Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (11)

Единадесета глава

— Джордж, струва ми се, че не бива повече да държим Трейси.

Директор Браниган вдигна глава от вестника.

— Какво има?

— Всъщност не съм много сигурна. Имам чувството, че Трейси не обича Ейми. Може би тя просто не обича деца.

— Не се е държала зле с Ейми, нали? Да я е ударила, да й е крещяла?

— Не…

— Тогава какво?

— Вчера Ейми се затича и прегърна Трейси, но тя я отблъсна. Обезпокоих се, понеже Ейми я боготвори. Да ти кажа право, може и аз да съм станала малко ревнива. Дали не е от това?

Директор Браниган се засмя.

— Това обяснява много неща, Сю Елън. Мисля, че Трейси Уитни е много подходяща за тази работа. А сега ако наистина ти създава неприятности, просто ми кажи и аз ще направя каквото трябва.

— Добре, скъпи.

Въпреки това не остана доволна. Взе куките и започна да плете. Въпросът все още не беше решен.

 

 

— Защо да не става?

— Казах ти, момиче. Стражата проверява всеки преминаващ през вратата камион.

— А камион, превозващ кошове с бельо? Да не би да вадят цялото бельо, докато го проверяват?

— Не е необходимо да го правят. Кошовете се откарват в специално помещение, където пълненето се надзирава от пазач.

Трейси я слушаше внимателно.

— Ърни… не може ли някой да отвлече за малко вниманието на пазача?

— Какво по дяволите искаш?… — После млъкна и усмивката бавно разцъфтя върху лицето й. — Докато някой го баламосва, ти се вмъкваш в коша и те покриват с бельото? — Тя кимна. — Знаеш ли, струва ми се, че тази дяволска работа може и да стане.

— Значи ще ми помогнеш?

Ърнестин за миг се замисли. После отвърна тихо:

— Да. Ще ти помогна. Това е последната ми възможност да ритна Голямата Берта по задника.

 

 

Затворническата клюкарска агенция забръмча с новината за предстоящото бягство на Трейси Уитни. Едно бягство представляваше събитие, което засягаше всички затворнички. Обитателите на затвора преживяваха заедно всеки опит за бягство, изпълваше ги желание самите те да имат тази смелост и да опитат сами. Но имаше стража, кучета, хеликоптери и накрая телата на върнатите убити затворнички.

С помощта на Ърнестин планът за бягството се изпълняваше бързо. Ърнестин взе мярка на Трейси, Лола намери плата за роклята от галантерийния цех, а Паулита имаше позната шивачка от съседния килиен блок, която щеше да я ушие. От гардеробната откраднаха чифт обуща и ги боядисаха, за да са в тон с роклята. Като по магически начин се появиха шапка, ръкавици и чанта.

— А сега трябва да ти осигурим лична карта — съобщи Ърнестин на Трейси. — Ще имаш нужда и от две кредитни карти и шофьорска книжка.

— Как ще мога?…

Ърнестин се усмихна.

— Остави това на старата Ърни Литълчеп.

На следващата вечер Ърнестин връчи на Трейси три кредитни карти на името на Джейн Смит.

— А сега да извадим и шофьорската книжка.

Някъде след полунощ Трейси чу как вратата на тяхната килия се отвори. Някой се беше вмъкнал вътре. Трейси се изправи на леглото, готова за самоотбрана. Някакъв глас прошепна:

— Уитни? Да вървим!

Трейси разпозна гласа на доверената затворничка Лилиан.

— Какво искаш? — запита Трейси.

В мрака прозвуча острият глас на Ърнестин.

— Що за идиотче е отгледала майка ти? Затваряй си устата и не задавай повече въпроси.

Лилиан отвърна тихо:

— Трябва да го направим бързо. Хванат ли ни, аз ще опера пешкира. Хайде!

— Къде отиваме? — запита Трейси, докато следваше Лилиан по тъмния коридор до някакво стълбище.

После се изкачиха до площадката и като се убедиха, че няма пазачи, тръгнаха по друг коридор, докато стигнаха до помещението, в което снимаха Трейси и снеха отпечатъците от пръстите й. Лилиан отвори вратата.

— Тук — прошепна тя.

Трейси я последва в стаята. Там вече чакаше друга затворничка.

— Застани до стената. — Гласът й звучеше напрегнато.

Трейси се приближи със свит на кълбо стомах до стената.

— Гледай в камерата. Хайде, опитай се да бъдеш спокойна.

Колко смешно, помисли си Трейси. Никога през живота си не се бе чувствала по-неспокойна.

Камерата щракна.

— Снимката ще получиш утре — каза затворничката. — Тя е за шофьорската ти книжка. А сега излизайте. Бързо!

Трейси и Лилиан се върнаха по същия път.

— Чух, че те местят в друга килия — каза й Лилиан.

— Какво? — вцепени се Трейси.

— Не знаеш ли? Местят те при Голямата Берта.

 

 

Ърнестин, Лола и Паулита чакаха Трейси да се върне.

— Как мина?

— Чудесно.

Не знаеш ли? Местят те при Голямата Берта.

— Роклята ти ще бъде готова в събота — съобщи й Паулита.

Това беше денят, в който щяха да освободят Ърнестин. Това е и за мен фаталният срок, помисли си Трейси.

Ърнестин прошепна:

— Всичко е наред. Бельото ще го вземат в събота в два часа. В помещението трябва да си към един и половина. За пазача няма да се тревожиш. Лола ще го занимава в съседната стая. В помещението ще те чака Паулита. Ще ти носи дрехите. Документите за самоличност са в чантата. Към два и петнадесет ще излезете с камиона от затвора.

Трейси едва не се задуши от вълнение. Всеки разговор за бягството я караше да се разтреперва. На никого няма да му пука, ако те върнат мъртва или жива… Според тях ще е по-добре да си мъртва.

След няколко дни щеше да направи опит да избяга на свобода. Не си правеше илюзии, шансовете не бяха на нейна страна. В края на краищата положително щяха да я открият и да я върнат обратно. Беше се заклела обаче да го направи.

Клюкарската агенция на затвора знаеше всички подробности относно спора за Трейси, разгорял се между Ърнестин и Голямата Берта. И сега, когато се пръсна новината, че местят Трейси в килията на Голямата Берта, никак не бе случайно, че не се намери затворничка, която да спомене и дума на Голямата Берта за бягството на Трейси. Голямата Берта не обичаше лошите новини. Често пъти тя проявяваше склонността да обърква новината с нейната приносителка и да я нареди така, както тя си знаеше. Голямата Берта научи за плана на Трейси сутринта, в която трябваше да се осъществи бягството, и то й бе разкрито от довереничката, която направи снимката на Трейси.

Голямата Берта прие новината със зловещо мълчание. Тялото й сякаш се уголемяваше, докато слушаше.

— В колко часа? — запита единствено тя.

— Днес следобед в два, Берт. Ще я скрият в един кош за пране.

Голямата Берта мисли дълго време. После заклати огромното си тяло към една от надзирателките.

— Трябва незабавно да се срещна с директор Браниган.

 

 

Трейси не мигна цялата нощ. Просто й се повдигаше от напрежение. Прекараните в затвора месеци й се струваха цяла вечност. Образи от миналото изплуваха в съзнанието й, докато лежеше върху леглото и се взираше напрегнато в мрака.

Чувствам се като принцеса от вълшебна приказка, мамо. Не допусках, че човек може да бъде толкова щастлив!

И така! Вие с Чарлс желаете да се ожените.

Колко ще трае меденият ви месец?

Застреля ме, кучко такава…

Майка ви се самоуби…

Всъщност, никога не съм те познавал.

Сватбената снимка на Чарлс, усмихващ се на своята младоженка…

Преди колко ери беше това? Преди колко милиона светлинни години?

 

 

Дрънченето на сутрешния звънец плисна из коридора като ударна вълна. Трейси се изправи напълно будна от леглото. Ърнестин я наблюдаваше.

— Как си момиче?

— Прекрасно — излъга я Трейси. Чувстваше гърлото си пресъхнало, а сърцето й биеше лудо до пръсване.

— Значи и двете излизаме днес оттук.

Трейси едва преглътна.

— Ъхъ.

— Сигурна ли си, че можеш да се измъкнеш от къщата на директора към един и половина?

— Сигурна съм. Следобед Ейми винаги спи.

— Закъснееш ли, работата ще се разсъхне — обади се Паулита.

— Ще отида навреме.

Ърнестин се пресегна под дюшека и извади оттам завити на руло банкноти.

— Ще имаш нужда от пари за из път. Само двеста долара са, но ще ти свършат работа.

— О, Ърни, не зная как…

— О, я млъквай, момиче, и ги вземай веднага.

 

 

Трейси успя да преглътне с голямо усилие няколко хапки от закуската. Главата й тежеше, болеше я всеки мускул от тялото. Няма да издържа този ден, помисли си тя. Но трябва да издържа, трябва!

В кухнята тегнеше някаква напрегната и неестествена тишина и Трейси неочаквано осъзна, че самата тя е причината за това. Тя беше обект на съчувствени погледи и възбудени подшушвания. Предстоеше бягство и тя бе героинята на тази драма. След няколко часа щеше да е свободна. Или мъртва. Тя стана от масата с недовършената си закуска и се запъти към дома на директор Браниган. Докато чакаше пазача да отключи вратата на коридора, се срещнаха лице в лице с Голямата Берта. Огромната шведка й се ухили.

Очаква я голяма изненада, помисли си Трейси.

Вече цяла-целеничка е моя, помисли си Берта.

 

 

Сутринта се точеше безкрайно бавно и на Трейси й се струваше, че ще полудее. Минутите сякаш се протакаха безкрайно. Тя чете на Ейми, без да има и най-малката представа какво бе то. По едно време усети, че мисис Браниган я наблюдава от прозореца.

— Хайде да играем на жмичка, Трейси.

Трейси беше прекалено възбудена, за да играе на каквито и да било игри, но не посмя да откаже, за да не събуди подозрението на мисис Браниган. Усмихна се с голямо усилие.

— Разбира се. Защо не се скриеш първа, Ейми?

Играеха в предния двор на къщата. В далечината Трейси виждаше сградата, в която се намираше помещението за събиране на бельото. Трябваше да се яви там точно в 1.30. Там щеше да облече приготвените за нея градски дрехи, към 1.45 да легне на дъното на големия кош за бельо и да бъде затрупана с униформи и бельо. В 2.00 отговорникът по бельото щеше да дойде и да превози коша с количката си. Към 2.15 камионът щеше да премине през портала и да се насочи към близкия град, където се намираше пералнята.

Шофьорът няма да вижда от мястото си какво става отзад в камиона. Когато камионът пристигне в града и спре на червен светофар, просто отвори вратата, слез най-спокойно и хвани автобуса за мястото, където искаш да отидеш.

— Къде съм? — извика Ейми. Беше се скрила наполовина зад дънера на една магнолия. Детето държеше ръка пред устата си, за да заглуши кикота.

Ще ми липсва, помисли си Трейси. Когато си отида оттук, две същества ще ми липсват; една лесбийка с обръсната глава и едно момиченце. Запита се как ли би постъпил Чарлс Станхоуп.

— Сега ще те намеря — отвърна Трейси.

 

 

Сю Елън наблюдаваше играта от къщата. Стори й се, че в поведението на Трейси има нещо странно. Цяла сутрин си поглеждаше часовника, сякаш очакваше някого, а умът й явно не беше с Ейми.

Трябва да поговоря с Джордж още днес на обяд, реши Сю Елън. Ще настоявам да я смени.

 

 

Трейси и Ейми поиграха малко на дама, после на кегли, Трейси й почете и накрая, слава богу, стана дванадесет и половина, време за обяда на Ейми. И време Трейси да си отива. Тя заведе Ейми в кухнята.

— Тръгвам си, госпожо Браниган.

— Какво? О! Никой ли не ти е казал, Трейси? Ще имаме делегация от много важни посетители. Ще обядват тук, така че Ейми няма да спи следобед. Можеш да я вземеш със себе си.

Трейси стоеше като вцепенена и й се искаше да закрещи.

— Не… не мога, госпожо Браниган.

Сю Елън настръхна.

— Какво искаш да кажеш?

Трейси забеляза изписалия се върху лицето й гняв и си помисли: Не бива да я дразня. Ще извика директора и ще ме върнат в килията. Трейси се усмихна насила:

— Искам да кажа… че Ейми не е обядвала. Ще бъде гладна.

— Наредих на готвачката да приготви нещо за ядене на двете ви. Можете да си направите чудесна разходка из ливадата и после да си организирате пикник. Ейми обожава пикниците, нали миличко?

— Много обичам пикниците. — Тя погледна Трейси. — Нали, Трейси? Нали?

Не! Да. Внимателно. Още нищо не е изгубено.

Трябва да си в помещението към един и половина. Не закъснявай.

Трейси обърна поглед към госпожа Браниган.

— Кога… кога искате да се върна с Ейми?

— О, към три. Дотогава гостите трябва да са си отишли вече.

Също и камионът. Целият свят се срина отгоре й.

— Аз…

— Как се чувстваш? Нещо си бледа.

Точно това ще направи. Ще каже, че е болна. Ще отиде до болницата. Но тогава ще поискат да я прегледат и ще я задържат. Няма да успее да излезе навреме. Положително имаше и друг начин. Госпожа Браниган не сваляше поглед от нея.

— Нищо ми няма.

С нея става нещо нередно, реши Сю Елън Браниган. Непременно ще настоявам Джордж да я смени с друга.

Очичките на Ейми блестяха от радост.

— Ще ти дам най-големите сандвичи, Трейси. Чудесно ще си прекараме, нали?

Трейси не отговори.

 

 

Посещението на важните гости дойде неочаквано. Самият губернатор Уилям Хейбър придружаваше Комитета за реформи на затворите през женския затвор. Директор Браниган трябваше да преживява веднъж годишно това събитие.

— Това е в реда на нещата, Джордж — беше му обяснил губернаторът. — Просто почистете цялото място, кажи на твоите дами да се усмихват любезно и средствата по бюджета ни отново ще бъдат увеличени.

Тази сутрин главната надзирателка издаде заповед:

— Разкарайте всички наркотици, ножове и сексстимулатори.

Губернатор Хейбър и неговата група щяха да пристигнат в 10.00. После щяха да инспектират вътрешността на затвора, да посетят фермата и накрая да обядват с директора в неговата къща.

 

 

Голямата Берта проявяваше нетърпение. Когато отправи молба да се срещне с директора, й отговориха:

— Директорът не разполага с никакво свободно време тази сутрин. Утре ще бъде по-лесно. Той…

— По дяволите, утре! — избухна Берта. — Искам да го видя още сега. Важно е.

Много от затворничките биха се отказали при това положение, но Голямата Берта не беше от тях. Управата на затвора разбираше това много добре. Виждали я бяха начело на бунтове, но я бяха виждали и да потушава. Нито един затвор в света не можеше да се управлява без сътрудничество с водачите на затворниците, а Голямата Берта беше водач.

Тя чакаше вече час в приемната на директора и огромното й тяло просто преливаше от стола, на който бе седнала. Противно създание, мислеше си секретарката на директора. Тръпки да те полазят по гърба от нея.

— Колко още ще чакам? — запита Берта.

— Няма да е дълго. При него има много хора. Директорът е много зает тази сутрин.

— Сигурно — отвърна Голямата Берта.

Тя погледна часовника си. Дванадесет и четиридесет и пет. Има още доста време.

 

 

Денят беше чудесен, ясен и топъл, лекият бриз носеше над зелените нивя някаква лъжлива смесица от разнообразни ухания. Трейси беше постлала покривка върху тревата, в близост до езерото, а Ейми дъвчеше щастлива сандвич с яйце и салата. Трейси погледна часовника си. Един. Просто не можеше да го повярва. Сутринта беше отминала и настъпваше следобедът. Налагаше се незабавно да измисли нещо, в противен случай времето щеше да открадне и последния й шанс за свобода.

 

 

Един и десет. В приемната на директорския кабинет секретарката положи телефонната слушалка и се обърна към Голямата Берта.

— Съжалявам. Директорът каза, че му е невъзможно да те види днес. Ще уредим друга среща за…

Голямата Берта се изправи на крака.

— Налага се да се видим. Много е…

— Ще уредим срещата за утре.

Голямата Берта тъкмо се канеше да каже: „Утре ще бъде вече късно“, но успя навреме да спре. Никой, освен директора не биваше да узнае за нейната постъпка. Доносничките винаги свършваха зле. Тя обаче нямаше никакво намерение да се отказва. Нямаше да пусне Трейси Уитни да се изплъзне. Тя влезе в библиотеката на директора и седна на една от дългите маси в дъното. После надраска бележка и когато надзирателката отиде между масите да помогне нещо на някаква затворничка Голямата Берта остави бележката на масата и я сгъна.

Надзирателката се върна, намери бележката и я разгъна.

ДОБРЕ Е ДНЕС ДА ПРОВЕРИТЕ КАМИОНА С БЕЛЬОТО!

Подпис нямаше. Да не би да е номер! Надзирателката нямаше откъде да разбере. Тя вдигна телефонната слушалка.

— Дайте ми началника на охраната…

 

 

1:15.

— Ама ти нищо не ядеш — каза Ейми. — Искаш ли малко от моя сандвич?

— Не! Остави ме! — Нямаше намерение да отговаря толкова остро.

Ейми спря да се храни.

— Сърдиш ли ми се, Трейси? Моля ти се, не ми се сърди. Толкова много те обичам. Аз никога не ти се сърдя. — Гледаше я с нежен, но наранен поглед.

— Не ти се сърдя. — Сякаш бе попаднала в ада.

— Ако ти не си гладна, и аз не съм. Трейси, хайде да играем на топка — и измъкна малка гумена топка от джоба си.

 

 

1:16. Трябваше вече да е на път. Необходими й бяха поне петнадесет минути, за да се добере до помещението. Ако побърза, все още имаше надежда да успее. Но как да остави Ейми сама. Трейси се огледа и зърна в далечината група затворнички, които беряха нещо. В същия миг Трейси реши какво трябва да прави.

— Не искаш ли да играем на топка, Трейси?

Трейси се изправи.

— Добре. Ще играем на една нова игра. Хайде да видим кой може да хвърли по-далеч топката. Първо ще я хвърля аз, а после и ти.

Трейси взе малката гумена топка и я запрати с всички сили по посока на работничките.

— Ей! — възхити се Ейми. — Колко далеч я хвърли!

— Сега ще отида да взема топката — каза й Трейси. — Ти стой тук и ме чакай.

И хукна да бяга, бягаше към свободата, краката й просто летяха над тревата. Беше вече 1:18. Ако закъснее, ще я почакат. Наистина ли? Затича още по-силно. Чу зад гърба си вика на Ейми, но не й обърна внимание. Работничките се придвижваха сега в друга посока. Трейси им извика и те се спряха. Едва си поемаше дъх, докато стигна до тях.

— Случило ли се е нещо? — запита една от тях.

— Не, н… нищо. — Дишаше тежко и едва си поемаше дъх. — Онова момиченце там. Някоя от вас да го наглежда. Аз имам важна работа. Аз…

Чу как я викат по име и се обърна. Ейми се беше покачила върху циментовата стена, ограждаща езерото. Тя махна с ръка.

— Виж ме, Трейси!

— Не! Слез веднага оттам! — изкрещя като обезумяла Трейси.

Докато Трейси я наблюдаваше ужасена, Ейми изгуби равновесие и падна в езерото.

— О, божичко!

Трейси пребледня като мъртвец. Трябваше да направи своя избор, но такъв просто нямаше. Не мога да й помогна. Не сега. Все някой ще я спаси. Аз трябва да спасявам себе си. Трябва да се махна от това място или ще умра.

Часът беше 1:20.

Трейси се обърна и побягна с такава сила, с каквато не беше бягала никога през живота си. Останалите жени се развикаха зад нея, но тя не ги чуваше. Летеше напред, без да съзнава, че обувките й бяха паднали, без да усеща, че острата земя нарязва стъпалата й. Сърцето й биеше лудо, дробовете й щяха да се пръснат, докато се напъваше да бяга все по-бързо и по-бързо. Тя стигна до стената и скочи върху нея. Далеч долу, сред дълбоките и ужасяващи води, зърна Ейми, която размахваше обезумяла ръце и крака, за да се задържи на повърхността. Без минутка колебание Трейси скочи към нея. Щом тялото й докосна водата, Трейси изведнъж осъзна. Божичко! Та аз не зная да плувам!…