Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (15)

Петнадесета глава

Филаделфия

Вторник, 7 октомври, 4.00 следобед

Дойде време да се заеме и с Чарлс Станхоуп III. Останалите мъже й бяха непознати. Чарлс все пак бе неин любим, баща на нероденото й дете, който бе обърнал гръб както на нея, така и на нейната рожба.

Ърнестин и Ал дойдоха да изпратят Трейси на летището на Ню Орлиънс.

— Ще ми липсваш — каза й Ърнестин. — Ти наистина накара този град да си седне на задника. Заслужаваш да те изберат за кмет.

— Какво ще правиш във Филаделфия? — запита Ал.

Трейси не им бе казала цялата истина.

— Ще се върна на работа в банката.

Ърнестин и Ал се спогледаха.

— Знаят ли, че се връщаш?

— Не. Но вицепрезидентът на банката ме харесва. Мисля, че няма да имам затруднения. Трудно се намират добри компютърни оператори.

— Е, добре, всичко най-хубаво. И не забравяй да се обаждаш. Пази се, момиче!

Тридесет минути по-късно Трейси летеше вече към Филаделфия.

 

 

Тя отседна в хотел „Хилтън“ и окачи единствената си хубава рокля да съхне над ваната. В 11.00 часа на следващата сутрин Трейси отиде в банката и се яви при секретарката на Кларънс Дезмънд.

— Здравей, Мей!

Момичето впери поглед в Трейси, сякаш виждаше пред себе си привидение.

— Трейси! — Не знаеше къде да погледне. — Аз… как си?

— Чудесно! Тук ли е господин Дезмънд?

— Ами… ами не зная. Чакай да проверя. Извинявай.

Тя стана напълно объркана от стола си и нахълта бързо в кабинета на вицепрезидента. След миг се появи отново.

— Можеш да влезеш.

Тя се отдръпна, когато Трейси се упъти към вратата. Кларънс Дезмънд стоеше прав до бюрото си.

— Здравейте, господин Дезмънд. Е, вече се върнах — изрече бързо тя.

— И за какво? — Тонът му беше отблъскващ. Подчертано отблъскващ.

Това изненада Трейси. Все пак тя продължи.

— Вие сам казахте, че съм най-добрата компютърна операторка, която сте срещали, затова си помислих…

— Помислили сте, че ще ви върна на старата длъжност?

— Да, сър. Не съм забравила нищо от моите умения. Все още мога…

— Госпожице Уитни. — Вече не беше Трейси. — Съжалявам, но онова, което искате, е напълно невъзможно. Вярвам, разбирате, че нашите клиенти не биха жела ли да имат каквото и да е общо с човек, който е лежал в затвора за въоръжен грабеж и опит за убийство. Това е несъвместимо с високия морален облик на нашата банка. Струва ми се, че след случилото се едва ли ще бъдете наета от която и да е друга банка. Съветвам ви да опитате да си намерите работа, която съответства на положението, в което се намирате сега. Надявам се, разбирате, че в моите думи няма нищо лично.

Трейси изслуша шокирана думите му, после я облада силен гняв. Накара я да се почувства като отхвърлена от обществото, като прокажена. Не бихме желали да ви изгубим. Вие сте една от най-ценните ни служителки.

— Имате ли да добавите нещо друго, госпожице Уитни?

Това беше уволнение.

Трейси искаше да попита за още много други неща, но разбра, че няма никакъв смисъл.

— Не. Мисля, че вие казахте всичко.

Трейси се обърна и излезе с пламнало лице от кабинета. Сякаш всички банкови служители бяха вперили поглед в нея. Мей беше вече разпространила новината: затворничката се е върнала в банката. Трейси се отправи към изхода с високо вдигната глава и свито сърце.

Не мога да ги оставя да се отнасят така с мен. Останала ми е единствено гордостта и няма да разреша на никой да ми я отнеме.

Трейси стоя цял ден отчаяна в стаята си. Как можеше да прояви такава наивност и да вярва, че ще я посрещнат с отворени обятия? Сега беше знаменитост. „Ти си на първа страница на филаделфийския «Дейли нюз!»“._ Филаделфия да върви по дяволите_, помисли си Трейси. Тук имаше да свърши още нещо, след което да си отиде. Ще замине за Ню Йорк, където никой не я познава.

Това решение я накара да се почувства по-добре.

Същата вечер Трейси си устрои сама угощение в кафе „Роял“. След тазсутрешната противна среща с Кларънс Дезмънд тя почувства нужда от отморяващата атмосфера на меките светлини, елегантната обстановка и успокояващата музика. Поръча си водка с мартини и докато келнерът я поставяше на масата, Трейси вдигна поглед и сърцето й заблъска лудо в гърдите. В една ниша насреща седяха Чарлс и неговата съпруга. Не бяха я забелязали. Първият подтик на Трейси бе да стане и да си тръгне. Още нямаше готовност да се срещне с Чарлс, поне докато не й се удадеше възможност да задвижи плана си.

— Желаете ли вече да направите поръчката си? — запита главният келнер.

— Ще… ще изчакам, благодаря. — Искаше да реши дали да остане.

Погледна отново към Чарлс и се случи нещо удивително: сякаш наблюдаваше някой непознат. Пред себе си виждаше повехнал, измъчен, оплешивяващ мъж на средна възраст с приведени рамене и с неизказано изражение на досада върху лицето. Струваше й се невъзможно, че някога е обичала този човек, че е спала с него, че е замисляла да прекара остатъка от живота си с него. Трейси премести поглед върху съпругата му. И от нейното лице лъхаше същата досада. Създаваха впечатление на хора, хванати завинаги в капан, на хора, замръзнали във вечността. Те седяха, без да си разменят нито дума. Трейси си представи безкрайните и скучни вечери, които предстояха и на двамата. Без любов. Без радост. Това е наказанието на Чарлс, помисли си Трейси и изведнъж почувства огромно облекчение, освобождаване от здравите и отблъскващи вериги, с които бе окована.

Трейси даде знак на главния келнер и каза:

— Готова съм да поръчам.

Всичко свърши. Миналото най-сетне беше изпепелено.

 

 

Едва след като се върна вечерта в хотела, Трейси си спомни, че има да получава пари от фонда на работодателите. Седна и изчисли сумата. Възлезе на 1.375,65 долара.

Трейси написа писмо на Кларънс Дезмънд и два дни по-късно получи отговор от Мей.

Уважаема госпожице Уитни,

В отговор на вашата молба господин Дезмънд ме моли да ви съобщя, че при съставяне на финансовия план на работодателите вашият дял е върнат в общия фонд по нравствени съображения. Господин Дезмънд желае да Ви увери, че не изпитва никакви неприятни чувства към вас.

С уважение: Мей Трентън, секретарка на първия вицепрезидент

Трейси не можеше да повярва на очите си. Та те просто крадяха парите й под предлог на някаква си нравственост в банката! Облада я безумна ярост. Няма да се оставя да ме измамят, закле се тя. Вече никой няма да може да ме мами.

 

 

Трейси застана пред познатия й вход на „Филаделфия Тръст енд Фиделити Банк“. Носеше дълга черна перука и тъмен грим. На едната й буза се виждаше пресен червен белег. Ако се случеше нещо нередно, щяха поне да запомнят белега. Въпреки дегизировката Трейси се чувстваше разголена, защото беше работила цели пет години в тази банка и голяма част от персонала я познаваше много добре. Трябваше да действа изключително внимателно, за да не се издаде.

Тя извади от чантата си капачка от бутилка, сложи я в обувката си и влезе, накуцвайки в банката. Вътре беше претъпкано от клиенти, тъй като Трейси избра внимателно часа, в който банката имаше най-много работа. Тя закуцука към гишето за обслужване на посетители и седналият зад него мъж, след привършване на телефонния си разговор, се обърна към нея.

— Да?

Това беше Джон Крайтън, фанатикът на банката. Той мразеше евреите, чернокожите и пуерториканците, но не задължително в този порядък. Докато работеше тук, Трейси се дразнеше от него. Сега лицето му с нищо не подсказваше, че я е разпознал.

— Buenos dias, сеньор. Искам да си открия банкова сметка — каза Трейси.

Трейси говореше с мексикански акцент, който бе чувала месеци наред от устата на своята съкилийничка Паулита.

Върху лицето на Крайтън се изписа презрение.

— Име?

— Рита Гонсалес.

— И колко желаете да внесете на ваша сметка?

— Десет долара.

— С чек ли ще ги внесете или в брой? — запита той с подигравателна усмивка.

— В брой.

Тя измъкна внимателно от чантичката си смачкана и полуразкъсана десетдоларова банкнота и му я подаде. Той побутна към нея чиста бланка.

— Попълнете това.

Трейси нямаше намерение да попълва нищо със свой почерк. Тя смръщи вежди.

— Съжалявам, сеньор. Наранила съм си mi mano — ръката. Имате ли нещо против да ми я попълните вие, si se puede?

Крайтън изсумтя. Ах, тези неграмотни мексиканки!

— Рита Гонсалес ли казахте?

— Si.

— Адрес?

Тя му даде адреса и телефонния номер на хотела си.

— Моминско име на майка ви?

— Гонсалес. Мама се е омъжила за чичо си.

— Вашата дата на раждане?

— Двадесети декември, 1958 година.

— Месторождение?

— Куидад де Мексико.

— Град Мексико. Подпишете тук.

— Налага се да пиша с лявата ръка — каза Трейси.

Тя извади писалка и изписа много несръчно някакъв нечетлив подпис. Джон Крайтън й написа депозитна разписка.

— Ще ви издам временна чекова книжка. Личните ви чекове ще ви бъдат изпратени по пощата след три-четири седмици.

— Bueno. Muchas gracias, senor.

— Добре, добре.

Той я гледаше, докато излизаше от банката. Проклета мексиканка!

 

 

Съществуваха безброй незаконни начини да се влезе в диалог с компютъра и в това отношение Трейси беше специалистка. Тя взе участие в разработката на защитната система на „Филаделфия Тръст енд Фиделити Банк“ и сега щеше да се опита да я надхитри.

Първата й грижа беше да открие магазин за компютри, откъдето да може да се включи към компютъра на банката. Магазинът се оказа недалеч от банката и бе почти празен.

Любезен продавач пристъпи към Трейси.

— С какво мога да ви услужа, госпожице?

— Eso si que no, сеньор. Просто гледам.

Продавачът забеляза, че някакво момче играе компютърна игра.

— Извинете — и бързо се оттегли.

Трейси се обърна към един от компютрите пред нея, включен към телефон. Влизането в системата беше лесно, но това не можеше да стане без кода за достъп, а той ежедневно се променяше. Трейси взе участие в заседанието, когато се прие оригиналният авторизиран код.

— Непрестанно трябва да го променяме — беше заявил Кларънс Дезмънд, — за да не може никой да има достъп. Независимо от това кодът трябва да е достатъчно прост за хората, които имат правото да го използват.

Приетият в края на краищата код боравеше с четирите годишни времена и датата на текущия ден.

Трейси включи терминала и изписа кода на „Филаделфия Тръст енд Фиделити Банк“. Чу се висок тон и тя постави телефонната слушалка върху терминалния модем. На малкия екран се появи надпис: АВТОРИЗИРАНИЯТ ВИ КОД, МОЛЯ?

Днес беше десето число.

ЕСЕН 10, написа Трейси.

НЕПРАВИЛЕН КОД. Думите изчезнаха от екрана.

Дали не са променили кода? С крайчеца на очите си Трейси забеляза, че продавачът отново идва към нея. Тя приближи друг компютър, хвърли му небрежен поглед и тръгна безцелно по пътеката. Продавачът се спря. Зяпачка, реши той. После се втурна да посрещне една обещаваща двойка купувачи, които току-що влязоха в магазина. Трейси се върна при първия компютър.

Опита се да се постави на мястото на Кларънс Дезмънд. Трейси бе дълбоко убедена, че като човек на привичките той не бе сменял твърде много кода. Вероятно се придържаше към основния замисъл за годишни времена и текущите дати, но как ли ги беше променил? Твърде сложно би било да превръща всички дати, по-вероятно е превърнал годишните времена.

Трейси направи нов опит.

АВТОРИЗИРАНИЯТ ВИ КОД, МОЛЯ?

ЗИМА 10.

НЕПРАВИЛЕН КОД.

Думите отново изчезнаха от екрана.

Нищо няма да излезе, помисли си отчаяна Трейси. Ще направя още един опит.

АВТОРИЗИРАНИЯТ ВИ КОД, МОЛЯ?

ПРОЛЕТ 10.

Екранът за миг остана без текст, но след това се появи съобщение:

ПРОДЪЛЖЕТЕ, МОЛЯ

Значи е променил годишните времена. Тя изписа бързо:

МЕСТНИ ЛИЧНИ СМЕТКИ

Върху екрана веднага се появи банковото меню и категорията на личните сметки.

ЖЕЛАЕТЕ ЛИ ДА:

А. ДЕПОЗИРАТЕ ПАРИ

Б. ПРЕХВЪРЛЯТЕ ПАРИ

В. ТЕГЛИТЕ ПАРИ ОТ СПЕСТОВНИ ВЛОГОВЕ

Г. ПРЕХВЪРЛЯТЕ СУМИ МЕЖДУ БАНКОВИТЕ КЛОНОВЕ

Д. ТЕГЛИТЕ ПАРИ ОТ ТЕКУЩА СМЕТКА

Трейси избра Б. Екранът побеля, после се появи ново меню:

РАЗМЕР НА ПРЕХВЪРЛЯНЕТО?

ОТКЪДЕ?

ЗАКЪДЕ?

Тя написа: ОТ ОБЩИЯ РЕЗЕРВЕН ФОНД. ЗА РИТА ГОНСАЛЕС. Когато дойде до размера на сумата, за миг се поколеба. Изкусително, помисли си Трейси. Имаше достъп до сметката и следователно не съществуваше лимит по отношение на сумата, която послушният сега компютър можеше да й даде. Имаше възможност да изтегли милиони. Но тя не беше крадец. Искаше само онова, което й принадлежеше по право.

Тя изписа 1 375.65 долара и прибави номера на сметката на Рита Гонсалес.

Екранът проблясна.

ОПЕРАЦИЯТА Е ПРИКЛЮЧЕНА ЖЕЛАЕТЕ ЛИ ДРУГА ОПЕРАЦИЯ?

НЕ

КРАЙ НА ОПЕРАЦИЯТА. БЛАГОДАРЯ ВИ.

Парите щяха автоматично да бъдат прехвърлени от ККИСИ — Клирингова къща на изплащателната система „Интербанк“, която съхраняваше данните за 220-те милиона долара, които се прехвърляха ежедневно от банка в банка.

Продавачът отново приближи намръщен.

Трейси натисна бързо един клавиш и екранът угасна.

— Желаете ли да закупите този компютър, госпожице?

— Не, gracias — извини се Трейси. — Не разбирам от компютри.

Тя телефонира на банката от една аптека на ъгъла и помоли да я свържат с главния касиер.

— Тук е Рита Гонсалес. Бих желала да прехвърлите текущата ми сметка в главния клон на Първа хановерска банка в Ню Йорк сити.

— Бихте ли ми съобщили номера на вашата сметка, госпожице Гонсалес?

Трейси съобщи номера.

Час по-късно Трейси освободи стаята си в хотел „Хилтън“ и се упъти към Ню Йорк сити.

 

 

Когато Първа хановерска банка в Ню Йорк започна работа в 11:00 часа на следващата сутрин, Рита Гонсалес пристигна да изтегли цялата налична сума от сметката си.

— Колко пари имам в сметката? — запита тя.

Касиерът направи справка.

— Хиляда триста осемдесет и пет долара и шестдесет и пет цента.

— Si, правилно.

— Желаете ли чек, госпожице Гонсалес?

— Не, gracias — отвърна Трейси. — На банките нямам доверие. Искам ги в брой.

 

 

Трейси беше получила при освобождаването си от затвора обичайните двеста долара, плюс малката парична сума, спечелена от гледането на Ейми, но нямаше сигурна финансова опора дори с парите от банката. Налагаше се колкото може по-бързо да си намери работа.

Настани се в хотел на Лексингтън авеню и започна да разпраща молби до нюйоркските банки за работа като компютърен експерт. Трейси обаче откри, че компютърът неочаквано се превърна в неин враг. Животът й престана да бъде само неин. Компютърните банки съхраняваха историята на нейния живот и с готовност я предоставяха на всеки, който натиснеше правилния клавиш. В мига, в който се разкриеше полицейското досие на Трейси, молбата й автоматично се отхвърляше.

Струва ми се, че след случилото се едва ли ще бъда наета от която и да е друга банка. Кларънс Дезмънд се оказа прав.

Трейси изпрати молби и до застрахователни компании и десетки други фирми, боравещи с компютри. Резултатът беше неизбежно един и същ: отказ.

Много добре, помисли си Трейси. Винаги мога да се заема и с нещо друго. Купи си брой от „Ню Йорк Таймс“ и се запретна да си търси работа по обяви.

Попадна на секретарско място в експортна фирма.

В момента, в който Трейси прекрачи прага, директорът по кадрите извика:

— Хей, видях ви по телевизията. Спасили сте някакво дете в затвора, нали?

Трейси се обърна и излезе.

На следващия ден я назначиха за продавачка в детския магазин на Пето авеню. Заплатата беше чувствително по-ниска от онова, което получаваше преди, но поне й стигаше да свързва двата края.

На втория ден някаква налудничава купувачка я разпозна и съобщи на управителя, че не желае да бъде обслужвана от убийца, удавила малко дете. На Трейси не предоставиха дори и най-малката възможност за обяснение. Начаса я уволниха.

Трейси изпитваше чувството, че последната дума в края на краищата имаха мъжете, на които успя да отмъсти. Те я бяха превърнали в престъпник, известен на цялото общество, в истинска изгнаничка. Несправедливостта на онова, което й се случи, действаше разяждащо. Трейси нямаше представа как ще живее занапред и за първи път започна да я завладява чувството на отчаяние. Тази вечер тя провери съдържанието на портмонето си, за да види колко пари са й останали, и някъде в ъгъла откри листчето хартия, което й бе дала Бети Франсискъс в затвора. КОНРАД МОРГАН, БИЖУТЕР, 640 ПЕТО АВЕНЮ, НЮ ЙОРК СИТИ. Занимава се с реформите в наказателното дело. Обича да помага на хора, които са лежали по затворите.

 

 

„Конрад Морган и Сие“ представляваше елегантен магазин, отпред с портиер в ливрея, а отвътре с въоръжена охрана. Самият магазин не блестеше с нищо особено, но бе подреден с изискан вкус и предлагаше изящни и много скъпи бижута.

Трейси отиде на рецепцията.

— Бих желала да се срещна с господин Морган, моля.

— Имате ли уговорена среща?

— Не. Но… изпраща ме един общ познат.

— Как се казвате?

— Трейси Уитни.

— Един момент, моля.

Служителката вдигна телефонната слушалка и промълви нещо, което Трейси не успя да чуе. Тя постави отново слушалката.

— Господин Морган в момента е зает. Пита дали ви е удобно да дойдете отново в шест часа.

— Да, удобно ми е, благодаря ви — отвърна Трейси.

Тя излезе от магазина и се спря неуверено на тротоара. Идването й в Ню Йорк се оказа грешка. По всяка вероятност Конрад нямаше да направи нищо за нея. И защо ли? Тя му беше напълно непозната. Ще ми прочете някой и друг урок, а после ще ми подхвърли дребна милостиня. Но аз нямам нужда и от двете. Не се нуждая нито от него, нито от когото и да било другиго. Ще оцелея. Все някак си ще се оправя. Да върви по дяволите този Конрад Морган. Няма да се връщам при него.

Трейси се скиташе безцелно по улиците и минаваше край блестящите салони на Пето авеню, охраняваните жилищни блокове по Парк авеню и оживените магазини по Лексингтън и Търд. Крачеше безлична по улиците, без да забелязва каквото и да е, обзета от горчиво безсилие.

В 6.00 тя отново се оказа на Пето авеню пред „Конрад и Сие“. Портиерът не се виждаше, а вратата беше заключена. Трейси натисна бравата с някакъв пренебрежителен жест и се обърна, но за нейна изненада вратата неочаквано се отвори.

Там стоеше благовиден мъж и я наблюдаваше. Плешив, с разрошени кичури коса над ушите, весело, червендалесто лице и блещукащи сини очи, той приличаше на добродушен малък гном.

— Вие сигурно сте госпожица Уитни?

— Да…

— Аз съм Конрад Морган. Влезте, моля.

Трейси прекрачи в празния магазин.

— Очаквах ви — каза Конрад Морган. — Да влезем в кабинета ми, там ще можем да поговорим.

Той я поведе през магазина към някаква затворена врата, която отключи. Кабинетът му бе обзаведен елегантно и наподобяваше повече на жилище, отколкото на работно място, понеже нямаше бюро, а само изкусно подредени кушетки, маси и столове. По стените висяха картини от стари майстори.

— Какво предпочитате за пиене? — подкани я Конрад Морган. — Уиски, коняк, а може би шери?

— Не, благодаря, не желая нищо.

Трейси почувства внезапна възбуда. Беше се простила вече с мисълта, че този човек ще направи нещо, за да й помогне, в същото време установи, че отчаяно й се иска да постъпи точно така.

— Бети Франсискъс ми предложи да ви потърся, господин Морган. Тя каза, че вие… вие помагате на хора, които са били… в беда. — Не можеше да произнесе думите „в затвора“.

Конрад Морган преплете пръсти и Трейси забеляза чудесния му маникюр.

— Бедната Бети. Прекрасна дама. Знаете ли, оказа се много нещастна.

— Нещастна ли?

— Да. Заловиха я.

— Аз… аз нещо не разбирам.

— Всъщност е много просто, госпожице Уитни. Бети работеше за мен и имаше чудесна защита. Бедната обаче се влюби в някакъв шофьор от Ню Орлиънс и реши да работи сама. И… хванаха я.

Трейси се обърка.

— Като продавачка ли работеше при вас?

Конрад Морган отметна глава назад и така се засмя, че от очите му закапаха сълзи.

— Не, скъпа — отвърна най-сетне той и изтри сълзите си. — Бети очевидно не ви е обяснила всичко. — Той се облегна на стола и допря върховете на пръстите си. — Аз развивам една много доходна странична дейност, госпожице Уитни, и с най-голямо удоволствие разделям получените приходи с моите колеги. Особено успешно си сътруднича с хора като вас, простете ми, които са лежали известно време в затвора.

Трейси се вгледа много по-озадачено отпреди в лицето му.

— Намирам се в много особено положение, разбирате ли? Моите клиенти ми стават впоследствие много добри приятели и започват да ми доверяват тайните си. — Той започна да потупва деликатно пръстите си. — Известно ми е например кога моите клиенти предприемат пътувания. Малцина са онези, които пътуват с бижута в днешните несигурни времена, затова те заключват скъпоценностите си у дома. Аз самият им препоръчвам мерките за сигурност, които трябва да вземат, за да се чувстват сигурни. Зная много точно какви бижута притежават, защото ги купуват от мен, госпожице Уитни…

Трейси скочи на крака.

— Благодаря ви за времето, което ми отделихте, господин Морган.

— Да не би да тръгвате?

— Да, ако кажете онова, което предполагам.

— Точно това ще кажа.

Трейси почувства как бузите й пламнаха.

— Аз не съм престъпничка. Дойдох при вас да търся работа.

— И аз ви предлагам такава, скъпа. Тази работа ще ви отнеме само час-два, заради което ви обещавам двадесет и пет хиляди долара. — Той дяволито се усмихна. — Естествено, свободни от данъци.

Трейси едва сдържаше гнева си.

— Това не ме интересува. Бихте ли ми позволили да си отида?

— Разбира се, стига да желаете. — Той се изправи на крака и я придружи до изхода. — Трябва да разберете, госпожице Уитни, че ако съществуваше и най-малката опасност от залавяне, аз нямаше да се заемам с тази работа. Моята слава на защитник е известна.

— Обещавам, че няма да кажа никому и дума за нея — каза студено Трейси.

Той се засмя.

— Всъщност не бихте могла, скъпа, нали? Искам да кажа, че никой не би ви повярвал. Та нали, в края на краищата, аз съм Конрад Морган!

Когато стигнаха до входната врата, Морган й каза:

— Нали ще ми съобщите, ако промените решението си? Най-удобно е да ме търсите по телефона след шест часа вечерта. Ще чакам да ме потърсите.

— Излишно е — отвърна рязко Трейси и излезе в падащата нощ.

 

 

Когато влезе в стаята си, продължаваше да трепери.

Трейси изпрати единствения прислужник на хотела да й купи сандвич и кафе. Не искаше да вижда никого. Срещата й с Конрад Морган я караше да се чувства омърсена. Той я забърка с всички онези мрачни, объркани и победени престъпници, с които беше заобиколена в женския затвор на Южна Луизиана. Тя не беше като тях. Тя беше Трейси Уитни, компютърен специалист, честна гражданка, спазваща законите на страната.

Която никой не искаше да назначи на работа.

Замислена за своето бъдеще, Трейси не мигна цялата нощ. Беше без работа и с много малко пари. Взе две решения: още на следващата сутрин да се премести в по-евтина квартира и да си намери работа. Каквато и да е работа.

 

 

По-евтината квартира се оказа едностайно жилище в мрачна четириетажна сграда в Лоуър Ийст сайт. През тънките като хартия стени Трейси чуваше от стаята си как съседите й си крещят един на друг на чужди езици. Витрините и вратите на магазинчетата от двете страни на улицата здраво се залостваха и Трейси добре разбираше защо. Наоколо, изглежда, гъмжеше от пияници, проститутки и бездомни възрастни жени.

На път за пазара на три пъти спираха Трейси и я заговаряха — два пъти мъже и един път жена.

Не мога да понасям всичко това. Няма да остана тук дълго, каза си Трейси.

Трейси се обърна към едно бюро за настаняване на работа, намиращо се недалеч от нейното жилище. Ръководеше го някоя си госпожа Мърфи, едра жена с внушителен вид. Тя се запозна накратко с молбата на Трейси, след което критично я огледа.

— Не разбирам защо идвате при мен. Вероятно десетки компании ще дадат мило и драго само и само да успеят да назначат някого като вас.

Трейси пое дълбоко въздух.

— Имам едно затруднение — каза тя.

После й разказа всичко. Госпожа Мърфи я слушаше мълчаливо. Щом Трейси приключи, госпожа Мърфи решително й заяви:

— Откажете се веднъж завинаги от търсенето на работа като компютърен специалист.

— Но вие току-що казахте, че…

— Компаниите в днешно време са полудели в резултат на компютърните престъпления. Те няма да назначат човек с полицейско досие.

— Но аз имам нужда от работа. Аз…

— Има и други работи. Мислили ли сте някога да работите като продавачка?

Трейси си спомни за своите преживявания в универсалния магазин. Не би могла отново да го понесе.

— Няма ли нещо друго?

Жената се подвоуми. Трейси Уитни очевидно притежаваше по-висока квалификация за работата, която госпожа Мърфи имаше предвид.

— Вижте — обърна се тя към Трейси. — Зная, че няма да ви хареса, но в „Джексън Хоул“ има свободно място за сервитьорка. Това е заведение за хамбургери и се намира в Апър Ийст Сайд.

— Сервитьорска работа?

— Да. Стига да имате желание да я заемете. Няма да ви искам никаква комисиона. Просто чух за нея.

Трейси седеше и обмисляше предложението. В колежа се бе занимавала със сервитьорство. Но това беше само за забавление. Сега ставаше въпрос да оцелее.

— Ще се опитам.

 

 

„Джексън Хоул“ се оказа същинска лудница, пълна с шумни и нетърпеливи клиенти и с измъчени и раздразнени готвачи. Храната беше добра, а цените разумни, затова заведението винаги се препълваше с клиенти. Сервитьорките работеха с ужасяваща бързина и нямаха време да подгънат крак. Към края на първия работен ден Трейси едва си поемаше дъх. Но нали печелеше пари!

По обяд на втория ден, докато Трейси сервираше на една маса с насядали около нея продавачи, един от мъжете пъхна ръка под полата й и Трейси тръшна купата с подправки върху главата му. Така приключи и с тази работа.

Трейси се върна при госпожа Мърфи и й разказа случилото се.

— Имам добра новина отвърна госпожа Мърфи. — Хотел „Уелингтън армс“ търси домакин. Ще те изпратя там.

„Уелингтън армс“ се оказа малък, но много елегантен хотел на Парк авеню, обслужващ богати и известни хора. Направиха интервю с Трейси и я наеха. Работата не беше трудна, персоналът беше приятен, а работното време разумно.

Седмица след започването на работа Трейси бе извикана в кабинета на управителя на хотела. Присъстваше и заместник-управителят.

— Провери ли днес апартамент 827? — обърна се управителят към Трейси.

Апартаментът се обитаваше от холивудската актриса Дженифър Марлоу. Част от задълженията на Трейси включваха инспектирането на апартаментите, за да провери дали камериерките са си свършили добре работата.

— Да — отвърна тя.

— В колко часа?

— В два часа. Случило ли се е нещо?

Обади се помощник-управителят.

— Госпожица Марлоу се е прибрала в три часа и е открила, че е изчезнал пръстен с диамант.

Трейси почувства как цялото й тяло се изопна.

— Влиза ли в спалнята, Трейси?

— Да, разбира се. Проверих всички стаи.

— Забеляза ли някакви бижута при влизането си в спалнята?

— Не… струва ми се, не.

— Струва ти се, така ли? Значи не си сигурна — нахвърли се отгоре й помощник-управителят.

— Не съм влизала да търся бижута — отвърна Трейси. — Проверих само леглата и хавлиите.

— Госпожица Марлоу твърди, че на излизане от апартамента пръстенът й се е намирал върху тоалетната масичка.

— Не зная нищо по този въпрос.

— До тази стая няма достъп никой. А камериерките работят от дълги години при нас.

— Не съм го взела аз.

Помощник-управителят въздъхна.

— Ще се наложи да повикаме полиция, за да разследва случая.

— Трябва да го е извършил някой друг — извика Трейси. — Възможно е госпожица Марлоу да го е сложила на друго място.

— С твоето досие… — започна помощник-управителят.

Ето, всичко започва отначало. С твоето досие…

— Налага се да останеш в специалния кабинет до пристигането на полицията.

— Да, сър. — Трейси почувства как страните й пламнаха.

Един член от охраната я придружи до специалния кабинет и тя изпита чувството, че отново е попаднала в затвора. Беше чела за бивши затворници, преследвани единствено заради това, че имат полицейско досие, но никога не й бе минавало през ума, че това може да се случи и на нея. Бяха й лепнали петно и сега очакваха, че ще живее непрестанно с него. О, по дяволите, помисли си Трейси с горчивина.

Половин час по-късно помощник-управителят влезе усмихнат в специалния кабинет.

— Госпожица Марлоу е намерила пръстена си. В крайна сметка го била оставила на друго място. Станала е малка грешка.

— Чудесно! — отвърна Трейси.

Тя излезе от кабинета и тръгна направо към „Морган и Сие“.

 

 

— Смешно лесно е — обясняваше й Конрад Морган. — Една моя клиентка на име Лоуис Белами замина за Европа. Къщата й се намира на Сий Клифс, в Лонг Айлънд. През почивните дни прислугата е извън къщата, така че в нея няма жива душа. Частен патрул прави проверка на всеки четири часа. Можеш да влезеш и да излезеш от къщата само за няколко минути.

Двамата седяха и разговаряха в кабинета на Конрад Морган.

— Алармената инсталация ми е позната, зная и комбинацията за сейфа. Всичко, което трябва да направиш, скъпа, е да влезеш, да се изкачиш на горния етаж, да вземеш бижутата и да излезеш. После ми носиш бижутата, аз вадя скъпоценните камъни от обковките, шлифовам отново по-големите и пак ги продавам.

— След като е толкова просто, защо тогава не извършите всичко сам? — запита без заобикалки Трейси.

Сините му очи премигнаха.

— Защото аз ще бъда извън града, по работа. Когато се случват подобни малки „инциденти“, аз винаги се намирам по работа извън града.

— Разбирам.

— Не бива да изпитваш никакви угризения по повод обира на госпожа Белами. Всъщност тя е ужасна жена, която притежава къщи из целия свят, и то къщи, препълнени с какви ли не драгоценности. Освен това е застраховала бижутата си за сума, надвишаваща два пъти стойността им. Оценките, естествено, са правени от мен.

Трейси седеше срещу Конрад Морган, наблюдаваше го и си мислеше: Трябва да съм малоумна. Седя си най-спокойно тук и обсъждам с този мъж кражбата на бижута.

— Не искам да попадам отново в затвора, господин Морган.

— Такава опасност не съществува. Нито един от моите хора не е бил залавян. Поне докато са работили за мен. Е… какво ще кажеш?

Ясно щеше да каже „не“. Цялата идея беше налудничава.

— Казахте двадесет и пет хиляди долара?

— В брой, при доставката.

Това представляваше цяло състояние, поне предостатъчно, за да се грижи за себе си, докато реши какво да прави с живота си. Представи си своята ужасна стаичка, в ушите й звъннаха крещящите й съквартиранти, виковете на клиентката: „Не искам да ме обслужва убийца“, думите на помощник-управителя: „Ще се наложи да повикаме полиция, за да разследва случая.“

Трейси обаче все още не можеше да каже „да“.

— Предлагам всичко да стане тази събота вечер — каза Конрад Морган. — Персоналът напуска работа в събота по обяд. Ще се погрижа да получиш шофьорска книжка и кредитна карта под чуждо име. Ще наемеш кола тук, в Манхатън, и ще отидеш с нея до Лонг Айлънд, където трябва да пристигнеш в единадесет часа. После взимаш бижутата, връщаш се в Ню Йорк и предаваш колата… Шофираш, нали?

— Да.

— Превъзходно. В 7.45 има влак за Сейнт Луис. Ще ти запазя купе. Ще се срещнем на гарата на Сейнт Луис, там ще ми предадеш бижутата, а аз ще ти броя двадесет и петте хиляди долара.

От неговата уста всичко изглеждаше много просто. Сега беше моментът да каже „не“, да стане и да си отиде. Но къде да отиде?

— Ще имам нужда от руса перука — каза бавно Трейси.

 

 

Когато Трейси си отиде, Конрад Морган продължи да седи на тъмно в кабинета си и да мисли за нея. Красива жена. Наистина много красива. Колко жалко! Трябваше все пак да я предупреди, че не е много добре запознат с тази алармена инсталация.