Серия
Трейси Уитни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
If Tomorrow Comes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 175 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)
Допълнителна корекция
Epsilon (2017)

Издание:

ИК „Бард“, 1996

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1996


Тридесет и първа глава

Париж

Сряда, 9 юли — по обяд

В един частен кабинет, встрани от улица Матинон, Гюнтер Хартог каза:

— Трейси, разбирам как се чувстваш във връзка с онова, което се случи в Мадрид, но Джеф попадна там пръв.

— Не е вярно — поправи го тя с горчивина. — Аз попаднах там първа. Той беше последен.

— Но Джеф достави картината. „Пуерто“ сега е на път към моя клиент.

След всичките замисли и проекти Джеф Стивънс все пак успя да я надхитри. Той си седеше през цялото време, остави я да извърши цялата работа, да поеме целия риск и в последния момент се измъкна най-хладнокръвно с плячката. Как ли й се е присмивал през цялото време! Ти си нещо изключително, Трейси. Сега не можеше да понася унижението, когато си спомняше за нощта, през която отидоха да гледат танца фламенко. Божичко, как съм могла да постъпя толкова глупаво?

— Винаги съм смятала, че не съм в състояние да убия човек — каза Трейси на Гюнтер, — но сега с удоволствие бих теглила ножа на Джеф Стивънс.

— О, скъпа — отвърна й безобидно той. — Надявам се поне да не го направиш тук, понеже Джеф е на път за насам.

— Какво? — Трейси скочи на крака.

— Казах ти, че имам предложение за теб. Налага се да действаш с партньор. А според мен Джеф е единственият, който…

— По-скоро бих умряла — озъби се Трейси. — Джеф Стивънс е най-долният…

— А, моето име ли се споменава? — Той застана сияещ на вратата. — Трейси, скъпа, изглеждаш по-зашеметяваща от всеки друг път. Гюнтер, приятелю, как си?

Двамата мъже си стиснаха ръцете. Трейси стоеше, обзета от ярост.

Джеф я погледна и въздъхна.

— Положително ми се сърдиш.

— Да ти се сърдя ли! Аз… — Не успя да намери подходящата дума.

— Трейси, ако бих могъл да се изразя така, планът ти беше блестящ. Напълно съм убеден в това. Наистина блестящ. Допусна една-единствена грешка. Никога не се доверявай на швейцарец, останал без показалец на едната си ръка.

Тя пое дълбоко въздух, като се мъчеше да се овладее. После се обърна към Гюнтер:

— Ще разговаряме по-късно, Гюнтер.

— Трейси…

— Не. За каквото и да става дума, не желая да участвам. Не, ако е замесен и той.

— Би ли изслушала поне какво искам да ти кажа? — обърна се Гюнтер към нея.

— Няма смисъл. Аз…

— След три дни Де Биърс изпраща пакет с диаманти на стойност четири милиона долара от Париж за Амстердам с товарен самолет на Еър Франс. Имам клиент, който желае да купи тези диаманти.

— Защо не ги задигнеш по пътя им за летището? Твоят приятел тук е специалист по тези работи — не успя да скрие горчивината в гласа си.

Божичко, великолепна е, когато е разгневена, помисли си Джеф.

— Диамантите се охраняват много добре — обясни Гюнтер. — Ще ги задигнем по време на полета.

Трейси учудено го погледна.

По време на полета ли? В транспортния самолет?

— Нуждаем се от дребен човек, който да може да се скрие в един от контейнерите. Когато самолетът се издигне във въздуха, единственото, което този човек трябва да направи, е да излезе от своя сандък, да отвори контейнера на Де Биърс, да вземе пакета с диамантите, да постави на негово място копие на подобен пакет, който ще бъде подготвен предварително, след което да се върне отново в своя сандък.

— И аз съм достатъчно дребна, та да се сместя в сандъка?

— Дори нещо повече, Трейси — каза Гюнтер. — Нуждаем се от умен човек със здрави нерви.

Трейси се замисли.

— Харесва ми този план, Гюнтер. Онова, което не ми харесва, е, че ще работя с него. Този човек е мошеник.

Джеф се ухили.

— А не сме ли всички ние такива, скъпа? Гюнтер ни предлага един милион долара, ако успеем да ги отмъкнем.

Трейси впери поглед в Гюнтер.

— Един милион долара?

Той кимна.

— По половин милион за всеки от вас.

— Причината, поради която това е възможно — обясни Джеф, — е, че имам връзки в товарителницата на летището. Това лице ще ни помогне да свършим работата. На него може да се вярва.

— За разлика от теб — отвърна му Трейси на място. — Довиждане, Гюнтер.

Трейси излезе от кабинета. Гюнтер я проследи с поглед.

— Наистина ти е сърдита за Мадрид, Джеф. Страхувам се, че този път няма да се съгласи.

— Грешиш — отвърна весело Джеф. — Познавам Трейси. Тя не е в състояние да откаже.

 

 

— Палетите се запечатват преди товаренето им в самолета — обясняваше Рамон Вобан.

Рамон беше млад французин с лице на старик и с черни, мъртвешки очи. Работеше като диспечер в отдела за превоз на товари към Еър Франс. Той бе ключът за успешното осъществяване на плана.

Вобан, Трейси, Джеф и Гюнтер седяха на маса до перилата на едно bateau mouche, увеселително корабче, пътуващо по Сена около Париж.

— Ако палетата се запечата — запита Трейси с отривист глас, — как ще се вмъкна тогава в нея?

— За товарите, пристигащи в последния момент — отвърна Вобан, — компанията използва така наречените от нас „меки палети“, това са големи дървени сандъци, от едната страна с брезент, завързан долу с въже. С оглед на сигурността ценните товари, като диамантите например, винаги пристигат в последната минута. Така те се товарят последни, а се разтоварват първи.

— Значи диамантите ще бъдат в „мека палета“? — запита Трейси.

— Точно така, mademoiselle! Както и вие самата. Аз ще се погрижа контейнерът, в който ще бъдете вие, да бъде поставен редом с палетата с диамантите. Онова, което трябва да направите по време на полета, е да развържете въжето, да отворите палетата с диамантите, да размените кутията с подобна такава, да се върнете във вашия контейнер и отново да го затворите.

Гюнтер кимна.

— След кацането на самолета в Амстердам пазачите ще вземат подменената кутия и ще я занесат на шлифовчиците на диаманти. Докато открият смяната на диамантите, ние ще сме те извели вече със самолет извън страната. Повярвай ми, нищо лошо не може да се случи.

Една мисъл охлади сърцето на Трейси.

— А няма ли да умра от студ горе във въздуха? — запита тя.

Вобан се усмихна.

Mademoiselle, в наши дни транспортните самолети вече се отопляват. Те често превозват животни и домашни любимци. Не, в това отношение ще се чувствате съвсем удобно. Може малко да ви е притеснено, но инак всичко е наред.

Трейси се бе съгласила най-сетне да чуе тяхната идея. Половин милион долара за няколко часа неудобство. Тя проучи плана от всички страни. Може да се осъществи, реши Трейси. Само да не бе включен и Джеф Стивънс.

Чувствата й към него представляваха такава сложна плетеница от емоции, че тя се обърка и се ядоса на себе си. Той постъпи така в Мадрид само заради удоволствието да я надхитри. Той я бе предал, измамил и сега тайно й се надсмиваше.

Тримата мъже я наблюдаваха в очакване на нейния отговор. Корабчето премина под Pont Neuf, най-стария мост в Париж, който несъгласни с това мнение французи настояваха да се нарича Нов мост. На брега на реката двама влюбени се прегръщаха и Трейси забеляза блажения израз върху лицето на момичето. Каква глупачка, помисли си. Най-сетне взе решение. После погледна Джеф право в очите и каза:

— Добре. Съгласна съм — и веднага долови как напрежението на масата спадна.

— Не разполагаме с много време — каза Вобан. Той обърна мъртвешките си очи към Трейси. — Брат ми работи при един комисионер по товарене на стоки. Той ще уреди да ви вкараме в „мекия контейнер“ в неговия склад. Надявам се, че госпожицата не страда от клаустрофобия.

— За мен не се безпокойте… Колко ще трае пътуването?

— Ще престоите няколко минути на площадката за товарене и ще летите един час до Амстердам.

— Колко голям е контейнерът?

— Достатъчно голям, за да седнете в него. Вътре ще има и други вещи, които ще ви прикриват… ако просто стане нужда.

Нищо лошо не може да се случи, обясниха й те. Но ако просто стане нужда…

— Приготвил съм списък на нещата, от които ще имаш нужда — каза й Джеф. — Уредил съм да ти ги доставят.

Самодоволен кучи син! Колко е бил сигурен, че ще дам съгласие.

— Вобан ще се погрижи на паспорта ти да бъдат поставени изходни и входни печати, за да можеш да излезеш без никакви затруднения от Холандия.

Корабчето започна да пристава на кея.

— Можем да разгледаме последните подробности утре сутринта — каза Рамон Вобан. — Сега трябва да се връщам на работа. Au revoir — и си тръгна.

— Защо да не отидем заедно на вечеря да го отпразнуваме? — покани ги Джеф.

— Съжалявам — извини се Гюнтер, — но имам уговорена среща.

Джеф се обърна към Трейси:

— Би ли…

— Не, благодаря. Уморена съм — отвърна бързо тя. Това представляваше само повод да не остава с Джеф, но след като го каза, Трейси усети, че наистина се чувства отпаднала. Вероятно бе резултат от превъзбудата, в която се намираше напоследък. Беше като замаяна. Когато всичко свърши, реши тя, ще се върна в Лондон и дълго ще си почивам. Главата просто я цепеше.

— Донесъл съм ти малък подарък — каза й Джеф. Той й подаде красиво опакована кутия. В нея имаше изящен копринен шал с избродирани в единия ъгъл инициали ТУ.

— Благодаря!

Може да си го позволи, помисли си разгневена Трейси. Купил го е с моя половин милион.

— Сигурна ли си, че няма да промениш решението си за вечерята?

— Сигурна съм.

Когато отиваше в Париж, Трейси винаги отсядаше в класическия хотел „Plaza Athenee“, в чудесен стар апартамент с изглед към ресторант-градината. Вътре в хотела имаше елегантен ресторант с тиха музика, изпълнявана на пиано, но тази вечер Трейси се чувстваше твърде уморена да се преоблича в по-официален тоалет. Тя влезе в малкото кафене на хотела и си поръча чиния супа. След малко я бутна встрани, останала наполовина неизядена, и се прибра в апартамента си.

Седналият на другия край на кафенето Даниел Купър си отбеляза часа.

 

 

Даниел Купър си имаше проблеми. При връщането си в Париж той поиска среща с инспектор Тринян. Шефът на Интерпол не се държа любезно. Току-що бе имал едночасов разговор с комендант Рамиро, който през цялото време му се оплакваше от американеца.

„Той е луд, беше казал комендантът, лиших се от хора, изгубих пари и време да преследвам тази Трейси Уитни, за която той настояваше, че се канела да ограби «Прадо», а тя се оказа безобидна туристка, точно както твърдях и аз.“

Разговорът убеди инспектор Тринян, че Даниел Купър вероятно се е лъгал от самото начало по отношение на Трейси. Против жената не съществуваше нито едно доказателство. Фактът, че се е намирала в същите градове по време на извършване на престъпленията, не представляваше никакво доказателство.

И така, когато Даниел Купър се срещна с инспектора, той каза:

— Трейси Уитни е в Париж. Бих желал да бъде поставена под двадесет и четири часово наблюдение.

Инспекторът тогава отвърна:

— Докато не ми представите доказателство, че тази жена замисля извършването на някакво специално престъпление, не мога с нищо да ви помогна.

Купър го погледна с пламтящи очи и каза:

— Вие сте идиот!

След което Даниел Купър бе изхвърлен по най-безцеремонен начин от кабинета.

Тогава Купър се зае сам с наблюдението. Той следваше Трейси навсякъде: в магазини и ресторанти, по улиците на Париж. Не спеше, а често и не ядеше. Даниел Купър не можеше да позволи на Трейси Уитни да го срази. Неговата задача щеше да приключи едва когато я вкараше в затвора.

 

 

Трейси лежеше тази нощ в леглото си и премисляше отново плана за следващия ден. Искаше й се да не я боли главата. Беше взела аспирин, но болките се усилиха. Потеше се, стаята й се струваше непоносимо гореща. Утре всичко ще свърши. Швейцария. Там ще замина. В прохладните гори на Швейцария. В замъка.

Нави часовника да я събуди в 5.00 часа сутринта и когато звънецът започна да дрънчи, тя се оказа в своята килия в затвора, а Железния панталон крещеше: „Време за обличане. Хайде!“, и коридорът ехтеше от ударите на звънеца. Трейси се събуди. Чувстваше тежест в гърдите, а светлината дразнеше очите й. С усилие отиде в банята. Лицето й изглеждаше зачервено и на петна в огледалото. Сега не бива да се разболявам, помисли си Трейси. Поне за днес. Имам толкова много работа.

Обличаше се бавно, опитваше се да не обръща внимание на силното главоболие. Сложи си черен работен комбинезон с дълбоки джобове, обувки с гумени подметки и черно таке. Сърцето й сякаш прескачаше, но тя не знаеше дали това е от вълнение, или от обзелото я неразположение. Виеше й се свят и се чувстваше отпаднала. Гърлото й бе възпалено и я дращеше. Трейси зърна върху масата шала, който й подари Джеф. Взе го и си го завърза около врата.

 

 

Главният вход на хотел „Plaza Athenee“ се намира на авеню Монтен, а служебният — на ъгъла на улица Дю Бокадор. Дискретен надпис СЛУЖЕБЕН ВХОД и пасаж водеха от един заден коридор на фоайето през друг, още по-тесен, с наредени в него кофи за смет, до улицата. Наблюдателният пункт, зает от Даниел Купър, се намираше близо до главния вход, затова той не забеляза, че Трейси преминава през служебния вход. Но необяснимо как той го почувства в момента, в който тя излизаше. Купър изскочи на авеню Монтен и погледна нагоре и надолу по улицата. От Трейси нямаше и следа.

Сивото рено, което взе Трейси при страничния вход на хотела, се насочи към площад „Етоал“. В този час нямаше голямо движение и шофьорът, младеж с пъпчиво лице, който очевидно не знаеше английски, подкара бързо по една от десетте улици, които оформяха лъчите на „Етоал“. Как ми се иска да кара по-бавно, мислеше си Трейси. От движението на колата й прилошаваше.

Тридесет минути по-късно колата спря с тласък пред някакъв склад. На фирмата над вратата пишеше: „Брюсер и Сие“. Трейси си спомни, че тук работи братът на Рамон Вобан.

Младежът отвори вратата на колата и прошепна:

Vite!

Докато Трейси слизаше от колата, се появи мъж на средна възраст с бързи и потайни движения.

— Следвайте ме — каза той. — Бързо!

Трейси се запрепъва след него към дъното на склада, където имаше половин дузина контейнери, повечето от тях напълнени и запечатани, готови за транспортиране до летището. Имаше и един „мек контейнер“ с брезентова стена, полунапълнен с мебели.

— Влизайте! Бързо! Нямаме никакво време.

Трейси почувства, че й призлява. Погледна контейнера и си помисли: Не мога да вляза вътре. Ще умра.

Мъжът я гледаше учудено.

Avez-vous mal?

Сега беше моментът да се върне и да се откаже от всичко.

— Нищо ми няма — смънка Трейси.

Скоро всичко ще свърши. След няколко часа щеше вече да е на път за Швейцария.

Bon. Вземете това.

Той й подаде нож с две остриета, намотка тежко въже, електрическо фенерче и малко синьо сандъче за скъпоценности, завързано с червена панделка.

— Това е дубликатът на сандъчето за скъпоценности, което ще трябва да замените.

Трейси пое дълбоко въздух, прекрачи в контейнера и седна. Моментално след това над отвора се спусна голям брезент. Чу как брезентът бе притегнат с въжета, за да се държи на място.

Трейси едва долови гласа на мъжа през брезента.

— Отсега нататък никакви разговори, никакви движения и никакво пушене.

— Аз не пуша — опита се да му отговори Трейси, но не й достигнаха силите за това.

Bonne chance. Отворил съм няколко дупки отстрани на контейнера, за да можете да дишате. Да не забравите да дишате?

Той се засмя на собствената си шега и Трейси чу отдалечаващите му се стъпки. Остана сама в мрака.

Контейнерът беше тесен и неудобен, по-голямата част от пространството се заемаше от кухненски столове. Трейси изпитваше чувството, че се пече на огън. Кожата й гореше, едва дишаше. Заразила съм се от някакъв вирус, мислеше си тя, но вирусът трябва да почака. Имам толкова много работа. Налага се да мисля за друго.

Чу гласа на Гюнтер. От нищо не бива да се безпокоиш, Трейси. Когато разтоварят багажа в Амстердам, твоят контейнер ще бъде откаран в частен гараж, близо до летището. Там ще те посрещне Джеф. Предай му диамантите и се връщай направо на летището. На гишето на швейцарските авиолинии ще има на твое име самолетен билет до Женева. Напусни колкото може по-бързо Амстердам. Когато полицията научи за обира, тя ще затвори града. Нищо лошо не може да стане, но за всеки случай ето ти адреса и ключа на една къща в Амстердам, където ще се чувстваш на сигурно място. В къщата не живее никой.

Сигурно е била задрямала, защото се стресна и се събуди. Контейнерът започна бавно да се издига. Трейси почувства как се люлее във въздуха и се хвана здраво. После контейнерът се спусна върху нещо твърдо. Чу се затръшване на автомобилна врата, запалване на двигател и миг след това камионът потегли.

Тръгнаха за летището.

 

 

Планът бе разработен в точност до секундата. Контейнерът с Трейси трябваше да пристигне на площадката за товарене няколко минути след пристигането на палетата на Де Биърс. Шофьорът на камиона, превозващ Трейси, получи указания: „Карай с постоянна скорост от петдесет мили в час.“

Движението по пътя за летището тази сутрин изглеждаше по-натоварено от обикновено, но шофьорът не се тревожеше. Палетата щеше да пристигне навреме до самолета, а той щеше да получи 50 000 франка, предостатъчно, за да заведе жена си и двете си деца на курорт. В Америка, помисли си той. Ще отидем в парка „Дисни“.

Той погледна часовника на арматурното табло и се ухили. Никакви проблеми. До летището оставаха само още три мили, а той разполагаше с десет минути.

Камионът пристигна точно по разписание на отклонението към канцелариите на отдела за превоз на товари на Еър Франс и премина край ниската сива сграда на летище „Шарл дьо Гол“, разположена встрани от входа за пътници. Там пътят бе отделен от площадката за товарене с бодлива тел. Точно когато се насочи към ограденото място с огромния склад, заемащ цели три блока, пълен със сандъци, пакети и контейнери, натрупани на колички, се чу гръм, воланът заподскача в ръцете на шофьора и целият камион започна да вибрира. „Foutre!“, извика той. Проклета гума! Тъкмо сега ли трябваше да се спука!

 

 

Огромният транспортен самолет на Еър Франс се товареше. Носът му бе вдигнат и под него се виждаха няколко релси. Контейнерите се намираха върху платформа на височината на отвора, готови да се плъзнат по един мост във вътрешността на самолета. Имаше тридесет и осем палети, двадесет и осем за главната палуба и десет за търбуха на самолета. От огромната кабина до опашката на самолета, по тавана се проточваше открита отоплителна тръба. Жиците и кабелите, контролиращи уредите на транспортния самолет, също се виждаха ясно по тавана. В този самолет нямаше никакви нежни украшения.

Товаренето почти приключи. Рамон Вобан погледна отново часовника си и изруга. Камионът закъсняваше. Пратката на Де Биърс бе поставена в неговата палета и брезентовата страна бе завързана с пресичащи се на кръст въжета. Вобан бе намазал едната му страна с червена боя, за да може жената лесно да го разпознае. Той наблюдаваше сега как палетата се придвижи по релсите вътре в самолета и зае определеното й място. До нея оставаше място за още една палета. Имаше да се натоварят само още три контейнера и самолетът щеше да излети. Къде, за бога, се бави тази жена?

Отговорникът по товаренето извика от самолета:

— Да тръгваме, Рамон. Какво още ни задържа?

— Един момент — отвърна Вобан. Той изтича до входа на площадката за товарене. От камиона нямаше и следа.

— Вобан. Какво става? — Той се обърна. Приближаваше един от по-старшите контрольори. — Привършвайте с товаренето и пускайте самолета.

— Да, господине. Просто очаквам…

Точно в този момент камионът на „Брюсиер и Сие“ влезе бързо в площадката и спря със скърцане пред Вобан.

— Ето го и последния товар — извика Вобан.

— Добре, качвайте го — отсече контрольорът. Вобан проследи разтоварването на контейнера от камиона до платформата за товарене.

— Готов си! — Вобан махна с ръка на отговорника по товаренето.

Миг след това товарът бе вкаран в самолета и носът му спуснат надолу. Вобан видя как запалиха реактивните двигатели, гигантският самолет се насочи към пистата за излитане и той си помисли: Сега всичко вече е в ръцете на жената.

 

 

Излезе ужасна буря. Огромна вълна заля кораба и той започна да потъва. Давя се, помисли Трейси. Трябва да се измъкна оттук!

Тя разпери ръце и се удари в нещо. Това бе бордът на ужасно клатушкащата се спасителна лодка. Опита се да стане и удари главата си в крака на масата. В миг всичко й се изясни и тя си спомни къде се намира. Лицето и косата й плуваха в пот. Чувстваше се замаяна, а тялото й гореше. Колко ли време е била в безсъзнание? Полетът траеше само един час. Да не би самолетът да кацаше? Не каца, реши тя. Добре тогава. Сигурно сънувам кошмари. Лежа си в леглото в Лондон и спя. Трябва да извикам лекар. Не можеше да диша. С мъка се надигна да вземе телефона, но веднага потъна надолу с тежко като олово тяло. Самолетът изведнъж потъна във въздушна яма и Трейси се блъсна в контейнера. Тя лежа известно време замаяна и се мъчеше да се съсредоточи. Колко ли време ми остава? Диамантите! Трябваше по някакъв начин да вземе диамантите. Но първо… първо, трябва да пререже въжетата и да излезе от контейнера.

Тя докосна ножа, поставен в работния й комбинезон, и установи, че са й нужни огромни усилия, за да го извади. Въздухът е недостатъчен, помисли си Трейси. Нужен ми е въздух. Тя заопипва края на брезента, за да намери едно от въжетата, откри го и го отряза. Това действие сякаш трая цяла вечност. Брезентът се разтвори.

Отряза ново въже. Откри се достатъчно широка дупка, през която тя се измъкна в търбуха на товарния самолет. Въздухът извън контейнера бе студен. Трейси започна да мръзне. Тялото й затрепери, а от постоянното друсане на самолета гаденето й се усили. Трябва да се държа, мислеше си Трейси. Напрегна сили да се съсредоточи. Какво правя тук? Нещо важно… Да… Диамантите.

Трейси гледаше като през мъгла, виждаше ту ясно, ту размътено предметите около себе си. Няма да успея да го направя.

Самолетът неочаквано потъна, Трейси падна на пода и одраска ръцете си в острите метални релси. Докато самолетът подскачаше, тя се държеше здраво, а след като полетът се успокои, Трейси се изправи отново с мъка на крака. Бученето на реактивните двигатели се смесваше с бученето в главата й. Диамантите. Трябва да открия диамантите. Тя се запрепъва около контейнерите и присвиваше очи, докато оглеждаше всеки един от тях, за да открие червената боя. Слава богу! Ето я, върху третия контейнер. Тя се спря пред него, като се мъчеше да си спомни какво трябва да прави по-нататък. Да можех да полегна да поспя поне няколко минути, щеше да е чудесно! Не искам нищо друго, освен малко да притворя очи. Време обаче нямаше. Всеки момент можеха да кацнат в Амстердам. Трейси отряза въжетата на контейнера с ножа си. „С един замах ще го отрежеш“ й бяха казали.

Силите й едва стигаха да държи ножа в ръка. Не мога да се провалям точно сега, мислеше си Трейси. Отново започна да трепери, и то толкова силно, че изпусна ножа. Нищо ми няма. Ще ме заловят и отново ще ме тикнат в затвора.

Тя се държеше за въжето, обзета от нерешителност. Ужасно й се искаше да се пъхне отново в своя контейнер, където можеше да се наспи на сигурно място, докато всичко свърши. Толкова е лесно. После едва-едва, преодолявайки с труд силните болки в главата, тя се наведе, вдигна ножа и се зае да разрязва дебелото въже.

Най-сетне успя да го отреже. Трейси дръпна брезента и надникна в неясната вътрешност на контейнера. Не виждаше нищо. Извади електрическото фенерче и точно в този миг почувства внезапна промяна на налягането на ушите си.

Самолетът започваше да се приземява.

Трябва да бързам, мина през главата на Трейси. Тялото й обаче отказваше да се подчини. Действай, заповяда й мозъкът.

Трейси запали електрическото фенерче и го насочи към вътрешността на контейнера. Беше натъпкан с пакети, пликове и малки кутии. Върху някакъв кош бяха поставени две малки сини кутии, превързани с червени панделки. Двете кутии! Нали трябваше да е само… Тя премига и двете кутии се превърнаха в една. Сякаш около всеки предмет имаше някакво сияние.

Тя бръкна в джоба си и извади дубликата на кутията. Взе и другата кутия и докато ги държеше двете в ръце, остра болка прониза цялото й тяло. Трейси стисна здраво очи, за да се пребори с нея. После започна да нагласява подменената кутия върху коша, когато най-неочаквано разбра, че е объркала кутиите. Тя впери поглед в двете еднакви кутии. Коя е подменената, в лявата или в дясната й ръка?

Самолетът силно се наклони преди приземяването. Всеки момент щеше да докосне земята. Налагаше се да взима бързо решение, тя постави едната от кутиите, като се молеше да е подменената, и се дръпна от контейнера. Трейси измъкна с трепереща ръка здраво въже от работния си комбинезон. Трябваше да направя нещо с това въже. От бученето в главата просто не бе в състояние да размишлява. Спомни си: След като прережеш въжето, прибери парчетата в джоба си, а на негово място вържи ново въже. Не оставяй наоколо нищо, за да не събудиш подозрения.

Докато седяха под топлото слънце в увеселителното корабче, всичко това изглеждаше много лесно. А сега беше невъзможно. Силите й напълно се изчерпаха. Охраната щеше да открие прерязаното въже, после щяха да проверят целия товар и да я открият. Нещо дълбоко в нея изкрещя: Не! Не! Не!

С херкулесовски усилия Трейси започна да завързва контейнера със здравото въже. Почувства друсване под краката си, самолетът докосна земята, после второ и Трейси политна назад, когато реактивните двигатели заработиха обратно. Главата й се удари в пода и пред очите й притъмня.

Самолетът намали скоростта си и се насочи към пистата на терминала. Трейси лежеше напълно обезсилена върху пода на самолета с разпилени коси върху бялото й като на мъртвец лице. Настъпилата след спирането на двигателите тишина я върна в съзнание. Самолетът беше спрял. Тя се повдигна на лакти, а после с огромни усилия и на колене. Изправи се като пияна и се хвана за контейнера, за да не падне. Притиснала кутията с диамантите към гърдите си, тя започна да се придвижва с мъка към своя контейнер. Най-сетне провря тяло през отвора в брезента и се сгромоляса задъхана и обляна в пот. Успях! Но имаше още нещо. Важно нещо. Какво беше то? Закрепи въжето на твоя контейнер.

Тя бръкна в джоба на работния си комбинезон, за да извади ролката с лейкопласт. Нямаше я. Дишаше учестено и с отворена уста и този звук я проглушаваше. Стори й се, че чува гласове, с усилие си наложи да не диша така и се ослуша. Да. Отново чу гласове. Някой се засмя. Вратата на самолета се отвори и мъжете щяха да започнат да го разтоварват. Щяха да забележат скъсаното въже, да надникнат в контейнера и да я открият. Трябваше да намери бързо начин да съедини въжето. Тя приклекна на колене и в същия миг почувства под тях твърдата ролка, която бе паднала от джоба й по време на подрусването на самолета. Трейси повдигна брезента, заопипва да открие двата края на прерязаното въже, намери ги и уви несръчно лейкопласта около тях.

Не виждаше нищо. Стичащата се по лицето й пот я заслепяваше. Тя дръпна шалчето от врата си и обърса лицето. Сега бе по-добре. Тя привърши обвиването на въжето с лейкопласта и спусна брезента на място; нямаше какво повече да прави, освен да чака. Опипа челото си; стори й се много по-горещо отпреди.

Не трябва да седя на слънце, помисли си Трейси. Тропическото слънце е опасно.

Прекарваше почивката си някъде из Карибско море. Джеф беше дошъл да й поднесе някакви диаманти, но после скочи в морето и изчезна. Тя се опита да му помогне, но той се изхлузи от ръцете й. Водата го заля. Почувства, че се задушава и се дави.

После чу как в самолета влязоха работници.

— Помощ! — извика тя. — Моля, помогнете ми!

Викът се отрони като шепот от устата й и никой не я чу.

Огромните контейнери започнаха да се плъзгат по релсите и да излизат от самолета.

Трейси бе изпаднала в безсъзнание, когато натовариха нейния контейнер в един от камионите на „Брюсиер и Сие“. На пода на транспортния самолет остана подареният й от Джеф шал.

 

 

Трейси дойде на себе си от нахлулата в контейнера ярка светлина, когато някой повдигна брезента. Тя отвори очи. Камионът се намираше вече в склада.

Там стоеше Джеф и й се усмихваше.

— Успя — каза той. — Ти си истинско чудо! Дай кутията.

Тя едва видя как Джеф взе поставената до нея кутия.

— Ще се срещнем в Лисабон. — Той се обърна, за да си тръгне, после спря и я погледна. — Изглеждаш ужасно, Трейси. Добре ли си?

Едва успя да каже:

— Джеф, аз…

Но той си бе вече тръгнал. Трейси едва си спомняше какво се случи след това. На дъното на склада тя се преоблече и някаква жена й каза:

— Изглеждате болна, госпожице. Искате ли да повикам лекар?

— Не желая никакви лекари — прошепна Трейси.

На гишето на швейцарските авиолинии ще има на твое име самолетен билет до Женева. Напусни колкото може по-бързо Амстердам. Когато полицията научи за обира, тя ще затвори града. Нищо лошо не може да стане, но за всеки случай ето ти адреса и ключа на една къща в Амстердам, където ще се чувстваш на сигурно място. В къщата не живее никой.

Летището. Трябва да ида на летището.

— Такси — промълви тя. — Такси.

Жената за миг се подвоуми, после повдигна рамене.

— Добре. Ще повикам такси. Чакайте тук.

Трейси чувстваше, че лети, издига се все по-високо и по-високо и стига чак до слънцето.

— Таксито ви пристигна — каза някакъв мъж.

Как й се искаше хората да престанат да я безпокоят. Единственото й желание бе да си легне.

— Къде желаете да отидете, госпожице? — запита шофьорът.

На гишето на швейцарските авиолинии ще има на твое име самолетен билет до Женева.

Чувстваше се толкова болна, че не можеше да се качи на самолета. Щяха да я спрат и да извикат лекар. Щяха да започнат да я разпитват. А изпитваше остра нужда да поспи поне няколко минути, след което щеше да се почувства добре.

— Къде отиваме, моля? — попита вече нетърпеливо гласът.

Нямаше къде да ходи. Тя подаде на шофьора адреса на резервната квартира.

 

 

Полицията я подложи на кръстосан разпит за диамантите и понеже отказваше да отговаря, те се ядосаха, заключиха я сама в стая и пуснаха отоплението, докато вътре стана адски горещо. Когато горещината не можеше повече да се понася, започнаха да пускат леден въздух и по стените се образуваха ледени висулки.

Трейси се измъкна от ледения въздух и отвори очи. Оказа се, че лежи в легло и цялото й тяло се тресе необуздано от студ. Под нея имаше одеяло, но тя нямаше сили да се пъхне под него. Дрехите й бяха просмукани от пот, а лицето и вратът — мокри.

Ще умра тук. А къде се намирам?

Резервната къща. Намирам се в резервната къща. Това й се стори толкова смешно, че започна да се смее, а смехът премина в пристъп на кашлица. Всичко се обърка. В края на краищата не успя да се измъкне. Полицията претърсва сега целия Амстердам и ще я открие: значи госпожица Уитни е имала запазен билет в швейцарските авиолинии и не го е използвала? Тогава със сигурност е още в Амстердам.

Чудеше се откога ли лежи в това легло. Вдигна ръка да погледне часовника си, но циферблатът й се стори размътен. Виждаше всичко около себе си двойно. В малката стая имаше две легла, две тоалетни масички и четири стола. Треперенето престана и тялото й отново пламна. Искаше й се да отвори прозореца, но нямаше сили да се помръдне. В стаята пак стана студено.

Отново се озова в самолета, затворена в контейнера, тя пищеше за помощ.

Успя! Ти си истинско чудо! Дай кутията.

Джеф взе диамантите и сега вероятно пътува за Бразилия с нейния дял от парите. Там ще се забавлява с някоя от приятелките си и ще й се присмива. Отново я надхитри. Мразеше го. Не. Не беше вярно. Не, вярно е. Презираше го.

Тя ту изпадаше в умопомрачение, ту отново идваше на себе си. Коравата бейзболна топка летеше към нея, Джеф я сграбчи в прегръдките си и я блъсна на земята, устните му доближиха нейните, после двамата отидоха на вечеря. Знаеш ли, че си нещо изключително, Трейси?

Предлагам ви реми, чуваше тя гласа на Борис Мелников.

Тялото й отново неудържимо се разтрепери, тя се намираше в експрес, който летеше през някакъв тунел, и тя знаеше, че щом стигнат края на тунела, ще умре. Всички пътници успяха да слязат с изключение на Алберто Форнати. Той бе гневен, раздрусваше я и й крещеше:

— За бога! — викаше той. — Отвори очи! Погледни ме!

Трейси отвори очи със свръхчовешки усилия и видя, че над нея се е надвесил Джеф. Лицето му беше бледо, а гласът — гневен. Тя, разбира се, продължаваше да сънува.

— Откога си в това състояние?

— Ти си в Бразилия — промълви тя.

След това отново потъна някъде и не си спомняше вече нищо.

 

 

Когато предадоха на инспектор Тринян шала с инициалите ТУ, намерен на пода на товарния самолет на Еър Франс, той дълго време не свали поглед от него. После каза:

— Повикайте Даниел Купър!