Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (26)

Двадесет и шеста глава

Биариц, разположен на югозападния морски бряг на Франция, е изгубил до голяма степен своя блясък от края на деветнадесети и началото на двадесети век. Известното по-рано „Казино Белвю“ е затворено и се нуждае от сериозен ремонт, а Градското казино на улица Мазагран представлява сега полуизоставена сграда, в която са се настанили няколко малки магазинчета и някакво училище по танци. Старите вили по хълмовете са придобили вид на западнали благородници.

Въпреки това в разгара на сезона, тоест от юли до септември, богатите и титулувани особи от Европа продължават да се тълпят в Биариц, за да се отдават на удоволствията на хазарта, слънцето и спомените си. Онези, които не притежават свои замъци, отсядат в луксозния хотел „Палас“ на авеню Императрис 1. Бивша лятна резиденция на Наполеон III, хотелът е разположен върху един нос над Атлантическия океан, сред импозантна по своята красота природа: от едната му страна има морски фар, ограден от огромни назъбени скали, издигащи се направо от сивия океан като някакви праисторически чудовища, а от другата — от дъсчена пътека.

Един следобед към края на месец август френската баронеса Маргьорит дьо Шантии премина бързо през фоайето на хотел „Палас“. Баронесата беше елегантна млада жена с пригладена тъмноруса коса. Носеше зелено-бяла копринена рокля, подчертаваща фигура, която караше жените да се обръщат след нея и да я оглеждат със завист, а мъжете да зяпат с отворена уста.

Баронесата отиде на рецепцията.

— Ma clef, s’il vous plait — помоли тя с очарователен френски акцент.

— Разбира се, баронесо.

Служителят подаде ключа на Трейси заедно с няколко получени по телефона съобщения.

Докато Трейси вървеше към асансьора, някакъв смачкан на вид мъж с дебели очила се извърна рязко от витрината с изложени шалове, блъсна се в нея и бутна на земята ръчната й чантичка.

— Божичко! — възкликна той. — Ужасно съжалявам. — Вдигна чантичката й и я подаде. — Моля да ме извините. — Говореше със средноевропейски акцент.

Баронеса Маргьорит дьо Шантии му кимна високомерно и отмина.

Един прислужник я покани да влезе в асансьора и я изкачи до третия етаж. Трейси си бе избрала апартамент 312, защото знаеше, че често пъти изборът на стая в хотел имаше същото значение, както и изборът на самия хотел. В Капри това бе вила 522, на остров Майорка — кралският апартамент в Сон Вида с изглед към планините и разположения в далечината залив. В Ню Йорк бе апартамент 4717 на най-горния етаж на хотел „Хелмсли палас“, а в Амстердам — стая 325 в „Амстел“, в която човек се приспива от успокоителния плясък на водите в канала.

От апартамент 312 на хотел „Палас“ се откриваше панорамен изглед както към океана, така и към града. Трейси можеше да наблюдава от всеки прозорец как вълните се разбиват във вековните скали, подаващи се от морето като удавници. Точно под нейния прозорец се виждаше огромен плувен басейн с формата на бъбрек. Неговата ясносиня вода контрастираше ярко със сивия океан. До басейна имаше голяма тераса с чадъри, под които гостите на хотела можеха да се подслонят от лятното слънце. Стените на апартамента бяха тапицирани със синьо-бяла копринена дамаска и с мраморни первази, а килимите и завесите имаха цвета на увехнали рози. Времето бе покрило с мека патина дървените части на вратите и капаците на прозорците.

Трейси заключи вратата след себе си, свали плътно прилепената си руса перука и масажира главата си. Ролята на баронеса й подхождаше най-добре. В книгата на Дебре „Перове и барони“ и в „Almanach de gotha“ имаше стотици титли, от които можеше да избира. Там имаше голям брой знатни дами, дукеси, принцеси, баронеси и херцогини от повече от двадесет страни. Книгите се оказаха безценни за Трейси, защото описваха фамилни истории отпреди векове и споменаваха имена на бащи, майки и деца, заедно с училищата, които са посещавали, домовете и адресите им. За нея представляваше проста работа да си избере някоя прочута фамилия и да се обяви за нейна далечна родственица — особено за богата далечна родственица. Хората толкова много се впечатляваха от титли и пари.

Трейси си спомни за непознатия, който се блъсна в нея във фоайето на хотела, и се усмихна. Вече се беше започнало.

 

 

Същата вечер в 8.00 часа баронеса Маргьорит дьо Шантии седеше в бара на хотела, когато мъжът, който се бе блъснал в нея, приближи масата й.

— Извинете — каза стеснително той, — но трябва отново да ви се извиня за моята ужасна несръчност днес следобед.

Трейси миловидно му се усмихна.

— Няма нищо. Всичко стана съвсем случайно.

— Вие сте безкрайно внимателна. — Той се подвоуми. — Ще се почувствам много по-добре, ако ми позволите да ви почерпя нещо.

— Oui. Щом като настоявате.

Той хлътна в стола пред нея.

— Позволете да ви се представя. Аз съм професор Адолф Цукерман.

— Маргьорит дьо Шантии.

Цукерман даде знак на келнера.

— Какво пиете? — обърна се Цукерман към Трейси.

— Шампанско. Но може би…

Той вдигна уверено ръка и я спря.

— Мога да си го позволя. Всъщност, аз съм пред прага на такава възможност, която ще ми позволи да имам всичко на този свят.

— Наистина ли? — Трейси едва-едва му се усмихна. — Това е чудесно за вас.

— Да.

Цукерман поръча бутилка шампанско, после се обърна към Трейси.

— Случи ми се нещо крайно необикновено. Всъщност, не бива да го разисквам с непознати хора, но е толкова вълнуващо, че не мога да го тая в себе си. — Той се приведе към нея и сниши глас. — Да ви кажа истината, аз съм най-обикновен учител или по-скоро бях, до неотдавна. Преподавам история. Много е забавна, разбирате ли, но не дотам вълнуваща.

Трейси слушаше, а върху лицето й бе изписан учтив интерес.

— Искам да кажа, че не беше допреди няколко месеца.

— Мога ли да ви попитам какво се случи преди няколко месеца, професор Цукерман?

— Правех едно проучване върху Испанската армада и търсех разни неща, които биха направили темата по-интересна за моите ученици, та в местния музей се натъкнах на стар документ, който по непонятен за мен начин се бе смесил с други писмени материали. В този документ се съобщава за една секретна експедиция, изпратена от принц Филип през 1588 година. Единият от корабите, който бил натоварен със златни кюлчета, се предполагало, че е потънал по време на буря и изчезнал безследно.

Трейси го гледаше замислено.

— Предполагало се, че е потънал!

— Точно така. Но според този летопис капитанът и екипажът потопили нарочно кораба в едно пусто и скалисто заливче, като възнамерявали по-късно да се върнат и да извадят съкровището. Но ги нападнали пирати и ги избили до един. Документът се е запазил единствено поради това, че никой от моряците на пиратския кораб не е знаел да чете или пише. Не са и подозирали какво държат в ръцете си. — Гласът му трепереше от вълнение. — Сега — той понижи глас и се огледа, за да се увери, че не го чува никой друг, и продължи — притежавам този документ с най-подробни указания за това как се стига до съкровището.

— Какво щастливо за вас откритие, професоре — в гласа й се долавяше нотка на възхищение.

— Това злато на кюлчета вероятно струва сега около петдесет милиона долара — каза Цукерман. — Остава ми само да го извадя.

— И какво ви спира?

Той сви смутено рамене.

— Пари. Трябва да екипирам цял кораб, за да извадя съкровището на повърхността.

— Разбирам. Колко би могло да струва всичко това?

— Сто хиляди долара. Трябва да ви призная, че направих една непростима и глупава грешка. Изтеглих двадесет хиляди долара, това са спестяванията ми за цял живот, и пристигнах в Биариц да играя комар в казиното, окрилен от единствената надежда, че ще спечеля достатъчно и… — Гласът му постепенно заглъхна.

— И ги загубихте.

Той кимна. Трейси видя зад стъклата на очилата как очите му се просълзиха.

Шампанското пристигна, келнерът отвори бутилката и отля от златистата течност в чашите им.

— Bonne chance — вдигна тост Трейси.

— Благодаря.

Те отпиха от питието и млъкнаха замислени.

— Моля да ми простите, че ви занимавам с всичко това — каза Цукерман. — Не бива да разказвам за затрудненията си на такава красива дама като вас.

— Но вашата история е очарователна — убеди го тя. — И вие сте сигурен, че златото е там, oui?

— В това не съществува и капка съмнение. Аз притежавам оригиналните нареждания за товара и карта, съставена лично от капитана. Зная и точното местонахождение на съкровището.

Трейси проучваше човека пред нея със замислено изражение на лицето си.

— Но се нуждаете от сто хиляди долара?

Цукерман печално се подсмихна.

— Да. За съкровище от петдесет милиона — той отпи глътка от шампанското.

— C’est possible… — Тя се спря.

— Какво казахте?

— Не сте ли мислили за съдружник?

Той учудено я погледна.

— Съдружник ли? Не. Смятам да направя всичко сам. Но сега, след като изгубих всичките си пари… — Гласът му отново заглъхна.

— Професор Цукерман, да предположим, че ви дам тези сто хиляди долара?

Той поклати глава.

— В никакъв случай, баронесо. Не бих си го простил. Напълно е възможно да изгубите парите си.

— Но след като сте сигурен, че съкровището е там…?

— О, абсолютно съм сигурен в това. Но стоте хиляди могат да пропаднат. Тук няма никаква гаранция.

— В живота съществуват много малко гаранции. Вашият проблем е tres interessant. Ако ви помогна, това може да се окаже изгодно и за двама ни.

— Не. Никога няма да си простя, ако поради някаква незначителна вероятност вие изгубите парите си.

— Мога да си го позволя — увери го тя. — А аз бих могла и да получа много от тази инвестиция, n’est-ce pas?

— Разбира се, съществува и такава възможност — съгласи се Цукерман. Той седеше и преценяваше възможностите, очевидно разкъсван от съмнения. Най-сетне каза: — След като е такова желанието ви, ще делим по равно.

Тя доволно се усмихна.

— D’accord. Приемам.

Професорът добави бързо:

— Естествено, след като покрием разходите.

— Naturellement. Кога започваме?

— Незабавно. — Професорът неочаквано се оживи. — Вече съм намерил кораб, който ми се ще да използвам. Снабден е с модерна драга и има екипаж от четирима души. Естествено и на тях ще трябва да дадем малък процент от онова, което извадим.

— Bien sur.

— Трябва да започнем колкото може по-бързо, в противен случай ще изпуснем кораба.

— Мога да ви доставя парите след пет дни.

— Великолепно! — възкликна Цукерман. — Това ще ми даде възможност да приключа с всички приготовления. Каква случайна среща и за двама ни, нали?

— Oui. Sans doute.

— За нашето приключение. — Професорът вдигна чашата си.

Трейси също вдигна чаша и каза:

— Нека всичко се окаже така доходно, както чувствам, че ще бъде.

Двамата се чукнаха. Трейси погледна през залата и замръзна. На една маса в най-отдалечения ъгъл седеше Джеф Стивънс и я наблюдаваше с весела усмивка на лицето. С него седеше привлекателна жена, цялата блеснала от бижута.

Джеф кимна на Трейси и тя се усмихна, като си спомни последната им среща пред имението на Де Матини, когато той седеше с онова глупаво куче до себе си. Това беше точка в моя полза, помисли си развеселена Трейси.

— И така, бихте ли ме извинили — обърна се Цукерман към нея. — Предстои ми толкова много работа. Ще ви се обадя.

Трейси протегна грациозно ръка, той я целуна и си тръгна.

 

 

— Виждам, че приятелят ти си отиде, а не разбирам защо. Зашеметяваща си като блондинка.

Трейси вдигна поглед. До масата й стоеше Джеф. Той седна на стола, на който допреди няколко минути седеше Адолф Цукерман.

— Поздравления — каза Джеф. — Лудорията с Де Матини бе страшно находчива. Чиста работа.

— След като го казваш ти, Джеф, това е висока оценка.

— Ти ми струваш много пари, Трейси.

— Трябва да свикнеш с това.

Той започна да си играе с чашата пред него.

— Какво иска професор Цукерман?

— О, ти го познаваш?

— Би могло и така да се каже.

— Той… хм… просто искаше да пийнем.

— И ти разказа за потъналото съкровище?

Трейси изведнъж стана много внимателна.

— Откъде знаеш това?

Джеф учудено я погледна.

— Само не ми казвай, че си налапала въдицата. Това е най-старата мошеническа игра в света.

— Но не и този път.

— Искаш да кажеш, че си му повярвала?

Трейси седеше сковано на мястото си.

— Нямам желание да обсъждам този въпрос, но професорът разполага със собствена информация.

Джеф поклати недоверчиво глава.

— Трейси, той се опитва да те измами. Колко ти поиска да вложиш в неговия потънал кораб?

— Няма значение — отвърна студено Трейси. — Това си е моя работа, пък и парите са си мои.

Джеф сви рамене.

— Добре. Само да не кажеш, че старият Джеф не се е опитвал да те предупреди.

— Изключено е сам да проявяваш интерес към това злато, така ли?

Той разпери ръце, сякаш обзет от отчаяние.

— Защо винаги си толкова подозрителна към мен?

— Много просто — отвърна Трейси. — Нямам ти доверие. Коя беше жената с теб? — На момента съжали за думите си.

— Сузан? Моя приятелка.

— Богата, естествено.

Джеф бавно се усмихна.

— Всъщност, струва ми се, че разполага с доста пари. Ако имаш желание да обядваш утре с нас, главният готвач на нейната яхта, дълга двеста и петдесет фута, хвърлила котва в пристанището, ще…

— Благодаря ти. И през ум не ми минава да преча на обяда ви. Какво й продаваш?

— Това е личен въпрос.

— Убедена съм в това — отвърна тя много по-рязко, отколкото й се искаше.

Трейси го погледна над очилата си. Наистина беше дяволски привлекателен. Имаше чисти и правилни черти, красиви сиви очи с дълги мигли и змийско сърце. Същинска прекалено интелигентна змия.

— Мислил ли си някога да се занимаваш със законна дейност? — запита го Трейси. — Положително ще имаш голям успех.

Джеф остана поразен.

— Какво? И да се откажа от всичко това? Сигурно се шегуваш.

— Винаги ли ще се занимаваш с мошеничества?

— Мошеничества ли? Та аз съм само предприемач — отвърна той с укор в гласа.

— И как така стана… как стана предприемач?

— Избягах от дома на четиринадесетгодишна възраст и постъпих в един цирк.

— На четиринадесет години? — Трейси за първи път имаше възможност да надникне зад сложната и чаровна бляскава външност на Джеф.

— За мен това се оказа полезно. Научих се да се справям с трудностите. Когато започна тази забележителна война във Виетнам, аз се записах в Зелените барети и получих съвременно образование. Струва ми се, главното, което научих там, е, че тази война бе най-голямото от всички мошеничества на този свят. В сравнение с нея ние с теб сме само едни смешни любители. — Той смени рязко темата. — Обичаш ли пелота?

— Ако ти я продаваш, не. Благодаря ти.

— Това е игра, разновидност на джай алай. Имам два билета за довечера, а Сузан е заета. Искаш ли да дойдеш?

Трейси се усети, че казва да.

 

 

Вечеряха в малко ресторантче на градския площад, където сервираха местно вино и confit de canard a l’ail, печена патица, сварена преди това в собствения си сос, печени картофи и чесън. Оказа се много вкусна.

— Това е специалитетът на заведението — обърна се Джеф към Трейси.

Разговаряха за политика, книги и пътешествия и Трейси откри, че Джеф е учудващо начетен.

— Когато на четиринадесетгодишна възраст си принуден да се грижиш сам за себе си — започна да й разказва Джеф, — бързо разбираш всичко. Първо научаваш кое е онова, което те тласка в живота, а после научаваш същото и за другите хора. Мошеническата игра наподобява жиу-жицу. При жиу-жицу ти използваш силата на своя противник, за да го победиш. При мошеничеството използваш неговата алчност. Ти правиш само първата стъпка, после той самият свършва цялата останала работа вместо теб.

Трейси се усмихна и се запита дали Джеф има някаква представа за това колко много си приличаха те двамата. Приятно й беше да е с него, но същевременно разбираше добре, че при дадени обстоятелства той нямаше да се поколебае да я измами. С мъж като него трябваше да се внимава и тя възнамеряваше да постъпва точно така.

 

 

Мястото, на което се играеше пелотата, представляваше голяма арена на открито с размерите на футболен стадион, разположена високо сред хълмовете над Биариц. От двете страни на игрището имаше по една огромна бетонна стена, игралното поле бе разположено в средата, а от двете му страни имаше четири реда каменни пейки. По здрач запалиха прожектори. Когато Трейси и Джеф пристигнаха, местата бяха вече почти заети от запалянковци. Играта започна.

Играчите от всеки отбор хвърляха поред топката в бетонната стена и при отскачането й я улавяха с дълги и тесни кошнички, прикрепени с каишки за ръцете им. Пелотата е бърза и опасна игра.

Когато някой от играчите пропуснеше, тълпата започваше да крещи.

— Всъщност възприемат всичко много сериозно — забеляза Трейси.

— В тази игра се правят големи залагания. Баските са комарджийска раса.

Докато зрителите прииждаха, пейките се изпълваха все повече и повече и по едно време Трейси почувства, че се притиска към Джеф. Дори и да усещаше тялото й до своето, той не проявяваше никакви признаци за това.

Бързината и разпалеността в играта сякаш се усилваха с всяка изминала минута, а виковете на запалянковците отекваха силно в нощта.

— Наистина ли играта е толкова опасна, колкото изглежда? — запита Трейси.

— Баронесо, тази топка лети във въздуха със скорост, достигаща почти сто мили в час. Удари ли те по главата, умираш на място. Играчите обаче много рядко пропускат да я уловят. — Той я потупа разсеяно по ръката, впил поглед в играта.

Играчите бяха много опитни и се движеха грациозно и в съвършен ред. По средата на играта обаче, без каквото и да е предупреждение, един от играчите запрати топката към стената под неправилен ъгъл, смъртоносната топка отскочи и полетя със свистене право към пейката, на която седяха Трейси и Джеф. Зрителите се размърдаха, за да се предпазят от нея. Джеф сграбчи Трейси, бутна я на земята и я закри с тялото си. Те чуха как топката профуча над главите им и се удари с трясък в страничната стена. Трейси лежеше на земята и чувстваше коравото тяло на Джеф. Лицето му се намираше съвсем близо до нейното.

Той я задържа така за момент, после се изправи и й помогна да стане. Между тях неочаквано се породи някакво смущение.

— Стру… струва ми се, че преживях доста вълнения за една вечер — каза Трейси. — Моля те да се връщаме в хотела.

Трейси му пожела лека нощ във фоайето.

— Трейси, нали няма да се занимаваш повече с тази налудничава идея на Цукерман за потъналото съкровище?

— Напротив, ще се занимавам.

Той не свали дълго време погледа си от нея.

— И все още смяташ, че аз искам да сложа ръка на това злато, така ли?

Тя го погледна право в очите.

— А не е ли точно така?

Изразът му изведнъж се промени.

— Пожелавам ти успех.

— Лека нощ, Джеф.

Трейси видя как той се обърна и излезе от хотела. Допускаше, че отива при Сузан. Бедната жена!

Служителят на рецепцията я поздрави.

— Добър вечер, баронесо. За вас има съобщение.

Съобщението беше от професор Цукерман.

 

 

Адолф Цукерман имаше проблем. И то много голям проблем. Той седеше в кабинета на Арман Гранжие и изпитваше такава уплаха от онова, което ставаше, че по едно време почувства, че се е подмокрил. Гранжие притежаваше незаконно казино, разположено в елегантна частна вила на улица „Фриа“ 123. За него нямаше никакво значение дали Градското казино е близо до него или не, защото клубът на улица „Фриа“ бе винаги изпълнен с богати посетители. За разлика от контролираните от държавата казина залаганията тук не бяха ограничени и точно затова големите комарджии идваха да играят в клуба на рулетка, шмен дьо фер и на зарове. Сред клиентите на Гранжие имаше арабски принцове, английски аристократи, бизнесмени от Ориента, африкански държавници. Полуоблечени млади момичета се движеха из помещението и изпълняваха поръчки за шампанско и уиски. Арман Гранжие отдавна знаеше, че богатите много повече от представителите на които и да е други класи обичат да получават нещо срещу нищо. Гранжие можеше да си позволи да раздава безплатно напитки. Неговите рулетки и игри на карти не работеха почтено.

Клубът обикновено се изпълваше от красиви млади жени, придружавани от по-възрастни богати господа, и рано или късно жените попадаха в ръцете на Гранжие. Дребен мъж с идеални черти, воднисти кафяви очи и меки чувствени устни, той бе висок малко повече от метър и шестдесет. Съчетанието на външността с дребната му фигура привличаха жените като магнит.

— Завладяваща си, cherie, но за нещастие на двама ни съм ужасно влюбен в друга.

И това бе самата истина. Другата естествено биваше сменяна всяка седмица, защото в Биариц пристигаха безкрайно много красиви млади жени и Арман Гранжие даваше на всяка една възможност да поживее малко в охолство и безгрижие.

Връзките на Гранжие с подземния свят и полицията бяха достатъчно силни, за да поддържа казиното си. Беше си проправил пътя нагоре чрез спекулации и разпространение на наркотици, докато накрая стана собственик на малкото си феодално имение в Биариц. Онези, които му се изпречваха на пътя, разбираха твърде късно колко страшен можеше да се окаже този дребен мъж.

Сега Арман Гранжие подлагаше Адолф Цукерман на кръстосан разпит.

— Разкажи ми повече за тази баронеса, с която си уговорил да извади потъналото съкровище.

Яростният тон в гласа му подсказа на Цукерман, че нещо се е объркало, ужасно се е объркало. Той преглътна и започна да разказва:

— Ами, вдовица е, мъжът й завещал много пари и тя каза, че ще участва със сто хиляди долара. — Тонът на собствения му глас му вдъхна увереност да продължи. — Веднъж да получим парите, ние естествено ще й кажем, че корабът, с който ще вадим съкровището, е претърпял авария и са ни необходими още петдесет хиляди. После ще поискаме още сто хиляди и по-нататък вече знаеш, както винаги.

Той видя изписалото се върху лицето на Арман Гранжие презрение.

— Какво… какво се е случило, шефе?

— Случило се е това — продължи Гранжие със стоманен глас, — че един мой човек току-що ми се обади от Париж. Изработил е фалшив паспорт на твоята баронеса. Истинското й име е Трейси Уитни и е американка.

Устата на Цукерман изведнъж пресъхна. Той облиза устни.

— Тя… тя наистина прояви интерес, шефе!

— Balle! Conneau! Тя е мошеничка. Опитал си се да продаваш краставици на краставичар.

— Тогава з… защо тя каза „да“? Защо просто не ме отряза веднага?

Гласът на Арман Гранжие бе леденостуден.

— Не зная, професоре, но имам намерение да науча. И когато това стане, ще пратя тази дама да поплува в залива. Никой не може да прави Арман Гранжие на глупак. Сега вдигни телефона. Кажи й, че твой приятел ти е предложил половината от парите и че аз отивам да я посетя. Можеш ли да го уредиш?

— Разбира се, шефе. Не се тревожи — отвърна с готовност Цукерман.

— Тревожа се — отвърна бавно Арман Гранжие, — много се тревожа за теб.

 

 

Арман Гранжие не обичаше потайностите. Номерът с потъналото съкровище се прилагаше векове наред, но жертвите трябваше да са наивници. Мошеник никога нямаше да се хване на тази въдица. Точно тази тайна безпокоеше Гранжие и той реши твърдо да я разгадае. Научеше ли отговора, жената щеше да бъде предадена на Бруно Виченце. Бруно обичаше да се позабавлява със своите жертви, преди да се отърве завинаги от тях.

Арман Гранжие слезе от лимузината, след като тя спря пред хотел „Палас“, влезе във фоайето и отиде при Жул Бержерак, беловласия баск, който работеше в хотела от тринадесетгодишна възраст.

— Кой е номерът на апартамента на баронеса Маргьорит дьо Шантии?

Имаше строга заповед, според която на служителите на рецепцията бе забранено да съобщават номерата на стаите на гостите, но тази заповед не се отнасяше до Арман Гранжие.

— Апартамент триста и дванадесет, господин Гранжие.

— Merci.

— И стая двеста и единадесета също.

Гранжие спря.

— Какво?

— Баронесата е наела и стаята до нейния апартамент.

— Така ли? И кой живее в нея?

— Никой.

— Никой? Сигурен ли си?

— Oui, monsieur. Държи я винаги заключена. На камериерките е наредено да не влизат в нея.

Върху лицето на Гранжие се изписа озадачено изражение.

— Имаш ли шперц?

— Разбира се.

Без ни най-малко колебание той бръкна под гишето, извади шперц и го подаде на Арман Гранжие. Жул видя как Арман Гранжие тръгна към асансьора. С човек като Гранжие не биваше никога да се спори.

Арман Гранжие стигна до апартамента на баронесата и видя, че вратата е открехната. Той я бутна и влезе. Холът беше празен.

— Ало. Има ли някой тук?

От съседната стая се чу мелодичен женски глас.

— В банята съм. След минутка ще дойда. Моля, почерпете се с някаква напитка.

Гранжие се разходи из апартамента, който познаваше добре, защото в течение на годините беше настанявал много свои приятелки в този хотел. Пъхна се и в спалнята. Върху тоалетната масичка стояха небрежно разхвърляни скъпи бижута.

— След минутка съм готова — долетя отново гласът от банята.

— Не се притеснявайте, баронесо.

Baroness mon cul! — помисли си ядосано той. Каквито и играчки да играеш, cherie, на удара ще отвърнем с удар. Той пристъпи към вратата, свързваща апартамента със съседната стая. Беше заключена. Гранжие извади шперца и я отключи. От стаята, в която прекрачи, го лъхна някаква неприятна миризма на мухъл. Служителят бе казал, че в нея не живее никой. Тогава защо й е притрябвала…? Очите на Гранжие забелязаха нещо странно. Дебел черен електрически кабел, свързан с контакта в стената, се виеше по пода на стаята и влизаше в един шкаф. Вратата на шкафа бе отворена дотолкова, че да може да премине само кабелът. Обладан от любопитство, Гранжие отиде до шкафа и го отвори.

Цял низ мокри стодоларови банкноти съхнеха, закачени с щипки на въженце, опънато на шкафа. На етажерка за пишеща машина се виждаше някакъв предмет, покрит с плат. Гранжие дръпна плата. Откри се малка печатарска преса с една още мокра стодоларова банкнота върху нея. До пресата имаше пачка бяла хартия с размерите на американски долари и резачка за хартия. Върху пода бяха разпилени няколко неравномерно отпечатани стодоларови банкноти.

Ядосан глас, идващ зад Гранжие, запита:

— Какво правите тук?

Гранжие се обърна. В стаята бе влязла Трейси Уитни с все още мокра от банята и увита с пешкир коса. Арман Гранжие попита тихо:

— Фалшиви? Щяхте да ни платите с фалшиви банкноти?

Той наблюдаваше изражението върху лицето й. Първо отрицание, после гняв и накрая предизвикателство.

— Е, добре — призна Трейси. — Но това нямаше да има значение. Никой не е в състояние да отличи тези пари от истинските.

Мошеничество! С удоволствие би унищожил тази жена.

— Тези банкноти са ценни като златото.

— Наистина ли? — запита презрително Гранжие. — Той свали една мокра банкнота от въжето и я погледна. Погледна я от едната страна, от другата, после огледа по-внимателно и останалите. Наистина бяха чудесни. — Кой е изработил матрицата?

— Има ли някакво значение това? Вижте, до петък ще имам вече стоте хиляди долара.

Гранжие впери озадачен поглед в нея. После осъзна какво имаше предвид и гръмко се засмя.

— Божичко! — възкликна той. — Наистина сте глупава. Никакво съкровище не съществува.

Трейси остана като зашеметена.

— Какво искате да кажете с това, че не съществува никакво съкровище? Професор Цукерман ми каза, че…

— И вие му повярвахте? Безобразие, баронесо. — Той отново разгледа банкнотата в ръката си. — Ще я взема.

Трейси сви рамене.

— Вземете колкото искате. Това е само хартия.

Гранжие сграбчи цяла шепа от мокрите стодоларови банкноти.

— Защо сте толкова сигурна, че никоя от камериерките няма да влезе тук? — запита той.

— Защото им плащам добре. А когато излизам, заключвам шкафа.

Хладнокръвна е, помисли си Арман Гранжие. Но това няма да й попречи да умре.

— Не напускайте хотела — нареди той. — Искам да се срещнете с един мой приятел.

 

 

Арман Гранжие възнамеряваше да предаде веднага жената в ръцете на Бруно Виченце, но някакъв инстинкт го накара да почака. Той отново огледа една от банкнотите. Беше държал в ръце много подправени банкноти, но нито една от тях не бе така добре изработена като тази. Онзи, който бе направил матрицата, сигурно е гений. На пипане хартията изглеждаше оригинална, а линиите бяха ясно очертани и чисти. Цветовете си оставаха ярки дори и върху мократа банкнота, а снимката на Бенджамин Франклин бе просто идеална. Тази кучка беше права. Трудно можеше да се направи разлика между това, което държеше в ръце, и истинската банкнота. Гранжие се замисли дали не бе възможно да я използва като истинска. Идеята беше твърде изкусителна.

Реши да отложи за малко срещата с Бруно Виченце.

Рано на следващата сутрин Арман Гранжие изпрати да повикат Цукерман и когато той дойде, му връчи една от стодоларовите банкноти.

— Иди в банката и я обмени за франкове.

— Добре, шефе.

Гранжие видя как той излезе бързо от кабинета му. Това беше наказанието на Цукерман за извършената от него глупост. Ако го арестуват, той нямаше никога да каже откъде е взел тази фалшива банкнота, в противен случай щеше да умре. Но ако успееше да я обмени… Ще видя какво ще направя, помисли си Гранжие.

Петнадесет минути по-късно Цукерман се върна в кабинета. Той наброи равностойността на стоте долара във френски франкове.

— Има ли нещо друго, шефе?

Гранжие впери поглед във франковете.

— Имаше ли някакви затруднения?

— Затруднения ли? Не. Защо?

— Искам да се върнеш в същата банка — нареди му Гранжие. — Ето какво ще кажеш…

 

 

Адолф Цукерман влезе във фоайето на френската банка и доближи бюрото на управителя. Този път Цукерман беше уведомен за заплашващата го опасност, но я предпочиташе пред гнева на Гранжие.

— С какво мога да ви услужа? — обърна се към него управителят на банката.

— Да. — Опита се да прикрие неспокойствието си. — Разбирате ли, снощи играх покер с едни американци, с които се запознах в бара — той млъкна.

Управителят на банката кимна с разбиране.

— Изгубили сте парите си и сега вероятно желаете да получите заем?

— Напротив — каза Цукерман. — Вс… всъщност, спечелих. Единствено мъжете не ми се сториха особено честни. — Той извади две стодоларови банкноти. — Платиха ми с тези пари. Страхувам се, че… може би са подправени.

Цукерман затаи дъх, когато управителят на банката се приведе и пое банкнотите с дебелите си пръсти. Прегледа ги внимателно, първо от едната, после от другата страна, вдигна ги на светлината.

Той погледна Цукерман и се усмихна.

— Имате късмет, господине. Банкнотите са истински.

Цукерман въздъхна с облекчение. Слава богу! Всичко щеше да се оправи.

 

 

— Никакви проблеми, шефе. Каза, че са истински.

Всичко се оказа твърде добро, за да е истина. Арман Гранжие седна и се замисли, в ума му се въртеше вече полуготов план.

— Върви при баронесата.

 

 

Трейси седеше в кабинета на Арман Гранжие и го гледаше в лицето през огромното му бюро.

— Двамата с вас ще станем партньори — съобщи й той.

Трейси се надигна от мястото си.

— Не се нуждая от партньор и…

— Седнете!

Тя погледна Гранжие в очите и седна.

— Биариц е мой град. Опитайте се само да пуснете една-единствена от тези банкноти и ще ви арестуват така бързо, че няма дори да разберете как се е случило. Comprenez vous? В нашите затвори се случват много неприятни работи с красивите дами. Тук не можете да направите нито крачка без мен.

Тя внимателно го оглеждаше.

— Искате да кажете, че купувам от вас собствената си сигурност?

— Грешите. Купувате собствения си живот.

Трейси му повярва.

— А сега ми кажете откъде имате тази печатарска преса.

Трейси се подвоуми и нейното смущение му достави удоволствие. Виждаше как тя капитулира. Трейси отвърна с нежелание.

— Купих я от един американец, който живее в Швейцария. Работил е като гравьор в монетния двор на САЩ в продължение на двадесет и пет години и когато го пенсионирали, възникнало някакво техническо затруднение с неговата пенсия, която така и не получил. Почувствал се измамен и решил да си отмъсти. Откраднал няколко стодоларови матрици, които трябвало да се бракуват и унищожат, а чрез връзки успял да се снабди с хартия, на която Министерството на финансите печата своите пари.

Това обяснява всичко, помисли си победоносно Гранжие. Ето защо банкнотите изглеждат като истински. Вълнението му нарастваше.

— Колко пари може да отпечата тази преса за един ден?

— Само по една банкнота на час. Всяка страна на хартията следва да се обработи и…

Той я прекъсна.

— Не съществува ли по-голяма преса?

— Съществува. Той има преса, която печата по петдесет банкноти за осем часа, по пет хиляди долара на ден, но иска за нея половин милион долара.

— Купи я — нареди й Гранжие.

— Не разполагам с половин милион долара.

— Аз обаче разполагам. Колко време ти е необходимо, за да доставиш пресата?

— Ами предполагам, но не зная… — отвърна с неохота тя.

Гранжие вдигна телефонната слушалка и се обади на някого.

— Луи, нуждая се от половин милион долара във френски франкове. Извади каквото има от сейфа, а останалото изтегли от банките. Донеси ги в кабинета ми. Vite!

Трейси се изправи неспокойно на крака.

— По-добре да си вървя и…

— Никъде няма да вървиш.

— Наистина трябва…

— Седни и млъкни. Сега мисля.

Той имаше делови партньори, които щяха да изявят желание да участват в тази сделка, но онова, което не знаят, няма да им навреди, реши Гранжие. Той щеше да купи сам голямата преса и да заменя парите, които вземаше по банковата сметка на казиното, с парите, които щеше сам да отпечатва. След това щеше да каже на Бруно Виченце да се занимае с тази дама. Тя не обичаше да има партньори. Арман Гранжие също.

 

 

Два часа по-късно парите пристигнаха в голямо чувалче. Гранжие се обърна към Трейси.

— Ще напуснеш хотел „Палас“. Горе на хълмовете имам къща, която е съвсем удобна. Ще останеш в нея, докато приключим с цялата операция. — Той бутна телефонния апарат към нея. — А сега се обади на твоя приятел в Швейцария и му кажи, че купуваш голямата преса.

— Телефонният му номер е в хотела. Ще му се обадя оттам. Дайте ми домашния си адрес и аз ще му кажа да ви изпрати пресата у дома…

— Не така — прекъсна я остро той. — Не искам да оставям каквито и да е следи. Ще приберем пресата от летището. Ще обсъдим подробностите още днес на вечеря. Ще се срещнем в осем.

Засега всичко приключи. Трейси се изправи на крака. Гранжие кимна към чувалчето.

— Внимавай с парите. Не бих желал да им се случи нещо… също и с теб.

— Нищо няма да се случи — увери го Трейси.

Той бавно се усмихна.

— Убеден съм. Професор Цукерман ще те придружи до хотела.

Двамата пътуваха мълчаливо в колата, чувалчето стоеше между тях, а всеки един бе потънал в собствените си мисли. Цукерман не схващаше ясно какво става, но чувстваше, че ще се окаже нещо много добро за него. Жената представляваше ключът към него. Гранжие му нареди да не сваля очи от нея и Цукерман възнамеряваше да постъпи точно така.

 

 

Арман Гранжие се намираше тази вечер в приповдигнато настроение. Сигурно въпросът с голямата печатарска преса вече е уреден. Уитни му бе казала, че тя може да отпечатва по пет хиляди долара за осем часа, но Гранжие имаше по-добър план. Той възнамеряваше да работи по двадесет и четири часа на пресата. Това означаваше, че ще има по петнадесет хиляди долара на ден, повече от сто хиляди седмично и по един милион на всеки десет седмици. А това представляваше само началото. Довечера щеше да научи името на гравьора, с когото щеше да сключи договор за нови машини. Богатството му тогава нямаше да знае граници.

Точно в 8.00 часа лимузината на Гранжие спря пред входа на хотел „Палас“ и самият той слезе от нея. Когато влезе във фоайето, забеляза с удоволствие, че Цукерман седи близо до входа и наблюдава внимателно вратите.

Гранжие отиде на рецепцията.

— Жул, съобщи на баронеса Дьо Шантии, че съм тук. Нека слезе във фоайето.

Служителят вдигна глава и каза:

— Но баронесата напусна хотела, господин Гранжие.

— Имаш грешка. Повикай я!

Жул Бержерак се обезпокои. Не биваше да противоречи на Арман Гранжие.

— Самият аз уредих напускането й.

— Не е възможно. Кога?

— Наскоро след като се прибра в хотела. Помоли ме да й кача сметката в апартамента, за да ми плати в брой…

Умът на Арман Гранжие трескаво работеше.

— В брой? Във френски франкове?

— Всъщност, да, господине.

Гранжие го запита като обезумял:

— Изнесе ли нещо от апартамента? Някакъв багаж или кутии?

— Не. Каза, че ще прати по-късно да приберат багажа й.

Значи е взела неговите пари и е заминала за Швейцария сама да купи голямата печатарска машина.

— Заведи ме в нейния апартамент. Бързо!

— Да, господин Гранжие.

Жул Бержерак грабна ключа и закрачи бързо до Арман Гранжие към асансьора.

На минаване край Цукерман Гранжие изсъска:

— Защо седиш тук, идиот такъв? Тя е заминала.

Цукерман го погледна, без да разбере нищо.

— Не може да е излязла. Въобще не е слизала във фоайето. Нали я чакам.

— Нали я чакам — присмя му се Гранжие. — А чакаше ли една медицинска сестра, една стара дама с посивели коси, някоя американка, която да минава през служебния вход.

Цукерман се обърка.

— А защо да правя това?

— Връщай се в казиното — озъби му се Гранжие. — По-късно ще се разправям с теб.

Апартаментът изглеждаше така, както го бе видял преди това Гранжие. Вратата към съседната стая беше отворена. Той влезе в нея, отиде бързо до шкафа и го отвори. Слава богу, печатарската преса си стоеше на мястото! Уитни е бързала много и не е успяла да я вземе със себе си. В това се състоеше нейната грешка. Но не само нейната, помисли си Гранжие. Тя го бе измамила с петстотин хиляди долара, но той щеше да си отмъсти. Щеше да се обърне към полицията да му помогнат да я залови и да я тикне в затвора, където неговите хора щяха да я хванат на тясно. Те щяха да я принудят да каже името на гравьора, след което да й запушат устата завинаги.

Арман Гранжие набра номера на полицейския участък и помоли да го свържат с инспектор Дюмон. Той говори разпалено около три минути, после каза:

— Чакам те тук.

Петнадесет минути по-късно пристигна неговият приятел инспекторът, придружен от мъж с безформена фигура и с най-грозното лице, каквото Гранжие беше виждал някога в живота си. Челото му сякаш всеки миг щеше да се пръсне, а кафявите му очи, почти скрити зад дебелите стъкла на очилата, имаха пронизващия поглед на фанатик.

— Това е господин Даниел Купър — представи го инспектор Дюмон. — Господин Гранжие, господин Купър също се интересува от жената, за която се обади по телефона.

Купър се обърна веднага към Гранжие.

— Споменали сте на инспектор Дюмон, че жената е замесена в подправка на банкноти.

— Vraiment. В момента тя пътува за Швейцария. Можете да я заловите на границата. Тук разполагам с всички доказателства, от които се нуждаете.

Той ги заведе до шкафа и Даниел Купър и инспектор Дюмон надникнаха вътре.

— Ето пресата, на която печата парите.

Даниел Купър пристъпи към пресата и внимателно я разгледа.

— На тази преса ли е печатала парите?

— Нали току-що ви казах — изръмжа Гранжие. Той извади една банкнота от джоба си. — Погледнете. Това е една подправена стодоларова банкнота, която ми даде самата тя.

Купър отиде до прозореца и вдигна банкнотата на светлината.

— Тази банкнота е истинска.

— Тя само изглежда такава. Обяснението е, че тя е използвала крадени матрици, които е взела от някакъв гравьор, работел някога в монетния двор във Филаделфия. Печатала е банкнотите на тази преса.

Купър грубо му отвърна:

— Не ставайте глупак. Това е най-обикновена преса. На нея можете да отпечатвате само бланки с обикновен текст.

— Бланки ли? — стаята се завъртя пред очите му.

— И вие действително сте повярвали в баснята за машината, която превръща обикновената хартия в истински стодоларови банкноти?

— Уверявам ви, всичко видях със собствените си очи… — Гранжие спря. Какво всъщност беше видял? Няколко мокри стодоларови банкноти, окачени да съхнат, бяла хартия и резачка за хартия. Грандиозността на измамата започна да му се прояснява. Не съществуваше никаква подправка на пари, никакъв гравьор не я очакваше в Швейцария. Трейси Уитни никога не се беше хващала на въдицата за потъналото съкровище. Тази кучка си беше послужила с неговия собствен план за примамка, с който да му измъкне половин милион долара. Ако това се разчуеше…

Двамата мъже го наблюдаваха.

— Искаш ли да повдигнеш някакво обвинение, Арман? — запита го инспектор Дюмон.

И как можеше да го направи? Какво да каже? Че е лъгал, като се е опитвал да финансира един план за подправка на пари? И какво щяха да му направят неговите съдружници, когато научеха, че е откраднал половин милион долара от техните пари и ги е похарчил? Изведнъж го обхвана ужас.

— Не. Няма… няма да повдигам никакви обвинения. — В гласа му звучеше силна уплаха.

Африка, мина през ума на Арман Гранжие. В Африка няма да могат никога да ме открият.

Даниел Купър си мислеше: следващия път. Следващия път няма вече да ми се изплъзне.