Серия
Трейси Уитни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
If Tomorrow Comes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 175 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)
Допълнителна корекция
Epsilon (2017)

Издание:

ИК „Бард“, 1996

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1996


Седма глава

Времето изгуби своя смисъл. В карцера не проникваше никаква светлина, затова не съществуваше разлика между деня и нощта, и тя нямаше представа откога я държат в строгия тъмничен затвор. От време на време през тесен отвор на дъното на килията й побутваха студена храна. Трейси нямаше апетит, но се принуждаваше сама да изяжда всичко до последната хапка. Трябва да ядеш, инак няма да устискаш дълго тука. Сега го разбра, знаеше вече, че за онова, което замисляше, щеше да има нужда от цялата си сила. Намираше се в положение, което всеки друг на нейно място би оценил като безнадеждно: беше осъдена на петнадесет години, без никакви пари, без приятели, без каквито и да е други възможности. Дълбоко в нея обаче бликаше някакъв неизчерпаем извор на енергия. Ще оцелея, мислеше си Трейси. Изправям се с голи ръце срещу моите неприятели и единственото ми оръжие е моята защита. Щеше да оцелее така, както бяха оцелели нейните прародители. В жилите й течеше смесената кръв на англичани, ирландци и шотландци, беше наследила най-добрите им качества: интелигентността, смелостта и силната воля. Моите предшественици оцеляха след глада, чумата и наводненията и аз ще оцелея след всичко това. Те се намираха сега заедно с нея в тази воняща и тъмна клетка: овчарите и ловците, фермерите и собствениците на магазини, лекарите и учителите. Духовете от миналото, и всички те представляваха до един частици от самата нея. Няма да ви предам, шепнеше Трейси в мрака.

Започна да обмисля своето бягство.

 

 

Трейси разбираше, че най-напред трябва да възстанови физическите си сили. В прекалено тясната килия бе немислимо да се занимава с по-особени физически упражнения, но тя беше достатъчна за тай чи чуан, древното бойно изкуство, с което са обучавали воините за сериозни битки. Упражненията изискваха малко пространство и включваха всички мускули на тялото. Трейси се изправи и се зае с началните движения. Всяко едно от тях имаше свое име и специално предназначение. Започна с бойните движения Пробождане на демоните, след което премина към по-меките движения на Отнемане на светлината. Движенията бяха плавни, грациозни и се изпълняваха много бавно. Всеки жест идваше от психическия център тан-тиен, движенията се изпълняваха кръгово. В ушите на Трейси зазвучаха думите на нейния учител: „Възбуждай чи, твоята жизнена енергия. В началото е тежка като планина, но после олеква като птиче перо.“ Трейси почувства как чи започна да прелива от върха на пръстите й и се вглъби дотолкова, че цялото й същество се съсредоточи върху тялото, което изпълняваше безкрайните и разнообразни движения.

Сграбчи опашката на птицата, превърни се в бял щъркел, отблъсни маймуната, погледни тигъра в очите, превърни ръцете си в облаци. Нека бялата змия изпълзи върху тигъра. Застреляй тигъра, събери своето чи и се върни отново в центъра на тан-тиен.

Изпълнението на целия цикъл траеше около час и когато го изпълни, Трейси почувства изтощение. Изпълняваше този ритуал всяка сутрин и всеки следобед, докато тялото и започна да реагира и да заяква.

Когато не упражняваше тялото, Трейси упражняваше ума си. Тя лежеше в мрака, решаваше сложни математически уравнения, представяше си, че работи на компютъра в банката, рецитираше стихове, припомни си репликите на пиеси, в които бе участвала в колежа. Тя обичаше да изпипва нещата докрай и щом получеше роля в някоя играна в училище пиеса, в която трябваше да произнася репликите с друго произношение, тя седмици наред проучваше различните произношения, преди да продължи репетициите на пиесата. Веднъж един откривател на таланти я беше поканил да попълни въпросник за Холивуд. „Не, благодаря. Светлините на рампата не ме привличат. Това не е за мен“, му беше отговорила Трейси.

Гласът на Чарлс: Днес си на първа страница на сутрешното издание на Дейли нюз.

Трейси отклони вниманието си от Чарлс. В мозъка й имаше вратички, които засега трябваше да останат затворени.

Игра на: „Назови три невероятни неща за преподаване.“

Да научиш мравката да прави разлика между католици и протестанти.

Да научиш пчелата, че земята се върти около слънцето.

Да обясниш на котката разликата между комунизма и демокрацията.

Преди всичко се съсредоточаваше върху мисълта как да унищожи своите неприятели, всеки един поотделно. Спомни си за една игра, която беше играла като дете. Вдигаше високо ръка към небето и скриваше слънцето. Точно така постъпиха сега с нея. Вдигнаха ръка и скриха живота от нея.

Трейси не знаеше колко затворнички са преживели затварянето им в карцера, но това нямаше никакво значение.

На седмия ден, когато отвориха вратата на килията, Трейси остана заслепена от внезапно нахлулата вътре ярка светлина. Отвън стоеше пазач.

— Ставай! Връщаш се горе!

Той се приведе да й помогне да стане, но за негова голяма изненада тя се изправи леко на крака и излезе без чужда помощ от килията. Останалите затворнички, които извеждаха от карцера, излизаха или съсипани, или посърнали, но тази тук правеше изключение. Около нея витаеше някакво достолепие, някаква самоувереност, напълно чужди на това място. Трейси застана на светлината, за да привикнат постепенно очите й. Какво съблазнително парче, помисли си надзирателят. Остави я да се изкъпе и можеш да я заведеш навсякъде. Обзалагам се, че е готова на всичко, стига да й се окаже малко внимание.

— Такова красиво момиче като тебе — обърна се той към Трейси — не бива да попада тук. Ако двамата с теб сме приятели, ще се погрижа това да не се случва никога повече.

Трейси обърна лице към него и когато долови погледа й, той начаса реши да се откаже от намерението си.

Пазачът отведе Трейси горе и я предаде на нейната надзирателка.

Тя смръщи лице.

— Божичко, вониш! Върви да се изкъпеш. А тези дрехи ще изгорим.

Студеният душ й подейства удивително добре. Трейси изми косата си с шампоан и се изкъпа от глава до пети с евтиния сапун.

Когато се изкъпа и си сложи чисти дрехи, чакащата я надзирателка й съобщи:

— Вика те директорът на затвора.

Последния път, когато чу тези думи, Трейси повярва, че това ще й донесе свободата. Вече не беше толкова наивна.

Когато влезе в кабинета му, директорът Браниган стоеше до прозореца.

— Седнете, моля!

Трейси седна.

— Участвах в една конференция във Вашингтон. Едва тази сутрин се прибрах и прочетох доклада за случилото се. Не е бивало да ви пращат в карцера.

Тя седеше и го наблюдаваше, безизразното й лице не говореше нищо.

Директорът погледна някакви книжа върху бюрото си.

— Според този доклад вашите съкилийнички са упражнили върху вас сексуално насилие.

— Не, сър.

Директор Браниган кимна съчувствено.

— Понятен ми е вашият страх, но не мога да позволя на осъдените да управляват този затвор. Искам да накажа онези, които са го направили, но са ми необходими вашите свидетелски показания. Сега искам да ми разкажете какво точно се случи и кой е виновен.

Трейси го погледна в очите.

— Никой не е виновен. Паднах от леглото.

Директорът не сваляше дълго време погледа си от нея и тя виждаше изписалото се върху лицето му разочарование.

— Сигурна ли сте?

— Да, сър.

— И няма да промените становището си?

— Не, сър.

Директор Браниган въздъхна.

— Добре. След като решението ви е такова, ще ви преместя в друга килия, където…

— Не желая да ме местите.

Той я погледна удивен.

— Искате да кажете, че желаете да се върнете в същата килия?

— Да, сър.

Той се озадачи. Може би се лъжеше в нея, може би тя самата беше измислила случилото се с нея! Господ само знаеше какво мислят и вършат тези проклети затворнички. Колко му се искаше да го преместят в някой хубав и нормален затвор за мъже, но на жена му и дъщеря му Ейми тук им харесваше. Живееха в прекрасна къща, а около затворническата ферма имаше чудесни места. На тях им се струваше, че живеят сред природата, а той трябваше да се разправя цели двадесет и четири часа в денонощието с тези смахнати жени.

Той погледна седналата пред него млада жена и смутено каза:

— Много добре. Занапред не се замесвайте в неприятности.

— Няма да се замесвам, сър.

Завръщането в килията беше едно от най-трудните неща в живота на Трейси. В мига, в който прекрачи в нея, тя изпита наново ужаса от онова, което се бе случило тук. Нейните съкилийнички бяха на работа. Трейси легна на леглото, заби поглед в тавана и се замисли. После се пресегна към долната част на леглото си и измъкна една от разхлабилите се метални пръчки. Пъхна я под дюшека. Когато в 11.00 часа задрънча звънецът, Трейси първа се нареди в коридора. Паулита и Лола седнаха на една маса близо до входа на трапезарията. От Ърнестин Литълчеп нямаше и следа.

Трейси си избра маса с непознати затворнички, седна и изяде и последната трошичка от безвкусната храна. Прекара следобеда сама в килията. В 2.45 нейните съкилийнички се върнаха.

Щом зърна Трейси, Паулита се ухили изненадана.

— Значи се върна, котенце. Нали ти хареса онова, което ти направихме, а?

— Добре. Подготвили сме ти още нещо.

Трейси с нищо не показа, че чува подигравките им. Насочи вниманието си към чернокожата. Ърнестин Литълчеп стана причина Трейси да се върне в същата килия. Трейси не й се доверяваше. Нито за миг. Но имаше нужда от нея.

Ще ти дам един съвет, querida. Тук командва Ърнестин Литълчеп…

Тази нощ, когато предупредителните звънци задрънчаха петнадесет минути преди лягане, Трейси стана от леглото и започна да се съблича. Този път не прояви лицемерна скромност. Свали всичките си дрехи и мексиканката подсвирна, докато наблюдаваше закръглените й корави гърди, дългите й стройни крака и розовите й бедра. Лола дишаше тежко. Трейси облече нощницата и си легна. Светлината угасна. Килията потъна в мрак.

Измина половин час. Трейси лежеше в мрака и се вслушваше в дишането на останалите.

По едно време Паулита прошепна от другия край:

— Тази нощ мама истински ще те гушне. Свали си пижамката, гълъбче.

— Ще те научим как се прави женска любов и ще я правиш, докато я научиш добре — изкиска се Лола.

Чернокожата все още не проронваше дума. Трейси почувства приближаването на Лола и Паулита в мрака, но този път ги очакваше. Тя вдигна металната пръчка, която стискаше здраво в ръка, замахна с всички сили и улучи лицето на едната жена. Разнесе се болезнен писък. Трейси ритна към другата и видя, че тя падна на пода.

— Ако се приближиш отново, ще те убия — процеди през зъби Трейси.

— Кучка такава!

Трейси чу, че се готвят отново да я нападнат, и вдигна желязото.

В тъмнината проехтя острият глас на Ърнестин.

— Достатъчно! Оставете я!

— Ърнестин, тече ми кръв. Сега ще я наредя…

— Правете каквото ви казвам, по дяволите!

Настъпи дълга тишина. Трейси чу как двете жени се отдръпнаха към леглата си, като продължаваха тежко да дишат. Трейси лежеше напрегната, готова да посрещне следващото им нападение.

— Смела си, гълъбче — чу се гласът на Ърнестин Литълчеп.

Трейси не отговори.

— Нищо не си изпяла на директора. Ако го беше направила, сега да си на оня свят.

Този път Трейси й повярва.

— Защо отказа на директора да те премести в друга килия?

Значи й беше известно и това?

— Исках да се върна отново тук.

— Така ли? И защо?

В гласа на Ърнестин Литълчеп се долови нотка на любопитство.

Настъпи моментът, който Трейси отдавна чакаше.

— За да ми помогнеш да избягам.