Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (18)

Осемнадесета глава

Том Бауърс, по рождение Джеф Стивънс, седна до прозореца и се загледа навън. Той вдигна носната си кърпа към очите, а раменете му се разтресоха.

Седналият до него Денис Тревър, известен още и като Брандън Хигинс, учудено го погледна.

— Хей — обърна се той към Джеф. — Та това са само пари. Не си струва да се плаче за пари.

Джеф Стивънс обърна лице с рукнали по него сълзи и Хигинс видя изумен, че Джеф се тресе от смях.

— Какво ти става, по дяволите? — запита Хигинс. — Не си струва и да се смееш.

Джеф обаче не мислеше така. Начинът, по който Трейси Уитни ги надхитри на летището, представляваше най-находчивото надхитряване, на което беше ставал някога свидетел. Един обир връз друг. Конрад Морган им беше казал, че жената е аматьорка. Божичко, помисли си Джеф, а каква ли щеше да е, ако беше професионалистка? Без съмнение, Трейси Уитни бе най-красивата жена, която Джеф Стивънс бе виждал някога в живота си. И умна. Джеф се гордееше с това, че е най-добрият в занаята по ограбване чрез злоупотреба с доверието, но въпреки това тя успя да го надиграе. Чичо Уили веднага щеше да я обикне, помисли си Джеф.

Всъщност Джеф получи своето образование от чичо Уили. Майката на Джеф, богата наследница на фирма за селскостопански съоръжения, се бе омъжила за разточителен фантазьор, измислящ непрестанно велики планове за бързо забогатяване, от които никога не излизаше нищо. Бащата на Джеф беше чаровен мъж, мургав красавец, омайващ околните със словото си, успял за пет години след сватбата да пропилее наследството на жена си. Най-ранните спомени на Джеф за родителите му бяха свързани с нескончаемите им спорове за пари и за извънбрачните връзки на баща му. Техният брак беше нещастен и младежът реши: аз никога няма да се женя. Никога.

Чичо Уили, братът на баща му, имаше малък пътуващ цирк и когато се намираше близо до Марион, щата Онтарио, където живееше семейство Стивънс, той винаги ги навестяваше. Това беше най-жизнерадостният човек, когото Джеф познаваше, кипящ от оптимизъм и обещания за розово бъдеще. Той неизменно носеше на момчето крайно интересни подаръци и го учеше на какви ли не фокуси. Чичо Уили бе започнал кариерата си като фокусник в някакъв цирк, който закупил след неговия фалит.

Когато Джеф стана на четиринадесет години, майка му загина при автомобилна катастрофа. Два месеца след това баща му се ожени за деветнадесетгодишна сервитьорка. „Не е естествено за един мъж да живее сам“, обясни баща му. Момчето обаче бе обладано от дълбоко възмущение и се чувстваше предадено от коравосърдечността на своя баща.

Бащата на Джеф започна работа като продавач по влаковете и три дни в седмицата пътуваше. Една нощ Джеф остана сам в къщата с мащехата си. Събуди го отварянето на вратата на спалнята. Миг след това почувства до себе си меко и голо тяло. Джеф скочи уплашен.

— Прегърни ме, Джеф — прошепна неговата втора майка. — Страх ме е от гръмотевици.

— Но… никакви гръмотевици няма — заекна Джеф.

— Но може и да има. Във вестниците пише, че ще вали. — Тя притисна тяло към неговото. — Хайде да се любим, бебче.

Момчето напълно се обърка.

— Добре. Не може ли на леглото на татко?

— Разбира се — изкиска се тя. — Много ще е интересно.

— Сега ще дойда — обеща Джеф.

Тя се измъкна от леглото и отиде в другата спалня, Джеф никога през живота си не беше се обличал толкова бързо. Той се измъкна през прозореца и отиде направо в Кимарон, щата Канзас, където играеше циркът на чичо Уили. Повече не се върна у дома.

Когато чичо Уили попита Джеф защо е избягал от дома си, той само му каза: „Не се разбирам с втората си майка.“

Чичо Уили се обади по телефона на бащата на Джеф и след дълъг разговор се реши момчето да остане в цирка при чичо си. „Тук той ще получи най-доброто образование от всяко друго училище“, обеща чичо Уили.

 

 

Сам за себе си циркът представляваше цял един свят.

— Ние не играем представления в неделно училище — обясняваше чичо Уили на Джеф. — Ние сме артисти хитреци. Но запомни добре, синко, ние не мамим хората, освен ако те самите не пожелаят това. В. С. Фийлдс е прав. Честният човек не може да се мами.

Работниците в цирка се сприятелиха с Джеф. Сред тях имаше „хора от предния край“, които получаваха проценти, и „хора от задния край“, които организираха представления като тези с дебелата жена и татуираната лейди, както и обикновени работници, които пък обслужваха игрите. В цирка имаше и няколко готови вече за омъжване момичета, които доста се заглеждаха в момчето. Джеф беше наследил чувствителността на майка си и красивата, мургава външност на баща си, затова младите дами се боричкаха коя по-напред да отнеме девствеността на Джеф. Първото му сексуално преживяване беше с една красива акробатка и години наред след това тя представляваше високата мярка, с която трябваше да се съобразяват останалите жени.

Чичо Уили се погрижи Джеф да опознае всички дейности на цирка.

— Някой ден всичко това ще бъде твое — каза чичо Уили на момчето — и единственият начин да се справиш е да научиш повече за занаята от всички останали.

Джеф започна с мошеническата игра „шестте котета“, измама, при която участникът плащаше, за да хвърля топки, с които да се стреми да повали в една мрежа шест платнени котета с дървени поставки. Водещият играта показваше колко лесно се повалят котетата, но когато клиентът опиташе сам, скрит зад платното служител на цирка подпираше с летва дървените поставки на котетата. Тогава и господ не можеше да ги повали.

— Хей, удряш много ниско — съветваше водещият. Трябва само да се прицелиш по-спокойно и по-точно.

„По-спокойно и по-точно“ беше паролата. Изговореше ли тези думи, скритият служител сваляше летвата, водещият хвърляше топките и поваляше и шестте платнени котета. После казваше: „Виждаш ли, какво ти казах, а?“, и това подсказваше на служителя, че трябва отново да вдигне летвата и да затисне котетата. Винаги се намираше по някой и друг глупак, изгарящ от желание да покаже умението си на своята кискаща се приятелка.

Джеф поработи и на щанда за хвърляне на гривни. На едно въже бяха закачени щипки. Играчът плащаше, за да хвърля гумени гривни върху щипките, които носеха различни номера. Ако играчът успееше да събере двадесет и девет точки, печелеше скъпа играчка. Онова, което жертвата не знаеше, е, че щипките имаха различни номера в двата си края. Така отговорникът на играта можеше винаги да прикрие онзи номер, с който играчът постигаше двадесет и деветте точки, и да го лиши по този начин от наградата.

Един ден чичо Уили се обърна към Джеф.

— Чудесно се справяш, моето момче. Вече си готов за „скило“.

Работещите на „скило“ всъщност се издигаха до върха на кариерата си в цирка, затова всички се стремяха към това място. „Скиловците“ печелеха повече от останалите работници в цирка, отсядаха в най-добрите хотели и караха най-крещящите автомобили. Играта „скило“ се състоеше от плоско колело със стрелка, закрепена много внимателно върху стъклена основа с тънко листче хартия в центъра. Имаше и сектори с цифри и когато играчът завъртеше колелото и то спираше на някоя цифра, тя отпадаше от играта. Играчът трябваше да плати за ново завъртане на колелото, при което отпадаше нова цифра. Работещият на „скило“ обясняваше, че след като отпаднат всички цифри, играчът ще получи голяма парична сума. Когато участникът в играта виждаше как цифрите отпадат една по една, работникът го окуражаваше да увеличава залаганията. След това се оглеждаше неспокойно и започваше да шепти: „Аз не участвам в играта, но искам да спечелиш. Ако спечелиш, убеден съм, че ще има нещичко и за мен.“

Работникът тогава мушваше на играча пет или десет долара и му казваше: „Заложи тези пари вместо мен. Сега положително ще спечелиш.“ И наивникът изпитваше чувството, че има съюзници. Джеф стана голям специалист в изиграването на клиентите. Когато квадратчетата върху таблото ставаха все по-малко и възможността за печалба по-голяма, възбудата нарастваше неимоверно.

„Сега наистина ще спечелиш“, възкликваше Джеф и играчът залагаше припряно повече пари. Накрая, когато останеше само едно квадратче, възбудата достигаше своя връх. Наивникът залагаше всичките си пари, а понякога прибягваше до дома си за още. Играчът обаче никога не печелеше, защото работещият на „скило“ или някой негов помощник побутваше леко и незабелязано масата и стрелката неизбежно спираше там, където не трябва.

Джеф скоро изучи цялата терминология, използвана от циркаджиите. „Гаф“ означаваше да подредиш играта така, че наивниците да не могат да спечелят. Зяпачите, навъртащи се около сергиите, прокарваха също свои номера. Публиката ги наричаше „лапацала“, но за циркаджиите това бяха „кречетала“. Кречеталото получаваше 10 процента от приходите, за да събира „тип“, а „тип“ означаваше публика. „Слам“ пък представляваха раздаваните печалби. „Пощаджия“ наричаха полицая, комуто плащаха.

Джеф стана специалист по „блоу оф“. Когато посетителите плащаха, за да видят някоя допълнителна атракция, тогава Джеф пускаше в ход своя номер.

— Дами и господа, всичко, което виждате отвън по картините, рисунките и рекламите, ще видите и вътре в тази палатка. То е включено в цената на билета. Обаче веднага след като младата жена на електрическия стол престане да бъде измъчвана и тялото й вече не се разтърсва от петдесетте хиляди вата електрически ток, ние ще ви предложим допълнителна атракция, която няма нищо общо с представлението и която дори ние не рекламираме отвън. Вие ще видите нещо толкова забележително, толкова смразяващо и толкова страшно, че ние не се осмеляваме да го обявяваме публично, за да не стреснем невинните дечица и чувствителните жени.

След като наивниците плащаха допълнително по един долар, Джеф ги пускаше да видят момичето без средната част на тялото или пък детето с двете глави, което естествено се правеше с помощта на огледала. Една от най-доходните игри на цирка се наричаше „разходката на мишката“. В средата на маса поставяха жива мишка и я покриваха с похлупак. По краищата на масата имаше десет дупки. След като вдигаха похлупака, мишката можеше да се пъхне във всяка една от тях.

Всеки участник залагаше на някоя от номерираните дупки. Който познаеше дупката, в която щеше да се пъхне мишката, печелеше наградата.

— Как го правите този номер? — обърна се Джеф към чичо У или. — Мишки ли тренирате?

Чичо Уили гръмогласно се разсмя.

— Че кой, по дяволите, има време да тренира мишки? Не, не. Работата е много проста. Работещият на играта следи за коя дупка няма залози, после топва леко пръста си в оцет и докосва ръба на дупката. Мишката винаги се пъха в нея.

Красивата танцьорка Карън научи Джеф на играта „ключ“.

— След като си свършиш номера в събота вечер — каза му Карън, — хвани един по един някои от мъжете и им продай ключ от моя фургон.

Ключовете струваха по пет долара единия. Към полунощ десетина или повече мъже започваха да се навъртат около фургона. В същото време Карън се намираше в някой хотел на града и прекарваше нощта с Джеф. Когато измамените жертви се връщаха на следващата сутрин да си отмъстят, циркът отдавна си беше заминал.

 

 

През следващите четири години Джеф научи много за човешката природа. Откри, че доста лесно се разпалва алчността, че хората са ужасно лековерни и се хващат на невероятни приказки само защото алчността им ги подтиква да вярват във всичко. На осемнадесетгодишна възраст Джеф израсна поразително красиво момче. Дори и най-непреднамерените жени моментално забелязваха и високо оценяваха сивите му очи, високата му и стройна фигура и къдравата му черна коса. Мъжете харесваха остроумието му и непосредственото му чувство за хумор. Дори и децата сякаш виждаха у него друго отзивчиво дете и моментално се привързваха към Джеф. Посетителките се натискаха да флиртуват с него, а чичо Уили го предупреждаваше: „Отбягвай тези граждани, моето момче. Бащите им винаги се оказват шерифи.“

Жената на ножохвъргача стана причина Джеф да напусне цирка. Цирковата трупа току-що бе пристигнала в Милджвил, щата Вирджиния, и бе разпънала палатките. Тогава бяха сключили и договор с един хвъргач на ножове от Сицилия на име Великия Зорбини и с неговата привлекателна русокоса съпруга. Докато Великия Зорбини подреждаше съоръженията си в цирка, жена му покани Джеф в нейната хотелска стая.

— Зорбини ще бъде зает през целия ден — съобщи тя на Джеф. — Защо да не се позабавляваме малко?

Не звучеше зле.

— Качи се след час в стаята ми — покани го тя.

— Защо да чакаме цял час?

Жената се усмихна.

— За да подготвя всичко както трябва.

Джеф изчака с нарастващо любопитство и когато най-сетне се качи в стаята й, тя го посрещна полугола на вратата. Той протегна ръце, но тя се отдръпна.

— Я влез тук.

Той влезе в банята и погледна слисан. Беше напълнила ваната с шест туби желе, разредено с топла вода.

— Какво е това? — запита учудено Джеф.

— Десерт. Събличай се, бебчо.

Джеф се съблече.

— А сега, във ваната.

Той влезе във ваната, седна и за първи път изпита най-необикновено чувство. Мекото и хлъзгаво желе сякаш проникна във всяка пора на тялото му и му подейства като масаж. Блондинката също влезе във ваната.

— А сега — каза тя, — на обяд.

Тя започна да облизва желето от тялото му, от гърдите надолу.

— Ммм, много си вкусен. Най-много обичам ягоди…

Движенията на езика й и триенето на топлото и лепкаво желе създаваха такава еротична наслада, която трудно се поддаваше на описание. В разгара на заниманията вратата на банята се отвори и вътре нахълта Великия Зорбини. Сицилианецът хвърли смразяващ поглед на жена си, после на Джеф и изрева:

— Tu sei una puttana! Vi ammazzo tutti e due! Dove sono i miei coltelli?

Джеф не разбра нито дума, но тонът му подсказваше всичко. Великия Зорбини се втурна в стаята да вземе ножовете си, а Джеф изхвръкна от ваната и грабна дрехите си, а тялото му наподобяваше дъга от полепналото по него разноцветно желе. Той скочи гол през прозореца и побягна по алеята. Зад гърба си чу викове, а край главата му профуча нож. Фют! Втори нож изсвистя, но Джеф беше вече успял да се отдалечи на достатъчно голямо разстояние. Джеф се облече в канавката на пътя, нахлузи ризата и панталоните върху лепкавото си от желето тяло и се упъти направо към автогарата, хвана първия автобус и изчезна от града.

Шест месеца по-късно се озова във Виетнам.

Всеки войник води война по свой начин. Джеф се върна от войната във Виетнам изпълнен с дълбоко презрение към бюрокрацията и с трайно възмущение от властта. Участва две години във война, която никога не можеше да бъде спечелена. Ужаси го загубата на пари, материали и човешки живот, отчая го предателството и мошеничеството на генералите и политиците, които прилагаха ловко словесните си умения. Въвлечени сме във война, която никой не желае, мислеше си Джеф. Това е мошеническа игра. Най-голямата мошеническа игра в света.

Седмица след уволнението си от армията Джеф получи съобщение за смъртта на чичо Уили. С цирка всичко беше свършено. Миналото остана назад. Дойде време да се наслаждава на бъдещето.

Последвалите години изобилстваха от приключения. Светът представляваше за Джеф цирк, а хората — наивници в него. Измисли си собствена мошеническа игра. Помести обяви във вестниците, с които предлагаше цветна снимка на президента само срещу един долар. Щом получеше долара, изпращаше на жертвата си пощенска марка с изображението на президента върху нея.

После помести съобщения в разни списания, с които предупреждаваше обществеността, че им остават още пет дни, за да му изпратят петте долара, че след това ще бъде безвъзвратно късно. Съобщенията не посочваха какво се купуваше срещу тях, но парите потекоха.

В продължение на три месеца Джеф работи в котелно отделение и продаваше омазнени фалшиви ценни книжа по телефона.

Той обичаше лодките и когато негов приятел му предложи работа на една отплаваща за Таити шхуна, Джеф постъпи на нея като моряк.

Корабът се оказа красива бяла шхуна, дълга 165 фута, която плаваше искряща на слънцето с издути платна. Шхуната имаше палубни принадлежности от тиково дърво, дълъг и блестящ корпус от орегонска ела и главен салон за дванадесет души, отпред с камбуз с електрически фурни. Помещенията за екипажа се помещаваха на форпика. Освен капитана, стюарда и готвача имаше и петима моряци. Задълженията на Джеф се свеждаха до оказване на помощ при вдигането и спускането на платната и при лъскането на месинговите отвори на кораба. Шхуната превозваше на борда си осем пасажери.

— Името на собственика е Холандър — съобщи приятелят на Джеф.

Холандър се оказа жена. Луиз Холандър, двадесет и пет годишна русокоса красавица, чийто баща владееше половината от Централна Америка. Останалите пасажери бяха нейни приятели, които моряците наричаха подигравателно „шутове“.

През първия ден от пътуването Джеф се захвана да лъска под парещото слънце месинговите части на палубата. Луиз Холандър спря до него.

— Ти нов ли си?

Той вдигна поглед.

— Да.

— А случайно да имаш име?

— Джеф Стивънс.

— Хубаво име. — Той не отвърна нищо. — Знаеш ли коя съм аз?

— Не.

— Луиз Холандър. Собственичката на кораба.

— Разбирам. Значи, работя за вас.

— Точно така — каза тя и бавно се усмихна.

— Ако не искате тогава да си хвърляте парите на вятъра, оставете ме по-добре да си гледам работата.

Джеф се зае със следващата месингова част.

 

 

Нощем моряците говореха с пренебрежение за пасажерите в своето помещение на кораба и подхвърляха всевъзможни шеги по техен адрес. Джеф обаче признаваше пред себе си, че им завижда — завижда на произхода, на образованието и на непринудените отношения. Всички произхождаха от богати семейства, бяха се учили в най-добрите училища. Неговото училище беше циркът на чичо му Уили.

Един от моряците беше бивш професор по археология, изхвърлен от колежа за кражба и продажба на ценни предмети. Двамата с Джеф разговаряха надълго и нашироко и професорът запали у Джеф интерес към археологията.

— Цялото бъдеще на човечеството може да се научи от неговото минало — обясняваше му професорът. — Само си помисли, синко. Преди хиляди години е имало хора точно като теб и мен, които са мечтаели, разказвали са приказки, умирали са и са давали живот на нашите прадеди. — Очите му започнаха да гледат в отвъдното. — Картаген, там мечтая да направя разкопки. Много преди раждането на Христос Картаген е бил вече голям град, същински Париж за древна Африка. Хората са имали свои забавления, бани, организирали са състезания с колесници. „Circus Maximus“ е имал размери на пет сегашни футболни игрища. — Той съзираше интереса в очите на младежа. — Знаеш ли как е завършвал речите си в римския сенат Катон Стари? Той е казвал: „Delenda est cartaga“, което ще рече: „Картаген трябва да бъде разрушен“. Желанието му най-сетне се осъществило. Римляните го сравнили със земята, а след двадесет и пет години се върнали да построят нов град върху неговите пепелища. Много ми се иска някой ден да те заведа там на разкопки, моето момче.

Една година по-късно професорът умря от алкохолизъм, но Джеф си обеща някой ден да отиде на разкопки. Първо в Картаген, в памет на професора.

Последната нощ преди пристигането на шхуната в Таити Джеф беше повикан в каютата на Луиз Холандър. Тя носеше прозрачен копринен пеньоар.

— Искали сте да ме видите, госпожице.

— Ти хомосексуалист ли си, Джеф?

— Струва ми се, че това не ви засяга, госпожице, но отговорът е отрицателен. Всъщност съм много придирчив.

Луиз Холандър стисна устни.

— Какви жени обичаш? Предполагам проститутки.

— Понякога — отвърна любезно Джеф. — Имате ли нещо друго, госпожице Холандър?

— Да. Утре давам вечеря. Искаш ли да присъстваш?

Джеф дълго не сваляше поглед от жената. После отговори:

— Защо не?

Така започна всичко.

Луиз Холандър беше имала двама съпрузи преди още да е навършила двадесет и една години и адвокатът й току-що бе приключил бракоразводното й дело с третия, когато тя срещна Джеф. На втората нощ те акостираха в пристанището на Папеете и тъй като пасажерите и екипажът слизаха на брега, Джеф получи нова покана да навести Луиз Холандър в каютата й. При появата на Джеф тя носеше цветна копринена дреха, цепната отстрани чак до бедрата.

— Опитвам се да сваля тази дреха — обърна се тя към него, — но ме затруднява ципът.

Джеф я огледа от всички страни.

— Дрехата няма цип.

Тя го погледна и се усмихна.

— Зная. Точно това ме затруднява.

Любиха се на палубата, а мекият копринен въздух галеше телата им като милувка. После легнаха настрани и се вгледаха един в друг. Джеф се подпря на лакти и впери поглед в Луиз.

— Баща ти не е шериф, нали? — запита я той.

Тя се изправи изненадана.

— Какво каза?

— Ти си първата гражданка, с която се любя. Чичо Уили имаше навика да ме предупреждава, че техните бащи в края на краищата се оказвали шерифи.

След това всяка вечер прекарваха заедно. В началото приятелите на Луиз се забавляваха. Поредното увлечение на Луиз, помислиха си те. Но когато им съобщи, че възнамерява да се омъжи за Джеф, те просто полудяха.

— За бога, Луиз, та той е едно нищо! Работил е в цирк. Ако е така, би могла да се омъжиш и за коняр от конюшня? Красив е — съгласни сме. Има и прекрасно тяло. Но освен секса вие нямате абсолютно нищо общо, скъпа.

— Луиз, Джеф става за закуска, но не и за вечеря.

— Ти имаш собствено положение и трябва да се съобразяваш с това.

— Искрено казано, мила, той просто не ти подхожда, не смяташ ли?

Но нищо от онова, което я съветваха приятелите й, не беше в състояние да разубеди Луиз. Джеф се оказа най-очарователният мъж, когото беше срещала дотогава. Тя установи, че външно красивите мъже са или изключително прости, или непоносимо скучни. Джеф беше интелигентен и забавен, а на тази комбинация тя не можеше да устои.

Когато Луиз спомена на Джеф за брак, той се изненада не по-малко от приятелите й.

— Защо да се женим? Ти вече имаш тялото ми. Аз не мога да ти дам нищо повече от онова, което вече притежаваш.

— Много е просто, Джеф. Обичам те. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб.

Идеята за женитба му беше чужда и ето че изведнъж всичко се промени. Под светската и сложна бляскава външност на Луиз Холандър се криеше уязвимо и объркано малко момиче. Тя има нужда от мен, помисли си Джеф. Представата за здрав семеен живот с деца му се стори безкрайно примамлива. Стори му се, че откакто се помнеше, непрекъснато бързаше за някъде. Време беше да спре.

Три дни по-късно се ожениха в кметството на Таити.

 

 

Когато се върнаха в Ню Йорк, Джеф получи покана да посети кабинета на Скот Фогърти, адвокат на Луиз Холандър, дребен и въздържан човек, със стиснати устни и вероятно такъв стиснат задник, помисли си Джеф.

— Налага се да подпишете един документ — обърна се към него адвокатът.

— Какъв документ?

— Отказ от всякакви права. В него чисто и просто се казва, че в случай на разтрогване на брака ви с Луиз Холандър…

— С Луиз Стивънс.

— … с Луиз Стивънс, вие няма да предявите финансов иск…

Джеф стисна устни.

— Къде да подпиша?

— Не желаете ли първо да прочетете всичко докрай?

— Не. Струва ми се, че нищо не разбирате. Не съм се оженил за нея заради шибаните й пари.

— Всъщност, господин Стивънс, аз просто…

— Искате ли да подпиша, или не?

Адвокатът постави документа пред Джеф. Той драсна подписа си и излезе разгневен. Долу го чакаше шофьорът с лимузината на Луиз. Щом седна в нея, Джеф избухна в силен смях. Защо, по дяволите, се държа толкова нахакано? През целия си живот съм бил цирков измамник и когато за първи път тръгнах по правия път и някой малко се усъмни в това, аз се държа като шибан учител от неделно училище.

 

 

Луиз заведе Джеф при най-добрия шивач в Манхатън.

— Ще изглеждаш фантастично в смокинг — убеди го тя.

Джеф се съгласи. Не минаха и два месеца от сватбата им и вече пет от най-добрите приятелки на Луиз се опитаха да прелъстят новопоявилия се в техния кръг привлекателен мъж. Джеф не им обърна никакво внимание. Твърдо беше решил техният брак да просъществува. Братът на Луиз, Бъдж Холандър, представи кандидатурата на Джеф в първокласния нюйоркски клуб „Пилигрим“ и той беше приет в него. Пълен мъж на средна възраст, Бъдж^[1] бе получил своя прякор в харвардския отбор по американски футбол, в който си бе извоювал славата на играч, когото противниците не могат да избутат. Той притежаваше параходна линия, бананова плантация, скотовъдни ферми, компания за пакетиране на месо и безброй корпорации. Бъдж Холандър не си правеше дори и труда да прикрива неуважението си към Джеф Стивънс.

— Ти не си от нашите среди, нали така, стари приятелю? Докато обаче забавляваш Луиз в леглото, това няма да има никакво значение. Аз обичам сестра си.

Джеф напрягаше цялата сила на волята си, за да се владее. Не съм женен за този самодоволен глупак. Женен съм за Луиз.

И останалите членове на клуб „Пилигрим“ имаха същото отношение към него. Те обаче намираха Джеф за ужасно забавен и го молеха непрекъснато да им разказва истории от неговите „мошенически дни“, както ги наричаха те. Джеф нарочно правеше тези случки от скандални по-скандални.

 

 

Джеф и Луиз живееха в градска къща със слуги и двадесет стаи, намираща се в източната част на Манхатън. Луиз имаше къщи в Лонг Айлънд и на Бахамските острови, вила в Сардиния, голям апартамент на авеню Фош в Париж. Освен яхтата Луиз притежаваше мазерати, ролс корниш, ламборгини и даймлер.

Фантастично, мислеше си Джеф.

Великолепно, мислеше си Джеф.

Скучно, мислеше си Джеф. И унизително.

Една сутрин той стана от балдахиненото си легло от осемнадесети век, облече копринен халат и тръгна да търси Луиз. Намери я в трапезарията.

— Трябва да си намеря работа — каза той.

— Но, скъпи, защо за бога? Нямаме нужда от пари.

— Това няма нищо общо с парите. Да не би да смяташ, че трябва да седя по цял ден и да се оставя да ме хранят с лъжичка? Аз трябва да работя.

Луиз се замисли за миг.

— Добре, ангел мой. Ще поговоря с Бъдж. Той има брокерска къща. Искаш ли да станеш брокер?

— Просто искам да си размърдам задника — измърмори Джеф.

Джеф постъпи на работа при Бъдж. Никога дотогава не се беше трудил в определени работни часове. Положително ще ми хареса, помисли си Джеф.

Намрази я. Не напусна, защото искаше да занесе у дома на жена си изработена от него заплата.

— Кога ще имаме бебе? — обърна се той към Луиз след една късна неделна закуска.

— Скоро, мили. Опитвам се.

— Ела в леглото. Нека опитаме отново.

 

 

Джеф седеше на масата, запазена за обяд в клуб „Пилигрим“ за неговия зет и половин дузина други индустриални босове.

Бъдж оповести:

— Приятели, току-що получихме годишния отчет на компанията за опаковка на месо. Приходите ни са се увеличили с петдесет процента.

— И защо да не са се увеличили? — засмя се един от седналите около масата мъже. — Нали сте подкупили онези шибани инспектори. — Той се обърна към останалите. — Нашият умник Бъдж купува долнокачествено месо, после му удря печат за първокачествено и така трупа баснословни суми.

Джеф се възмути.

— А хората консумират това месо, за бога. Хранят с него децата си. Този човек се шегува, нали Бъдж?

Бъдж се ухили и каза:

— Слушай, та кой е честен в днешно време?

През следващите три месеца Джеф опозна много добре всички свои сътрапезници. Ед Зелър бе изхарчил цял милион за подкупи, за да построи завод в Либия. Майк Куинси, шеф на конгломерат, понижаваше курсовете на ценните книжа, като продаваше големи количества от тях и даваше незаконно бакшиши на свои приятели, като им казваше кога да купуват и кога да продават ценните книжа. По такъв начин той бе успял да купи цели компании. Алън Томпсън, най-богатият човек на масата, се хвалеше с политиката на своята компания.

— Преди да променят проклетия закон за пенсиите, ние спестявахме цели състояния от забавянето на тяхното изплащане.

Всички тези хора си служеха с измами по отношение на плащаните от тях данъци, злоупотребяваха със застраховането, фалшифицираха разходните сметки, вписваха метресите си в разплащателните ведомости като секретарки или помощнички.

Божичко, мислеше си Джеф. Та това са си чисто и просто едни изискано облечени мошеници.

И съпругите им не падаха по-долу от тях. Грабеха всичко, върху което успееха да сложат ръка, и мамеха съпрузите си. Всъщност те играят главните роли, удивляваше се Джеф.

Когато се опита да разкаже на Луиз за онова, което го вълнуваше, тя се засмя.

— Не ставай наивен. Нима животът, който водиш, не ти е приятен?

Всъщност никак не му беше приятен. Джеф се ожени за Луиз, защото повярва, че тя има нужда от него. Изпитваше чувството, че децата ще променят всичко.

— Нека имаме момче и момиче. Време е. Вече цяла година, откакто сме женени.

— Имай търпение, ангел мой. Ходих на лекар и той ме увери, че здравословното ми състояние е отлично. Защо не отидеш да се прегледаш и ти, за да се уверим, че всичко е наред?

Джеф се прегледа.

— Няма причина да не станете баща на здрави деца — увери го лекарят.

И въпреки това резултат нямаше.

 

 

През един черен понеделник светът на Джеф изведнъж се разпадна. Всичко започна сутринта, когато потърси аспирин в аптечката на Луиз. Намери цяло рафтче с противозачатъчни хапчета. Една от опаковките беше почти празна. До нея стоеше съвсем невинно мускалче с бял прах и малка златна лъжичка. А денят едва започваше.

По обяд Джеф седеше в дълбоко кресло в клуб „Пилигрим“ и чакаше Бъдж, когато съвсем случайно дочу разговора на двама мъже зад себе си.

— Кълне се, че пенисът на нейния италиански певец бил по-дълъг от двадесет и пет сантиметра.

Последва хихикане.

— Ами на Луиз дългите винаги са й харесвали.

Говорят за някаква друга Луиз, каза си Джеф.

— Сигурно затова се омъжи така бързо за онзи циркаджия. Разказва обаче забавни истории за него. Няма да повярваш какво е направил онзи ден…

Джеф стана и излезе като пиян от клуба.

За първи път го завладя силен гняв. Изпитваше желание да убие някого. Да убие непознатия италианец. Да убие Луиз. С колко ли мъже беше спала през изтеклата година? През цялото време са му се присмивали. Бъдж, Ед Зелър, Майк Куинси, Алън Томпсън и техните жени са си правили огромни шеги на негов гръб. А Луиз, жената, която искаше да вземе под своя закрила? Първата реакция на Джеф бе да си стегне багажа и да замине. Но това не би било достатъчно. Нямаше намерение да даде възможност на тези негодници да се смеят последни.

Същия следобед Джеф се прибра вкъщи, но Луиз я нямаше.

— Мадам излезе още сутринта — съобщи му икономът Пикънс. — Мисля, че има неотложни срещи.

Сигурен съм, че има, помисли си Джеф. Сигурно се люби с онзи италианец с двадесет и пет сантиметровия. Боже мой!

Когато Луиз се прибра у дома, Джеф се бе вече напълно успокоил.

— Добре ли прекара деня? — запита я Джеф.

— О, най-обичайните скучни задължения, мили. Ходих на фризьор, пазарувах… А ти как прекара деня, ангел мой?

— Твърде интересно — отвърна искрено Джеф. — Научих много нови неща.

— Бъдж ми каза, че се справяш чудесно с работата.

— Вярно — съгласи се Джеф. — И много скоро ще се справям още по-добре.

Луиз го погали по ръката.

— Умничкият ми съпруг. Защо не си легнем днес по-рано?

— Не тази вечер — отвърна Джеф. — Боли ме глава.

 

 

Следващата седмица Джеф посвети на съставяне на планове.

Започна по време на обяда в клуба.

— Някой от вас да е запознат с компютърните измами? — запита Джеф.

— Защо питаш? — полюбопитства Ед Зелър. — Да не би да си замислил някоя?

Всички избухнаха в силен смях.

— Не, не, говоря сериозно — настоя Джеф. — Това е голям проблем. Хората използват компютрите и ограбват с тяхна помощ банки, застрахователни компании и предприятия за милиони долари. Нещата от ден на ден се усложняват.

— Звучи твърде много по твоята част — промълви Бъдж.

— Срещнах се с един човек. Показа ми компютър, с който твърди, че не могат да се правят никакви злоупотреби.

— И ти искаш да му го задигнеш — пошегува се Майк Куинси.

— Всъщност имам намерение да събера пари и да го подпомогна. Затова исках просто да разбера дали някой от вас разбира от компютри.

— Не — ухили се Бъдж, — но ние знаем всичко относно подпомагането на изобретателите, нали приятели?

Отново избухнаха в гръмогласен смях. Два дни по-късно Джеф мина покрай обичайната им маса в клуба и обясни на Бъдж.

— Съжалявам, но днес няма да мога да седна при вас. Имам гост за обяд.

Когато Джеф се премести на друга маса, Алън Томпсън се засмя:

— Сигурно има среща с дамата с брадата от цирка.

Попригърбен и посивял мъж влезе в ресторанта, след което го заведоха на масата при Джеф.

— Божичко! — възкликна Майк Куинси. — Това не е ли професор Акерман?

— Кой е професор Акерман?

— Никога ли не четеш нещо друго освен финансовите отчети, Бъдж? Върнън Акерман се появи миналия месец на корицата на „Тайм“. Председател е на Националния научен съвет на президента. Той е най-блестящият учен на нашата страна.

— Какво общо, по дяволите, може да има професорът с моя възлюбен зет?

По време на целия обяд Джеф и професорът обсъждаха нещо много задълбочено. Любопитството на Бъдж и неговите приятели непрестанно се разпалваше.

Когато професорът си отиде, Бъдж даде знак на Джеф да се премести на тяхната маса.

— Хей, Джеф. Кой беше този?

Джеф погледна сконфузено.

— О… да не би да имаш предвид Върнън?

— Точно така. И какво си говорехте през цялото време?

— Ние ли… ами… — Останалите наблюдаваха как Джеф се мъчи да отклони въпроса. — Аз… виж какво… може би ще пиша книга за него. Той е много интересна личност.

— Не знаех, че си писател.

— Ами струва ми се, че всеки един от нас би могъл да се заеме по някое време и с това.

 

 

Три дни по-късно Джеф имаше нов гост за обяд. Този път Бъдж разпозна госта.

— Я виж ти! Та това е Симор Джарет, председател на съвета на „Джарет Интернешънъл Къмпютър“. Каква работа има, по дяволите, той с Джеф?

Джеф и неговият гост отново потънаха в дълъг и оживен разговор. Когато обядът им свърши, Бъдж повика отново Джеф.

— Джефри, какво има между теб и Симор Джарет?

— Нищо — отвърна бързо Джеф. — Просто си говорехме.

Той понечи да си тръгне, но Бъдж му препречи пътя.

— Не бързай, стари приятелю. Симор Джарет е много зает човек. Той няма да седне на дълъг разговор за едното нищо.

Тогава Джеф отвърна сериозно.

— Е, добре. Истината, Бъдж, е, че Симор колекционира пощенски марки и аз му разказах за една марка, която по всяка вероятност ще успея да намеря.

Истината е, че ме будалкаш, помисли си Бъдж.

 

 

През следващата седмица Джеф обядва в клуба с Чарлс Бартлет, президент на „Бартлет и Бартлет“, една от най-крупните частни предприемачески групи в света. Бъдж, Ед Зелър, Алън Томпсън и Майк Куинси наблюдаваха прехласнати как приближили глави, двамата мъже задълбочено разговаряха.

— Твоят зет напоследък се движи в много изискани среди — забеляза Зелър. — Какви сделки е замислил, а, Бъдж?

Бъдж отвърна раздразнено:

— Не зная, по дяволите, но съм сигурен, че ще разбера. След като Джарет и Бартлет проявяват интерес, тогава сигурно става въпрос за много пари.

Те видяха, че Бартлет се надигна от мястото си, раздруса въодушевено ръката на Джеф и си тръгна. Когато Джеф мина край тяхната маса, Бъдж го хвана за ръката.

— Седни, Джеф. Искаме малко да си поговорим с теб.

— Трябва да се връщам в кабинета си — задърпа се Джеф. — Аз…

— Не забравяй, че работиш при мен. Седни. — Джеф седна. — С кого обядва?

Джеф се подвоуми.

— Нищо особено. С един стар приятел.

— Чарлс Бартлет ти е стар приятел, така ли?

— Точно така.

— И какво си говорехте с твоя стар приятел Чарли?

— А… преди всичко за коли. Чарли си пада по старите автомобили. Чух за един пакард от 1937 година, с четири врати и подвижен покрив…

— Я престани с тези глупости — каза рязко Бъдж. — Ти нито събираш пощенски марки, нито пък пишеш книги. Всъщност, какво правиш?

— Нищо. Аз…

— Събираш пари за нещо, не е ли така, Джеф? — обърна се към него Ед Зелър.

Бъдж прегърна Джеф с месестата си ръка.

— Хей, приятелче, та аз съм ти зет. Ние сме едно семейство, забрави ли? — той притисна Джеф в мечешка прегръдка. — Свързано е с този защитен от грешки компютър, за който ни разказа миналата седмица, така ли е?

От лицето на Джеф разбраха, че най-сетне са го хванали натясно.

— Ами, да.

На този кучи син сякаш трябваше да му вадят думите с клизма.

— Защо не ни каза, че е замесен и професор Акерман?

— Не смятах, че ще проявите интерес.

— Не си прав. Когато търсиш капитали, първо трябва да се обърнеш към приятелите си.

— С професора не се нуждаем от капитали — отвърна Джеф. — Джарет и Бартлет…

— Джарет и Бартлет са алчни акули. Живи ще ви глътнат — възкликна Алън Томпсън.

Ед Зелър продължи темата на разговора.

— Джеф, когато правиш сделки с приятели, тогава си по-спокоен.

— Вече всичко е уредено — съобщи им Джеф. — Чарли Бартлет…

— Подписал ли си нещо досега?

— Не, но дадох дума…

— Тогава нищо не е уредено. По дяволите, Джеф, в бизнеса хората менят мнението си на всеки час.

— Не биваше дори да обсъждам този въпрос с вас — възрази Джеф. — Името на професор Акерман не бива да се замесва. Той има договор с правителствена агенция.

— Известно ни е — отвърна успокоително Томпсън.

— Професорът смята ли, че този компютър ще върши работа?

— О, вече му е известно, че той върши работа.

— Ако е добър за Акерман, защо тогава да не е добър и за нас, какво ще кажете, приятели?

Всички единодушно се съгласиха.

— Слушайте, аз не съм учен — каза Джеф. — Не гарантирам за нищо. Може цялата тази работа да не струва и пукната пара.

— Така е. Разбираме. Но може и да струва, Джеф. Колко голямо трябва да е това нещо?

— Бъдж, този продукт ще намери пазар в целия свят. Дори и не се наемам да кажа каква цена може да му се постави. Всеки ще може да го ползва.

— Какъв начален капитал ти е необходим?

— Два милиона долара, но засега са необходими двеста и петдесет хиляди долара. Бартлет обеща…

— Забрави за Бартлет. Това са дребни пари, стари приятелю. Сами ще ги съберем. Всичко ще остане у нас. Така ли е, приятели?

— Така е.

Бъдж вдигна глава, щракна с пръсти и един от келнерите се приближи бързо до масата.

— Доминик, донеси на господин Стивънс хартия и писалка.

Поръчката беше изпълнена начаса.

— Ние можем да нахвърлим този договор още сега — обърна се Бъдж към Джеф. — Състави договор, с който ни даваш правата. Ние ще го подпишем и още утре сутринта ще имаш потвърден чек за двеста и петдесет хиляди долара. Съгласен ли си?

Джеф хапеше долната си устна.

— Бъдж, обещах на господин Бартлет…

— Бартлет да върви по дяволите — изръмжа Бъдж. — Ти за неговата сестра ли си женен или за моята? А сега, пиши!

— Нямаме още патент…

— Пиши, да го вземат дяволите! — Бъдж пъхна писалката в ръката на Джеф.

Джеф се зае да пише с нежелание. „С настоящото прехвърлям всички свои права, претенции и интереси от математическия компютър ОЛАТЕМС на купувачите: Доналд «Бъдж» Холандър, Ед Зелър, Алън Томпсън и Майк Куинси, срещу възнаграждение от два милиона долара, от които двеста и петдесет хиляди долара при подписването на договора. ОЛАТЕМС е изпробван основно, евтин е, не създава затруднения и използва по-малко енергия, от който и да е съществуващ на пазара компютър. ОЛАТЕМС не изисква поддръжка или части за период от минимум десет години.“

Всички надничаха над рамото на Джеф, докато той пишеше.

— Божичко! — възкликна Ед Зелър. — Десет години!

Нито един от съществуващите компютри не може да се похвали с подобно нещо.

Джеф продължи да пише.

„Купувачите приемат, че нито професор Акерман, нито аз притежаваме патент за ОЛАТЕМС…“

— Ние ще се погрижим за това — прекъсна го нетърпеливо Алън Томпсън. — Имам адвокат, който е цар по патентите.

Джеф отново продължи писането.

„Аз обясних на купувачите, че ОЛАТЕМС може би не притежава никаква стойност, а също и това, че нито професор Върнън Акерман, нито аз сме предприемали каквито и да е постъпки или възлагали някакви поръчителства, освен посоченото по-горе.“

Той подписа документа.

— Това достатъчно ли е?

— Сигурен ли си за десетте години? — запита Бъдж.

— Гарантирам. Аз ще си направя копие от договора — отвърна Джеф.

Всички го наблюдаваха как той направи внимателно копие от онова, което беше написал.

Бъдж грабна листата от ръцете на Джеф и ги подписа. Последваха го веднага Зелър, Куинси и Томпсън.

Бъдж сияеше.

— Един екземпляр за нас и един за теб. Вързахме тенекии на опашките на стария Симор Джарет и Чарли Бартлет, а, момчета? Просто изгарям от нетърпение по-скоро да чуят как измъкнахме сделката изпод пръстите им.

На следващата сутрин Бъдж връчи на Джеф потвърден чек от двеста и петдесет хиляди долара.

— Къде е компютърът? — запита Бъдж.

— Уредил съм да го донесат по обяд в клуба. Мислех си, че всички трябва да присъстваме при неговото получаване.

Бъдж го потупа по рамото.

— Знаеш ли, Джеф, ти си чудесен човек. Ще се видим по обяд.

 

 

Точно по обяд в ресторанта на клуб „Пилигрим“ се появи служител с пакет. Отведоха го до масата на Бъдж, където той седеше със Зелър, Томпсън и Куинси.

— Ето го — възкликна Бъдж. — Божичко! Та той дори е преносим!

— Не трябва ли да почакаме и Джеф?

— Остави го него. Това нещо сега е наше.

Бъдж разкъса хартията, с която беше опакована кутията. В нея имаше нещо като гнездо от изкуствена слама. Много внимателно, едва ли не с благоговение, Бъдж извади поставения вътре предмет. Насядалите наоколо мъже не сваляха погледа си от него. Предметът представляваше четвъртита рамка с размери около един фут, с хоризонтални метални пръчки и нанизани на тях топчета. Последва дълга тишина.

— Какво е това? — запита най-сетне Куинси.

— Това е сметало. В ориенталските страни го използват за смятане — отговори му Алън Томпсън. След това изразът на лицето му изведнъж се промени. — Божичко! ОЛАТЕМС всъщност означава сметало, прочетено отзад напред. — Той се обърна към Бъдж. — Да не би да е някаква шега?

Зелър започна да бръщолеви:

— Малко енергия, не създава затруднения, използва по-малко енергия, от който и да е съществуващ на пазара компютър… Спрете оня проклет чек!

Всички се втурнаха вкупом към телефона.

— Вашият потвърден чек ли? — обади се главният счетоводител. — Не бива да се тревожите за него. Господин Стивънс го осребри още тази сутрин.

 

 

Икономът Пикънс изрази голямото си съжаление, че господин Стивънс си прибрал багажа и заминал.

— Спомена нещо за продължително пътуване.

 

 

Същия следобед обезумелият от гняв Бъдж успя най-сетне да се свърже по телефона с професор Върнън Акерман.

— Разбира се. Джеф Стивънс. Прекрасен човек. Ваш зет, така ли?

— Професоре, какво обсъждахте с Джеф?

— Предполагам, че не е тайна. Джеф има голямо желание да пише книга за мен. Убеди ме, че светът желаел да научи нещо повече за обикновения човек зад учения…

Симор Джарет прояви сдържаност.

— Защо се интересувате какво сме разговаряли с господин Стивънс? Да не би да сте мой съперник в колекционирането на пощенски марки?

— Не, аз…

— Тогава престанете да си пъхате носа в чужди работи. Съществува само една марка от този вид и господин Стивънс се съгласи да ми я продаде, след като се сдобие с нея.

После тръшна слушалката.

 

 

Бъдж се досети какво ще му отговори Чарли Бартлет преди още онзи да си бе отворил устата.

— Джеф Стивънс ли? О, да. Аз съм колекционер на стари коли. Джеф знае къде може да се намери този запазен пакард 37 с четири врати и подвижен покрив…

Този път Бъдж тръшна слушалката и затвори телефона.

— Не се безпокойте — утеши Бъдж своите партньори. — Ще си върнем парите и ще натикаме този кучи син в затвора до края на живота му. У нас има закони против мошеничеството.

 

 

Цялата група се отправи към кабинета на Скот Фогърти.

— Измами ни с двеста и петдесет хиляди долара — обърна се Бъдж към адвоката. — Искам да го тикнете зад решетките до края на живота му. Издайте съдебно постановление и…

— Носите ли договора със себе си, Бъдж?

— Нося го.

Той подаде на Фогърти написания от Джеф лист. Адвокатът го погледна набързо, после бавно го прочете отново.

— Фалшифицирал ли е подписите ви върху този документ?

— О, не — отвърна Майк Куинси. — Сами го подписахме.

— Прочетохте ли го, преди да го подпишете?

— Разбира се, че го прочетохме — отвърна раздразнено Ед Зелър. — Не ни смятайте за толкова глупави.

— Тогава ще ви оставя сами да отсъдите, господа. Подписали сте договор, в който се сочи, че сте уведомени, че онова, което купувате с налично плащане от двеста и петдесет хиляди долара, представлява обект, който не е патентован и може да се окаже без абсолютно никаква стойност. Спомням си как един мой професор обясняваше подобни случаи, като си служеше със съответната юридическа терминология: „Прецакали са ви гениално.“

 

 

Джеф получи развод в Рино. Точно когато уреждаше местожителството си там, той срещна Конрад Морган. Години преди това Морган бе работил при чичо Уили.

— Би ли желал да ми направиш една малка услуга, Джеф? — запита го Морган. — Във влака от Ню Йорк за Сейнт Луис ще пътува една млада дама с бижута…

Джеф гледаше през прозореца на самолета и си мислеше за Трейси. Върху лицето му играеше усмивка.

 

 

След като се върна в Ню Йорк, Трейси отиде направо при бижутерите „Конрад Морган и Сие“. Конрад Морган покани Трейси в кабинета си и затвори вратата. Той потърка ръце.

— Вече започнах да се безпокоя, мила. Чаках те в Сейнт Луис и…

— Вие въобще не сте ходили в Сейнт Луис.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

Светлината в сините му очи сякаш започваше да трепти.

— Искам да кажа, че въобще не сте ходили в Сейнт Луис. Никога не сте имали намерение да ме посрещате там.

— Разбира се, че отидох. Ти взе бижутата и аз…

— Вие изпратихте двама души да ми ги отмъкнат.

Върху лицето на Конрад Морган се изписа озадачено изражение.

— Нищо не разбирам.

— Първоначално си помислих, че от вас е изтекла информация, но не е така, нали? Вие сте този, който е измислил всичко. Вие ми казахте, че лично сте купили влаковия ми билет, така че сте единственият, който е знаел номера на моето купе. Използвах чуждо име, бях с променена външност, но въпреки това вашите хора знаеха къде точно да ме открият.

Върху херувимското му лице се изписа изненада.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че са ти откраднали бижутата?

Трейси се усмихна.

— Опитвам се да ви кажа, че не успяха.

Този път изненадата върху лицето на Морган беше истинска.

— И бижутата са у теб?

— Точно така. Вашите приятели бързаха толкова много да хванат самолета, че ми ги оставиха.

Морган я огледа внимателно за миг.

— Извини ме — каза той.

Морган излезе през някаква тайна врата, а Трейси се отпусна напълно успокоена на кушетката.

Конрад Морган се бави около петнадесетина минути. Когато се върна, лицето му изразяваше пълно объркване.

— Страхувам се, че е станала някаква грешка. Голяма грешка. Ти, госпожице Уитни, се оказа много умна дама. — Усмихна се с възхищение. — А сега ми дай бижутата и…

— Петдесет хиляди.

— Моля?

— Наложи се да ги крада два пъти. Това прави петдесет хиляди долара, господин Морган.

— А не — отвърна решително той. Очите му престанаха да блещукат. — Страхувам се, че не мога да ти дам толкова много пари за тях.

Трейси се изправи на крака.

— Чудесно. В такъв случай ще опитам да намеря друг човек в Лас Вегас, който смята, че си струват тези пари.

Тя се упъти към вратата.

— Петдесет хиляди долара, казваш? — запита Конрад Морган.

Трейси кимна.

— Къде са бижутата?

— Заключени са в една багажна камера на гара Пен. Веднага щом получа парите, при това в брой, и ме настаните в такси, ще ви дам ключа от камерата.

Конрад Морган въздъхна тежко в знак на поражение.

— Ти спечели.

— Благодаря ви — отвърна весело Трейси. — За мен беше истинско удоволствие да работя с вас.