Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (27)

Двадесет и седма глава

Трейси беше тази, която подсказа на Гюнтер Хартог да се срещнат на Майорка. Трейси обичаше този остров. Той наистина бе едно от живописните места в света.

— При това — каза тя на Гюнтер, — островът е бил свърталище на пирати. Ще се чувстваме като у дома си.

— Най-добре е да не ни виждат заедно — отвърна той.

— Аз ще уредя всичко.

Всичко започна с телефонното обаждане на Гюнтер от Лондон.

— Имам нещо за теб, Трейси, което е съвсем необикновено. Сигурен съм, че ще го възприемеш като истинско предизвикателство.

На следващата сутрин Трейси отлетя за Палма, столицата на Майорка. В резултат на червеното циркулярно писмо на Интерпол относно Трейси, за тръгването й от Биариц и пристигането й в Майорка, незабавно бяха уведомени местните власти. Когато Трейси се регистрира в кралския апартамент на хотел „Сон Вида“, над нея бе организирано непрестанно двадесет и четири часово наблюдение.

Ернесто Марсе, полицейският комендант на Палма, бе вече разговарял с инспектор Тринян от Интерпол.

— Убеден съм — каза Тринян, — че Трейси Уитни е единственият организатор и извършител на тези престъпления.

— Още по-зле за нея. Ако извърши някакво престъпление в Майорка, ще се убеди, че нашето правосъдие действа бързо.

— Господине, искам да ви съобщя още нещо — добави инспектор Тринян.

— Si.

— Ще имате и гост от Америка. Казва се Даниел Купър.

Детективите, които следяха Трейси, имаха впечатление, че тя се интересува единствено от забележителностите. Те я следваха в нейните обиколки из острова, при посещението й на манастира „Сан Франсиско“, красивия замък „Белвер“ и плажа на Илетас. Трейси отиде на борба с бикове в Палма и обядва в Plaza de la Reina; навсякъде ходеше сама.

Тя ходи на екскурзия до Форментор, Валдемоса и Ла Гранха, посети Манакър, където произвеждат перли.

— Пристигнала е като туристка, коменданте — докладваха детективите на Ернесто Марсе.

Секретарката на коменданта влезе в кабинета му.

— Пристигнал е някакъв американец. Настоява да се види с вас. Сеньор Даниел Купър.

Комендантът Марсе имаше много американски приятели. Той обичаше американците и имаше чувството, че независимо от онова, което му бе казал инспектор Тринян, този Даниел Купър ще му хареса.

Остана излъган.

— Вие сте идиоти. Всички до един — озъби се Даниел Купър. — Разбира се, че не е тук като туристка. Намислила е нещо.

Комендант Марсе едва сдържаше гнева си.

— Сеньор, самият вие казахте, че целите на госпожица Уитни винаги са представлявали нещо ефектно, че й прави удоволствие да върши невъзможни неща. Проверих всичко много внимателно, сеньор Купър. В Майорка няма нищо ценно, което да стане обект на таланта на сеньорита Уитни.

— Срещала ли се е с някого тук… разговаряла ли е с някого?

— Не. С никого — му отвърнаха с обиден тон.

— Тогава непременно ще го направи — каза решително Даниел Купър.

Сега вече разбрах, каза си комендант Марсе, защо съществува такова мнение за Грозния американец.

В Майорка са известни около двеста пещери, но най-интересна е „Пещерата на дракона“, която се намира до Порто Кристи, на около един час от Палма. Древната пещера се спуска дълбоко под земята и има огромни сводести кухини, украсени със сталагмити и сталактити, потънали в гробовно мълчание, освен когато между тях не ромолят криволичещи подземни поточета с вода, преливаща в зелено, синьо или бяло, като всеки цвят сочи степента на огромните дълбочини.

Пещерата е истинска страна на чудесата, с архитектура в бледите тонове на слоновата кост, с безкрайна плетеница от лабиринти, неясно осветени от умело поставени лампи.

На никого не е разрешено да влиза в пещерата без водач, но от момента, в който тя се отваря сутрин за посещение, туристите я изпълват веднага.

Трейси избра съботния ден за посещение на пещерата, понеже тогава е най-многолюдно и е претъпкано от стотици туристи, надошли от всички краища на света. Тя си купи билет на малкото гише и се изгуби сред тълпата. Даниел Купър и двама полицаи на комендант Марсе я следваха отблизо. Един екскурзовод поведе посетителите по тесни каменни пътечки, станали хлъзгави от капещи сталактити, сочещи обвинително надолу като пръсти на скелети.

Наоколо се виждаха ниши, в които посетителите можеха да се отклоняват от пътеките и да се полюбуват на калциевите образувания, наподобяващи огромни птици, необикновени животни и дървета. По продължение на неясно осветените пътеки имаше и тъмни места и Трейси изчезна точно в едно от тях.

Даниел Купър се втурна бързо напред, но тя вече бе изчезнала от погледа. Натискът на тълпата, която прииждаше надолу по стълбите, не му даваше възможност да я открие. Той не можеше да определи дали Трейси е пред или зад него. Замисля нещо, каза си Купър. Но как? Къде? Какво?

В една подземна зала колкото арена, в долните части на пещерата, с лице към Голямото езеро, е изграден римски амфитеатър. За зрителите, идващи да гледат организираните на всеки час спектакли, са монтирани каменни пейки. Посетителите заемат местата си на тъмно и така чакат началото на представлението.

Трейси намери десетата редица пейки и седна на двадесетото място. Мъжът на двадесет и първото място се обърна към нея.

— Някакви проблеми?

— Никакви, Гюнтер. — Тя се наведе и го целуна по бузата.

Той каза нещо и тя се наведе, за да го чуе сред глъчката около тях.

— Мисля, че е най-добре да не ни виждат заедно, в случай че ни следят.

Трейси се огледа в огромната и претъпкана пещера.

— Тук сме на сигурно място. — Тя го погледна, изпълнена с любопитство. — Сигурно е нещо важно.

— Така е. — Той се приведе по-близо до нея. — Един богат клиент има голямо желание да се сдобие с една картина от Гоя, наречена „Puerto“. Ще плати в брой половин милион долара на онзи, който успее да му я достави. Това е извън моите възможности.

Трейси се замисли.

— Правени ли са други опити?

— Честно казано, да. Според мен обаче изгледите за успех са нищожни.

— Къде се намира картината?

— В музея „Прадо“ в Мадрид.

— Прадо!

Думата, която блесна веднага в ума на Трейси, беше невъзможно.

Гюнтер се беше навел много близо до нея и й говореше на ухото, без да обръща внимание на глъчката около тях, докато арената все повече и повече се изпълваше със зрители.

— Работата изисква много голяма находчивост. Ето защо си помислих за теб, скъпа Трейси.

— Поласкана съм — отвърна Трейси. — Половин милион долара, казваш?

— Освободени от всякакви задължения и тежести.

Представлението започна и изведнъж гласовете утихнаха. Невидими лампи започнаха да разпръскват бавно светлина, огромната пещера се изпълни с музика. Средата на сцената представляваше самото голямо езеро, намиращо се точно пред насядалата публика. Иззад един сталагмит се показа гондола, осветена от скрити прожектори. В нея седеше органист, изпълващ въздуха с мелодични звуци, които се понесоха по водата. Зрителите наблюдаваха захласнати как многоцветни светлини разрязват мрака, гондолата пресича бавно езерото и музиката накрая бавно замира.

— Фантастично! — удиви се Гюнтер. — Заслужава си човек да дойде тук само заради това зрелище.

— Обожавам пътуването — каза Трейси. — И знаеш ли кой град винаги съм мечтала да видя, Гюнтер? Мадрид.

Застаналият на изхода на пещерата Даниел Купър видя как Трейси излиза. Тя беше сама.