Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (20)

Двадесета глава

Време е да започна нов живот, реши Трейси. Но какъв живот? От невинна и наивна жертва се превърнах в… в какво? В крадла — ето в какво. Спомни си за Джо Романо и Антъни Орсати, за Пери Поуп и съдията Лорънс. Не. Аз съм отмъстителка. Ето каква станах. Но може би и авантюристка. Успя да надхитри полицията, двама професионални мошеници и един двуличен бижутер. Спомни си за Ърнестин и Ейми и почувства силна болка. Като че тласната от някакъв импулс, тя отиде в магазина на Шварц, купи цял детски куклен театър с половин дузина герои и го изпрати на Ейми. На една картичка написа: ИМАШ СИ ВЕЧЕ НОВИ ПРИЯТЕЛИ. ЛИПСВАШ МИ. С ОБИЧ: ТРЕЙСИ.

После отиде в кожухарския магазин на Медисън авеню, купи на Ърнестин синя лисица и я изпрати по пощата заедно със запис от двеста долара. На картичката написа съвсем просто: БЛАГОДАРЯ ТИ, ЪРНИ. ТРЕЙСИ.

Изплатих вече всичките си задължения, помисли си Трейси. Изпита приятно чувство. Най-сетне бе свободна да отиде където си пожелае, да прави каквото й е приятно.

Тя отпразнува своята независимост, като се настани в апартамент, разположен на върха на хотел „Палас“. От своята всекидневна на четиридесет и седмия етаж тя виждаше долу пред себе си катедралата „Св. Патрик“, а в далечината — моста „Джордж Уошингтън“. Само на няколко мили оттук се намираше ужасното място, където живееше досега. И никога повече, закле се Трейси.

Тя отвори бутилката шампанско, изпратена й от администрацията на хотела, седна, започна да отпива от него и да се любува на залязващото зад небостъргачите на Манхатън слънце. Когато изгря луната, Трейси бе вече взела своето решение. Заминаваше за Лондон. Готова беше за всички удивителни неща, които предлагаше животът. Дълговете ми са изплатени, помисли си Трейси. Сега заслужавам малко щастие.

 

 

Легна си и включи последните за деня новини по телевизията. Тъкмо интервюираха двама души. Борис Мелников — набит и нисък руснак, облечен в зле скроен костюм, и седналият срещу него Петър Негулеску — висок, слаб и елегантен мъж. Трейси се учуди какво ли общо имаха тези двама мъже.

— Къде ще се състои шахматният мач? — запита водещият журналист.

— В Сочи, на брега на красивото Черно море — отвърна Мелников.

— Вие двамата сте международни гросмайстори, господа, и този мач предизвиква много вълнения. В предишните ви мачове вие си разменяхте титлата. Последният ви мач завърши наравно. Господин Негулеску, сега титлата е притежание на господин Мелников. Смятате ли, че ще успеете да си я възвърнете.

— Напълно съм убеден в това — отвърна румънецът.

— Той няма никакъв шанс — отвърна му съвсем на място руснакът.

Трейси не разбираше нищо от шахмат, но от двамата мъже лъхаше някаква арогантност, която й се стори противна. Тя натисна копчето на дистанционното управление, изключи телевизора и легна да спи.

 

 

Рано на следващата сутрин Трейси се отби в едно туристическо бюро и си запази апартамент на първокласната палуба на „Куин Елизабет II“. Вълнуваше се като дете от това свое първо излизане в чужбина и посвети следващите три дни в купуване на тоалети и куфари.

Сутринта на отпътуването Трейси повика такси. Когато пристигна на кей 90, стоянка 3, където стоеше закотвен „Куин Елизабет II“, всичко наоколо бе претъпкано от фотографи и телевизионни репортери. Трейси за миг изпадна в паника. После разбра, че интервюират двама мъже, застанали долу до трапа. Оказаха се Мелников и Негулеску, международните гросмайстори. Трейси мина набързо край тях, подаде паспорта си на стоящия до трапа офицер и се качи на парахода. На палубата един стюард провери билета на Трейси и я придружи до нейната каюта. Тя представляваше чудесен апартамент, с отделна тераса. Цената му беше абсурдно висока, но Трейси реши, че си заслужава. Тя извади багажа си, после се поразходи. Почти във всяка каюта имаше изпращачи, водеха се разговори, пиеше се шампанско, разнасяше се смях. Трейси изведнъж се почувства самотна. Нея никой не я изпращаше, никой не проявяваше грижа за нея, никой не се интересуваше от нея. Това не е вярно, каза си Трейси. Голямата Берта копнее за мен. И силно се засмя.

 

 

Тя се изкачи на горната палуба, без да има представа, че мъжете я оглеждат с възхищение, а жените — със завист.

Трейси чу ниското изсвирване на параходната сирена, раздадоха се и покани към изпращачите: „Молим всички, които няма да пътуват, да слязат на брега!“ Обзе я някакво неочаквано вълнение. Тръгваше към едно напълно неизвестно бъдеще. Огромният параход потръпна, когато влекачите започнаха да го изтеглят от пристанището. Трейси стоеше сред пасажерите на горната палуба и гледаше как Статуята на свободата постепенно изчезва от погледа. След това тръгна да разглежда парахода.

„Куин Елизабет II“ представляваше същински град, дълъг деветстотин фута и висок тринадесет етажа. В него имаше четири ресторанта, шест бара, две танцувални зали и два нощни клуба. Освен това имаше множество магазини, четири плувни басейна, гимнастически салон, голф и пътека за бягане. Може би никога няма да пожелая да напусна този параход, възхищаваше се Трейси.

 

 

Запази си маса на горната палуба, в „Принсес грил“ — по-малък, но по-елегантен от главния ресторант. Едва бе седнала на масата, когато чу познат глас.

— Здравейте!

Тя вдигна глава и видя пред себе си мнимия агент от ФБР. О, не. Не заслужавам това, помисли си Трейси.

— Каква приятна изненада. Имате ли нещо против да седна при вас?

— Имам. И то много.

Той седна срещу нея и приятно й се усмихна.

— Можем да станем приятели. В края на краищата и двамата сме тук по един и същи повод, нали?

Трейси нямаше представа за какво говори.

— Вижте, господин Бауърс…

— Стивънс — каза непринудено той. — Джеф Стивънс.

— Който и да сте. — Трейси се надигна от мястото си.

— Почакайте. Искам да ви обясня всичко относно последната ни среща.

— Няма нищо за обяснение — убеди го Трейси. — И един идиот може да го разбере.

— Дължах една услуга на Конрад Морган. — Той се подсмихна със съжаление. — Страхувам се, че не остана доволен от мен.

Той отново излъчваше онова непринудено очарование, което й бе направило такова силно впечатление още първия път. За бога, Денис, необходимо ли е да й слагаш белезници. Та тя няма къде да избяга…

— И аз не съм доволна от вас — каза му враждебно тя. — Какво правите на този параход? Не трябваше ли да пътувате сега с лодка по някоя река?

Той се засмя.

— С Максимилиан Пирпонт на борда и този параход може да мине за лодка.

— Кой?

Той изненадано я погледна.

— Хайде, хайде. Да не искате да кажете, че не знаете нищо?

— Какво да зная?

— Макс Пирпонт е един от най-богатите хора на земята. Любимото му занимание е да довежда до фалит конкуриращи се компании. Обича бавни коне и бързи жени, а притежава много и от едното, и от другото. Един от големите последни разсипници.

— И вие възнамерявате да го освободите отчасти от излишните му богатства?

— Всъщност от доста голямо богатство. — Той я наблюдаваше замислено. — Знаете ли какво бихме могли да направим ние двамата?

— Разбира се, че зная, господин Стивънс. Трябва просто да си кажем довиждане.

Той видя как тя стана и излезе от ресторанта. Вечеря в каютата си. Докато се хранеше, си мислеше, че съдбата й изигра лоша шега, като изправи отново на пътя й Джеф Стивънс. Искаше й се да забрави страха, който изпита във влака, когато помисли, че е арестувана. Няма да му разреша да развали пътуването ми. Чисто и просто няма да му обръщам внимание.

След вечеря Трейси излезе на палубата. Каква великолепна нощ! Вълшебният небесен балдахин беше осеян с безброй звезди. Тя стоеше до перилата под лунната светлина, наблюдаваше мекото фосфоресциране на водата и се вслушваше в звуците на нощния вятър, когато той приближи зад нея.

— Нямате представа колко сте красива в момента. Вярвате ли в корабни романси?

— Разбира се. Онова, в което нямам вяра, сте вие.

Тя понечи да си тръгне.

— Почакайте. Имам новини за вас. Току-що установих, че Макс Пирионт не е на борда. В последния момент отложил пътуването си.

— О, какво безобразие! Изгубихте пая си.

— Не е точно така. — Той отново замислено я погледна. — Не ви ли се иска да спечелите едно малко състояние по време на това пътуване?

Този човек е невероятен!

— Ограбите ли някого на този параход, не вярвам да се измъкнете читав, освен ако не разполагате с подводница или с хеликоптер.

— Че кой е споменал за обир? Чували ли сте някога за Борис Мелников и за Петър Негулеску?

— И какво, ако съм чувала?

— Мелников и Негулеску са се упътили към Русия, където ще играят шампионски мач. Ако успея да уредя да играете срещу тях — каза убедено Джеф, — можем да спечелим много пари. Планът е чудесен.

Трейси го гледаше с недоумение.

— Ако уредите аз да играя шах с двамата? И това е вашият чудесен план?

— Ъхъ! Харесва ли ви?

— Прекрасен е. Съществува обаче една-единствена пречка.

— И коя е тя?

— Нямам понятие от шах.

Той приятно се усмихна.

— Това не е никаква пречка. Аз ще ви науча.

— Вие сте ненормален — отвърна Трейси. — Искате ли един съвет от мен? Намерете си по-добре някой добър психиатър. Лека нощ!

 

 

На следващата сутрин Трейси буквално връхлетя върху Борис Мелников. Той бягаше на палубата и в момента, в който Трейси зави край един ъгъл, се блъсна в нея и я повали на земята.

— Гледайте къде вървите — избоботи той и продължи да бяга.

Трейси седеше върху палубата и гледаше след него.

— От всички грубияни той е…

Трейси стана и се пооправи. Приближи един стюард.

— Наранена ли сте, госпожице? Аз го видях…

— Не, нищо ми няма, благодаря ви.

Никой нямаше да й развали това пътуване.

Когато Трейси се върна в каютата си, там я чакаха шест съобщения с молба да се обади на господин Джеф Стивънс. Тя не им обърна внимание. Следобед отиде на плуване, после чете и когато отиде вечерта в бара да изпие един коктейл преди вечеря, се чувстваше великолепно. Радостната й възбуда се оказа краткотрайна. На бара седеше румънецът Петър Негулеску. Когато видя Трейси, той стана на крака и я попита:

— Мога ли да ви почерпя нещо, красива госпожице?

Трейси се поколеба, после се усмихна.

— Защо не, благодаря ви.

— Какво желаете?

— Водка с тоник, моля.

Негулеску даде поръчката на бармана и се обърна към Трейси.

— Аз съм Петър Негулеску.

— Зная.

— Не се учудвам. Всички ме познават. Аз съм най-големият шахматист в света. В моята родина съм национален герой. — Той се приближи до Трейси, постави ръка на коляното й и каза: — Освен това съм и голям сваляч.

На Трейси й се стори, че не го разбра.

— Какво казахте?

— Голям сваляч съм.

Първата й реакция беше да плисне питието си в лицето му, но успя да се овладее. Хрумна й нещо по-разумно.

— Извинете ме — каза тя, — но имам среща с един приятел.

Тръгна да потърси Джеф Стивънс. Намери го в „Принсес грил“, но когато се упъти към неговата маса, забеляза, че вечеря с някаква прекрасна блондинка с великолепна фигура и елегантен тоалет. Трябваше да се досетя, помисли си Трейси. Обърна се и тръгна по коридора. Миг след това Джеф я догони.

— Трейси… мен ли търсихте?

— Не желая да ви откъсвам от… от вечерята.

— О, тя е само за десерт — отвърна усмихнато той. — С какво мога да ви услужа?

— Сериозно ли говорехте за Мелников и Негулеску?

— Напълно. Защо?

— Струва ми се, че и двамата имат нужда от урок по добро поведение.

— На мен също. И докато ги учим, ще получим много пари.

— Съгласна съм. Какъв е планът ти?

— Ще ги победиш на шах.

— Но аз говоря сериозно.

— Аз също.

— Казах ти, че не играя шах. Не мога дори да различа пионката от царя. Аз…

— Не се безпокой. Ще ти дам два-три урока и ще ги смачкаш и двамата — обеща й той.

— И двамата?

— О, още ли не съм ти обяснил? Ще играеш едновременно с двамата.

 

 

Джеф седна до Борис Мелников в бара.

— Тази жена е фантастична шахматистка — сподели той с Мелников. — Пътува инкогнито.

Руснакът изсумтя.

— Жените не разбират нищо от шах. Те не могат да мислят.

— Тази обаче може. Каза, че лесно ще ви победи.

Борис Мелников гръмогласно се изсмя.

— Никой не може да ме победи, нито лесно, нито мъчно.

— Готова е да се обзаложи с вас на десет хиляди долара, че може да играе едновременно с вас и с Петър Негулеску и да постигне реми поне с единия от вас.

Борис Мелников се задави с питието си.

— Какво! Това… това е смешно! Да играе едновременно с двамата? Тази… тази аматьорка?

— Точно така. Като при това облогът е от по десет хиляди долара за всеки един от вас.

— Ще се съглася само и само да дам урок на тази глупава идиотка.

— Ако спечелите, парите ще бъдат депозирани в която страна пожелаете.

Върху лицето на руснака се изписа хищническо изражение.

— Дори не съм чувал за тази личност. Да се осмели да играе срещу двама ни! Боже господи, сигурно е ненормална…

— Тя притежава двадесет хиляди в брой.

— Откъде е тази жена?

— Американка е.

— А, това обяснява всичко. Богатите американци са смахнати, особено съпругите им.

Джеф понечи да стане.

— Е добре, изглежда, че ще се наложи да играе само срещу Петър Негулеску.

— Негулеску ще играе ли?

— Разбира се, не ви ли го казах? Тя имаше желание да играе срещу двама ви, но след като вие се страхувате…

— Да се страхувам! Борис Мелников да се страхува? — Гласът му просто трещеше. — Ще я унищожа. Кога ще се състои този смешен мач?

— Тя смята евентуално в петък вечерта. Последната нощ от нашето пътуване.

Борис Мелников сериозно се замисли.

— Две игри от три ли? — запита той.

— Нищо подобно. Само една-единствена игра.

— Една игра за десет хиляди долара?

— Точно така.

— Нямам толкова налични пари у себе си — въздъхна руснакът.

— Това не е никакъв проблем — убеди го Джеф. — Всъщност госпожица Уитни мечтае за славата да играе срещу великия Борис Мелников. Ако изгубите, ще й подарите само снимката си с ваш автограф. Ако спечелите мача, печелите и десет хиляди долара.

— Парите за залога у кого ще бъдат? — в гласа му прозвуча остра нотка на съмнение.

— В корабния касиер.

— Много добре — реши Мелников. — Нека бъде петък вечер. Ще започнем точно в десет.

— Тя ще ви бъде толкова признателна — убеди го Джеф.

На сутринта Джеф седна на разговор с Петър Негулеску в гимнастическия салон, където двамата се упражняваха.

— Американка ли е? — запита Петър Негулеску. — Трябваше да се досетя. Всички американци са малко ку-ку.

— Тя е прочута шахматистка.

Петър Негулеску махна презрително с ръка.

— Прочут не означава нищо… „Най-добрият“ е подходящата дума. А най-добрият съм аз.

— Ето защо тя изпитва толкова голямо желание да играе с вас. Ако изгубите, ще й подарите ваша снимка с автограф. Ако спечелите, получавате десет хиляди долара в брой…

— Негулеску не играе с аматьори.

— … депозирани в която страна си пожелаете.

— Изключено е.

— Добре, в такъв случай ще трябва да играе единствено с Борис Мелников.

— Какво? Да не би да искате да кажете, че Мелников се е съгласил да играе с тази жена?

— Разбира се. Тя обаче се надяваше да играе едновременно против двама ви.

— Никога не бях чувал нещо по… по… — Негулеску се запъна, понеже не можеше да намери подходящата дума — по-арогантно! Коя е тя, та да си мисли, че може да победи двамата най-добри шахматисти в света? Сигурно е избягала от някоя лудница.

— Малко е ексцентрична — призна Джеф, — но парите й са добри. В брой.

— Казахте десет хиляди долара, ако я победя?

— Точно така.

— И Борис Мелников ли получава същата сума?

— Само ако я победи.

— О, ще я победи, ще я победи. Както и аз — ухили се Петър Негулеску.

— Между нас казано, аз не бих се изненадал, ако се случи обратното.

— У кого ще бъдат залозите?

— У корабния касиер.

Защо само Мелников да получи пари от тази жена? — помисли си Петър Негулеску.

— Приятелю, съгласен съм. Кога и къде?

— В петък вечер. Десет часът. В „Кралската зала“.

Петър Негулеску стръвнишки се усмихна.

— Ще бъда там.

 

 

— Искаш да кажеш, че се съгласиха? — възкликна Трейси.

— Точно така.

— Чувствам, че ми се повдига.

— Ще ти донеса влажен пешкир.

Джеф отиде бързо в банята на апартамента, намокри един пешкир със студена вода и й го отнесе. Трейси лежеше на шезлонга. Той постави пешкира върху челото й.

— Сега как се чувстваш?

— Ужасно. Струва ми се, че имам мигрена.

— Страдала ли си някога от мигрена?

— Не.

— Тогава това не е мигрена. Чуй ме, Трейси, напълно естествено е да се чувстваш нервна преди подобно нещо.

Тя скочи на крака и хвърли пешкира.

— Подобно нещо! Никога не е имало подобно нещо. Ще играя шах срещу двама международни гросмайстори, след като съм взела само един урок по шах от теб!

— Два урока — поправи я Джеф. — Ти имаш природен талант за шах.

— Божичко, защо се оставих да ме уговориш?

— Защото ще спечелим сума ти пари.

— Не искам да печеля много пари — простена Трейси. — Иска ми се параходът да потъне. Защо този параход не е „Титаник“?

— А сега се успокой — утеши я Джеф. — Ще бъде…

— Ще бъде пълна катастрофа! Пътниците до един ще наблюдават играта.

— Точно това се иска, нали?

 

 

Джеф уговори всички подробности с корабния касиер. Джеф му предаде залога от двадесет хиляди долара в пътнически чекове и то помоли да осигури две шахматни дъски за петък вечер. Новината се разнесе бързо из целия параход. Пасажери се обръщаха непрестанно към Джеф с въпрос дали мачът действително ще се състои.

— Със сигурност — уверяваше Джеф всеки един от тях. — Невероятно! Бедната госпожица Уитни е убедена, че може да спечели. Всъщност тя се е обзаложила за това.

— Чудя се — запита един пасажер — дали бих могъл да заложа малка сума?

— Разбира се. Можете да заложите каквато сума желаете. Госпожица Уитни залага само десет към едно.

Един милион към едно би било много по-разумно. От момента, в който бе прието първото залагане, рукна цял поток облози. Сякаш всички хора на парахода, включително моряците от машинното отделение, искаха да направят облози в играта. Сумите се колебаеха от пет до пет хиляди долара и всички до един в полза на руснака и на румънеца.

Изпълненият с подозрение касиер докладва на капитана.

— Никога досега не съм виждал подобно нещо, сър. Същинска паника. Почти всички пасажери направиха облози. При мен сигурно са се събрали около двеста хиляди долара.

Капитанът най-внимателно го изслуша.

— Казваш, че госпожица Уитни ще играе едновременно против Мелников и Негулеску?

— Да, капитане.

— Провери ли дали тези двама мъже действително са Петър Негулеску и Борис Мелников?

— О, разбира се, капитане.

— Съществува ли възможност предумишлено да се оставят да бъдат победени?

— В никакъв случай, като се имат предвид характерите им. По-скоро биха умрели. А загубят ли от тази жена, положително ще им се случи същото, след като се приберат по домовете си.

Капитанът прекара пръсти през косата си. Върху лицето му се изписа озадачено изражение.

— Имаш ли някаква представа каква е тази госпожица Уитни, както и онзи господин Стивънс?

— Никаква, сър. Доколкото разбрах, пътуват независимо един от друг.

Капитанът най-сетне взе своето решение.

— Намирисва ми на някаква мошеническа игра и при обикновени обстоятелства бих я забранил. В този случай обаче аз съм донякъде специалист и ако има нещо, в което мога да се закълна, то е, че в шахмата не съществува никаква възможност за измама. Разрешавам провеждането на мача. — Той пристъпи към бюрото си и извади от него черен кожен портфейл. — Заложи вместо мен петдесет долара. За майсторите.

 

 

В 9.00 часа в петък вечерта „Кралската зала“ беше вече претъпкана от пасажери от първа класа, успелите да се промъкнат от втора и трета класа, както и параходните офицери и свободния от вахта екипаж. По молба на Джеф Стивънс за турнира бяха отделени две самостоятелни помещения. Едната маса поставиха в средата на „Кралската зала“, а другата — в съседния салон. Между двете помещения опънаха завеси.

— За да не се разсейват един от друг играчите — обясни Джеф. — А ние се обръщаме към зрителите да влязат в предпочитаната от тях зала.

Около масите опънаха кадифени въжета, за да държат тълпата малко встрани. Зрителите щяха да наблюдават нещо, което положително нямаше да им се отдаде никога вече. Те не знаеха нищо за красивата и млада американка, освен това, че нямаше да успее, както и който и да е на нейно място, да играе едновременно срещу знаменитите Негулеску и Мелников и да постигне реми поне с единия от тях.

Малко преди започването на мача Джеф представи Трейси на двамата гросмайстори. Трейси приличаше на древна гъркиня с прозрачната си зелена копринена роба и разголеното си ляво рамо. Очите на бледото й лице изглеждаха огромни.

Петър Негулеску я огледа.

— Във всичките ли международни турнири, в които сте участвали, сте постигали победи? — запита я той.

— Да — отвърна уверено Трейси.

Той сви рамене.

— Никога не съм чувал за вас!

И Борис Мелников се държа грубо.

— Вие, американците, не знаете какво да правите с парите си — каза той. — Искам предварително да ви благодаря. Моето семейство ще се зарадва много на печалбата.

Очите на Трейси светнаха като нефрити.

— Все още не сте спечелили, господин Мелников.

Смехът на Мелников изпълни цялата зала.

— Скъпа госпожице, не зная коя сте, но зная кой съм аз. Аз съм великият Борис Мелников.

Стана точно 10.00. Джеф се огледа и забеляза, че и двата салона са препълнени от зрители.

— Време е мачът да започне — обяви той.

Трейси седна срещу Мелников и за кой ли път се запита как можа да се забърка в тази каша.

— Не се безпокой — беше я уверил Джеф. — Вярвай ми.

И тя му повярва като истинска глупачка. Сигурно съм си изгубила ума, помисли си Трейси. Да играе срещу най-големите шахматисти в света, без да разбира нищо от тази игра, с изключение на четирите часа, през които Джеф се бе занимавал с нея!

Върховият момент настъпи. Трейси чувстваше как краката й треперят. Мелников се обърна към чакащата тълпа и се усмихна. Той подсвирна на един келнер.

— Донеси ми коняк „Наполеон“.

— За да сме коректни един към друг — обърна се Джеф към Мелников, — предлагам да играете с белите фигури и да започнете пръв, а госпожица Уитни да играе срещу господин Негулеску с белите фигури и да започне първа.

И двамата гросмайстори дадоха съгласие.

Докато зрителите чакаха със затаен дъх, Борис Мелников се пресегна, откри играта с дамски гамбит и придвижи с два хода напред пионката пред царицата. Няма просто да бия тази жена. Направо ще я смачкам.

Той вдигна поглед към Трейси. Тя огледа шахматната дъска, кимна и стана, без да играе с никоя фигура. Един стюард проправи път през тълпата, за да може Трейси да се придвижи до втория салон, където седналият на масата Негулеску вече я очакваше. Там се трупаха поне стотина души, когато Трейси зае мястото си срещу Негулеску.

— О, малката ми гълъбица. Още ли не сте победили Борис? — попита Негулеску и гръмогласно се засмя на собствената си шега.

— Старая се, господин Негулеску — отвърна тихо Трейси.

Тя се пресегна и премести с два хода напред бялата пионка пред царицата. Негулеску погледна Трейси и се ухили. Беше уговорил да го масажират след час, но смяташе да приключи мача много по-рано. Той се пресегна и премести черната пионка пред своята царица с два хода напред. Трейси огледа за момент шахматната дъска и стана. Стюардът я придружи обратно до Борис Мелников.

Трейси седна и придвижи черната пионка пред своята царица с два хода напред. Тя зърна някъде отзад Джеф, който едва забележимо й кимна в знак на съгласие.

Без дори да се замисли, Борис Мелников придвижи с два хода напред пионката пред белия дамски офицер. Две минути по-късно на масата на Негулеску Трейси придвижи с два хода напред пионката пред своя бял дамски офицер.

Негулеску игра с един ход напред пионката пред царя.

Трейси стана и се върна в залата при чакащия я Борис Мелников. Трейси игра с един ход напред пионката пред своя цар.

Така! Все пак не е чак такава аматьорка, помисли си удивено Мелников. Чакай да помисля какви са й намеренията с този ход. Той игра с дамския кон и го постави пред офицера.

Трейси наблюдаваше неговия ход, кимна и се върна при Негулеску, където повтори хода на Мелников.

Негулеску премести пионката пред дамския офицер с два хода напред, а Трейси се върна при Мелников и повтори хода на Негулеску.

Двамата гросмайстори с все по-нарастващ интерес разбираха, че пред тях се е изправил блестящ противник. Независимо от умните им ходове тази аматьорка успяваше да ги парира.

Поради това, че бяха разделени един от друг, Борис Мелников и Петър Негулеску нямаха представа, че всъщност играят един срещу друг. Всеки направен от Мелников ход срещу Трейси тя повтаряше от своя страна срещу Негулеску. Щом Негулеску контрираше с някой ход, Трейси използваше същия ход против Мелников.

Когато гросмайсторите стигнаха средата на играта, те вече не се държаха така самонадеяно. Бореха се вече за своя престиж. Всеки един се разхождаше из своята зала, обмисляше ходове и пушеше цигара след цигара.

Само Трейси изглеждаше спокойна.

Още в самото начало с оглед на бързия завършек на играта Мелников се опита да жертва кон, за да даде възможност на своя бял офицер да получи предимство пред полето на черния цар. Трейси пренесе същия ход срещу Негулеску. Негулеску обмисли много задълбочено този ход, после не прие саможертвата, а укрепи разкрития си фланг, но когато Негулеску взе офицер, за да придвижи топа си напред, Мелников от своя страна го пропъди оттам, защото той можеше да увреди собствените му позиции.

Сега нищо не можеше да възпре Трейси. Битката се водеше вече цели четири часа, но нито един от наблюдателите не бе мръднал от мястото си.

Всеки гросмайстор има в главата си стотици комбинации, изиграни преди това от други гросмайстори. С наблюдаването на ендшпила на мача Мелников разпозна характерния стил на игра на Негулеску, а последният — този на Мелников.

Ах, тази кучка, мислеше си Мелников. Учила се е при Негулеску. Той е бил неин наставник.

А Негулеску си мислеше: Тя е протеже на Мелников. Този негодник я е научил да играе в неговия стил.

Колкото по-ожесточено се сражаваха двамата гросмайстори с Трейси, толкова повече се убеждаваха, че не могат да я победят. Мачът клонеше към реми.

В шестия час от започване на играта, в 4.00 часа сутринта, когато тя вече приключваше, върху шахматната дъска бяха останали по три пионки, един топ и един цар. Никоя страна не удържа победа. Мелников обмисля дълго време създалото се върху шахматната дъска положение, въздъхна тежко, после обяви:

— Предлагам реми.

Сред вдигналата се врява Трейси отвърна:

— Съгласна съм.

Зрителите просто полудяха.

Трейси стана на крака, проправи си път през тълпата и отиде в съседната зала.

Тъкмо се канеше да седне, когато Негулеску каза със сподавен глас:

— Предлагам реми.

Врявата от първата зала се повтори и във втората. Тълпата просто не вярваше на очите си. Една появила се изневиделица жена успя да вкара едновременно в задънена улица най-големите майстори на шаха в света.

Джеф се появи до Трейси.

— Хайде — усмихна се той. — И двамата имаме нужда да пийнем по нещо.

Когато излязоха, Борис Мелников и Петър Негулеску продължаваха да седят зашеметени на столовете си и да съзерцават като оглупели своите шахматни дъски.

 

 

Трейси и Джеф седнаха в бара на най-горната палуба на маса за двама.

— Ти беше великолепна — засмя се Джеф. — Забеляза ли изражението върху лицето на Мелников? Помислих, че ще получи инфаркт.

— А на мен ми се струваше, че аз ще получа инфаркт — отвърна Трейси. — Колко спечелихме?

— Около двеста хиляди долара. Утре сутринта, при пристигането ни в Саутхемптън, ще ги получим от касиера. Ще се срещнем на закуска в ресторанта.

— Чудесно.

— Мисля, че сега трябва да подремнем. Разреши ми да те изпратя до твоята каюта.

— Не ми се спи, Джеф. Превъзбудена съм. Ти си легни.

— Държа се като истински герой — каза й Джеф. Той се приведе и леко я целуна по бузата. — Лека нощ, Трейси.

— Лека нощ, Джеф.

Тя видя как той си отиде. Да си ляга? Невъзможно! Това беше най-фантастичната нощ в живота й. Руснакът и румънецът бяха така уверени в себе си, така арогантни. Джеф й бе казал: „Довери ми се“, и тя го бе послушала. Тя не си правеше илюзии по отношение на него. Изпечен мошеник. Но той бе духовит, забавен и умен и човек се чувстваше добре в неговата компания. Но тя, разбира се, никога нямаше да прояви сериозен интерес към него.

 

 

На път за своята каюта Джеф срещна един от корабните офицери.

— Чудесен мач, господин Стивънс. Новината за него вече изтече по радиото. Струва ми се, че представители на пресата ще посрещнат и двама ви в Саутхемптън. Вие ли сте импресариото на госпожица Уитни?

— О, не, просто се запознахме на парахода — отвърна непринудено Джеф, но умът му трескаво заработи. Ако свържат с него Трейси, щеше да замирише на предварително подготвена работа. Можеше дори да се стигне до възбуждане на разследване. Той реши да вземе парите преди още да са се породили каквито и да е съмнения.

Джеф написа бележка на Трейси. Прибрах парите и ще се срещнем да го отпразнуваме на закуска в хотел „Савоя“. Ти беше великолепна. Джеф.

Той постави бележката в запечатан плик и го подаде на един стюард.

— Моля ви, предайте това на госпожица Уитни утре рано сутринта.

— Да, сър.

Джеф тръгна към кабинета на корабния касиер.

— Простете за безпокойството — извини се Джеф, — но след няколко часа слизаме и зная, че ще бъдете много зает. Възможно ли е да се разплатим още сега?

— Разбира се — отвърна усмихнато касиерът. — Вашата млада дама е същинска чародейка, не е ли така?

— Напълно съм съгласен.

— Извинете за любопитството, господин Стивънс, но къде се е научила да играе така шах.

Джеф се приближи до него и му призна.

— Дочух, че се е учила при Боби Фишер.

Касиерът извади два големи кафяви плика от сейфа си.

— Това са много пари и са неудобни за носене. Желаете ли да ви издам чек за цялата сума?

— Не. Не се безпокойте. Ще ги взема такива, каквито са — увери го Джеф. — Бихте ли ми направили една услуга? Пощенското корабче ще посрещне парахода преди още той да е пристанал, нали?

— Да, сър. Очакваме го в около шест часа тази сутрин.

— Много ще съм ви задължен, ако уредите да си тръгна оттук с него. Майка ми е сериозно болна и ми се иска да пристигна при нея преди… — гласът му се понижи, — преди да е станало много късно.

— О, много съжалявам. Ще уредя всичко с митническите власти.

 

 

В 6.15 часа сутринта, с два големи плика, грижливо скътани в куфара му, Джеф Стивънс се спусна по трапа и се качи в пощенското корабче. Той се обърна да погледне за последен път огромния параход, издигнал се до него като планина. Джеф щеше да слезе на брега много преди акостирането на „Куин Елизабет II“.

— Пътуването беше прекрасно — подхвърли Джеф на един моряк от пощенското корабче.

— Да, наистина — отвърна някакъв глас.

Джеф се обърна. Върху навитото на руло корабно въже седеше Трейси с леко развята около лицето си коса.

— Трейси! Какво правиш тук?

— А какво смяташ, че правя?

Той забеляза израза върху лицето й.

— Почакай малко! Да не би да смяташ, че се каня да избягам от теб?

— А защо да мисля така? — в гласа й звучеше горчива нотка.

— Трейси, оставих ти бележка. Ще се срещнем в „Савоя“ и…

— Разбира се, че си ми оставил бележка — отвърна язвително тя. — Никога не се предаваш, нали?

Той вдигна поглед към нея, но нямаше какво друго да й каже.

Трейси наблюдаваше внимателно в апартамента си в „Савоя“ как Джеф брои парите.

— Твоят дял възлиза на сто и една хиляди долара.

— Благодаря — отвърна тя с леден глас.

— Знаеш, че не си права по отношение на мен, Трейси. Много бих искал да ми дадеш възможност да ти обясня. Искаш ли да вечеряме заедно довечера?

Тя се подвоуми, после добави:

— Съгласна съм.

— Много добре. Ще дойда да те взема в осем часа.

Когато Джеф Стивънс пристигна вечерта в хотела и попита за Трейси, администраторът му отговори:

— Съжалявам, господине. Госпожица Уитни напусна хотела рано следобед. Не е оставила адрес, на който можете да я потърсите.