Серия
Трейси Уитни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
If Tomorrow Comes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 175 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)
Допълнителна корекция
Epsilon (2017)

Издание:

ИК „Бард“, 1996

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1996


Двадесет и осма глава

Хотел „Риц“ на Plaza de la Lealtad в Мадрид се смята за най-добрия хотел в града и повече от век дава подслон и храна на монарси от десетина европейски страни. Тук са преспивали президенти, диктатори и милиардери. Трейси бе слушала толкова много за „Риц“, че действителността малко я разочарова. Фоайето изглеждаше овехтяло и оръфано.

Помощник-управителят придружи Трейси до резервирания от нея апартамент 411–412 в южното крило на хотела откъм Calle Felipe V.

— Вярвам, че апартаментът ще задоволи вашите изисквания, госпожице Уитни.

Трейси отиде до прозореца и погледна навън. Долу, точно насреща през улицата, се намираше музеят „Прадо“.

— Намирам го чудесен, благодаря ви.

Апартаментът се изпълваше със силните звуци от оживеното улично движение, но в замяна на това й предлагаше онова, което искаше: птичи поглед към музея „Прадо“.

Трейси си поръча лека вечеря в стаята и си легна рано. Когато легна в леглото, реши, че опитът да се спи в него представлява една от съвременните форми на средновековно изтезание.

Поставеният на пост детектив във фоайето бе сменен в полунощ от свой колега.

— Не е напускала стаята си. Мисля, че спи.

 

 

Direccion General de Seguridad, полицейското управление в Мадрид, се намира на Puerta del Sol и заема цял блок. Това е сива сграда с червени тухли, която се слави с голямата си кула с часовник на върха. Над главния вход се развява червено-жълтото испанско знаме, а на вратата стои винаги полицай в бежова униформа и тъмнокафява барета. Въоръжен е с автомат, палка, пистолет и белезници. Точно оттук се поддържат връзките с Интерпол.

Предишния ден се бе получила спешна X-Д телеграма до Сантияго Рамиро, полицейския комендант на Мадрид, с която му съобщаваха за предстоящото пристигане на Трейси Уитни. Комендантът прочете два пъти последното изречение, след което се обади по телефона на инспектор Андре Тринян в главната квартира на Интерпол в Париж.

— Не разбирам вашето съобщение — каза му Рамиро. — Молите ме да окажа пълното съдействие на отдела на някакъв си американец, който дори не е полицай. Може ли да ми обясните причината?

— Коменданте, струва ми се, ще се убедите, че господин Купър е изключително полезен. Той разбира госпожица Уитни.

— Какво има тук за разбиране? — отвърна малко по-остро комендантът. — Тя е криминална престъпничка. Вероятно е много находчива, но испанските затвори са пълни с находчиви криминални престъпници. Тази госпожица няма да успее да се промъкне през нашата мрежа.

Bon. Но нали ще се съветвате с господин Купър?

— След като вие твърдите, че може да се окаже полезен, тогава нямам възражения — отвърна с неохота комендантът.

Merci, monsieur.

— De nada, senor.

 

 

Комендант Рамиро, подобно на своя колега от Париж, не обичаше американците. Намираше ги груби, интересчии и наивни. Този пък, помисли си той, може да се окаже различен. Вероятно ще ми хареса.

Намрази Даниел Купър още от пръв поглед.

— Тя направи на посмешище половината полиция на Европа — изтъкна Даниел Купър още с влизането си в кабинета на коменданта. — Вероятно ще направи това и с вас.

За да не избухне, комендантът успя само да му каже:

— Senor, ние нямаме нужда от поучения как да си гледаме работата. Сеньорита Уитни е под наблюдение от момента, в който пристигна тази сутрин на летище Барахас. Уверявам ви, че ако някой изпусне дори и карфица на улицата и госпожица Уитни я вдигне, веднага ще попадне в затвора. Тя не е имала по-рано работа с испанската полиция.

— Тя не е дошла тук да вдига изпуснати по улицата карфици.

— А защо смятате, че е тук?

— И аз не съм сигурен. Мога само да ви кажа, че ще бъде нещо голямо.

— Колкото е по-голямо, толкова по-добре — отвърна самодоволно комендант Рамиро. — Ще следим всяко нейно движение.

 

 

Когато се събуди сутринта, замаяна от мъчителното спане в кревата, проектиран от Томас де Торкемада, Трейси си поръча лека закуска с горещо черно кафе и отиде до прозореца, гледащ към „Прадо“. Музеят представляваше внушителна крепост, изградена от камък и червени тухли, изпечени от местни материали, заобиколена от трева и дървета. Отпред се извисяваха две дорийски колони, а двойни стълбища от двете страни водеха нагоре до предния вход. На нивото на улицата имаше и два странични входа. Пред музея се редяха ученици и туристи от десетки страни и точно в 10.00 часа пазачите отвориха двата големи предни портала и посетителите започнаха да преминават през въртящата се врата в центъра и през двата странични входа.

Телефонът иззвъня и Трейси се стресна. Никой, освен Гюнтер Хартог не знаеше, че е в Мадрид. Тя вдигна телефонната слушалка.

— Ало?

Buenos dias, senorita — чу се познат глас. — Обаждам ви се от Търговската камара в Мадрид, получих нареждания да направя всичко, за да може престоят ви в нашия град да бъде приятен.

— Откъде знаеш, че съм в Мадрид, Джеф?

— Сеньорита, Търговската камара знае всичко. Това първо посещение ли ви е тук?

— Да.

Bueno! Тогава мога да ви покажа някои места. Колко възнамеряваш да останеш тук, Трейси?

Това беше важен въпрос.

— Не съм сигурна — отвърна безгрижно тя. — Колкото да си купя нещичко и да поразгледам забележителностите. А ти какво правиш в Мадрид?

— Същото — отвърна той в нейния дух. — Пазаруване и разглеждане на забележителности.

Трейси не вярваше в съвпадения, но този път Джеф Стивънс положително се намираше по същата причина — да открадне „Puerto“.

— Свободна ли си да вечеряме заедно? — запита той.

— Да — отвърна смело тя.

— Добре. Ще запазя маса в „Джоки“.

Трейси наистина не хранеше никакви илюзии по отношение на Джеф, но когато слезе от асансьора, пристъпи във фоайето и го видя, че я чака, някак си безпричинно се зарадва.

Джеф я хвана за ръката.

— Fantastico, querida! Изглеждаш великолепно — каза той.

Трейси бе подбрала много внимателно тоалета си. Носеше морскосин костюм от Валентино, с руска самурена кожичка около врата, лачени обувки и чанта с цвета на костюма.

 

 

Даниел Купър, седнал на малка кръгла маса в ъгъла на фоайето с чаша вино пред себе си, наблюдаваше как Трейси поздрави своя кавалер и почувства прилив на огромна енергия. Правдата е на моя страна, е казал Бог, аз съм негов меч и негово оръжие за отмъщение. Моят живот е покаяние и вие ще ми помогнете в моето възмездие. Аз ще те накажа.

Купър знаеше, че нито една полицейска сила в света не е достатъчно умна да залови Трейси Уитни. Но аз ще я заловя, мислеше си той. Тя принадлежи само на мен.

Трейси се беше превърнала в нещо повече от служебна задача за Даниел Купър. Превърнала се бе в идея фикс. Той носеше снимките и досието й навсякъде със себе си и нощем, преди да си легне, ги разглеждаше с любов. Пристигна твърде късно в Биариц, за да я залови, изплъзна му се в Майорка, но сега, след като Интерпол попадна отново на следите й, Купър бе твърдо решен да не я изпуска повече.

Нощем сънуваше Трейси. Тя стоеше гола в огромна клетка и го умоляваше да я пусне на свобода. Обичам те, казваше й той, но никога няма да те пусна на свобода.

 

 

„Джоки“ се оказа малък и елегантен ресторант на Amador de los Rios.

— Храната тук е превъзходна — обеща й Джеф: Трейси мислеше, че Джеф сега е необикновено красив. От него се излъчваше някакво вътрешно вълнение, което съвпадаше и с нейното, и тя се досещаше защо: двамата се конкурираха, противопоставяха един на друг своята съобразителност в една игра с много високи залагания. Но аз ще спечеля, мислеше си Трейси. Ще открия начин да открадна тази картина от „Прадо“ преди него.

— Носи се странен слух — каза Джеф.

— Какъв слух? — насочи тя вниманието си към него.

— Да си чувала някога за Даниел Купър? Детектив в застрахователно дружество, изключително умен човек.

— Не съм. И защо да съм чувала за него?

— Бъди внимателна. Опасен е. Не искам да ти се случи каквото и да е.

— Не се безпокой.

— Но аз се безпокоя, Трейси.

— За мен ли? Защо? — засмя се тя.

Той постави ръка върху нейната и каза съвсем непринудено:

— Ти си нещо изключително. Животът е много по-интересен с теб, любов моя.

Ужасно е убедителен, мислеше си Трейси. Ако не го познавах толкова добре, щях да му повярвам.

— Хайде да поръчваме — предложи Трейси. — Умирам от глад…

 

 

В следващите дни Джеф и Трейси опознаваха Мадрид. Никога не бяха сами. Двама от хората на комендант Рамиро, придружени от странния американец, ги следяха навсякъде. Рамиро разреши на Купър да се смята за член на групата за наблюдение само и само да не го вижда около себе си. Американецът беше loco, напълно убеден, че Уитни се кани по някакъв начин да открадне голяма ценност току под носа на полицията. Que ridiculo!

Трейси и Джеф вечеряха в най-реномираните мадридски ресторанти: Хорчър, Принсипе де Виана и Каса Ботин, но Джеф знаеше места, все още неоткрити от туристите: Каса Пако, Ла Чулета и Ел Лакон, където двамата с Трейси вкусваха превъзходни местни задушени ястия като cocido madrileno и olla podrida, след което посещаваха малък бар и пиеха великолепни tapas.

Където и да ходеха, Даниел Купър и двамата детективи неотменно ги следваха по петите.

Като ги наблюдаваше от безопасно разстояние, Даниел Купър се озадачи от ролята на Джеф Стивънс в разиграващата се драма. Кой бе той? Следващата жертва на Трейси? Или пък замисляха заедно нещо?

Купър поговори с комисаря Рамиро.

— Каква е информацията ви за Джеф Стивънс? — запита Купър.

Nada. Няма полицейско досие, регистриран е като турист. Според мен дамата си го е избрала за компаньон.

Инстинктът на Купър му подсказваше нещо друго.

Но той не преследваше Джеф Стивънс. Трейси, помисли си той. Искам теб, Трейси.

 

 

Когато Трейси и Джеф се върнаха късно вечерта в хотел „Риц“, Джеф я изпрати до нейната врата.

— Защо да не вляза да пийнем нещо преди лягане? — предложи той.

Трейси бе на ръба на изкушението. Тя обаче се наклони напред и го целуна леко по бузата.

— Мисли за мен като за своя сестра, Джеф.

— Какво е отношението ти към кръвосмешението?

Но тя бе вече затворила вратата.

След няколко минути той й се обади по телефона от своята стая.

— Искаш ли да прекараме утрешния ден в Сеговия? Това е едно очарователно градче на няколко часа път от Мадрид.

— Чудесна идея. Благодаря ти за прекрасната вечер — каза му Трейси. — Лека нощ, Джеф.

Дълго време лежа будна. В главата й блуждаеха мисли, за които нямаше право да разсъждава. Много мина от времето, когато изпитваше някакви чувства към мъж. Чарлс жестоко я нарани и сега нямаше желание отново да бъде наранявана. Джеф Стивънс бе приятен за компания, но тя знаеше, че не бива никога да му позволява да премине тази граница. Лесно можеше да се влюби в него. И глупаво.

Пагубно.

Смешно.

Трейси заспа много трудно.

 

 

Излетът до Сеговия се оказа чудесен. Джеф бе взел под наем една малка лека кола. Те излязоха от града и поеха през красивата лозарска част на Испания. През целия ден зад тях се движеше незабелязано един сит, но колата не бе от обикновените.

Сит е единствената произвеждана в Испания лека кола. Тя е и официалната кола, използвана от испанската полиция. Обикновеният модел е от 100 конски сили, но тези, които се продават на Policia National и на Guardia Civil, са от 150 конски сили, така че нямаше никаква опасност Трейси Уитни и Джеф Стивънс да се изплъзнат от Даниел Купър и от двамата детективи.

Трейси и Джеф пристигнаха точно навреме в Сеговия и обядваха в чаровен ресторант на главния площад, в сянката на акведукт, построен от римляните преди две хиляди години. Следобед се поразходиха из средновековния град, посетиха старата катедрала „Санта Мария“ и ренесансовия градски съвет, после отидоха в Алкасар, старата римска крепост, кацнала на издадена скала високо над града. Изгледът оттам просто смайваше погледа.

— Обзалагам се, че ако останем по-дълго време тук, ще зърнем Дон Кихот и Санчо Панса да пресичат долу равнината — каза Джеф.

— Обичаш ли да се сражаваш с вятърни мелници, Джеф? — запита го Трейси.

— Зависи от големината на вятърната мелница — отвърна тихо той и пристъпи по-близо до нея.

Трейси се отдръпна от края на скалата.

— Разкажи ми нещо повече за Сеговия.

Магията изведнъж се развали.

Джеф се оказа възторжен водач, с много познания по история, археология и архитектура и Трейси от време на време си налагаше да не забравя, че е също и мошеник. Това бе един от най-приятните дни в живота й.

 

 

Хосе Перейра, един от испанските детективи, се оплака на Купър:

— Единственото, което крадат, е нашето време. Това са само двама влюбени, не виждате ли? Сигурен ли сте, че тя замисля нещо?

— Сигурен съм — озъби се Купър. Той се учуди на собствената си реакция. Искаше му се единствено да залови Трейси Уитни и заслужено да я накаже. Тя бе просто поредната криминална престъпничка, поредната му служебна задача. Въпреки това всеки път, когато нейният придружител я хванеше за ръката, Купър чувстваше как го обзема ярост.

 

 

Когато се върнаха в Мадрид, Джеф предложи:

— Ако не си много уморена, зная едно специално място за вечеря.

— Чудесно! — Трейси не искаше този ден да свършва. Подарявам този ден на себе си, искам поне в този единствен ден да се почувствам като останалите жени.

 

 

Джеф запази маса за 10.00 часа в елегантния ресторант Салакайн, известен с прекрасната си храна и безупречното обслужване. Трейси се отказа от десерт, но келнерът поднесе фини сладкиши на няколко пласта и те се оказаха най-вкусното нещо, което въобще бе слагала дотогава в устата си. Тя се облегна на стола заситена и щастлива.

— Прекрасна вечеря! Благодаря ти.

— Много се радвам, че ти хареса. Ако искаш да направиш впечатление на някого, доведи го тук.

— И ти ли се опитваш да направиш впечатление, Джеф? — запита го тя, след като дълго го наблюдава.

Той се усмихна.

— Обзалагам се, че е така. Почакай, докато видиш какво следва по-нататък.

Следващото се оказа една привлекателна bodega, задимено кафене, претъпкано с испански работници, облечени в кожени якета, които пиеха на бара и на десетината маси. В единия край на бара се виждаше tablado, леко повдигната над земята платформа, върху която двама души свиреха на китари.

— Знаеш ли нещо за фламенкото? — запита я Джеф. Наложи се да повиши глас поради големия шум в бара.

— Единствено това, че е испански танц.

— Произходът му е цигански. Можеш да отидеш в луксозни нощни заведения в Мадрид и да гледаш имитация на фламенко, но тази вечер ще видиш нещо истинско.

Трейси се усмихна на въодушевлението в гласа на Джеф.

— Ще видиш класическо cuadro flamenco. Това е група от певци, танцьори и китаристи. От началото изпълнението им е общо, после поотделно.

Даниел Купър наблюдаваше Трейси и Джеф от маса в ъгъла, близо до кухнята, и се чудеше какво ли обсъждаха толкова внимателно.

— Танцът е много изтънчен, защото всичко трябва да е координирано — движения, музика, костюми, изграждането на ритъма.

— Откъде знаеш толкова много? — запита Трейси.

— Познавах една танцьорка на фламенко.

Естествено, помисли си Трейси.

Светлините на bodega-та започнаха да бледнеят и малката сцена се освети от прожектори. После започна магията. Започна се бавно. На сцената се качиха най-естествено няколко изпълнители. Жените носеха пищно оцветени поли и блузи, красивите им андалуски фризури се прикрепваха от високи гребени с цветя. Мъжете носеха традиционните тесни панталони, жилетки и блестящи полуботуши от щавена кожа. Китаристите подхванаха някаква тъжна мелодия, а една от седналите жени запя на испански:

Yo queria dejar

A mi amante,

Pero antes de que pudiera,

Hacerlo ella me abandono

Y destrozo mi corazon.

— Разбираш ли за какво пее? — прошепна Трейси.

— Да. „Исках да изоставя любимата си, но преди да го сторя, тя самата ме напусна и сломи моето сърце.“

Към средата на сцената пристъпи танцьорка. Тя започна с просто zapateado, начална тропаща стъпка, която постепенно взе да става все по-бърза под звуците на пулсиращите китари. Ритъмът се усилваше и танцът се превърна в някаква форма на чувствена стремителност, някакви вариации на стъпки, зародени преди стотици години в цигански пещери. С нарастващата сила на музиката и изпълнението на класическите фигури на танца, от alegria до fandanguillo, неистовите стъпки се усилиха, а от сцената се разнесоха окуражителните викове на останалата част от изпълнителите.

Викове Ole tu madre, Ole tus santos и Anda, anda, традиционните jaleos и piropos или окуражителните подвиквания подтикваха танцьорката към по-енергични и френетични ритми.

Когато музиката и танцът рязко спряха, целият бар потъна в тишина, след което се разрази буря от аплодисменти.

— Изумителна е! — възкликна Трейси.

— Почакай — отвърна й Джеф.

Към средата на сцената пристъпи втора жена. Тя притежаваше мургавата, класическа кастилска красота, изглеждаше задълбочена в себе си и напълно откъсната от зрителите. Китаристите засвириха bolero, тъжно и в ниска тоналност canto с ориенталско звучене. Към нея се присъедини танцьор, кастанетите затракаха равномерно и непрестанно.

Насядалите наоколо други изпълнители се включиха в jaleo-то с пляскане на ръце, придружаващо изпълнението на фламенкото, и ритмичното припляскване с длани се сля в едно цяло с мелодията и танца, а помещението се разтресе от кънтенето на zapateado-то, хипнотичното потропване с половин стъпало, ток и цяло стъпало, изграждащо безкрайни вариации на тонални и ритмични усещания.

Телата на танцьорите се раздалечаваха и приближаваха с нарастващо и влудяващо желание, докато накрая се сляха в безумна и пламенна любов, без обаче да се докосват, те стигнаха до необуздана и страстна кулминация, която подлуди публиката. Когато светлините угаснаха, а след малко отново се запалиха, тълпата шумно ги аплодира, а Трейси закрещя заедно с останалите. Тя се смути, защото изпита сексуално желание. Страхуваше се да погледне Джеф в очите. Въздухът между тях вибрираше от напрежение. Трейси сведе очи към масата, видя силните му, загорели от слънцето ръце и почти почувства как те милват тялото й бавно, после все по-бързо и по-бързо и настоятелно. Тя пъхна бързо ръцете в скута си, за да не се види, че се разтрепериха.

Почти не говориха по обратния път до хотела. На вратата на своята стая Трейси се обърна към Джеф и каза:

— Наистина беше…

Устните на Джеф се сляха с нейните, ръцете й го прегърнаха и тя го притисна силно към себе си.

— Трейси…?

На устата й бе думата „да“, но тя успя да използва и последната частица от волята си, за да каже:

— Наистина беше дълъг ден, Джеф. Вече умирам за сън.

— О!

— Струва ми се, че утре ще остана цял ден в стаята си и ще си почивам.

— Много добра идея. Вероятно и аз ще направя същото — отговори той с монотонен глас.

Никой не повярва на другия.