Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (12)

Дванадесета глава

Ню Орлиънс

Петък, 25 август, 10.00 часа сутринта

Лестър Торънс, касиер на Първа търговска банка в Ню Орлиънс, се гордееше с две неща: с мъжествеността си по отношение на жените и възможността да преценява правилно своите клиенти. Приближаващият петдесетте Лестър беше дългурест, с бледо лице, мустаци и дълги бакенбарди. На два пъти се размина с повишението в службата, затова пък за отплата използваше сега банката като лично бюро за завързване на запознанства. Отдалеч подушваше проститутките и изпитваше истинско удоволствие да му оказват безплатните си услуги. Самотните вдовици представляваха особено лесна плячка. Те бяха с най-различна външност, възраст и степен на отчаяние и рано или късно заставаха пред неговото гише. Ако бяха превишили временно кредитите си, Лестър ги изслушваше най-внимателно и съчувствено, и забавяше изплащането на издадените от тях чекове. Дали не биха желали в израз на благодарност да излязат някога да вечерят заедно? Много клиентки търсеха неговата помощ и му доверяваха прекрасни тайни: да им отпусне например заем без знанието на техните съпрузи… Изразяваха желание някой подписан от тях чек да се запази в тайна… Решаваха да се развеждат и молеха Лестър да им изплати веднага семейните влогове. Лестър проявяваше голяма готовност да удовлетворява желанията им. Както и те неговите.

В тази петъчна сутрин Лестър разбра, че щастието му се е усмихнало. Той зърна жената в момента, в който премина през вратата на банката. Каква красавица! Пригладената й коса падаше върху раменете, тясната пола и опънатият пуловер очертаваха фигура, на която всяка хористка от Лас Вегас страшно би завидяла.

В банката имаше още четирима касиери и очите на младата жена зашариха от гише на гише, сякаш търсеха помощ. Когато погледът й падна върху Лестър, той кимна любезно и окуражително й се усмихна. Тя се упъти към неговото гише, така както очакваше и Лестър.

— Добро утро — поздрави с топъл глас Лестър. — С какво мога да ви услужа? — Забеляза наболите през кашмирения пуловер зърна на гърдите й и си помисли: Бебче, какво ли не бих направил за теб!

— Страхувам се, че имам големи неприятности — промълви тихо жената. Говореше с най-приятния южен акцент, какъвто Лестър беше чувал някога.

— Затова съм и тук — отвърна сърдечно той, — за да разрешавам неприятностите.

— О, и аз се надявам на това. Опасявам се, че направих нещо ужасно!

Лестър й отправи най-очарователна и бащинска усмивка.

— Не вярвам, че една прекрасна млада дама като вас е способна да направи нещо ужасно.

— О, наистина е така. — Светлокафявите й очи бяха разширени от ужас. — Секретарка съм на Джоузеф Романо. Преди седмица той ми нареди да поръчам нови празни чекове за текущата му сметка, а аз чисто и просто забравих да го направя. Сега нямаме чекове и когато той научи, не зная какво може да ми се случи. — Тя изговори всичко с тих и кадифен глас.

Името на Джоузеф Романо беше много добре известно на Лестър. Романо беше превъзходен клиент на банката, макар и в личната му сметка да имаше относително малка сума. Всички знаеха, че истинските му пари се перяха другаде.

Романо положително има вкус за секретарки, помисли си Лестър. После отново се усмихна:

— Успокойте се, проблемът не е чак толкова сериозен, госпожо?…

— Госпожица Хартфорд. Лурийн Хартфорд.

Госпожица! Това наистина беше щастлив ден. Лестър. Почувства, че всичко ще се уреди прекрасно.

— Веднага ще ви поръчам нови чекове. Ще ги получите след две-три седмици и…

От гърдите й се отрони лек стон, който се стори на Лестър твърде многообещаващ.

— О, прекалено късно е, а и господин Романо вече ми е сърдит. Просто не мога да се съсредоточа върху работата си, нали разбирате? — Тя се приведе напред така, че гърдите й опряха гишето. После изрече задъхано:

— Ускорите ли издаването на чековете, тогава с удоволствие бих заплатила и допълнително.

Лестър отвърна със съжаление:

— Ах, Лурийн, невъзможно е… — Забеляза, че очите й се наляха със сълзи.

— Да ви кажа правото, това може да ми коства работата.

— Моля ви… Готова съм на всичко.

Думите й прозвучаха като музика в ушите на Лестър.

— Ще ви кажа как ще постъпя. Ще позвъня да ми ги приготвят спешно, а вие ще ги получите в понеделник. Добре ли е?

— О, вие наистина сте великолепен!

Гласът й преливаше от признателност.

— Ще ви ги изпратя в канцеларията и…

— По-добре сама да си ги взема. Не искам господин Романо да научи за глупавата ми постъпка.

Лестър се усмихна снизходително:

— В това няма нищо глупаво, Лурийн. Понякога Всички ние постъпваме малко небрежно.

— Никога няма да ви забравя. До понеделник — прошепна с нежен глас тя.

— Ще ви чакам тук. — Нищо нямаше да е в състояние да го задържи у дома.

Тя му отправи заслепяваща усмивка и излезе с бавни крачки от банката. Каква забележителна походка! Лестър пристъпи с усмивка към картотечния шкаф, извади номера на сметката на Джоузеф Романо и направи по телефона спешна поръчка за нови чекове.

 

 

Хотелът на Кармен стрийт не се отличаваше от стотиците останали хотели в Ню Орлиънс, ето защо Трейси се спря на него. Тя живееше от седмица в малка и скромно мебелирана стая. В сравнение със затворническата килия стаята приличаше на същински дворец.

Когато се върна от срещата с Лестър, Трейси свали черната си перука, прекара пръсти през собствената си чудесна коса, махна меките контактни лещи от очите си и избърса тъмния грим от лицето си. После седна на единствения стол в стаята и дълбоко въздъхна. Всичко вървеше като по вода. Лесно научи къде е банковата сметка на Джо Романо. Трейси погледна анулирания чек издаден от Романо на името на майка й за закупения имот. „Джо Романо! Не можеш дори да го докоснеш с пръст“ й беше казала Ърнестин.

Ърнестин не беше права, а Джо Романо заемаше първото място в нейния списък. После следваха останалите. Всички до един.

Тя затвори очи и отново преживя чудото, довело я дотук…

 

 

Почувства как тъмните ледени води се сключиха над главата й. Щеше да се удави и това я ужаси. Тя потъна надолу, ръцете й докоснаха тялото на детето, сграбчиха го и тя изскочи на повърхността. В отчаяната си борба да се освободи Ейми повлече наново и двете към дъното, като размахваше неистово ръце и крака. Дробовете на Трейси щяха да се пръснат от задушаване. Самата тя се бореше да се измъкне от този воден гроб, стискаше здраво малкото дете, но чувстваше, че силите й я напускат. Няма да се справим, мина й през ума. Ще умрем и двете. После чу някакви гласове, усети как издърпват тялото на Ейми от ръцете й и закрещя: „Не, за бога!“

Силни ръце хванаха Трейси през кръста и някакъв глас й каза:

— Всичко е наред. Успокой се! Всичко премина!

Трейси потърси с обезумял оглед Ейми и видя, че е спасена и е в ръцете на някакъв човек. Миг след това ги измъкнаха от дълбоките и жестоки води…

Цялата случка щеше да бъде отразена с няколко реда на втора страница в сутрешния вестник, ако не ставаше дума за това, че една затворничка, която не можеше да плува, бе рискувала живота си и бе спасила от удавяне детето на директора на затвора. Още същата вечер вестниците и телевизионните коментатори превърнаха Трейси в героиня. Самият губернатор Хебър посети затворническата болница, придружен от директора Браниган, за да види Трейси.

— Ти извърши истинска геройска постъпка — каза директорът. — Госпожа Браниган и аз сме ти безкрайно благодарни.

Гласът му се задави от вълнение. Трейси все още се чувстваше слаба и разстроена от случилото се.

— Как е Ейми?

— Скоро ще бъде съвсем добре.

Трейси затвори очи. Нямаше да го понесе, ако й се беше случило нещо. Спомни си за проявената от нея студенина, когато детето не искаше нищо друго от нея освен любов, и се почувства силно засрамена. Случката й отне възможността да избяга, но съзнаваше ясно, че ако трябва отново да направи същото, нямаше да се поколебае нито за миг да го повтори.

Причината за нещастието бързо се изясни.

— Аз съм виновна — призна Ейми на баща си. — Играехме си на топка, Трейси се затича да вземе топката и ми каза да я чакам, но аз се качих на стената да я виждам по-добре и паднах във водата. Но Трейси ме спаси, татко!

 

 

Тази нощ оставиха Трейси в болницата под наблюдение и на следващата сутрин я отведоха в кабинета на директор Браниган.

Журналистите бяха научили за случката и сега я чакаха представители на ЮПИ и „Асошиейтед прес“, местната телевизионна станция също беше изпратила екип.

Същата вечер беше излъчено съобщение за героизма на Трейси, то се пое от националната телевизия и новината за спасяването на детето започна да нараства като търкаляща се снежна топка. „Тайм“, „Нюзуик“, „Пийпъл“ и стотици други вестници разпространиха новината из цялата страна. И тъй като съобщенията не стихнаха, в затвора заваляха писма и телеграми, с които се настояваше за помилването на Трейси Уитни.

Губернатор Хебър обсъди въпроса с директор Браниган.

— Трейси Уитни излежава тук наказание за сериозно престъпление — отбеляза директор Браниган.

Губернаторът се замисли.

— Но тя няма никакво полицейско досие преди това, нали, Джордж?

— Точно така, сър.

— От друга страна — продължи благоразумно губернаторът, — тази Уитни наистина прояви забележителна смелост. Превърна се в истинска героиня.

— В това няма никакво съмнение — съгласи се директор Браниган.

Губернаторът запали пура.

— Какво е твоето мнение, Джордж?

Джордж Браниган подбра много внимателно думите.

— Вие, губернаторе, положително разбирате добре, че в цялата тази случка аз съм замесен лично, при това много дълбоко. Спасено беше моето дете. Но ако се абстрахираме от това, аз не мисля, че Трейси Уитни е криминална личност, както не вярвам и в това, че може да представлява каквато и да е опасност за обществото, при положение че бъде пусната на свобода. Най-настоятелно препоръчвам да я помилвате, сър.

Губернаторът, който тъкмо се канеше да обяви отново кандидатурата си, долови нещо интересно в неговите думи.

— Все пак, трябва да бъдем много внимателни в подобни случаи — каза той.

Точно подбраният момент в политиката беше най-важното нещо.

 

 

След като обсъди въпроса със своя съпруг, Сю Елън се обърна към Трейси:

— Директор Браниган и аз бихме се радвали много, ако се съгласиш да живееш в къщата с нас. Отзад имаме свободна стая. Тогава ще можеш да се грижиш за Ейми по цял ден.

— Благодаря ви — отвърна изпълнена с признателност Трейси. — С най-голямо удоволствие.

 

 

Всичко се подреди чудесно. Трейси не само че нямаше вече да прекарва заключена всяка нощ в килията, но и отношенията й с Ейми напълно се промениха. Ейми обожаваше Трейси и Трейси отвърна на чувствата й. Вече й доставяше удоволствие да бъде заедно с това умно и любвеобилно дете. Те играеха на старите си игри, гледаха филми на Уолт Дисни по телевизията и четяха. Трейси почти стана член от семейството.

Но когато изпълняваше някоя поръчка и трябваше да отиде в затвора, Трейси неизбежно се сблъскваше с Голямата Берта.

— Късметлия кучка излезе — изръмжа Голямата Берта. — Но един ден ще се върнеш отново при обикновените хора. Подготвям това, скъпа.

 

 

Три седмици след спасяването на детето Трейси и Ейми играеха на гоненица в двора, когато Сю Елън Браниган излезе с бързи крачки от къщата. Тя се спря за момент да ги погледа.

— Трейси — извика след това. — Директорът току-що се обади по телефона. Вика те да отидеш веднага в кабинета му.

Трейси бе обладана от внезапен страх. Дали това не означава, че я връщат отново в затвора? Да не би Голямата Берта да бе използвала влиянието си и да бе уредила нещо? Или пък госпожа Браниган беше решила, че Ейми и Трейси са се сближили прекалено много?

— Да, госпожо Браниган.

Директорът стоеше на прага на кабинета си, когато въведоха Трейси.

— Заповядай, седни — покани я той.

Трейси се опита да отгатне съдбата си по неговия глас.

— Имам чудесна новина за теб — той спря, завладян от необяснимо за Трейси вълнение. — Току-що получи заповед от губернатора на Луизиана, с която те помилва напълно. Заповедта влиза незабавно в сила.

Мили боже, наистина ли директорът каза онова, което ми се дочу? Страхуваше се да проговори.

— Искам да знаеш — продължи директорът, — че всичко това не е заради спасението на моето дете. Ти постъпи импулсивно, така както би постъпил всеки честен гражданин. За мен няма абсолютно никакво съмнение. Ти не би могла да бъдеш опасна за обществото, в което живеем. — После се усмихна и добави: — Ще липсваш на Ейми. Както и на нас.

Трейси стоеше като онемяла. Само директорът да узнаеше истината! Ако не се беше случил този инцидент, сега хората на директора щяха да я преследват като беглец.

Трейси просто не беше в състояние да възприеме всичко това.

— Аз… аз не зная какво да кажа.

— Не е необходимо да казваш каквото и да е. Всички тук се гордеем много с теб. Госпожа Браниган и аз очакваме да постигнеш много, когато излезеш на свобода.

Значи всичко беше истина. Тя беше свободна. Трейси почувства такава слабост, че се наложи да се хване здраво за облегалката на стола. Когато най-сетне успя да проговори, гласът й прозвуча уверено.

— Много неща бих искала да постигна, директор Браниган.

 

 

Последния ден преди излизането на Трейси от затвора една затворничка от същия килиен блок се приближи до нея.

— Значи излизаш?

— Да — отвърна Трейси.

Затворничката се казваше Бети Франсискъс, беше току-що прехвърлила четиридесетте, но все още беше привлекателна и излъчваше някаква гордост и независимост.

— Ако имаш нужда от помощ отвън, обади се в Ню Йорк на един мъж. Името му е Конрад Морган. — Тя пъхна бележчица в ръката на Трейси. — Занимава се с реформите в областта на наказателното дело. Обича да помага на хора, които са лежали по затворите.

— Благодаря ти, но не смятам, че ще имам нужда.

— Човек никога не знае. Запази този адрес.

Два часа след това Трейси прекрачи прага на затвори и попадна пред телевизионните камери. Нямаше желание да разговаря с репортерите, но когато Ейми се отскубна от ръката на майка си и се хвърли в прегръдките на Трейси, камерите забръмчаха. Точно тази снимка се появи вечерта във вестниците и по телевизията.

Свободата престана да бъде само абстрактна дума за Трейси. Сега това представляваше нещо осезаемо, нещо физическо, състояние, на което трябваше да се наслаждава и да му се отдава напълно. Свободата означаваше да диша чист въздух, означаваше уединение, а не стоене на опашки за храна и слушане на звънци. Означаваше топли вани и ароматни сапуни, меко бельо, елегантни дрехи и обувки с високи токове. Означаваше да имаш име вместо един номер. Свободата означаваше да се отскубнеш от Голямата Берта, да се отърсиш от страха от масово изнасилване и от убийственото еднообразие на затворническия ред.

Трейси трябваше да привикне към новополучената свобода. Докато крачеше из улиците, тя внимаваше да не се блъсне в някого. Сблъсъкът със затворничка представляваше искрата, от която понякога избухваше същински пожар в затвора. Трейси се приспособяваше най-трудно към липсата на заплахи при контакт с хората. Сега никой с нищо не я заплашваше.

Трейси разполагаше с пълната свобода да провежда плановете си.

 

 

Чарлс Станхоуп III видя по телевизията освобождаването на Трейси от затвора. Все още е красива, помисли си той. Като я наблюдаваше, му се струваше невъзможно да е извършила което и да е от престъпленията, в които я обвиняваха. Той погледна изрядната си съпруга, седнала кротко в стаята с плетка в ръка. Чудя се дали не направих грешка!

 

 

Даниел Купър видя Трейси по телевизията от апартамента си в Ню Йорк. Той прояви пълно безразличие към нейното освобождаване. Изключи телевизора и се върна към папката с документи, по която работеше.

 

 

Джо Романо се засмя силно, когато видя Трейси по телевизията. Късметлия кучка беше тази Уитни. Обзалагам се, че затворът добре й се е отразил. Сега е станала още по-опърничава. Един ден може отново да се срещнем.

Романо беше доволен от себе си. Предадената от него картина на Реноар на търговеца на крадени вещи бе вече купена от някакъв частен колекционер в Цюрих. Романо получи петстотин хиляди долара от застрахователната агенция и други двеста хиляди от търговеца. Романо естествено раздели парите с Антъни Орсати.

Романо спазваше добросъвестно отношенията си с него, защото знаеше какво се случва с онези, които не постъпват коректно в сделките си с Орсати.

 

 

В понеделник по обяд Трейси отново се появи в Първа търговска банка в Ню Орлиънс под името госпожица Лурийн Хартфорд. В този час банката гъмжеше от посетители. Пред гишето на Лестър Торънс чакаха няколко души. Трейси се нареди на опашката и щом Лестър я зърна, върху лицето му се разля широка усмивка и той кимна. Оказа се, че е дяволски по-красива, отколкото си мислеше.

Когато най-сетне дойде редът на Трейси, Лестър изгука радостно:

— Не беше лесно, но направих всичко само заради вас, Лурийн.

Върху лицето на Лурийн засия топла и изпълнена с благодарност усмивка.

— Вие просто сте великолепен!

— Да, вече са тук. — Лестър издърпа някакво чекмедже, намери внимателно прибраната кутия с чекове и я подаде на Трейси. — Заповядайте. Четиристотин празни чекове. Достатъчни ли са?

— О, предостатъчни, стига господин Романо да не започне да подписва наляво и надясно чековете. — Тя стрелна Лестър направо в очите и въздъхна. — Направо спасихте живота ми!

Лестър почувства приятно раздвижване в слабините.

— Убеден съм, че хората трябва да са внимателни едни към други, съгласна ли сте, Лурийн?

— Напълно сте прав, Лестър.

— Знаете ли, трябва да си откриете сметка при нас. Тогава ще мога истински да се грижа за вас. Истински.

— Убедена съм, че ще го направите — отвърна Трейси с тих глас.

— Защо да не обсъдим всичко на някоя приятна и тиха вечеря?

— С най-голямо удоволствие.

— Къде да те потърся, Лурийн?

— Аз самата ще те потърся, Лестър.

Тя си тръгна.

— Почакай за мин…

Следващият клиент се приведе над гишето и изсипа торбичка с монети пред напълно слисания Лестър.

В средата на банката имаше четири маси с кутии, напълнени с празни разписки за внасяне и теглене на пари. Около масите се трупаха хора и попълваха бързо разписки. Един от клиентите стана и Трейси зае освободеното от него място. В кутията, която й даде Лестър, имаше осем пачки с празни чекове. Трейси обаче не се интересуваше от чековете, а от депозитните разписки, които се даваха заедно с тях.

Тя отдели внимателно депозитните разписки от чековете и за по-малко от три минути държеше в ръце осемдесет такива разписки. Като се убеди, че никой не я наблюдава, Трейси пъхна двадесет от тях в металния контейнер.

После се придвижи към следващата маса, където също остави двадесет депозитни разписки. Само за няколко минути успя да разпредели всичките разписки по масите. Депозитните разписки бяха чисти, но на дъното на всяка една имаше намагнетизиран код, който компютрите използваха при кредитирането на различни сметки. Независимо от това кой депозираше, благодарение на този намагнетизиран код компютърът вписваше автоматично прихода в сметката на Джо Романо. От натрупания си в банката опит Трейси знаеше, че след два дни всички намагнетизирани депозитни разписки щяха да бъдат заприходени и настъпилата в резултат на това бъркотия щеше да бъде открита поне след пет дни. Това й даваше предостатъчно време да извърши онова, което беше намислила.

По пътя към хотела Трейси хвърли празните чекове в една боклукчийска кофа. Господин Романо нямаше нужда повече от тях.

След това Трейси посети пътническата агенция на Ню Орлиънс. Младата жена зад гишето любезно я попита:

— С какво мога да ви услужа?

— Аз съм секретарката на Джоузеф Романо. Господин Романо желае да си направи резервация за Рио де Жанейро. Желанието му е да пътува в петък.

— Един билет ли желае?

— Да. Първа класа. Място до пътеката. В отделението за пушачи, моля.

— Отиване и връщане ли?

— Не. Само отиване.

Служителката от агенцията се обърна към компютъра и само след няколко секунди каза:

— Всичко е готово. Един билет първа класа за ПАНАМ, полет 728, самолетът излита в 6.30 следобед в петък и има кратък престой в Маями.

— Господин Романо ще бъде много доволен — отвърна с убедителен тон Трейси.

— Цената е хиляда деветстотин двадесет и девет долара. Как ще платите? В брой или по сметка?

— Господин Романо плаща винаги в брой при доставката. Моля ви, бихте ли изпратили билета в бюрото му в четвъртък?

— Ако желаете, можем да го изпратим още утре.

— Не. Господин Романо утре ще отсъства. Ще може ли да го изпратите в четвъртък, в единадесет часа сутринта?

— Разбира се. На кой адрес да го изпратим?

— Господин Джоузеф Романо, 217 Пойдрас стрийт. Апартамент 408.

Жената си записа адреса.

— Чудесно. Ще се погрижа билетът да бъде доставен в четвъртък сутринта.

— Точно в единадесет — добави Трейси. — Благодаря ви.

На половин пресечка надолу по улицата се намираше магазинът за куфари „Екми“. Преди да влезе в него, Трейси огледа много внимателно изложените на витрината куфари и чанти.

Един от служителите пристъпи към нея.

— Добър ден. С какво мога да ви услужа?

— Искам да купя куфар за моя съпруг.

— Избрали сте най-подходящо място за това, госпожо. В момента имаме разпродажба. Разполагаме с прекрасни евтини…

— Не, не — прекъсна го Трейси. — Евтини не ме интересуват.

Тя приближи наредените до една стена куфари „Вютън“.

— Тези отговарят повече на онова, което търся. Заминаваме на екскурзия.

— Тогава съм убеден, че съпругът ви ще остане доволен от един от тези. Имаме ги в три различни размера. Кой от тях…

— Ще взема по един от трите размера.

— О, чудесно! По сметка ли ще платите или в брой?

— В брой, при доставката им. Името е Джоузеф Романо. Може ли да ги изпратите в бюрото на съпруга ми в четвъртък сутринта?

— Лично ще се погрижа за това.

После, сякаш й хрумна нещо в последния момент, Трейси добави:

— О… бихте ли гравирали и инициалите му върху куфарите… със златни букви? Инициалите са Дж. Р.

— Разбира се. С най-голямо удоволствие, госпожо Романо.

Трейси му се усмихна и остави адреса.

От една близка поща Трейси изпрати платена телеграма до хотел „Рио Ортън Плейс“ на Копакабана в Рио Жанейро. Телеграмата гласеше:

МОЛЯ ЗА НАЙ-ЛУКСОЗНИЯ ВИ АПАРТАМЕНТ ОТ ТОЗИ ПЕТЪК ЗА ДВА МЕСЕЦА. МОЛЯ, ПОТВЪРДЕТЕ ЗА МОЯ СМЕТКА. ДЖОУЗЕФ РОМАНО, 217 ПОЙДРАС СТРИЙТ, АПАРТАМЕНТ 408, НЮ ОРЛИЪНС, ЛУИЗИАНА, САЩ.

 

 

Три дни по-късно Трейси се обади по телефона в банката и помоли да я свържат с Лестър Торънс. Когато чу гласа му, тя му заговори нежно:

— Може би вече си ме забравил, Лестър. Тук е Лурийн Хартфорд, секретарката на господин Романо, аз…

Да я забрави ли! Гласът му преливаше от нетърпение.

— Разбира се, че не съм те забравил, Лурийн. Аз…

— Така ли? Много съм поласкана. Положително се срещаш с много хора.

— Но не и с такива като теб — започна да я убеждава Лестър. — Нали не си забравила за вечерята?

— Нямаш представа с какво нетърпение я очаквам. Удобно ли ти е да вечеряме идния четвъртък, Лестър?

— Прекрасно!

— Уговорихме се тогава. О, колко съм загубена! Така ме развълнува разговорът с теб, че почти забравих защо ти се обаждам. Господин Романо ме помоли да проверя банковата му наличност. Би ли ми съобщил сумата?

— За теб може. Няма никакви проблеми.

Обикновено Лестър Торънс би поискал рождената дата или някаква друга форма за установяване самоличността на молителя, но сега това явно не бе необходимо.

— Не затваряй, Лурийн — каза й той.

Лестър отиде до картотечния шкаф, извади картона на Джоузеф Романо и учудено го погледна. През последните дни на сметката на Романо бяха постъпили необикновено голям брой депозити. Никога преди това Романо не беше държал толкова много пари на своя сметка. На вечерята щеше да се опита да изкопчи нещо от Лурийн Хартфорд. Малко вътрешна информация беше винаги от полза. Върна се на телефона.

— Твоят шеф никога не ни е създавал толкова много работа — съобщи той на Трейси. — Има повече от триста хиляди долара в текущата си сметка.

— Е, добре. Това е сумата, с която разполагам и аз.

— Да не би шефът ти да желае да я прехвърли на някоя инвестиционна сделка? Тук не получава кой знае каква лихва и аз бих могъл…

— Не, не. Молбата му е да си стои там, където е — убеди го Трейси.

— Добре тогава.

— Благодаря ти, Лестър. Много си мил.

— Чакай малко. Да ти се обадя ли в службата за уговорката в четвъртък?

— Аз ще ти се обадя, мили — отвърна му Трейси.

Връзката прекъсна.

 

 

Високата модерна административна сграда, собственост на Антъни Орсати, се издигаше на Пойдрас стрийт между реката и гигантското ново летище на Луизиана, като канцелариите на „Пасифик импорт експорт“ заемаха целия четвърти етаж на сградата. В единия край се намираха канцелариите на Орсати, а в другия — тези на Джо Романо. Мястото по средата се заемаше от четири млади секретарки, които бяха вечерно време на разположение, за да забавляват приятелите на Антъни Орсати и неговите познати от света на бизнеса. Пред кабинета на Орсати стояха двама едри мъже, чието единствено задължение в живота беше да охраняват своя господар. Те изпълняваха и задължения на шофьори, масажисти и хора за всевъзможни поръчки на своя шеф.

В четвъртък сутринта Орсати седеше в своя кабинет и пресмяташе постъпленията от предишния ден от игралните домове, залаганията, проституцията и десетките други доходни дейности, контролирани от компанията „Пасифик импорт експорт“.

Антъни Орсати наближаваше седемдесетте. Телосложението му беше много странно. Имаше едро и тежко тяло с къси, тънки крака, предназначени сякаш за някой по-нисък човек. Когато се изправеше, наподобяваше приклекнала жаба. Лицето му бе насечено от сложна паяжина от белези, изплетена сякаш от пиян паяк, имаше огромна уста и изцъклени черни очи. Беше оплешивял на петнадесетгодишна възраст след прекарано заболяване от алопесия^[1]. Оттогава носеше черна перука. Стоеше му зле, но през всичките тези години никой не посмя да му го каже в лицето. Орсати имаше студени очи на комарджия, който не дава нищо даром, и напълно безизразно лице, което се оживяваше единствено в присъствието на петте му дъщери, които обожаваше. Единственият белег за вълненията на Орсати представляваше гласът му. Дрезгав, стържещ глас, резултат от стегнатата около врата му жица на двадесет и първия му рожден ден, когато сметнаха, че са му видели сметката. Двамата мъже, допуснали тази грешка, се озоваха още на следващата седмица в моргата. Когато Орсати се разстройваше истински, гласът му падаше и се превръщаше в някакъв сподавен шепот, който едва се чуваше.

Антъни Орсати беше владетел, който управлява царството си чрез подкупи, оръжие и изнудване. Той владееше Ню Орлиънс и градът му се отплащаше с реверанс под формата на несметни богатства. Шефовете на останалите мафиотски фамилии от страната изразяваха своето уважение към него и постоянно търсеха съветите му.

Антъни Орсати в момента се намираше в добро настроение. Беше закусвал с любовницата си, настанена от него в един от собствените му жилищни блокове в Лейк Виста. Посещаваше я три пъти седмично и тазсутрешното му посещение се оказа особено задоволително. Тя му правеше такива неща в леглото, за каквито другите жени не можеха дори и да си мечтаят, и Орсати най-искрено вярваше, че това се дължеше на любовта й към него. Изградената от Орсати организация функционираше гладко. Не съществуваха никакви проблеми, защото Антъни Орсати знаеше как да разрешава трудностите преди още да са се превърнали в проблеми. Веднъж той обясни така своята философия на Джо Романо: „Не допускай никога един малък проблем да се превърне в голям проблем, Джо, защото той нараства като търкаляща се снежна топка. Имаш например ръководител на район, който си мисли, че може да се докопа до по-голям процент — веднага трябва да му светиш маслото, нали разбираш? И край на снежната топка. Или се появи някой нахакан перко от Чикаго, който иска разрешение да разкрие собствена «дребна» дейност тук, в Ню Орлиънс. Много добре ти е известно, че тази «дребна» дейност ще прерасне в «едра» и ще започне да подяжда собствените ти приходи. И така, казваш «да», и когато той пристигне тук, незабавно му светиш маслото на този кучи син. И край на снежната топка! Ясна ли ти е картинката?“

Картинката стана ясна на Джо Романо.

Антъни Орсати обичаше Романо. Беше му като роден син. Орсати се спря на него още от времето, когато младият Романо обираше пияниците из тесните улички. Самият той обучи Романо и сега това момче умееше да се справя и с най-големите майстори от техния занаят. Беше бърз, умен и честен. За десет години Романо се издигна до ранга на главен заместник на Антъни Орсати. Той надзираваше всички дейности на семейството и се отчиташе единствено на Орсати.

Луси, личната секретарка на Орсати, почука и влезе в кабинета. Двадесет и четири годишна, завършила колеж, тя притежаваше лице и фигура, с които бе вече спечелила няколко местни конкурса за красавици. На Орсати му доставяше удоволствие да има около себе си красиви жени.

Той погледна часовника върху бюрото си. 10.45. Беше наредил на Луси до обед да не го безпокои никой. Погледна я навъсено.

— Какво има?

— Съжалявам, че ви безпокоя, господин Орсати. На телефона е някоя си Джиджи Дюпре. Държи се истерично, но не пожела да ми обясни какво иска. Настоява да разговаря лично с вас. Помислих, че може да е важно.

Орсати прекара името през компютъра в главата си. Джиджи Дюпре? Една от проститутките, с която бе в апартамента си последния път във Вегас? ДЖИДЖИ ДЮПРЕ? Не си спомняше подобно име, а се гордееше с ум, който не забравя нищо. Обладан повече от любопитство, отколкото от каквото и да е друго, Орсати вдигна телефонната слушалка и махна с ръка на Луси да излезе.

— Да? Кой е?

— Господин Антъни Орсати ли е? — жената говореше с подчертан френски акцент.

— Да?

— О, благодаря на бога, че намерила вас, господин Орсати.

Луси се оказа права. Тази дама беше истерична. Антъни Орсати не прояви никакъв интерес към нея. Тъкмо се канеше да затвори, когато тя продължи:

— Трябва да спрете него, моля.

— Госпожо, не разбирам за какво говорите, при това съм зает…

— Мой Джо. Джо Романо. Той обещал да вземе мене с него, comprenez-vous?

— Хей, ако си имала нещо с Джо, оправяй се сама с него. Аз не съм му бавачка.

— Той лъже мене! Току-що разбрала той заминава за Бразил без мене. Половина от триста хиляди долара мои.

Антъни Орсати изведнъж установи, че в края на краищата разговорът стана интересен.

— Какви са тези триста хиляди долара, за които говорите?

— Пари, кои Джо крие в своя сметка. Тез пари, как казва вие, той събрал каймак.

Антъни Орсати сега наистина се заинтересува.

— Моля, кажете на Джо вземе мене с него в Бразил. Моля. Вие направи това, да?

— Да, да — обеща Антъни Орсати. — Ще се погрижа за това.

 

 

Джо Романо имаше модерен кабинет, целият в бяло и в хром, подреден от най-добрите декоратори в Ню Орлиънс. Единствените цветни петна представляваха окачените на стените три скъпи картини от френски импресионисти. Романо се гордееше с добрия си вкус. Издигна се с борба от бордеите на Ню Орлиънс и по пътя нагоре се беше образовал. Имаше поглед за изобразителното изкуство и чувство към музиката. Когато се хранеше навън, дълго и с познание разискваше качеството на виното, което щеше да пие. Да, Джо Романо имаше пълно основание да изпитва гордост. Докато връстниците му успяваха да оцелеят със силата на юмруците си, той постигаше целите си със силата на своя ум. Ако беше истина, че Антъни Орсати владее Ню Орлиънс, тогава беше истина и това, че Джо Романо го управлява от негово име.

Секретарката му влезе в кабинета.

— Господин Романо, пристигнал е куриер и носи билет за Рио де Жанейро. Да му напиша ли чек? Заплащането на билета е при неговото доставяне.

Рио де Жанейро? Романо поклати глава.

— Кажи му, че има някаква грешка.

Униформеният куриер се показа на вратата.

— Наредено ми е да предам билета на този адрес.

— Е, добре, наредили са ви го по погрешка. Какво е това, някакъв нов начин за раздвижване работата на авиолиниите ли?

— Не, господине. Аз…

— Я дайте да погледна аз. — Романо взе билета от куриера и го погледна. — Петък. Защо трябва да заминавам за Рио де Жанейро?

— Много уместен въпрос — разнесе се гласът на Антъни Орсати. Стоеше зад куриера. — И наистина защо, Джо?

— Това е някаква тъпа шега, Тони — Романо подаде обратно билета на куриера. — Върнете го там, откъдето са го изпратили, и…

— Почакай малко. — Антъни Орсати взе билета и го разгледа. — Тук е написано първа класа, място до пътеката, отделение за пушачи, до Рио де Жанейро в петък. Само в едно направление.

Джо Романо се засмя.

— Някой е допуснал грешка. — Той се обърна към секретарката си. — Мадж, обади се в бюрото на авиокомпанията и им кажи, че са глупаци. Някой мърляч ще си изпусне самолетния билет.

В кабинета влезе и помощник секретарката Джолийн.

— Извинете, господин Романо. Куфарите пристигнаха. Да подпиша ли чека?

Джо Романо впи поглед в нея.

— Какви куфари? Никакви куфари не съм поръчвал.

— Кажете да ги внесат — разпореди се Антъни Орсати.

— Божичко! — изпъшка Романо. — Тук някой се е побъркал.

В кабинета влезе куриер с три куфара „Вютън“.

— Какво означава всичко това? Никога не съм поръчвал куфари!

Куриерът провери разписката за доставката.

— Тук е записано Джоузеф Романо, 217 Пойдрас стрийт, апартамент 408!

Джо Романо кипна от гняв.

— Хич не ме е грижа какво пише там. Не съм ги поръчвал. А сега ги махнете оттук.

Орсати заразглежда куфарите.

— С твоите инициали са, Джо.

— Какво? О! Почакай малко! Вероятно е някакъв подарък.

— Да не би да имаш рожден ден?

— Не. Но ги знаеш какви са разните му там производители. Винаги раздават подаръци.

— По работа ли заминаваш за Бразилия? — заинтересува се Орсати.

— Бразилия ли? — засмя се Джо Романо. — Трябва да е някаква шега, Тони.

Орсати се подсмихна, после се обърна към секретарката и куриерите.

— Вън!

Когато вратата се затвори зад тях, Антъни Орсати запита:

— Колко пари имаш в банковата си сметка, Джо?

Джо Романо го погледна озадачено.

— Не зная точно, но сигурно около хиляда и петстотин или две хиляди долара. Защо питаш?

— Просто така. Защо не се обадиш на банката и не провериш?

— Защо? Аз…

— Провери, Джо.

— Добре. Щом това ти доставя удоволствие. — Той позвъни на секретарката си. — Свържи ме с главната счетоводителка на Първа търговска банка.

След минута гласът на счетоводителката прозвуча в телефонната слушалка.

— Здравей, мила. Би ли ми съобщила наличната сума по текущата ми сметка? Рождената ми дата е четиринадесети октомври.

Антъни Орсати вдигна допълнителната слушалка. След малко счетоводителката отново се обади.

— Съжалявам, че ви накарах да почакате, господин Романо. До тази сутрин на вашата текуща сметка се водят триста и десет хиляди деветстотин и пет долара и тридесет и два цента.

Романо почувства как кръвта се отдръпва от лицето му.

— Колко?

— Триста и десет хиляди, деветстотин и пет долара и…

— Глупава кучка! — изкрещя той. — Нямам толкова пари по моята сметка. Допуснали сте грешка. Дай да говоря с…

Почувства как му издърпват слушалката от ръката и как Антъни Орсати затваря телефона.

— И откъде са тези пари, Джо?

Джо Романо пребледня.

— Кълна ти се в бога, Тони, нямам представа какви са тези пари!

— Нямаш ли?

— Слушай, повярвай ми! Знаеш ли какво? Сигурно някой иска да ме натопи.

— Положително е някой, който много те харесва. Подарил ти е триста и десет хиляди долара, за да офейкаш. — Орсати се отпусна тежко на тапицираното с коприна кресло и дълго не сваляше погледа си от Джо Романо. После бавно заговори: — Всичко е било наредено, а? Билет само за отиване до Рио, нови куфари и… Като че си замислял да започнеш нов живот.

— Не! — В гласа на Джо Романо прозвуча уплаха. — Божичко, Тони, та ти ме познаваш много добре. Винаги съм ти бил верен. Ти си ми като роден баща.

Целият беше плувнал в пот.

На вратата се почука и Мадж подаде глава. Държеше някакъв плик.

— Извинявам се, че ви прекъсвам, господин Романо. Имате телеграма, но лично трябва да подпишете разписката.

Джо Романо отвърна с инстинкта на хванато в капан животно.

— Не сега. Зает съм.

— Ще я взема аз — обади се Антъни Орсати и стана от креслото, преди секретарката да е затворила вратата. Тай прочете телеграмата и впи поглед в Джо Романо.

С внезапно пресипнал глас, който Романо едва чуваше, Антъни Орсати каза:

— Ще ти я прочета, Джо: „С удоволствие потвърждаваме резервацията на Кралския апартамент за срок от два месеца, с начало от настоящия петък, първи септември, Рио де Жанейро.“ Това е твоята резервация, Джо. Вече няма да ти е необходима, нали?