Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (33)

Тридесет и трета глава

Рано другата сутрин Даниел Купър, инспектор Юп ван Дурен и неговият млад помощник, полицейският детектив Уиткамп се настаниха в горния апартамент и се заслушаха във водения долу разговор.

— Още кафе? — гласът на Джеф.

— Не, благодаря, скъпи — гласът на Трейси. — Опитай от това сирене, което ни изпратиха в стаята. Наистина е прекрасно.

Кратко мълчание.

— Ммм? Много вкусно! Какво искаш да правим днес, Трейси? Можем да отидем с колата до Ротердам.

— А защо да не останем тук и да си почиваме?

— Не звучи лошо.

Даниел Купър знаеше какво имат предвид с това „да си починем“ и стисна устни.

— Кралицата открива нов дом за сираци.

— Чудесно. Според мен холандците са най-гостоприемните и най-щедрите хора в света. Те са иконоборци. Мразят господството и предписанията.

Смях.

— Разбира се. Ето защо ние двамата ги обичаме толкова много.

Най-обикновен сутрешен разговор между влюбени. Държат се толкова свободно и непринудено един към друг, помисли си Купър. Но как само ще си плати тя!

— Като говорим за щедрост — гласът на Джеф, — познай кой е отседнал в нашия хотел? Неуловимият Максимилиан Пирпонт. Онзи, когото изпуснах на борда на „Кралица Елизабет II“.

— А аз в „Ориент експрес“.

— Сигурно е пристигнал тук, за да унищожи някоя нова компания. Трейси, след като вече сме го открили, наистина трябва да направим нещо. Искам да кажа, докато се навърта около нас…

Трейси се засмя.

— Не бих могла да добавя нещо повече, скъпи.

— Зная, че нашият приятел има навик да носи със себе си безценни предмети. Имам идея да…

Друг глас, женски.

— Dag, mijnheer, dag, mevrouw. Желаете ли да почистим стаята ви сега?

Ван Дурен се обърна към полицейския детектив Уиткамп:

— Назначете група за наблюдение на Максимилиан Пирпонт. Уведомете ме незабавно, ако Уитни или Стивънс установят някаква връзка с него.

Инспектор Ван Дурен докладваше на главния комисар Тун Вилямс.

— Възможно е да имат предвид няколко цели, господин главен комисар. Проявяват голям интерес към един американец, който понастоящем е тук и се казва Максимилиан Пирпонт, ходиха на конгреса на филателистите, посетиха залата с диаманта „Лукулан“ в Холандския завод за шлифоване на диаманти и прекараха два часа в зала „Нощна страха“.

— Een diefstal van de Nachtwacht! Nee! Невъзможно!

Главният комисар се облегна на стола си и се замисли дали не губи неразумно ценно време и човешки сили. Съществуваха твърде много предположения и недостатъчно факти.

— Значи в момента нямате представа каква е тяхната цел?

— Не, господин главен комисар. Не съм сигурен дали и самите те са решили нещо. Но в момента, в който го направят, незабавно ще ни уведомят.

— Ще ни уведомят ли? — намръщи се Вилямс.

— Подслушвателната апаратура — обясни Ван Дурен. — Не допускат, че ги подслушваме.

 

 

Полицията направи пробив в 9.00 часа на следващата сутрин. Трейси и Джеф привършваха закуската си в апартамента на Трейси. Горе, на подслушвателната апаратура, се намираха Даниел Купър, инспектор Юп ван Дурен и полицейският детектив Уиткамп. Чуваха как се налива кафе.

— Ето нещо интересно, Трейси. Нашият приятел беше прав. Чуй това: „“Амро банк" ще превози пет милиона долара в златни кюлчета за холандските морски колонии."

В горния апартамент полицейският детектив Уиткамп каза:

— Няма начин…

— Шшт.

Всички наостриха слух.

— Колко ли тежат пет милиона долара в златни кюлчета? — гласът на Трейси.

— Мога да ти кажа съвсем точно, скъпа. Това са хиляда шестстотин седемдесет и два фунта, около шестдесет и седем златни кюлчета. Удивителното нещо на златото е, че притежава прекрасни анонимни качества. Стопяваш го и тогава всеки може да го притежава. Естествено никак няма да е лесно да се изнесат тези кюлчета от Холандия.

— Дори да можехме, как ще ги вземем? Да отидем в банката и просто да си ги получим?

— Нещо подобно.

— Шегуваш се.

— Никога не се шегувам, когато става дума за пари. Защо да не се поразходим до „Амро банк“, Трейси, и да поогледаме?

— Какво си намислил?

— По пътя ще ти разкажа.

Чу се шум на затваряне на врата и гласовете секнаха. Инспектор Ван Дурен задърпа ожесточено мустаци.

— Nee! Няма начин да сложат ръка на златото. Самият аз одобрих мерките за сигурност.

Даниел Купър отсече решително:

— Ако в системата за сигурност на банката има някакъв недостатък, Трейси Уитни ще го открие.

Инспектор Ван Дурен продължаваше да дърпа мустаците си. Това бе единственото, с което успяваше да контролира крайно избухливия си характер. Странният американец се държеше отвратително още с пристигането си. Най-трудно се понасяше даденото му от бога чувство за превъзходство. Инспектор Ван Дурен обаче беше преди всичко полицай, на него му бе наредено да си сътрудничи с този странен дребен човек.

Инспекторът се обърна към Уиткамп:

— Увеличете състава на групата за наблюдение. Незабавно! Искам всеки техен контакт да се фотографира и да се провеждат разпити на съответните лица. Ясно ли е?

— Ясно, господин инспектор.

— Внимавайте всичко да става много деликатно. Те не бива да разберат, че са наблюдавани.

— Да, господин инспекторе.

Ван Дурен се обърна към Купър:

— Готово. Сега по-добре ли се чувствате?

Купър не сметна за необходимо да отговори.

 

 

През следващите пет дни Трейси и Джеф държаха в напрежение хората на инспектор Ван Дурен, а Даниел Купър проучваше внимателно всички ежедневни рапорти. Нощем, когато останалите детективи напускаха подслушвателния пост, Купър продължаваше да се навърта там. Вслушваше се в шумовете на техните любовни игри, които знаеше, че се играят там долу. Купър не чуваше нищо, нов ума му Трейси стенеше: „О, да, скъпи, да, да. О, боже, повече не мога… Толкова е хубаво… Сега, о, сега…“

Следваше продължителна и тръпнеща въздишка, след което настъпваше кадифена тишина. И това бе всичко за него.

Скоро ще бъдеш моя, мислеше си Купър. Тогава няма повече да принадлежиш на никого.

 

 

През деня Трейси и Джеф ходеха отделно по своите си работи, но където и да отидеха, бяха следени. Джеф посети една печатница близо до Лейдсеплейн и двама детективи наблюдаваха от улицата как той поведе сериозен разговор с печатаря. Щом Джеф излезе, един от детективите тръгна след него. Другият влезе в печатницата и показа на печатаря поставената си в пластмасово пликче полицейска лична карта с печат, снимка и диагонални червена, бяла и синя ивици.

— Какво искаше мъжът, който току-що излезе оттук?

— Останал е без официални визитни картички. Иска да му отпечатам нови.

— Дайте да видя.

Печатарят му показа написан на ръка текст. Служба по безопасност — Амстердам Корнелиус Вилсон, Главен агент.

На следващия ден полицай първи клас Фиен Хоер чакаше пред магазин за домашни животни на Лейдсеплейн, в който влезе Трейси. Когато излезе след петнадесет минути, Фиен Хоер отиде в магазина и представи служебната си лична карта.

— Какво искаше дамата, която току-що излезе оттук?

— Купи си съд със златни рибки, две вълнисти папагалчета, едно канарче и един гълъб.

Необичайна комбинация.

— Гълъб ли казахте? Имате предвид обикновен гълъб?

— Да, но магазините за домашни животни не предлагат гълъби. Казах й, че трябва да й потърся гълъб.

— И къде ще изпратите тези, които е купила.

— В нейния хотел, хотел „Амстел“.

На другия край на града Джеф разговаряше със заместник-председателя на „Амро банк“. Стояха уединени близо половин час. Когато Джеф излезе от банката, в кабинета на управителя влезе детектив.

— Моля ви, кажете ми защо беше при вас мъжът, който току-що излезе оттук.

— Господин Вилсон? Той е главен агент на компанията, осигуряваща охраната ни, с която работи нашата банка. Проверяват предохранителните системи.

— Пожела ли да обсъдите устройствата за сигурност, с които си служи вашата банка в момента?

— Защо? Всъщност пожела точно това. Да.

— И вие му казахте всичко?

— Разбира се. Преди това обаче се обадих естествено по телефона, за да проверя дали има пълномощия.

— И на кого се обадихте?

— На службата по безопасността, номерът беше върху служебната му лична карта.

В 3.00 часа следобед пред „Амро банк“ спря брониран камион. От противоположната страна на улицата Джеф фотографира камиона, а от един вход, на няколко ярда по-нататък, детектив фотографира от своя страна Джеф.

 

 

В главното полицейско управление на Еландсграхт инспектор Ван Дурен постави върху бюрото на главния комисар Тун Вилямс бързо натрупващите се доказателства.

— Какво означава всичко това? — запита главният комисар със сухия си и тънък глас.

— Ще ви кажа какво замисля тя — обади се Даниел Купър. Говореше напълно убедено. — Кани се да задигне златото, което ще се превози с параход.

Всички впериха погледи в него.

— И предполагам знаете как възнамерява да извърши това чудо? — запита главният комисар.

Да. Той знаеше нещо, което на тях не им бе известно. Той познаваше сърцето, душата и ума на Трейси Уитни. Той бе проникнал в нея и можеше да разсъждава като нея, да крои плановете като нея… затова предугаждаше всеки неин ход.

— Като си послужи с подправен камион, пристигне в банката преди истинския и избяга със златните кюлчета.

— Звучи доста пресилено, господин Купър.

— Не зная какво точно замислят, господин главен комисар — намеси се инспектор Ван Дурен, — но явно замислят нещо. Имаме запис на гласовете им на магнетофонна лента.

Даниел Купър си спомни за другите звуци, които си беше представял: нощен шепот, викове и стенания. Тя се държеше като разгонена кучка. Е, добре, там, където ще я напъха той, никой мъж нямаше да може да я докосне.

Инспекторът продължаваше да докладва.

— Запознали са се със системата за безопасност на банката. Известно им е в колко часа пристига бронираният камион и…

Главният комисар проучваше поставения пред него доклад.

— Вълнисти папагалчета, гълъб, златни рибки, канарче… смятате ли, че всички тези глупости имат нещо общо с обира?

— Не — отвърна Ван Дурен.

— Да — отвърна Купър.

 

 

Полицай първи клас Фиен Хоер, облечен в син полиестерен костюм, следеше Трейси по Принсенграхт, през моста Магере и когато Трейси стигна на отсрещния бряг на канала, Фиен Хоер погледна, обзет от безсилие как тя влезе в една обществена телефонна кабина и говори в продължение на пет минути по телефона. Полицаят нямаше да разбере нищо, дори и да бе чул целия разговор.

Гюнтер Хартог говореше от Лондон.

— Можем да разчитаме на Марго, но на нея й трябва време, поне още две седмици. — Той я изслуша за миг. — Разбирам. Когато всичко бъде готово, ще те потърся. Бъди внимателна. И предай поздравите ми на Джеф.

Трейси постави слушалката и излезе от кабината. Тя кимна приятелски на жената, която чакаше да използва телефона след нея.

В 11.00 часа на следващата сутрин един детектив докладва на инспектор Ван Дурен.

— Господин инспектор, намирам се в компанията „Волгерс“, която дава под наем камиони. Джеф Стивънс току-що нае от тях камион.

— Какъв камион?

— Обикновен камион, господин инспектор.

— Вземете размерите му. Няма да затварям.

Няколко минути по-късно детективът се върна на телефона.

— Разполагам с данните. Камионът е…

— Фургон, дължина — двадесет фута, широчина — седем фута, с двойно предаване.

— Да, господин инспектор — отвърна малко удивеният детектив. — Как разбрахте?

— Няма значение. Какъв му е цветът?

— Син.

— Кой следи Джеф Стивънс?

— Якобс.

— Добре. Дръжте ме постоянно в течение.

Юп ван Дурен постави слушалката. Той вдигна глава към Даниел Купър.

— Оказахте се прав. Само цветът е син.

— Ще го откара на бояджия.

 

 

Бояджийската работилница се намираше в един гараж на Дамрак. Двама души напръскаха фургона в металносив цвят. Джеф стоеше наблизо и чакаше. Един детектив направи снимка през стъкления покрив на гаража.

Снимките се появиха час по-късно върху бюрото на инспектор Ван Дурен.

Той ги побутна към Даниел Купър.

— Боядисан е като истинската кола на охраната. Сега вече можем да ги заловим.

— На какво основание? За няколкото фалшиви служебни визитни картички и за пребоядисването на един камион? Единственият начин да обосновем убедително обвинение е да ги заловим в момента, в който задигат златните кюлчета.

Този дребосък се разпорежда така, сякаш е началник на управлението.

— Какво смятате, че ще предприеме сега?

Купър проучи внимателно снимката.

— Този фургон не може да издържи тежестта на златото. Ще се наложи да усилят пода му.

 

 

Гаражът бе малък, встрани от Муйдер страат.

— Goede morgen, mijnheer. С какво мога да ви услужа?

— Ще превозвам старо желязо с този камион — обясни му Джеф, — а ми се струва, че дъските на пода не са достатъчно здрави да поемат тежестта. Искам да се подсилят с метални скоби. Можете ли да го направите.

Механикът приближи фургона и го огледа.

— Ja. Няма проблеми.

— Добре.

— Мога да го направя до vrijdag… до петък.

— Надявах се да го направите до утре.

— Morgen? Nee. Ik…

— Ще ви платя двойно.

— Donderdag… четвъртък.

— Утре. Ще ви платя тройно повече.

Механикът се почеса замислено по брадата.

— По кое време утре? — запита той.

— По обяд.

— Ja. Окей.

— Dankje wel.

— Tot uw dienst.

Миг след като Джеф излезе от гаража, детектив разпита механика.

Същата сутрин групата експерти, наблюдаващи Трейси, я проследиха до канала Оде Шанс, където тя разговаря в продължение на половин час със собственика на някакъв шлеп. Щом Трейси си отиде, един от детективите се качи на шлепа. Той показа документите си на собственика, който си посръбваше голям bessenjenever, силен джин от червени стафиди.

— Какво искаше младата дама?

— Двамата с мъжа й възнамеряват да направят екскурзия из каналите. Нае шлепа ми за една седмица.

— От кога?

— От петък.

— Тази екскурзия представлява една чудесна ваканция, mijnheer. Ако двамата с жена ви се интересувате, аз…

Детективът си отиде.

 

 

Поръчаният от Трейси гълъб й бе донесен в хотела в клетка. Даниел Купър се върна в магазина за домашни животни и разпита собственика.

— Какъв вид гълъб й изпратихте?

— А, знаете ли, това е най-обикновен гълъб.

— Сигурен ли сте, че не е пощенски гълъб?

— Напълно съм сигурен — изкиска се собственикът. — Истинската причина, поради която съм убеден, че не е пощенски гълъб, е, че самият аз го улових снощи във Вонделиарк.

Хиляда фунта злато и един обикновен гълъб. И защо? Даниел Купър продължаваше да се учудва.

 

 

Пет дни преди прехвърлянето на златните кюлчета от „Амро банк“ върху бюрото на инспектор Юп ван Дурен се беше натрупала вече голяма купчина снимки.

Всяка снимка представлява брънка от веригата, която ще я обхване, мислеше си Даниел Купър. Амстердамската полиция нямаше никакво въображение, но Купър все пак се доверяваше на тяхното усърдие. Всяка крачка, водеща до предстоящото престъпление, бе фотографирана и документирана. Трейси Уитни нямаше да убегне сега от правосъдието.

Нейното наказание ще бъде мое изкупление.

 

 

Още същия ден, в който Джеф взе току-що пребоядисания камион, той го закара веднага в малък гараж, нает от него в близост до Уде Зиидс Колк, най-старата част на Амстердам. В гаража бяха закарани и шест празни сандъка с надписи МАШИНИ. Снимка на тези сандъци лежеше вече върху бюрото на инспектор Ван Дурен, а той слушаше последния магнетофонен запис: Гласът на Джеф:

— Докато караш фургона от банката до шлепа, внимавай да се движиш в границите на допустимата скорост. Искам да разбера точно колко ще продължи пътуването. Ето ти и хронометър.

— Няма ли да дойдеш с мен, скъпи?

— Не. Имам работа.

— А Монти?

— Той пристига в четвъртък вечерта.

— Кой пък сега е този Монти? — запита инспектор Ван Дурен.

— Вероятно онзи, който ще действа като втори човек от охраната — каза Купър. — Двамата ще имат нужда от униформи.

 

 

Магазинът за костюми се намираше в търговския център на Питър Корнелис Хуфстраад.

— Трябват ми два костюма за маскен бал — обясни Джеф на продавача. — Подобни на този, изложен на витрината.

Един час по-късно инспектор Ван Дурен разглеждаше вече снимката на една от униформите на охраната.

Поръча два броя униформи. Каза на продавача, че ще ги вземе в четвъртък.

Размерите на втората униформа подсказваха, че е предназначена за много по-едър човек от Джеф Стивънс.

— Нашият приятел Монти — каза инспекторът, — трябва да е някъде около метър и деветдесет и да тежи приблизително деветдесет и пет килограма. Ще се обърнем към Интерпол да потърсят в компютъра — убеди той Даниел Купър — и тогава ще установим и неговата самоличност.

Джеф се бе покачил на покрива на камиона, а Трейси седеше на мястото на шофьора в наетия от него частен гараж.

— Готова ли си? — извика Джеф. — Пускай!

Трейси натисна някакво копче на арматурното табло.

От двете страни на фургона се спуснаха брезенти с надпис: ХОЛАНДСКА БИРА ХАЙНЕКЕН.

— Работи — извика доволен Джеф.

 

 

— Бира „Хайнекен“? Alstublieft! — Ван Дурен огледа събралите се в кабинета му детективи. Навсякъде по стените стояха окачени увеличени фотографии и бележчици.

Даниел Купър седеше в дъното на кабинета и мълчеше. Доколкото се отнасяше до него, настоящото съвещание представляваше чиста загуба на време. Той от дълго време предусещаше всяка стъпка, която Трейси Уитни и нейният любовник се канеха да направят. Влязоха в капана и той вече се затваряше. Докато възбудата у детективите в кабинета постепенно нарастваше, Купър изпитваше някакво странно чувство на спад.

— Всичко си идва на мястото — говореше инспектор Ван Дурен. — Заподозрените от нас лица знаят часа, в който бронираната кола пристига в банката. Те възнамеряват да се появят половин час по-рано и да се представят за охраната. По времето на пристигане на истинския камион те вече ще са избягали. — Ван Дурен показа снимката на камиона. — Те ще тръгнат от банката с този автомобил, но след една пресечка или в някоя странична улица камионът изведнъж ще изглежда вече така. — Тук той посочи снимката на камиона за бира „Хайнекен“.

Един от седналите назад детективи се обади:

— Господин комисар, имате ли представа как възнамеряват да изнесат златото извън страната?

Ван Дурен посочи снимка, на която Трейси се качва на шлепа.

— Първо с шлеп. Холандия е насечена от канали и водни пътища, така че те биха могли да изчезнат безследно за дълго време. — Той им показа въздушна снимка на камиона, движещ се край канала. — Засякоха разстоянието, за да видят за колко време могат да се придвижат от банката до техния шлеп. Разполагат с предостатъчно време, през което да натоварят златото на шлепа и да тръгнат на път, преди някой да е заподозрял каквото и да е. — Ван Дурен пристъпи към последната снимка, окачена на стената, представляваща увеличено копие на товарен кораб. — Преди два дни Джеф Стивънс е закупил товарно място на кораба „Ореста“, който ще отпътува следващата седмица от Ротердам. Товарът е записан като машини, предназначени за Хонконг.

Той се обърна с лице към детективите в кабинета.

— Е, господа, ще направим малка промяна в техните планове. Ще им позволим да вземат златните кюлчета от банката и да ги натоварят на фургона. — Той погледна към Даниел Купър и се усмихна. — С окървавени ръце. Ще заловим тези умници с окървавени ръце.

 

 

Един детектив проследи Трейси в „Ъмерикън Експрес Офис“, откъдето тя получи пакет със средни размери. Трейси се върна незабавно в хотела с него.

— Нямаше начин да разберем какво съдържа пакета — каза инспектор Ван Дурен на Купър. — След като излязоха, претърсихме двата апартамента, но в тях нямаше никакъв нов предмет.

 

 

Компютрите на Интерпол не откриха нищо за деветдесет и пет килограмовия Монти.

 

 

Късно в четвъртък следобед Даниел Купър, инспектор Ван Дурен и полицейският детектив Уиткамп се събраха в стаята над апартамента на Трейси в хотел „Амстел“ и наостриха слух към идващите отдолу гласове:

Гласът на Джеф:

— Ако пристигнем в банката точно тридесет минути преди охраната, тогава ще имаме достатъчно време да натоварим златото и да тръгнем. При пристигането на истинския камион вече ще сме натоварили златото на шлепа.

Гласът на Трейси:

— Автомеханикът прегледа камиона и го зареди с гориво. Вече е напълно готов.

Полицейският детектив Уиткамп се обади:

— Не може да не им се възхити човек! Не оставят нищо на случайността.

— Рано или късно всички се подхлъзват — отвърна рязко инспектор Ван Дурен.

Даниел Купър мълчеше и слушаше.

— Трейси, искаш ли, щом всичко свърши, да отидем на онези разкопки, за които говорихме?

— Тунис? Звучи ми като райско място, скъпи.

— Добре тогава. Аз ще уредя всичко. Отсега нататък няма да правим нищо, само ще си почиваме и ще се радваме на живота.

Инспектор Ван Дурен измърмори:

— Бих казал, че следващите двадесет години от живота им са много добре подредени. — Той стана и се протегна. — Мисля, че можем вече да си лягаме. За утре сутринта всичко е готово, така че тази нощ всички можем добре да се наспим.

 

 

Даниел Купър не можеше да заспи. Представяше си как полицията я сграбчва и се държи грубо с нея, виждаше ужаса върху лицето й. Това го развълнува. Той влезе в банята и пусна много гореща вода във ваната.

Махна очилата си, свали пижамата и легна във вдигащата пара вода. Всичко беше вече почти свършено, тя щеше да си плати така, както бе принуждавал и други проститутки да го правят. Утре по това време щеше да е на път за дома. Не, не за дома, поправи се Даниел Купър, на път за моята квартира. Домът представляваше топло и сигурно място, където неговата майка го обичаше повече от всеки друг на света.

 

 

— Ти си моето мъжленце — казваше тя. — Не зная какво бих правила без теб.

Бащата на Даниел изчезна, когато детето беше на четири години. В началото Даниел много страдаше, но неговата майка му обясни, че баща му го е направил заради друга жена. Даниел намрази другата жена, защото караше майка му да плаче. Никога не я бе виждал, но знаеше, че е проститутка, защото чуваше майка си да я нарича така. По-късно вече се чувстваше щастлив, че тази жена отвлече баща му, понеже майка му сега принадлежеше единствено на него. Зимите в Минесота са студени и майката на Даниел му разрешаваше да се пъха при нея в леглото и да се гуши под топлите одеяла.

— Като стана голям, ще се оженя за теб — обеща й Даниел, а майка му се засмя и го погали по главата.

Даниел винаги беше пръв ученик в класа. Искаше майка му да се гордее с него.

Какво блестящо момченце имате, госпожо Купър.

Зная. Никой не е по-умен от моето малко мъжле.

Когато Даниел стана на седем години, майка му започна да кани вкъщи на вечеря техния съсед, огромен, космат мъж, и Даниел се разболя. Лежа цяла седмица на легло с опасно висока температура и майка му обеща, че повече няма да кани съседа. На този свят нямам нужда от никого освен от теб, Даниел.

Нямаше по-щастливо дете от Даниел. Майка му беше най-красивата жена в целия свят. Когато я нямаше вкъщи, Даниел влизаше в нейната спалня и отваряше чекмеджетата на тоалетната й масичка. Изваждаше бельото й и търкаше меката материя в бузата си. Каква прекрасна миризма!

Той лежеше сега със затворени очи в пълната с гореща вода вана в амстердамския си хотел и си спомняше за ужасния ден, в който беше убита майка му. Това се случи на дванадесетия му рожден ден. Върнаха го по-рано от училище, защото го заболя ухото. Престори се, че го боли повече, отколкото беше в действителност, защото му се искаше да си е у дома, майка му да го утешава, да го сложи да си легне и да се суети около него.

Даниел се прибра вкъщи и отиде в спалнята на майка си. Тя лежеше гола на леглото, но не беше сама. Правеше някакви неописуеми неща на мъжа, който живееше до тях. Даниел видя как тя започна да целува косматите му гърди и подпухналия корем. Целувките й продължиха надолу към огромното червено оръдие между краката на мъжа. И преди да го постави в устата си, Даниел чу как майка му изстена: „О, обичам те!“

И това бе най-отвратителното от всичко. Даниел изтича в банята и повърна върху себе си. После внимателно се съблече и се почисти, защото майка му го учеше да бъде винаги чист и спретнат. Сега ухото наистина го заболя силно. Чу гласовете откъм коридора и се ослуша.

— По-добре си тръгвай сега, мили. Аз трябва да се окъпя и да се облека. Даниел ще се върне скоро от училище. Ще имаме гости за рождения му ден. Ще се видим утре, мили.

Чу как се затвори входната врата, а след това и шум от течаща вода в банята на майка му. Само че тя вече не му беше майка. Тя беше проститутка, която върши гнусни работи в леглото с мъже, неща, каквито никога не беше вършила с него.

Той влезе в банята й гол. Тя лежеше във ваната, а курвенското й лице се усмихваше. Обърна глава, видя го и извика:

— Даниел, мили. Какво…?

Той държеше в ръка тежка шивашка ножица.

— Даниел…!

Устата й се отвориха и образуваха розово „О“, но не издадоха никакъв звук, докато не нанесе първия си удар в гърдите на непознатата жена във ваната. После писъците й се сляха с неговите крясъци: „Курва! Курва! Курва!“

Те изпълняваха заедно смъртоносния дует, докато накрая остана да се чува само неговият глас: „Курва… курва…“

Кръвта й го опръска целия. Той се изми под нейния душ и толкова силно се търка, че почувства как кожата му се ожули.

Техният съсед беше убил майка му и този човек трябваше да плати за това.

После всичко се разви сякаш с необикновена яснота, като в някакъв странен филм със забавени кадри. Даниел избърса с кърпа оставените от пръстите му отпечатъци върху ножицата и я хвърли във ваната. Тя изтрополи глухо върху емайла. Облече се и се обади по телефона на полицията. Пристигнаха две полицейски коли с виещи сирени, а след тях и друга, пълна с детективи. Те започнаха да задават въпроси на Даниел, а той им разказа как са го били върнали от училище и как видял техния съсед Фред Зимър да се измъква през страничната врата на къщата. Когато разпитаха и мъжа, той призна, че е любовник на майката на Даниел, но отрече да я е убивал. Свидетелските показания на Даниел пред съда станаха причина за осъждането на Зимър.

— Когато се прибра у дома след училище, си видял как вашият съсед Фред Зимър бяга през страничната врата, така ли?

— Да, господине.

— Добре ли го видя?

— Да, господине. Целите му ръце бяха окървавени.

— А ти какво направи след това, Даниел?

— Аз… аз много се уплаших. Разбрах, че с мама се е случило нещо ужасно.

— Влезе ли в къщата?

— Да, господине.

— И какво се случи?

— Извиках: „Мамо, мамо!“ Никой не ми отговори, влязох в банята и…

На това място момчето избухна в истеричен плач и трябваше да бъде отведено от свидетелското място.

Тринадесет месеца по-късно екзекутираха Фред Зимър.

Междувременно изпратиха малкия Купър да живее при далечната им роднина от Тексас леля Мати, която той виждаше за първи път. Сурова жена и закоравяла баптистка, тя бе надъхана с яростна добродетелност и убеждение, че всички грешници ще се пекат на адския огън. Това беше дом без любов, радост и състрадание. Даниел израсна в тази атмосфера, ужасен от тайната на собствената си вина и със страха от очакващите го в ада вечни мъки. Наскоро след убийството на майка си Даниел започна да изпитва затруднения със зрението си. Лекарите ги определиха като психосоматични.

— Детето потиска нещо, което не желае да вижда — поясниха лекарите.

Стъклата на очилата му ставаха все по-дебели.

На седемнадесетгодишна възраст Даниел избяга завинаги от леля Мати и Тексас. Отиде на автостоп до Ню Йорк, където Международната организация за защита на застраховките го нае за куриер. След три години го повишиха в детектив. Превърна се в най-добрия им служител. Той никога не настояваше за повишение на заплатата, нито пък искаше по-добри жилищни условия. Не обръщаше внимание на тези неща. Той беше божията ръка, негов бич, наказващ грешниците.

Даниел Купър излезе от ваната и се приготви за лягане. Утре, мислеше той, утре ще бъде денят на разплатата с проститутката.

Искаше му се и майка му да е тук, за да види всичко със собствените си очи.