

Поведоха я по коридора край килии, пълни с всевъзможни затворнички. Те впиваха погледи в Трейси, докато преминаваше край тях, и й подвикваха на най-различни акценти. Виковете им не достигаха до съзнанието на Трейси.

— Прясно мляко…

— Пиле меко…

— Пръсни малко…

— Мръсни…

Едва когато стигна до блока на своята килия, Трейси осъзна, че жените повтаряха монотонно: „Прясно месо!“