Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (6)

Шеста глава

В килийния блок „С“ имаше шестдесет жени, разпределени по четири в килия. Когато поведоха Трейси по дългия миризлив коридор, между решетките занадничаха лица с изписано по тях безразличие, похотливост или омраза. Самата Трейси се движеше като замаяна, като в непозната страна, изпаднала случайно в бавно течащ сън. Гърлото й бе разранено от тежките стонове на разтърсеното й тяло. Повикването в директорския кабинет представляваше последната й надежда.

Сега вече не съществуваше нищо. Нищо, освен вцепеняващата мозъка й мисъл, че през следващите петнадесет години ще остане затворена в това мъчилище.

Надзирателката отвори вратата на една килия.

— Влизай!

Трейси запремига и се заоглежда. В килията имаше три жени, които мълчаливо я наблюдаваха.

— Мърдай! — заповяда надзирателката.

Трейси се подвоуми, после пристъпи в килията. Чу как вратата хлопна зад гърба й. Ето че пристигна у дома си.

Тясната килия едва побираше четири легла, малка маса с пукнато огледало отгоре й, четири малки шкафчета и тоалетна чиния без седалка в най-отдалечения ъгъл.

Обитателите на килията не сваляха погледи от нея. Най-сетне някаква пуерториканка наруши тишината.

— Като че ли си имаме нова съквартирантка.

Говореше с дълбок, гърлен глас. Щеше да е красива, ако не беше сиво-синият белег от удар с нож, слизащ от слепоочието до гърлото. Изглеждаше на не повече от четиридесет години, докато човек не се вгледаше внимателно в очите й.

Една приклекнала на земята мексиканка на средна възраст промърмори:

— Que suerte verte! Приятно ни е да се запознаем. За какво те окошариха, querida?

Трейси стоеше като вцепенена, без да може да отговори. Третата беше чернокожа, висока над метър и осемдесет, с присвити, наблюдателни очи и студен, отблъскващ израз на лицето. Главата й беше обръсната и черепът й лъщеше на неясната светлина.

— Онова легло в ъгъла е твоето.

Трейси пристъпи към леглото. Дюшекът беше отвратителен, изпоцапан от господ знае колко много други обитателки. От погнуса не можеше да се докосне дори до него. Без да иска, изрази гласно мислите си.

— Не… не мога да спя на този дюшек.

Дебелата мексиканка се ухили.

— И не е необходимо, гълъбче. Hay tiempo. Можеш да спиш на моя.

Трейси внезапно осъзна атмосферата в килията и мисълта я блъсна с физическа сила. Трите жени я наблюдаваха с втренчени погледи и я караха да се чувства разголена. Прясно месо! Изведнъж се ужаси. Сигурно съм се объркала, помисли си Трейси. О, божичко, нека съм се объркала.

Най-сетне си възвърна гласа.

— Към кого… към кого да се обърна за чист дюшек.

— Към господ — изсумтя чернокожата. — Но напоследък не се е мяркал насам.

Трейси се извърна и огледа отново дюшека. По него пълзяха едри, черни хлебарки. Не мога да остана тук, премина през главата на Трейси. Остана ли, ще полудея.

Сякаш прочела мислите й, чернокожата каза:

— Не тръгвай против течението, рожбо.

Трейси дочу отново гласът на директора: „Най-добрият съвет, който бих могъл да ви дам, е да опитате да се отпуснете…“

Чернокожата продължи:

— Аз съм Ърнестин Литълчеп — тя кимна по посока на жената с огромния белег. — Това е Лола. От Пуерто Рико е, а онази дебелана е Паулита от Мексико. Ти коя си?

— Аз… аз съм Трейси Уитни. — На устата й беше да каже бях Трейси Уитни.

Изпитваше кошмарното чувство, че самоличността й изчезва. Внезапно й прилоша и тя се хвана за ръба на леглото, за да не падне.

— Откъде си, гълъбче? — запита пълната жена.

— Съжалявам, но не ми… не ми се говори сега.

Трейси изведнъж почувства, че не може повече да се държи на крака. Тя се отпусна тежко на ръба на отвратителното легло и изтри с полата си капчиците пот по челото. Моето бебе, помисли тя. Трябваше да кажа на директора, че очаквам дете. Може дори да ми дадат самостоятелна килия.

Чу приближаващи се стъпки по коридора. Край килията премина надзирателка. Трейси отиде бързо до вратата.

— Извинете — извика тя. — Налага се да се видя с директора. Аз съм…

— Веднага ще ти го пратя — изръмжа през рамо надзирателката.

— Не ме разбирате. Аз съм…

Надзирателката отмина.

Трейси захапа кокалчетата на пръстите си, за да не закрещи.

— Да не си болна, гълъбче? — запита пуерториканката.

Без да може да отговори, Трейси поклати глава. Върна се до леглото, огледа го за миг, после бавно легна на него. Това представляваше акт на безнадеждност, на пълно поражение. След това затвори очи.

 

 

Десетият й рожден ден беше най-вълнуващият в живота й. Ще обядваме в ресторанта на Антонайн, съобщи баща й.

Антонайн! Това име събуждаше във въображението й представата за съвършено друг свят, свят на красотата, разкоша и богатството. Трейси знаеше, че баща й не разполага с много пари. Следващата година вече непременно ще отидем на летуване, обичаше да повтаря баща й вкъщи. А сега отиваха в ресторанта на Антонайн! Майка й й облече нова зелена рокля.

Я ги виж!, възкликна баща й с гордост. Аз съм с двете най-красиви дами в Ню Орлиънс. Всички ще умрат от завист.

Антонайн представляваше всичко, за което си беше мечтала Трейси. Дори много повече. Навсякъде, като в някаква приказна страна, беше украсено елегантно и с вкус, с бели покривки и кърпи за маса и блестящи чинии със сребърни и златни монограми. Същински дворец, помисли си Трейси. Обзалагам се, че тук идват крале и кралици. От прекалено вълнение не можеше дори да се нахрани, не сваляше за миг очи от прекрасно облечените мъже и жени. Когато порасна, обеща пред себе си Трейси, ще идвам всяка вечер в ресторанта на Антонайн и ще водя със себе си мама и татко.

Не ядеш нищо, каза майката на Трейси.

И за да й достави удоволствие, Трейси сложи с усилия няколко хапки в уста. Поднесоха й специална торта с десет свещички, келнерите изпяха „Честит рожден ден“, а останалите гости се обърнаха към тях, изръкопляскаха и Трейси се чувстваше като същинска принцеса. Изведнъж чу звъна на преминаващия отвън трамвай.

 

 

Звънът беше силен и настоятелен.

— Вечеря! — обяви Ърнестин Литълчеп.

Трейси отвори очи. В целия блок се заотваряха с трясък врати. Трейси остана да лежи на леглото и правеше опити да се върне в миналото.

— Хей! Кльопачка! — извика младата пуерториканка.

При мисълта за ядене й се повдигна.

— Не съм гладна.

Паулита, дебелата мексиканка, каза:

— Es llano. Всичко е много просто. На тях не им пука гладна ли си, или не. Всички са длъжни да се явят в трапезарията.

Затворничките започнаха да се подреждат отвън в коридора.

— Размърдай се или ще ти видят сметката — предупреди я Ърнестин.

Не мога да мръдна, мислеше си Трейси. Оставам тук.

Нейните съквартирантки излязоха от килията и се наредиха в редица по две. Ниска, набита надзирателка със силно изрусена коса забеляза легналата Трейси.

— Ей, ти! — извика тя. — Не чу ли звънеца? Ставай!

— Не съм гладна, благодаря ви — отвърна Трейси. — Моля да ме извините.

Надзирателката опули от удивление очи. После връхлетя като фурия в килията и застана разкрачена до леглото на Трейси.

— За коя, по дяволите, се смяташ? Да не искаш да те обслужват в стаята? Я си размърдай задника и се нареждай на опашката! Бих могла да подам рапорт. Случи ли се отново, отиваш в карцера. Ясно ли е?

Трейси не я разбра. Не разбираше нищо от онова, което ставаше около нея. Тя се свлече от леглото, излезе от килията и се нареди на опашката. Застана до една чернокожа.

— Защо Трябва да…

— Млък! — изръмжа Ърнестин Литълчеп с крайчеца на устата. — Забранено е да се говори в строя.

Подкараха жените по тесен и мрачен коридор, през две редици врати за безопасност и ги въведоха в огромна трапезария, пълна с големи дървени маси и столове. Имаше и дълъг шубер, от масите зад който се вдигаше пара. Затворничките се наредиха пред него, за да получат храната си. Менюто се състоеше от оводнено ядене с риба, омекнал зелен грах, безцветен крем карамел и по избор чаша слабо кафе или консервирано плодово питие. В тенекиените чинии изсипваха с черпаци от отблъскващата храна, докато жените се придвижваха в опашката, а обслужващите зад шубера други затворнички подвикваха непрестанно: „Минавай! Следващата… Минавай! Следващата…“

Подадоха храната и на Трейси, а тя застана объркана и не знаеше къде да отиде. Огледа се за Ърнестин, но чернокожата не се виждаше никъде. Трейси доближи една от масите, на която седяха Лола и дебелата Паулита. На масата имаше още двадесет жени, които поглъщаха храната като гладни вълчици. Трейси погледна съдържанието на своята чиния и я бутна встрани; отново й се повдигна.

Паулита се присегна и грабна чинията.

— Ако не го искаш, ще го взема аз.

— Хей, трябва да ядеш, инак няма да устискаш дълго тук.

Не ми се живее, помисли, обзета от безнадеждност Трейси. Искам да умра. Как тези жени могат да търпят подобен живот? Откога ли са тук? От месеци? Години?… Спомни си отново за вонящата килия и за отвратителния дюшек и й се прииска да изкрещи. Стисна силно зъби, за да не издаде звук.

Мексиканката я заговори:

— Хванат ли те, че не ядеш, и хайде в карцера. — Тя забеляза изписалото се недоумение върху лицето на Трейси. — Дупката… в самостоятелната килия. Няма да ти хареса. — Тя се приведе напред. — За първи път ли си в дранголника, а? Е добре, ще ти дам един съвет, querida. Тук командва Ърнестин Литълчеп. Дръж се мило с нея и си наред.

 

 

Тридесет минути след влизането на жените в трапезарията се разнесе звън и всички се изправиха на крака. Паулита грабна останалото от съседната чиния грахово зърно. Трейси се нареди до нея в редицата и жените тръгнаха под строй обратно към килиите си. Вечерята беше свършила. Беше четири часът следобед — оставаха й да издържи още пет часа до угасването на осветлението.

Когато Трейси се върна в килията, Ърнестин се беше вече прибрала. Трейси се запита къде ли е била по време на вечерята. Ужасно много й се искаше да я използва, но не можеше пред тези жени. Щеше да чака да угасят осветлението. Приседна на ръба на леглото.

— Разбрах, че не си хапнала нищо от вечерята — обади се Ърнестин Литълчеп. — Глупаво е.

Откъде е научила! И защо я е грижа за това?

— Как мога да се срещна с директора?

— Трябва да направиш писмена молба. После надзирателките ще я използват за тоалетна хартия. Всяка затворничка, която иска среща с директора, я мислят за нарушителка. — Тя пристъпи към Трейси. — Тук можеш да си навлечеш куп неприятности. Онова, от което имаш нужда, е да си намериш приятелка, която да може да ти спестява тези неприятности. — Тя се усмихна, при което се показа предният й златен зъб. Гласът й звучеше тихо. — Някоя, която познава всичките им хватки в тази зоологическа градина.

Трейси вдигна глава към ухиленото лице на чернокожата. То сякаш плуваше някъде горе по тавана.

 

 

Никога не беше виждала такова високо създание.

Това е жираф, каза баща й.

Бяха в зоологическата градина на парка Адубан. Трейси много обичаше този парк. Неделен ден отиваха там да слушат концертите на духовия оркестър, а след това майка й и баща й я водеха в аквариума или в зоологическата градина. Трейси вървеше бавно и гледаше затворените в клетки животни.

Татко, не им ли е неприятно, че са затворени.

Баща й се смееше. Не, Трейси. Чудесно си живеят. Тук се грижат за тях, хранят ги, а неприятелите им не могат да им сторят нищо лошо.

На Трейси й се струваше, че са нещастни. Искаше й се да отвори клетките и да ги пусне на свобода. Никога не бих пожелала да ме затворят като тях, мислеше си Трейси.

 

 

В 8.45 из целия затвор задрънчаха предупредителни звънци. Съкилийничките на Трейси започнаха да се събличат. Трейси не помръдна от мястото си.

— Имаш петнадесет минути, за да се приготвиш за сън — каза Лола.

Жените свалиха дрехите и облякоха пижамите. Изрусената надзирателка мина край килията. Щом забеляза, че Трейси продължава да лежи, тя се спря.

— Събличай се! — нареди й тя. После се обърна към Ърнестин. — Не си ли й обяснила?

— Да. Всички й казахме.

Надзирателката се обърна отново към Трейси.

— Знаем как да се справяме с бунтарките — предупреди я тя. — Прави каквото ти се казва, да не ти загрея задника.

После си отиде.

— Добре е да се вслушаш в думите й, гълъбче — посъветва я Паулита. — Железния панталон е долна кучка.

Трейси се надигна бавно, обърна се с гръб и започна да се съблича. Свали дрехите си, с изключение на пликчетата си и нахлузи през главата грубата нощница. Усети, че жените не свалят погледи от нея.

— Наистина имаш хубаво тяло — забеляза Паулита.

— Да, чудесно е — потвърди като ехо Лола.

Трейси почувства как по тялото й преминават тръпки.

Ърнестин пристъпи към Трейси и я погледна.

— Ние сме ти приятелки. Ще се грижим добре за теб — гласът й хриптеше от вълнение.

Трейси се дръпна като ужилена.

— Остави ме на мира! Всички ме оставете. Не съм… не съм такава.

Чернокожата се изкиска.

— Ще бъдеш такава, каквато поискаме, гълъбче.

— Hay, tiempo. Време имаме много.

Лампите угаснаха.

 

 

Тъмнината се оказа неприятел на Трейси. Тя седеше напрегнато на ръба на леглото. Чувстваше, че останалите просто изчакват, след което щяха да се нахвърлят отгоре й. Да не би пък да си въобразяваше? Беше толкова възбудена, че навсякъде около себе си виждаше заплаха. С какво я бяха заплашили? Всъщност с нищо. Може би просто искаха да се държат с нея приятелски, а тя беше доловила нещо злокобно в техните предложения. Беше чувала за хомосексуална дейност по затворите, но това положително представляваше изключение, а не някакво правило. Един затвор не може да позволи подобно нещо.

Въпреки всичко изпитваше някакво натрапчиво съмнение. Реши да остане будна през цялата нощ. Посегнеше ли някоя, щеше да вика за помощ. Задължение на надзирателките беше да не допускат да се случи нещо лошо със затворничките. Убеди се сама, че няма от какво да се безпокои. Просто трябваше да остане нащрек.

Трейси седеше на ръба на леглото и се вслушваше във всеки шум. Чу как трите жени отидоха една подир друга до тоалета, как го използваха и се върнаха в леглата си. Без да може повече да издържа, Трейси също се отправи към тоалета. Опита се да пусне водата, но кранчето не работеше. Вонята беше непоносима. Върна се бързо на леглото си и отново седна. Скоро ще просветлее, помисли си тя. Сутринта ще помоля за среща с директора. Ще му разкажа за бебето. Сигурно ще ме преместят в друга килия.

Тялото й беше като изпънато и парализирано. Тя полегна на леглото и в следващия миг почувства как нещо пълзи към врата й. Едва не изкрещя. Трябва да издържа до сутринта. Всичко ще се уреди утре сутринта, мислеше Трейси.

В 3.00 вече не можеше да държи очите си отворени. Заспа.

 

 

Събуди се от някаква ръка, която затискаше устата й, и от други две ръце, сграбчили я за гърдите. Опита се да стане и да извика, но почувства как разкъсват пликчетата и нощницата й. Между бедрата и се пъхнаха ръце и започнаха да разтварят краката й. Трейси се бореше отчаяно и се мъчеше да стане.

— Спокойно — прошепна глас в тъмнината — и няма да ти се случи нищо лошо.

Трейси ритна с крак по посока на гласа. Докосна едра плът.

— Carajo! Дайте й да разбере на тази кучка — процеди задъхано гласът. — Свалете я на пода.

Върху лицето на Трейси се стовари корав юмрук. Някой се хвърли отгоре й, хвана я здраво и просто я задуши, неприлични ръце започнаха да я изнасилват.

Трейси успя да се освободи за миг, но една от жените я сграбчи и блъсна главата й в железните перила на леглото. Почувства как от носа й руква кръв. Хвърлиха я върху циментовия под, разтвориха ръцете и краката й и ги затиснаха. Трейси се бореше като обезумяла, но не можеше да се справи едновременно и с трите. Тя почувства как по тялото й плъзнаха хладни длани и топли езици. Разтвориха краката й и напъхаха в нея някакъв твърд и студен предмет. Тя се гърчеше безпомощно и отчаяно се опитваше да извика. Една ръка понечи да запуши устата й, но Трейси впи зъби в нея и отхапа с всичка сила.

Чу се сподавен вик.

— Кучка такава.

Върху лицето й заваляха юмруци… Болката я замайваше все повече и повече, докато накрая престана да чувства каквото и да е.

 

 

Събуди я дрънченето на звънеца. Лежеше напълно гола върху студения циментов под на килията. Трите й съкилийнички лежаха по леглата си.

Железния панталон крещеше по коридора:

— Ставайте, обличайте се!

Когато надзирателката мина край килията, тя забеляза Трейси, която лежеше на пода сред малка локва кръв, със смазано лице и със затворено и подуто око.

— Какво, по дяволите, става тук?

Тя отключи вратата и прекрачи в килията.

— Може да е паднала от леглото — предположи Ърнестин Литълчеп.

Надзирателката пристъпи до Трейси и я побутна с крак.

— Ей, ти! Ставай!

Трейси чу гласа, той идваше сякаш от дън земя. Да, помисли си тя. Трябва да стана, трябва да се махна оттук. Обаче не можеше дори да се помръдне. Тялото я болеше до мозъка на костите.

Надзирателката я сграбчи за лактите, изправи я в седнало положение, а Трейси почти изгуби съзнание от силната болка.

— Какво се е случило?

Трейси различи с едното си око неясните образи, които очакваха нейния отговор.

— Аз… аз — опита се да отговори Трейси, но не можеше да произнесе нито дума. Направи нов опит и някакъв дълбоко скрит в нея атавистичен инстинкт я подтикна да промълви: — Паднала съм от леглото…

Надзирателката се озъби:

— Не обичам умните серсемки. Сега ще те напъхам в карцера, та да се научиш да проявяваш по-голямо уважение.

 

 

Това беше като пълна забрава, като някакво завръщане в утробата на майка й. В тясната подземна килия нямаше никакви мебели, с изключение на тънкия и износен дюшек, хвърлен направо върху студения циментов под. Някаква противна дупка на пода служеше за тоалетна. Трейси лежеше в тъмнината и си тананикаше със затворена уста някакви народни песни, на които много отдавна я беше научил баща й. Дори и не подозираше, че се намира на крачка от пълното загубване на разсъдъка.

Трейси нямаше представа къде е, но това беше без значение. Занимаваше я само болката от изтерзаното й тяло. Сигурно съм паднала и съм се ударила, но мама ще се погрижи за мен. Тя извика с изнемощял глас: Мамо… и като не получи отговор, отново заспа.

 

 

Спа четиридесет и осем часа, агонията се смени от болка, а болката от силно раздразнение. Трейси накрая отвори очи. Отвсякъде я заобикаляше небитие. Беше толкова тъмно, че не различаваше дори очертанията на килията. В съзнанието й нахлуха спомени. Бяха я завели на лекар. Думите му прозвучаха отново в ушите й… „Спукано ребро и фрактура на китката. Ще ги облепя с лейкопласт… Раните и натъртванията са лоши, но ще оздравеят. Пометнала е бебето…“

— О, бебче мое — простена Трейси. — Умъртвили са бебето ми.

Заплака. Плачеше за загубата на бебето. Плачеше за себе си. Плачеше за целия този скапан свят.

Трейси лежеше върху тънкия дюшек в студения мрак и се изпълваше от такава непреодолима омраза, която буквално разтърсваше цялото й тяло. Мислите й изгоряха и се изпепелиха, съзнанието й се освободи от всякакви емоции освен от една: отмъщението. Това не беше отмъщение, насочено против трите й съкилийнички.

И те бяха жертва като нея. Не, тя ще преследва четиримата мъже, които й бяха причинили всичко това и бяха унищожили живота й.

Джо Романо: „Вашата майка вдъхваше известна надежда. Но тя не ми каза, че има такава брутална дъщеря.“

Антъни Орсати: „Джо Романо работи за един човек име Антъни Орсати. Орсати управлява целия Ню Орлиънс…“

Пери Поуп: „Като се признаете за виновна, вие спестявате на щата разноските по процеса…“

Съдията Хенри Лорънс: „През следващите петнадесет години вие ще бъдете затворена в женския затвор на Южна Луизиана…“

Това бяха нейните неприятели. А после и Чарлс, който дори не я изслуша. „Ако си имала такава нужда от пари, защо не обсъди това с мен… Очевидно не съм те познавал добре… Можеш да постъпиш с бебето така, както намериш за добре…“

Щеше да ги принуди да й платят. Всички до един. Все още нямаше представа как. Знаеше само, че ще си отмъсти.

Утре, помисли тя. Ако утрото настъпи.