Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (14)

Четиринадесета глава

— И вторият падна, Трейси — изкиска се доволно Ърнестин Литълчеп. — Из улицата се говори, че твоят приятел Пери Поуп е зарязал вече правото. Наистина му се е случило нещо много лошо.

Те пиеха кафе с мляко в малко кафене, разположило масите си на тротоара на Ройъл стрийт. Ърнестин се изкиска на висок глас.

— В главата си имаш мозък, момиче. Няма да искаш да въртиш бизнес с мен, нали?

— Благодаря ти, Ърнестин. Други са ми плановете.

Ърнестин нетърпеливо я запита:

— Кой е следващият?

— Лорънс. Съдията Хенри Лорънс.

 

 

Хенри Лорънс беше започнал кариерата си като дребен адвокат в Луисвил, щата Луизиана. Правото почти никак не го привличаше, затова пък той притежаваше две много ценни качества: имаше представителен вид и никакви морални устои. Според неговата философия, правото представляваше крехка вейка, която можеше да се огъва според нуждите на неговия клиент. След като имаше такива разбирания, никак не бе чудно, че наскоро след пристигането си в Ню Орлиънс адвокатската практика на Хенри Лорънс започна да процъфтява сред определена група клиенти. Започна с дребните провинения, пътните нарушения, после с по-големите провинения и крупните престъпления, а когато се издигна до върховете, беше станал вече експерт в дискредитирането на свидетели, подкупването на съдебни заседатели и всеки, който би могъл да му е от полза за делото, което гледаше. Казано накратко, беше човек от категорията на Антъни Орсати. Пътищата на двамата щяха неизбежно да се срещнат. Така и стана. Това бе съюз, сключен по законите на мафията. Лорънс скоро се превърна в говорител на фамилия Орсати и когато настъпи моментът, Орсати го издигна до положението на съдия.

 

 

— Нямам представа как ще притиснеш съдията — каза Ърнестин. — Богат е, силен е, недосегаем е.

— Богат и силен е — поправи я Трейси, — но не е недосегаем.

Трейси бе разработила вече своя план, но когато се обади по телефона в кабинета на съдията, моментално разбра, че незабавно трябва да го промени.

— Свържете ме със съдията Лорънс, моля.

— Съжалявам, но съдията Лорънс не е тук — отвърна секретарката.

— Кога го очаквате? — запита Трейси.

— Не мога да ви кажа.

— Много е важно. Дали ще се върне утре сутринта?

— Не. Съдията Лорънс е извън града.

— Не бих ли могла да се свържа с него където и да се намира?

— Страхувам се, че това не е възможно. Негова светлост е извън страната.

Трейси прикри умело разочарованието в гласа си.

— Разбирам. Мога ли да запитам в коя страна се намира?

— Негова светлост е в Европа, участник е в международен симпозиум по съдебно право.

— Колко неприятно — отвърна Трейси.

— Кой се обажда, моля?

Умът на Трейси трескаво работеше.

— Тук е Елизабет Роун Дейстин, председателка съм на Южния клон на Американската асоциация на съдиите. На двадесети този месец организираме в Ню Орлиънс годишната ни вечеря, на която ще връчим нашата награда. Ние избрахме съдията Лорънс за съдия на годината.

— Това е прекрасно — отвърна секретарката, — но се страхувам, че Негова светлост няма да се върне дотогава.

— Колко жалко! С такова нетърпение очаквахме да чуем една от прочутите му речи. Съдията Лорънс спечели единодушно всичките гласове на нашия изборен комитет.

— Положително ще му е неприятно да пропусне тържеството.

— Така е. Сигурна съм, разбирате, че това е голяма чест. Носители на нашата награда са редица от най-изтъкнатите съдии на страната. Един момент! Хрумна ми нещо. Смятате ли, че съдията може да ни издиктува няколко думи, с които да приеме наградата, няколко благодарствени думи, нали разбирате?

— Ами, какво да ви кажа… просто не зная. Програмата му е много напрегната.

— Събитието ще се отрази много широко от националната телевизия и от вестниците.

Настъпи тишина. Секретарката знаеше, че Негова Светлост обича много да се появява по екраните на телевизията и по страниците на вестниците. Всъщност, доколкото й се струваше и на самата нея, настоящото му пътуване беше главно с такава цел.

— Може би ще съумее да намери време да запише няколко думи за вас. Ще го попитам — отвърна тя.

— О, това ще бъде великолепно — отвърна възторжено Трейси. — Това ще придаде значимост на цялата вечер.

— Бихте ли желали Негова светлост да насочи думите си към нещо по-специално?

— Разбира се. Бихме желали да каже нещо за… — Тя се подвоуми. — Знаете ли, струва ми се, че е малко сложно. По-добре ще е лично да му обясня.

Отново настъпи кратко мълчание. Секретарката беше изправена пред дилема. Имаше нареждане да не съобщава на никого местонахождението на шефа си. От друга страна, именно той щеше да я упрекне, ако тя станеше причина да се лиши от такава престижна награда. Тогава отвърна:

— Не бива да давам никаква информация, но съм сигурна, че той би направил изключение за нещо толкова важно. Можете да се свържете с него в Москва, хотел „Русия“. Той ще остане там през следващите пет дни, а след това…

— Чудесно. Веднага ще се свържа с него. Много ви благодаря.

— И аз ви благодаря, госпожице Дейстин.

 

 

Телеграмите бяха адресирани до съдията Хенри Лорънс, хотел „Русия“, Москва. Първата гласеше:

СЛЕДВАЩОТО ЗАСЕДАНИЕ НА СЪДИИТЕ МОЖЕ ДА СЕ СЪСТОИ. ПОТВЪРДЕТЕ УДОБНА ДАТА. КАКТО ЗНАЕТЕ, МЯСТОТО Е УГОВОРЕНО.

БОРИС

Втората телеграма, получена на следващия ден, гласеше:

ИСКАМ СЪВЕТ ПО ПЛАНА ЗА ПЪТУВАНЕТО. САМОЛЕТЪТ НА СЕСТРА ВИ ПРИСТИГНА КЪСНО, НО КАЦНА БЛАГОПОЛУЧНО. ПАСПОРТЪТ И ПАРИТЕ СА ИЗГУБЕНИ. ТЯ Е НАСТАНЕНА В ПЪРВОКЛАСНА ШВЕЙЦАРСКА ВИЛА. РАЗНОСКИТЕ ЩЕ УРЕДИМ ПО-КЪСНО ПО СМЕТКА.

БОРИС

Последната телеграма имаше следния текст:

СЕСТРА ВИ ЩЕ НАПРАВИ ПОСЛЕДЕН ОПИТ ЗА ПОЛУЧАВАНЕ НА ВРЕМЕНЕН ПАСПОРТ ОТ АМЕРИКАНСКОТО ПОСОЛСТВО. ВСЕ ОЩЕ НЯМА ИНФОРМАЦИЯ ЗА НОВА ВИЗА. ПРЕД ШВЕЙЦАРСКИЯ, РУСКИЯТ РЕД ИЗГЛЕЖДА ЧУДЕСЕН. ЩЕ ИЗПРАТИМ СЕСТРА ВИ С КОРАБ В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ.

БОРИС

 

 

НКВД изчака търпеливо получаването на нови телеграми и след като такива не последваха, арестуваха съдията Лорънс.

Разпитът продължи десет денонощия.

— На кого изпратихте информацията?

— Каква информация? Не разбирам за какво говорите.

— Говорим за плановете. Кой ви предаде плановете?

— Какви планове?

— Плановете за съветската атомна подводница.

— Да не сте полудели! Каква представа имам аз от съветски подводници?

— Това искаме да разберем и ние. С кого направихте тайните заседания?

— Какви тайни заседания? Аз нямам никакви тайни.

— Добре. Кажете ни кой е Борис?

— Кой Борис?

— Мъжът, който е внесъл парите на ваша сметка в Швейцария.

— Каква моя сметка в швейцарска банка?

Русите се вбесиха.

— Твърде упорит глупак сте — заявиха му те. — Ще ви дадем добър урок не само на вас, но и на всички останали американски шпиони, които се опитват да подкопават нашата велика родина.

Когато най-сетне разрешиха на американския посланик да го посети, съдията Хенри Лорънс беше отслабнал с десетина килограма. Не можеше да си спомни кога пазачите му бяха разрешили да спи за последен път. Самият той се бе превърнал в трепереща развалина.

— Защо се държат така с мен? — запита съдията с дрезгав глас. — Та аз съм американски гражданин. Съдия съм. За бога, измъкнете ме оттук!

— Правя всичко, което е по силите ми — убеди го посланикът.

Видът на съдията Лорънс просто го шокира. Посланикът беше посрещнал съдията Лорънс и останалите членове на Съдийския комитет при пристигането им преди две седмици. Мъжът, когото посланикът беше посрещнал, нямаше нищо общо с това раболепно и уплашено до смърт човешко същество, което сега се унижаваше пред него.

Какво, по дяволите, искат сега руснаците, чудеше се посланикът. Съдията не е по-голям шпионин от самия мен. После мрачно си помисли: Примерът с мен може би не е чак толкова уместен.

Посланикът поиска официално среща със секретаря на Политбюро, а когато му отказаха, той уреди такава с един от министрите.

— Принуден съм да направя официален протест — заяви гневно посланикът. — Поведението на вашата страна по отношение на съдията Лорънс с нищо не е оправдано. Смешно е да се нарече шпионин човек с неговото обществено положение.

— Ако сте свършили — отвърна хладно министърът, бъдете така добър да погледнете тук.

Той връчи на посланика копия от телеграмите. Посланикът ги прочете и вдигна смутено глава.

— Какво нередно има в тях? Най-обикновени телеграми.

— Така ли мислите? Може би ще ги прочетете отново? Този път обаче дешифрирани.

Той подаде на посланика нови копия от телеграмите. Някои думи в тях бяха подчертани.

СЛЕДВАЩОТО ЗАСЕДАНИЕ НА СЪДИИТЕ МОЖЕ ДА СЕ СЪСТОИ. ПОТВЪРДЕТЕ УДОБНА ДАТА. КАКТО ЗНАЕТЕ, МЯСТОТО Е УГОВОРЕНО.

БОРИС

 

 

ИСКАМ СЪВЕТ ПО ПЛАНА ЗА ПЪТУВАНЕТО. САМОЛЕТЪТ НА СЕСТРА ВИ ПРИСТИГНА КЪСНО, НО КАЦНА БЛАГОПОЛУЧНО. ПАСПОРТЪТ И ПАРИТЕ СА ИЗГУБЕНИ. ТЯ Е НАСТАНЕНА В ПЪРВОКЛАСНА ШВЕЙЦАРСКА ВИЛА. РАЗНОСКИТЕ ЩЕ УРЕДИМ ПО-КЪСНО ПО СМЕТКА.

БОРИС

 

 

СЕСТРА ВИ ЩЕ НАПРАВИ ОПИТ ЗА ПОЛУЧАВАНЕ НА ВРЕМЕНЕН ПАСПОРТ ОТ АМЕРИКАНСКОТО ПОСОЛСТВО. ВСЕ ОЩЕ НЯМА ИНФОРМАЦИЯ ЗА НОВА ВИЗА. ПРЕД ШВЕЙЦАРСКИЯ РУСКИЯТ РЕД ИЗГЛЕЖДА ЧУДЕСЕН. ЩЕ ИЗПРАТИМ СЕСТРА ВИ С КОРАБ В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ.

БОРИС

Оказах се истински глупак, помисли си посланикът.

 

 

На представителите на пресата и на обществеността не разрешиха да присъстват на процеса. Обвиняемият прояви упоритост до края и отрече да е пристигнал в Съветския съюз с шпионска задача. Обвинението му обеща смекчаващи вината обстоятелства, ако разкрие имената на своите ръководители. Съдията Лорънс би продал и душата си, но уви, не можеше да го направи, понеже не ги познаваше.

В деня след процеса в „Правда“ се появи кратко съобщение, че известният американски шпионин съдията Хенри Лорънс е обвинен в шпионаж и е осъден на петнадесет години затвор с тежка принудителна работа в Сибир.

Случаят Лорънс обърка американското разузнаване. В ЦРУ, ФБР, Секретната служба и Министерството на финансите плъзнаха всевъзможни слухове.

— Не е наш човек — заявиха от ЦРУ. — По всяка вероятност е човек от Министерството на финансите.

От Министерството на финансите отрекоха да имат нещо общо със случая.

— Не, сър. Лорънс не е наш агент. Сигурно проклетото ФБР отново си пъха носа в наша територия.

— Никога не сме чували за него — заявиха от ФБР. — Навярно е изпълнявал държавна поръчка на военното разузнаване.

Военното разузнаване, объркано като всички останали, предпазливо заяви: „От наша страна няма никакви изявления.“

Всяко ведомство обаче бе убедено, че съдията Хенри Лорънс е бил изпратен в чужбина от друга тяхна сродна организация.

— В края на краищата трябва да признаем, че проявената от него смелост буди истинско възхищение — заяви ръководител на ЦРУ. — Той се оказа издръжлив човек. Не призна нищо, не предаде никого. Да ви кажа истината, бих желал да имаме повече хора като него.

 

 

Работите на Антъни Орсати не вървяха както трябва и шефът на мафията не разбираше защо. Щастието му изневеряваше за първи път в живота. Започна с измяната на Джо Романо, после Пери Поуп, а сега и отстраняването на съдията, замесен в някаква налудничава шпионска история. Всички те бяха съставна част от машината на Орсати — хора, на които той разчиташе.

Джо Романо заемаше централно място във фамилната организация и Орсати сега не можеше да му намери заместник. Бизнесът вече не се ръководеше така стегнато, започнаха да се получават оплаквания от хора, които никога преди това не биха дръзнали да го направят. Тръгна дума, че Тони Орсати вече е остарял, че не може вече да дърпа юздите на хората си, че организацията му се разпада.

Последната капка, която преля чашата, бе един телефонен разговор с Ню Джърси.

— Чуваме, че имаш неприятности в този град, Тони. Искаме да ти помогнем.

— Какви неприятности — настръхна Орсати. — Напоследък имах някое и друго затруднение, но всичко се оправи.

— Ние чуваме съвсем други работи, Тони. Говори се, че градът ти е станал малко размирен и няма кой да го ръководи.

— Аз го ръководя.

— Може би това вече не е напълно по силите ти. Възможно е да се преуморяваш. Сигурно се нуждаеш от помощ.

— Този град е мой. Никой не може да ми го отнеме.

— Хей, Тони, та кой е споменавал, че се кани да ти го отнеме? Ние просто искаме да ти помогнем. Фамилиите от изток се събраха и решиха да изпратят няколко наши хора при вас да ти окажат известна помощ. В това няма нищо лошо, нали сме стари приятели?

Антъни Орсати почувства студени тръпки по тялото си. В цялата тази работа имаше само едно нередно нещо: малката помощ щеше да стане голяма и да се търкаля като снежна топка.

 

 

Ърнестин беше сготвила за вечеря скариди с бамя, сега гозбата къкреше на печката и двете с Трейси чакаха да се прибере Ал. Септемврийската гореща вълна беше изопнала до крайност нервите на всички, затова, когато Ал най-сетне влезе в малкия апартамент, Ърнестин избухна:

— Къде се мотаеш, по дяволите! Шибаната вечеря прегоря, а и на мен ми писна да чакам.

Ал обаче беше прекалено възбуден, за да се поддаде на нейното лошо настроение.

— Мъчих се да открия онзи негодник. И сега, момичета, чуйте какво открих. — Той се обърна към Трейси. — Мафията е вдигнала ръка срещу Тони Орсати. Фамилията от Ню Джърси идва тук да вземе властта. — Върху лицето му се разля широка усмивка. — Спипа го ти това копеле. — Той погледна Трейси в очите и усмивката му мигом угасна. — Не си ли щастлива, Трейси?

Каква странна дума, помисли си Трейси. Щастлива. Беше забравила нейното значение. Питаше се дали някога отново ще изпита нормални чувства. От дълго време единствената й мисъл бе да отмъсти за онова, което причиниха на майка й и на нея. И сега, когато всичко беше вече почти приключило, чувстваше в себе си една голяма празнина.

 

 

На следващата сутрин Трейси се отби в една цветарница.

— Искам да изпратите цветя на Антъни Орсати. Погребален венец от бели карамфили, със стойка и широка панделка с надпис: ПОЧИВАЙ В МИР.

На една картичка написа: „От дъщерята на Дорис Уитни.“