Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (19)

Деветнадесета глава

Даниел Купър се досети за причината, поради която Дж. Дж. Ренолдс свикваше тази сутрин заседание в кабинета си, защото детективите на компанията бяха получили предния ден паметна бележка за обира на Лоуис Белами, станал седмица по-рано. Даниел Купър ненавиждаше заседанията. Противно му беше да слуша глупости.

Той пристигна в кабинета на Дж. Дж. Ренолдс с четиридесет и пет минутно закъснение, тъкмо когато Ренолдс беше по средата на своето изложение.

— Чудесно, че успя да наминеш — подхвърли саркастично Дж. Дж. Ренолдс.

Отговор не последва. Само си губя времето, реши Ренолдс. Купър не разбираше от сарказъм — или от каквото и да е друго, поне според Ренолдс. Той знаеше само как да залавя криминални престъпници. В това отношение беше истински гений, признаваше го и Ренолдс.

В кабинета седяха трима от най-известните детективи на агенцията: Дейвид Суифт, Робърт Шифър и Джери Дейвис.

— Вие ще прочетете доклада за обира у Белами — каза Ренолдс, — но се появи и нещо ново. Стана ясно, че Лоуис Белами е братовчедка на полицейския комисар. Той вдигна ужасна врява.

— А какво е предприела полицията? — запита Дейвис.

— Крият се от пресата. Не бива да ги обвиняваме за това. Патрулите са действали като филмови звезди. Те всъщност са разговаряли с крадлата, която са открили в къщата, и после са я изпуснали.

— В такъв случай би трябвало да разполагат с точното й описание — подхвърли Суифт.

— Разполагат с точното описание на нощницата й — отвърна със смразяващ поглед Ренолдс. — Толкова се впечатлили от фигурата й, че чак мозъците им са се размекнали. Не знаят дори цвета на косата й. Носела е някаква забрадка, а лицето й било намазано с крем. Описват я като двадесет и пет годишна жена, с фантастичен бюст и задник. Не съществува абсолютно никаква следа. Не разполагаме и с никаква изходна информация. Нищо.

Даниел Купър се обади за първи път.

— Разполагаме.

Всички извърнаха погледи към него, изпълнени с различна степен на ненавист.

— Какво имаш предвид? — запита Ренолдс.

— Зная коя е жената.

Когато Купър прочете предната сутрин бележката, той реши като първа логична стъпка да огледа къщата на Белами. Логичните действия бяха за Даниел Купър като методичността на разума господен, основното решение на всички проблеми, с логични действия трябва винаги да се подхожда от самото начало. Купър отиде до голямата къща на Белами на Лонг Айлънд, хвърли и един-единствен поглед и без да слиза от колата, зави в обратна посока и се върна в Манхатън. Беше разбрал всичко, което го интересуваше. Къщата стоеше уединена от останалите, наблизо не минаваше обществен транспорт, което означаваше, че крадецът е можел да се добере до нея единствено с кола.

Купър започна да излага своите съображения на събралите се в кабинета на Ренолдс хора.

— Тъй като по всяка вероятност тя не е имала желание да използва собствената си кола, защото е можела да бъде проследена, си е послужила с откраднато или с взето под наем превозно средство. Реших първо да опитам с агенциите за даване на коли под наем. Допуснах, че би наела кола от Манхатън, защото така би могла да прикрие по-лесно следите си.

Това не направи никакво впечатление на Джери Дейвис.

— Положително се шегуваш, Купър. От Манхатън всекидневно се вземат хиляди коли под наем.

Купър не обърна внимание на това, че го прекъснаха.

— Всички поръчки за коли под наем се извършват с помощта на компютри. Относително по-малък е броят на колите, наемани от жени. Проверих ги всичките. Въпросната дама се е обърнала към фирма „Баджет“ за наемане на коли под наем, на кей 61, на Западната двадесет и трета улица, взела е „Каприз“ в осем часа вечерта в нощта на обира, след което я е върнала обратно в два часа след полунощ.

— Защо си убеден, че е взела точно такава кола? — запита недоверчиво Ренолдс.

— Проверих изминатите мили. До къщата на Лоуи Белами има тридесет и две мили и още толкова в обратно направление. Това съвпада съвсем точно с километража на „Каприз“. Колата е била наета на името на Елън Бранч.

— Фалшиво име — изказа догадка Дейвид Суифт.

— Правилно. Истинското й име е Трейси Уитни.

Всички впериха погледи в него.

— Откъде, по дяволите, си научил това? — запита Шифър.

— Оставила е фалшиво име и адрес, но се е наложило да подпише договора за наемането на колата. Занесох оригинала в полицията, където сравнихме отпечатъците от пръстите. Съвпаднаха с отпечатъците на Трейси Уитни. Известно време е лежала в женския затвор на Южна Луизиана. Ако си спомняте, преди година разговарях с нея по повод кражбата на картина от Реноар.

— Спомням си — кимна Ренолдс. — Тогава ти докладва, че била невинна.

— Така беше, но тогава. Вече не е невинна. Тя е извършителката на обира в дома на Белами.

Този кучи сине решил задачата. В неговите уста всичко звучи толкова просто. Ренолдс се опита да не дава явен израз на своето недоволство.

— Това… това е прекрасно свършена работа, Купър. Наистина прекрасно. В такъв случай да я задържим. Ще уведомим полицията да я арестува и…

— И въз основа на какво? — запита спокойно Купър. — Само за това, че е взела кола под наем? Полицията не я е разпознала, а освен това липсват каквито и да е улики против нея.

— И какво ще правим тогава? — запита Шифър. — Да я оставим да се измъкне по чорапи?

— Този път да — отвърна Купър. — Но аз вече зная коя е тя. Положително ще се опита да предприеме нещо друго. Извърши ли го, тогава ще я заловя.

Заседанието най-сетне завърши. Купър изпитваше остра нужда от душ. Той извади от джоба си малко черно тефтерче и много внимателно записа: ТРЕЙСИ УИТНИ.