Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трейси Уитни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
If Tomorrow Comes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 190 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)
Допълнителна корекция
Epsilon (2017)

Издание:

ИК „Бард“, 1996

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1996

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от Epsilon

Тридесет и четвърта глава

Амстердам

Петък, 22 август, 8.00 часа сутринта

Даниел Купър и двамата детективи, определени да дежурят в подслушвателния пункт, чуха разговора на Трейси и Джеф на закуска.

— Сладка кифличка, Джеф? Кафе?

— Не, благодаря.

Това е последната им закуска, помисли си Даниел Купър.

— Знаеш ли от какво се вълнувам? От нашето пътуване с шлепа.

— Това е голям ден, а ти се вълнуваш от пътуването с шлепа. Защо?

— Защото ще бъдем само двамата. Смяташ ли, че съм се побъркала?

— Напълно. Но ти си моето побъркано момиче.

— Целуни ме.

Шум от целувка.

Трябва да е по-неспокойна, помисли си Купър. Иска ми се да е неспокойна.

— Странно, но изпитвам съжаление, че си тръгваме оттук, Джеф.

— Погледни на това по друг начин, Трейси. Натрупахме много опит.

— Прав си — засмя се Трейси.

Стана 9.00 часът, а разговорът продължаваше. Купър се замисли. Трябва вече да се приготвят. Трябва да обсъдят последните си намерения. Ами Монти? Къде ще се срещнат с него.

— Скъпа, ще се погрижиш ли за портиера преди напускането на хотела? Аз ще бъда много зает.

— Разбира се. Той се държа великолепно. Защо си нямаме портиери в Щатите?

— Защото ми се струва, че това е европейски обичай. Знаеш ли историята на портиерите?

— Не.

— През 1627 година във Франция крал Хю построил затвор в Париж и назначил за негов управител един благородник. Той му дал титла comte des cierges или консиерж, което означавало „граф на свещите“. Заплащали му две лири и пепелта от кралската камина. По-късно всеки, който се грижел за затвор или замък, бивал наричан „консиерж“. Накрая към тях включили и портиерите на хотели.

Какво говорят, по дяволите, учуди се Купър. Стана девет и половина. Време е да тръгват.

Гласът на Трейси:

— Не ми казвай откъде си научил всичко това, положително си ходил с някоя красива портиерка.

Непознат женски глас:

Goede morgen, mevrouw, mijnheer.

Гласът на Джеф:

— Няма красиви портиерки.

Учуден женски глас:

lk begrijp het niet.

Гласът на Трейси:

— Обзалагам се, че ти ще намериш и такива.

— Какво става долу, по дяволите? — запита Купър.

Детективите объркано се спогледаха.

— Не зная. Камериерката вика управителя по телефона. Влязла е да почиства, но казва, че не разбира нищо… чува гласове, но не вижда хора.

Какво?

Купър скочи на крака и полетя надолу по стълбите. Миг след това той и двамата детективи нахълтаха в апартамента на Трейси. Освен обърканата камериерка вътре нямаше никой. На масичката пред кушетката се въртеше магнетофон.

Гласът на Джеф:

— Струва ми се, че ще променя мнението си за това кафе. Още ли е топло?

Гласът на Трейси:

— Ъхъ.

Купър и детективите не вярваха на очите си.

— Н… нищо не разбирам — запелтечи единият от детективите.

— Кой е спешният телефон на полицията? — изръмжа Купър.

— Двадесет и две, двадесет и две, двадесет и две.

Купър отиде бързо до телефонния апарат и набра номера.

Записаният на магнетофонната лента глас на Джеф тъкмо казваше:

— Знаеш ли, вече наистина съм убеден, че тяхното кафе е по-добро от нашето. Чудя се как ли го правят?

Купър изкрещя в телефонната слушалка.

— Тук е Даниел Купър. Намерете инспектор Ван Дурен. Кажете му, че Уитни и Стивънс са изчезнали. Кажете му да провери гаража и да види дали фургонът е тръгнал. Аз отивам в банката — после тръшна слушалката.

Гласът на Трейси говореше:

— Пил ли си някога кафе, варено с черупки от яйца? Наистина е…

Купър изхвърча през вратата.

 

 

— Всичко е наред — каза инспектор Ван Дурен. — Фургонът е излязъл от гаража. Сега пътуват към нас.

Ван Дурен, Купър и двамата детективи стояха на полицейския команден пункт върху покрива на сграда срещу „Амро банк“.

— Вероятно са решили да пришпорят плановете си — каза инспекторът, — след като са разбрали, че са подслушвани. Успокойте се, приятелю. Погледнете!

Той побутна Купър към широкоъгълния телескоп, поставен върху покрива. Долу на улицата облечен в портиерски дрехи мъж лъскаше най-внимателно месинговата плоча на банката… уличен чистач метеше улицата… на ъгъла стоеше продавач на вестници… трима работници правеха нещо. Всички носеха миниатюрни радиостанции.

— Пост А? — обади се от своята радиостанция Ван Дурен.

— Чувам ви, господин инспектор — отвърна портиерът.

— Пост Б?

— Да; господине — обади се уличният чистач.

— Пост В?

Продавачът на вестници вдигна очи и кимна.

— Пост Г?

Работниците прекъснаха работата си и единият от тях се обади:

— Тук всичко е наред, господине.

Инспекторът се обърна към Купър:

— Не се безпокойте. Златото все още е на сигурно място в банката. Единственият начин да сложат ръка върху него е да дойдат да си го вземат. В момента, в който влязат в банката, двата края на улицата ще бъдат отрязани. Няма начин да се измъкнат. — Той погледна часовника си. — Фургонът всеки момент трябва да се покаже.

Напрежението в банката също нарастваше. Служителите бяха уведомени, а на охраната бе наредено да помагат в товаренето на златото в бронирания автомобил след неговото пристигане. Всички бяха длъжни да оказват пълно съдействие.

Преоблечените детективи продължаваха да работят пред банката, като от време на време хвърляха скрити погледи към улицата и очакваха появата на камиона.

Инспектор Ван Дурен запита за десети път от покрива:

— Някакъв знак от дяволския автомобил?

Nee.

Полицейският детектив Уиткамп погледна часовника си.

— Закъсняват с цели тринадесет минути. Ако те…

Радиостанцията изпука.

— Господин инспектор! Камионът току-що се появи! Пресича Розенграхт и се насочва към банката. След малко и вие ще го видите от покрива.

Въздухът мигновено се зареди с електричество.

— Всички постове, внимание! — Инспектор Ван Дурен започна да нарежда бързо по радиостанцията. — Рибките влязоха в мрежата. Оставете ги да плуват свободно.

Сив брониран автомобил приближи входа на банката и спря. Докато Купър и Ван Дурен наблюдаваха, двама души в униформи слязоха от автомобила и влязоха в банката.

— Къде е тя? Къде е Трейси Уитни? — викна Даниел Купър.

— Това няма значение — убеди го инспектор Ван Дурен. — Не може да е далеч от златото.

Дори и да е така, помисли си Даниел Купър, това не е толкова важно. Магнетофонните записи напълно ще я убедят.

 

 

Развълнувани служители помогнаха на двамата униформени мъже да натоварят на специални колички златните кюлчета от подземното хранилище и да ги превозят до спрелия отвън брониран автомобил. Купър и Ван Дурен наблюдаваха дребните фигури на хората от покрива на отсрещната сграда.

Товаренето отне осем минути. Когато заключиха задната врата на фургона и двамата мъже се канеха да се качат в кабината, инспектор Ван Дурен извика по радиостанцията:

Vlug! Pas op! Всички постове да оградят обекта! Оградете обекта!

Изведнъж настана ужасно безредие. Портиерът, продавачът на вестници, работниците и цяло ято други детективи се втурнаха към бронирания автомобил с извадени пистолети и го обградиха. Улицата бе отцепена от движението в двете посоки.

Инспектор Ван Дурен се обърна към Купър и се усмихна.

— Това залавяне с окървавени ръце удовлетворява ли ви? Хайде да приключваме.

Най-сетне всичко свърши, помисли си Купър.

Те слязоха бързо на улицата. Двамата униформени мъже стояха с вдигнати ръце и лица към стената, заобиколени от въоръжени детективи. Даниел Купър и инспектор Ван Дурен си проправяха път между тях.

— А сега се обърнете — нареди им Ван Дурен. — Вие сте арестувани!

Двамата мъже се обърнаха с бледи като мъртъвци лица към групата. Даниел Купър и инспектор Ван Дурен вторачиха объркани погледи в тях. И двамата бяха напълно непознати хора.

— Кои… кои сте вие? — запита ги инспектор Ван Дурен.

— Ние… ние сме охраната на камиона — запелтечи единият от двамата. — Не стреляйте! Моля ви, не стреляйте!

Инспектор Ван Дурен се обърна към Купър:

— Планът им се е провалил — в гласа му звучаха истерични нотки. — Отложили са всичко.

В стомаха на Купър се изля зелена жлъчна течност, плъзна бавно нагоре към гърдите и гърлото и започна да го души. Когато най-сетне успя да проговори, гласът му прозвуча сподавено:

— Не. Нищо не е провалено.

— Какво говорите?

— Те никога не са имали намерение да крадат това злато. Всичко е послужило за примамка.

— Това е невъзможно! Искам да кажа, че камионът, шлепът, униформите… нали разполагаме със снимки…

— Не схващате ли? Те са знаели. От самото начало са знаели, че ги следим.

Лицето на инспектор Ван Дурен пребледня.

— О, божичко! Waar zijn ze? А сега къде са?

 

 

Трейси и Джеф приближаваха Холандския завод за шлифоване на диаманти на Паулус Потер страад. Джеф носеше брада и мустаци и беше променил формата на бузите и носа с гумена гъба. Облечен беше в спортни дрехи, на гърба с раница. Трейси носеше черна перука, широки дрехи на бременна жена с подплънки, силен грим и черни слънчеви очила. В ръка държеше голяма чанта и кръгъл пакет, увит в кафява хартия. Двамата влязоха в приемната и се присъединиха към пристигналите с автобус туристи, заслушани в думите на екскурзовода.

— … а сега, дами и господа, моля да ме последвате, за да видите как работят нашите шлифовчици и да се възползвате от възможността да си купите от нашите чудесни диаманти.

С екскурзовода начело, тълпата премина през вратите, водещи към завода. Трейси се придвижи с тях, докато Джеф се влачеше най-отзад. Когато групата отмина, Джеф свърна встрани и бързо се спусна по едни стълби, водещи към мазето. Той отвори раницата, извади омазнен работен комбинезон и малко сандъче с инструменти. После нахлузи комбинезона, отиде до електрическото табло с бушоните и погледна часовника си.

Отгоре Трейси се движеше с групата от помещение в помещение, докато екскурзоводът им показваше различните етапи на шлифоване на камъните, като се започне от необработените диаманти. От време на време Трейси поглеждаше часовника си. Обиколката закъсняваше с пет минути. Искаше й се екскурзоводът да се движи по-бързо.

Накрая, с приключване на обиколката, те стигнаха до изложбената зала. Екскурзоводът приближи до оградения с въжета пиедестал.

— В този стъклен шкаф — обяви гордо той — се намира диамантът „Лукулан“, един от най-ценните диаманти в света. Някога си известен драматичен актьор го купил за жена си, прочута филмова звезда. Оценен е за десет милиона долара и е защитен с най-съвременна…

Осветлението угасна. В същия миг алармената инсталация се задейства, пред вратите и прозорците се спуснаха с трясък стоманени капаци и преградиха всички изходи.

Някои от туристите се разкрещяха.

— Моля ви. — Гласът на екскурзовода се извиси над вдигналата се врява. — Няма причина за безпокойство. Станала е някаква дребна електрическа повреда. След миг резервният електрогенератор ще…

Лампите отново светнаха.

— Видяхте ли? — успокои ги екскурзоводът. — Няма от какво да се безпокоите.

Някакъв немски турист с кожени панталони посочи стоманените прегради.

— Какво е това?

— Предпазни мерки — обясни екскурзоводът. Той извади някакъв странен на вид ключ, пъхна го в един отвор на стената и го превъртя. Стоманените капаци над вратата и прозорците се вдигнаха. Телефонът, поставен на една масичка, звънна и екскурзоводът вдигна слушалката.

— Хендрик е тук. Благодаря ви, капитане. Не, всичко е наред. Оказа се фалшива тревога. Вероятно е станало късо съединение. Веднага ще проверя. Да, господине. — Той постави слушалката и се обърна към групата. — Извинявам се, дами и господа. При наличието на такъв ценен камък човек не може да не е внимателен. А сега, онези от вас, които имат желание да си купят от нашите прекрасни диаманти…

Осветлението отново угасна. Алармените звънци задрънчаха и стоманените капаци отново паднаха с трясък.

— Хайде да се махаме оттук, Хари — изписка някаква жена от тълпата.

— Няма ли да млъкнеш, Даян? — смъмри я съпругът й.

Джеф стоеше пред електрическото табло в мазето и се вслушваше в писъците на туристите отгоре. Изчака няколко минути, след което отново завъртя бушоните. Светлините горе се запалиха.

— Дами и господа — провикна се над шумотевицата екскурзоводът. — Това е някаква техническа неизправност. — Той отново извади ключа и го пъхна в дупката на стената. Стоманените прегради се вдигнаха.

Телефонът отново звънна. Екскурзоводът вдигна слушалката.

— Тук е Хендрик. Не, капитане. Да. Ще го оправим колкото е възможно по-бързо. Благодаря ви.

В залата се отвори някаква врата и на нея се показа Джеф със сандъчето с инструменти и килната назад работна шапка. Той се обърна към екскурзовода.

— Какво се е случило? Някой каза, че има повреда в електрическата мрежа.

— Светлините непрестанно светват и угасват — обясни му екскурзоводът. — Виж по-скоро да ги оправиш, моля те. — Той се обърна към туристите и се помъчи да се усмихне. — Защо не приближите да си изберете някой чудесен диамант на съвсем прилична цена?

Групата туристи започна да се приближава към изложбените шкафове. Незабелязан сред тълпата, Джеф пусна малко цилиндрично приспособление, което извади от комбинезона си, подръпна някакво лостче и пъхна устройството зад пиедестала, поддържащ диаманта „Лукулан“. Приспособлението започна да пуши и да отделя искри.

— Хей! — подвикна Джеф на екскурзовода. — Това си е твоя работа. В проводника под пода има късо.

— Пожар! — изкрещя една от туристките.

— Умолявам всички ви — провикна се екскурзоводът. — Не е необходимо да изпадате в паника. Запазете спокойствие. — Той се обърна към Джеф и изсъска — Оправи го бързо! Бързо!

— Няма проблеми — отвърна спокойно Джеф и тръгна към кадифените въжета, ограждащи пиедестала.

Nee — предупреди го пазачът. — Забранено е да приближаваш.

— Добре — сви рамене Джеф. — Оправяй си го тогава сам.

Джеф се обърна да си върви.

Започна да се отделя повече дим. Хората отново изпаднаха в паника.

— Почакай! — помоли се екскурзоводът. — Само за минутка. — Той отиде бързо до телефона и набра някакъв номер. — Капитане? Тук е Хендрик. Ще ви помоля да изключите всички алармени инсталации. Имаме малко затруднение. Да, господине — той погледна към Джеф. — За колко време ти е необходимо да изключим инсталациите?

— За пет минути — отвърна Джеф.

— Пет минути — повтори екскурзоводът по телефона. — Dankje wel — той постави обратно телефонната слушалка. — След десет секунди ще изключат инсталациите. За бога, побързайте! Ние никога не изключваме алармените инсталации.

— Имам само две ръце, приятелче.

Джеф изчака десет секунди, после мина зад въжетата и се покачи на пиедестала. Хендрик даде знак на въоръжения пазач, той кимна и заби поглед в Джеф.

— А сега, дами и господа, бях започнал да ви разказвам, че тук предлагаме избор от чудесни диаманти на цени по споразумение. Приемаме кредитни карти, пътнически чекове — подсмихна се леко, — дори и пари в брой.

Пред щанда се изправи Трейси.

— А вие купувате ли диаманти? — запита тя на висок глас.

Екскурзоводът впери поглед в нея.

— Какво казахте?

— Моят съпруг е изследовател. Току-що се завърна от Южна Африка и ме помоли да продам тези диаманти.

Докато говореше, тя отвори чантата си, но понеже я държеше обърната, от нея се посипаха блестящи диаманти, рукнаха като поток и заподскачаха на пода.

— Диамантите ми! — изкрещя Трейси. — Помощ!

За миг настъпи мъртва тишина. После сякаш адът се отприщи. Учтивата тълпа мигом се превърна в необуздана сган. Туристите залазиха на колене след диамантите и жестоко се заблъскаха.

— Намери поне един…

— Грабни цяла шепа, Джен…

— Пусни го, този е мой…

Екскурзоводът и пазачът онемяха. Те бяха изхвърлени от морето лазещи, алчни човешки същества, които тъпчеха джобове и чанти с диаманти.

— Отдръпнете се! Спрете! — крещеше пазачът, но бе блъснат на пода.

Току-що слезли от автобуса италиански туристи влязоха в залата и щом разбраха какво се е случило, моментално се включиха във френетичното лазене.

Пазачът се опита да се изправи на крака, за да задейства алармените инсталации, но това се оказа невъзможно сред човешкия поток. Той просто го заля. Светът като че внезапно подлудя. Същински кошмар, който сякаш нямаше край.

Когато зашеметеният пазач успя най-сетне да се изправи, олюляващ се на крака, той си проби с усилие път през бъркотията, стигна до пиедестала, спря и се опули. Просто не вярваше на очите си.

Диамантът „Лукулан“ беше изчезнал.

Бременната дама и електротехникът също.

 

 

Трейси свали маскировката си в кабинката на една обществена тоалетна в Устерпарк, на доста голямо разстояние от завода. Стиснала увития в кафява хартия пакет, тя се упъти към една от пейките на парка. Всичко наоколо беше спокойно. Тя си помисли за човешката тълпа, която лазеше по пода и се биеше за нищо неструващите циркони, и силно се засмя. Забеляза как приближава Джеф, облечен в тъмносив костюм; брадата и мустаците вече ги нямаше. Трейси скочи на крака. Джеф отиде при нея и се усмихна.

— Обичам те — каза той. Джеф извади диаманта „Лукулан“ от джоба на сакото си и го подаде на Трейси. — Връчи го на своя приятел, скъпа. Ще се видим по-късно.

Трейси видя как Джеф си тръгна. Очите й блестяха. Двамата принадлежаха един на друг. Те щяха да се качат на отделни самолети и щяха да се срещнат в Бразилия. След това щяха да останат заедно до края на живота си.

Трейси се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава, после разопакова пакета, който носеше. Вътре имаше малка клетка със сив гълъб. Когато гълъбът пристигна чрез „Ъмерикън Експрес Офис“ преди три дни, Трейси го отнесе в апартамента си, пусна другия гълъб през прозореца и видя как отлетя тежко. Трейси извади от чантата си малка велурена торбичка и постави в нея диаманта. После измъкна гълъба от клетката и завърза внимателно торбичката на едното краче на птицата.

— Добро момиче си ти, Марго! Хайде, занеси го у дома.

— Стойте! Какво правите?

Сърцето на Трейси подскочи.

— Какво… какво се е случило?

Полицаят бе вперил гневен поглед в клетката.

— Добре знаете какво се е случило. Едно е да храните тези гълъби, но е противозаконно да ги залавяте и да ги държите в клетки. А сега, пуснете птицата, ако не искате да ви арестувам.

Трейси преглътна и пое дълбоко дъх.

— Добре, щом казвате така.

Тя разтвори ръце и хвърли птицата във въздуха. Върху лицето й се разля прелестна усмивка, като видя как гълъбът се издига все по-високо и по-високо във въздуха. Птицата описа един кръг, след което пое курс към Лондон, отстоящ 230 мили на запад. Пощенският гълъб лети средно с четиридесет мили в час, й беше обяснил Гюнтер, така че Марго щеше да пристигне след около шест часа.

— И повече да не постъпвате така!

— Няма — обеща сериозно Трейси. — Никога вече.

 

 

Късно същия следобед Трейси пристигна на летище „Схипол“ и се насочи към изхода, от който щеше да се качи на самолета за Бразилия. Даниел Купър стоеше в един ъгъл и я наблюдаваше с горчив поглед в очите. Трейси Уитни бе откраднала диаманта „Лукулан“. Купър го разбра в момента, в който чу рапорта. Това беше нейният стил — смел, бликащ от въображение. Въпреки това нищо не можеше да се направи. Инспектор Ван Дурен беше показал снимките на Трейси и Джеф на пазача в музея. „Nee. Никога не съм ги виждал. Крадецът имаше брада и мустаци, бузите и носа му бяха много по-месести, а жената с диамантите беше бременна и тъмнокоса.“

Нямаше никаква следа и от диаманта. Джеф и Трейси лично, както и багажът им, най-щателно бяха проверени.

— Диамантът е все още в Амстердам — кълнеше се инспектор Ван Дурен на Купър. — Ние ще го открием.

Не, нищо няма да откриете, мислеше си разгневен Купър. Тя си беше послужила с гълъби. Диамантът е бил изнесен от страната от пощенски гълъб.

Купър наблюдаваше безпомощен как Трейси преминава през аерогарата. Тя бе единственият човек, който някога го беше побеждавал. Заради нея той щеше да отиде в ада.

Когато Трейси достигна изхода за качване в самолета, тя се подвоуми за миг, после се обърна и погледна Купър право в очите.

Тя знаеше, че той я преследва из цяла Европа като дух на отмъщението. В него имаше нещо странно, възбуждащо страх и в същото време трогателно. Необяснимо защо Трейси изпита съжаление към него. Тя му кимна едва забележимо за сбогом, обърна се и влезе в самолета.

Даниел Купър докосна заявлението за подаване на оставка в джоба си.

 

 

Трейси седна на място 4В до пътеката в първа класа на луксозния „Пан Ъмерикън 747“. Вълнуваше се. След няколко часа щеше да пристигне при Джеф. Щяха да се оженят в Бразилия. Край на глупостите, мислеше си Трейси, те вече няма да ми липсват. Убедена съм в това. Животът ще бъде достатъчно вълнуващ, когато стана госпожа Джеф Стивънс.

— Извинете.

Трейси вдигна глава. Пухкав, с разпуснат вид, мъж на средна възраст стоеше изправен до нея. Той посочи мястото до прозореца.

— Това е моето място, гълъбче.

Трейси се изви встрани, за да мине мъжът. Полата й се повдигна и мъжът огледа одобрително краката й.

— Чудесен ден за летене, а? — В гласа му се долавяше някакъв цинизъм.

Трейси се обърна. Не изпитваше никакво желание да влиза в разговор със своя спътник. И без това имаше да мисли за какво ли не. Цял нов живот! Щяха да се установят някъде и да станат примерни граждани. Безкрайно достойните за уважение господин и госпожа Джеф Стивънс.

Спътникът й я побутна с лакът.

— След като ще седим един до друг по време на този полет, малка госпожице, защо да не се запознаем? Името ми е Максимилиан Пирпонт.

Край
Читателите на „Ако утрото настъпи“ са прочели и: