Серия
Трейси Уитни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
If Tomorrow Comes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 175 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)
Допълнителна корекция
Epsilon (2017)

Издание:

ИК „Бард“, 1996

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1996


Тридесета глава

Възможностите за успех са изключително ограничени, беше казал Гюнтер Хартог на Трейси. Необходима е огромна изобретателност.

Това е мнението на нашия век, което не отразява цялата истина — мислеше си Трейси.

Тя се взираше надолу през прозореца на своя апартамент към остъкления покрив на „Прадо“ и прехвърляше през ума си всичко, което беше научила за музея. Отваряха го сутрин в 10.00 часа и работеше до 6.00 вечерта. През цялото време алармената инсталация бе изключена, но затова пък на входовете на всички зали имаше пазачи.

Дори някой да успее да свали картина от стената, мислеше си Трейси, той няма да може да я изнесе от музея. Всички пакети се проверяваха на изхода.

Тя проучи покрива на „Прадо“ и се замисли върху организирането на нощен грабеж. Съществуваха няколко затруднения: първото представляваше ясната видимост. Трейси вече бе забелязала, че след запалването нощем на прожекторите покривът се осветяваше така, че се виждаше ясно от мили разстояние. Дори незабележимото влизане в сградата да се окажеше възможно, оставаха вътрешните инфрачервени лъчи и нощната охрана.

„Прадо“ изглеждаше непристъпен.

А какво ли замисляше Джеф? Трейси бе напълно уверена, че и той щеше да предприеме опит за задигане на картината на Гоя.

Всичко бих дала само и само да разбера какво се мъти в малкия му мозък. Трейси беше сигурна само в едно: нямаше да му позволи да се вмъкне вътре преди нея. Налагаше се да намери разрешение на въпроса.

 

 

Трейси се върна в „Прадо“ на следващата сутрин.

Освен лицата на посетителите друга промяна нямаше. Трейси се огледа внимателно за Джеф, но той не се появи.

Вече е намислил как да отмъкне картината, помисли си Трейси. Проклет кучи син. Целият чар, с който си послужи, бе само и само да отвлече вниманието ми и да ми попречи да взема първа картината.

Тя усмири гнева си и се зае с ясната и студена логика.

Трейси отиде пак в „Прадо“ и очите й се плъзнаха върху близките платна, бдителните пазачи, художниците любители, седнали на малки столчета пред стативите си, влизащите и излизащите на групи зрители. Изведнъж ударите на сърцето на Трейси се учестиха. Вече зная как ще извърша всичко!

 

 

Тя се обади от обществена телефонна кабина на „Gran via“ и застаналият на входа на едно кафене Даниел Купър бе готов да даде годишната си заплата само и само да научи на кого се обажда Трейси. Напълно бе убеден, че води разговор с чужбина, и то именно от такава кабина, за да не може да се запише разговорът й. Той забеляза зелената й ленена рокля, която не бе виждал досега, и голите й крака. За да я заглеждат мъжете, помисли си той. Развратница. Изпадна в истинска ярост.

Трейси приключваше вече разговора си в телефонната кабина.

— Просто вземи мерки да действа бързо, Гюнтер. Ще има на разположение едва около две минути. Всичко ще зависи от бързината.

 

 

„До: Дж. Дж. Ренолдс. Досие № У-72-830-412

От: Даниел Купър. Поверително

Относно: Трейси Уитни

Според мен обектът е в Мадрид със задача да извърши крупно криминално престъпление. Най-вероятната цел е музеят «Прадо». Испанската полиция не оказва съдействие, но аз лично ще наблюдавам обекта и ще разбера времето на извършване на действието.“

 

 

Два дни по-късно в 9.00 часа сутринта Трейси седна на една пейка в красивия парк Ретиро, разположен в центъра на Мадрид, и се зае да храни гълъбите. Със своето езеро, грациозни дървета, добре поддържана трева и малки сцени, на които се дават разни детски представления, той е любимо място на мадридчани.

Цезар Порета, възрастен мъж с посивели вече коси и малка гърбица, вървеше по една от пътеките на парка и когато достигна пейката, седна до Трейси, отвори хартиена кесия и започна да хвърля трохи на птиците.

Buenos dias, senorita.

— Buenos dias. Някакви проблеми?

— Никакви, сеньорита. Необходими ми са само датата и часът.

— Още не ги зная — отвърна Трейси. — Скоро ще се разбере.

Той се усмихна с беззъбата си уста.

— Полицията ще подлудее. Още никой не е предприемал подобно нещо.

— Ето защо ще има успех — отвърна Трейси. — Ще ви се обадя.

Тя хвърли последна троха на гълъбите и стана. Тръгна с бавни крачки, копринената рокля се поклащаше предизвикателно около колената й.

 

 

Докато Трейси се намираше в парка с Цезар Порета, Даниел Купър претърсваше стаята й в хотела. Той видя от фоайето как Трейси излезе от хотела и тръгна към парка. Тя не си поръча нищо за ядене и Купър реши, че отива на закуска. Определи си половин час. Влизането в нейния апартамент не представляваше трудност за него, след като заблуди камериерките на етажа и използва шперц. Знаеше какво търси: копие на картина. Нямаше представа как Трейси ще я смени, но бе сигурен, че намерението й е точно такова.

Той претърсваше стаята с професионална бързина и вещина, без да пропусне нищо. Спалнята остави за накрая. Огледа гардероба, провери дрехите й, а след това и тоалетната масичка. Отвори чекмеджетата едно по едно. Бяха пълни с пликчета, сутиени и чорапогащници. Той повдигна едни пликчета, потърка ги о бузата си и си представи ухаещата плът в тях. Уханието на тялото й изведнъж изпълни стаята. Той постави бельото на мястото му и прегледа останалите чекмеджета. Никаква картина.

Купър влезе в банята. Във ваната имаше капки вода. Тялото й бе лежало тук, потопено в топлата вода. Купър си представи как Трейси лежи гола, а водата милва гърдите и бедрата й. Той почувства отново благоуханието на тялото й.

Няколко минути по-късно Купър излезе така безшумно, както бе влязъл, и се упъти направо към близката църква.

 

 

На следващата сутрин Даниел Купър тръгна след Трейси, когато тя излезе от хотел „Риц“. Сега той чувстваше, че между тях има някаква интимност, каквато не бе съществувала преди това. Той познаваше нейното благоухание, беше я виждал в банята, беше наблюдавал извиващото й се в топлата вода голо тяло. Сега тя му принадлежеше напълно; тя бе негова и той можеше да я унищожи. Наблюдаваше я как се движи по „Gran via“, разглежда изложените по витрините на магазините стоки и я последва в голям универсален магазин, като внимаваше да не го забележи. Видя, че разговаря с някакъв служител, след което отиде в дамската тоалетна. Купър остана да чака объркан близо до вратата. Това бе единственото място, където не можеше да я последва.

Ако Купър би имал възможността да влезе вътре, той щеше да види как Трейси разговаря с една пълна жена на средна възраст.

Manana — каза й Трейси, докато си слагаше червило на устните пред огледалото. — Утре сутринта в единадесет часа.

Жената поклати отрицателно глава.

— Невъзможно, сеньорита. Това няма да му се хареса. Избрали сте най-неподходящия ден. Утре пристига на официално посещение принцът на Люксембург и във вестниците пише, че ще го развеждат из „Прадо“. Из целия музей ще има допълнителни пазачи и полиция.

— Колкото повече, толкова по-добре. Утре.

Трейси излезе, а жената погледна след нея и промълви: „La cucha es loca…“

 

 

Височайшата група трябваше според програмата да пристигне в „Прадо“ точно в 11.00 часа сутринта, затова Guardia Civil огради с въжета улиците около музея. Поради забавяне на церемонията в президентския дворец антуражът пристигна едва по обед. Чу се вой на сирени, когато се появиха полицейските мотоциклетисти, ескортиращи процесия от половин дузина черни лимузини до предното стълбище на „Прадо“.

Кристиан Мачада, директорът на музея, очакваше развълнуван на входа пристигането на Негово височество.

Мачада направи много внимателна сутрешна проверка, за да се увери, че всичко е наред. Пазачите бяха предупредени да проявяват особена бдителност. Директорът се гордееше със своя музей и искаше да направи добро впечатление на принца.

Никога не вреди да имаш приятели по високите места, мислеше си Мачада. Quien sabe? Може дори да получа покана за вечерята с Негово височество, която ще се състои довечера в президентския дворец.

Кристиан Мачада съжаляваше единствено за това, че нямаше възможност да спре тълпящите се наоколо орди от туристи. Телохранителите на принца и охраната на музея обаче щяха да се погрижат за неговата сигурност. Всичко бе в пълна готовност.

Височайшата обиколка започна отгоре, от главния етаж. Директорът приветства Негово височество с прочувствено слово, след което, последван от въоръжена охрана, тръгна с него през ротондата и залите, където се излагаха произведения на испански художници от шестнадесети век: Хуан де Хуанес, Педро Мачука, Фернандо Янес.

Принцът крачеше бавно и се наслаждаваше на разкриващата се пред погледа му красота. Той бе покровител на изкуствата и обичаше истински художниците, които съживяваха миналото и ставаха безсмъртни. Без самият да притежава художнически талант, принцът завиждаше на художниците, които виждаше из залите пред своите триножници, опитващи се да уловят поне частичка от гения на големите майстори.

Когато официалните гости разгледаха разположените горе зали, Кристиан Мачада обяви гордо:

— А сега, ако Негово височество разреши, ще ви придружа долу, до нашата експозиция на Гоя.

 

 

Трейси прекара една мъчително напрегната сутрин. Когато принцът не пристигна в „Прадо“ до 11.00 часа сутринта, така както предвиждаше програмата, тя започна да изпада в паника. Всичките й приготовления бяха разчетени до секундата, но тя се нуждаеше единствено от принца, за да ги задейства.

Трейси се движеше от зала в зала, смесена с тълпите от посетители, и се мъчеше да не привлича вниманието. Няма да дойде, помисли си накрая Трейси. Ще трябва да отложа всичко. И точно в този миг откъм улицата се чу воят на приближаващите сирени.

 

 

Без да сваля поглед от Трейси от наблюдателното си място, Даниел Купър също чу сирените. Разумът му говореше, че е невъзможно да се открадне картина от музея, но инстинктът от своя страна му подсказваше, че Трейси ще направи опит, а Купър се осланяше на своя инстинкт. Той се придвижи по-близо до Трейси, но се криеше от нея зад посетителите. Възнамеряваше да не я изпуска нито за миг от погледа си.

Трейси се намираше в залата, непосредствено до тази, в която се излагаше „Пуерто“. През отворената врата тя виждаше гърбавия Цезар Порета, който седеше пред своя триножник, зает с прерисуването на „Облечената Маха“ от Гоя, закачена непосредствено до „Пуерто“. На три стъпки от него стоеше пазач. В залата, в която се намираше Трейси, застанала пред своя статив, художничка прекопирваше внимателно „Млекарката от Бордо“ и се стараеше да улови блестящите кафяви и зелени тонове от платното на Гоя.

В салона нахълтаха група японски туристи и зачуруликаха като ято екзотични птички. Сега!, каза си Трейси. Точно такъв момент очакваше. Сърцето й заудря лудо в гърдите. Страхуваше се, че пазачът може дори да го чуе. Тя излезе пред японските туристи и пристъпи заднешком към художничката. Някакъв японец мина съвсем близо до Трейси и тя политна назад, сякаш бе блъсната, удари се в художничката и заедно с нея триножникът, платното и боите паднаха на земята.

— О! Ужасно съжалявам! — възкликна Трейси. — Нека да ви помогна.

Когато се зае да помага на уплашената художничка, Трейси стъпи върху разпръснатите бои и ги размаза върху пода. Даниел Купър видя всичко и бързо приближи. Всичките му сетива бяха изопнати като струни. Беше напълно убеден, че Трейси Уитни бе направила първата си стъпка.

Пазачът се втурна и се развика:

— Que pasa? Que pasa?

Неприятният случай привлече вниманието на туристите и те се скупчиха около падналата жена, която размазваше със своите движения тубите боя в гротескни фигури върху дървения под. Настана отвратителна бъркотия, а принцът можеше да се появи всеки миг. Пазачът изпадна в паника. Той извика силно:

— Серхио! Ven аса! Pronto.

Трейси забеляза как пазачът от съседната зала се втурна бързо на помощ. Цезар Порета остана сам в залата с „Пуерто“.

Трейси се намираше в центъра на неразборията. Двамата пазачи правеха безуспешни опити да изтласкат туристите от изпоцапания с боя под.

— Извикайте директора — кресна Серхио. — En seguida!

Другият пазач се втурна към стълбите.

Que birria! Каква бъркотия!

Две минути по-късно на мястото на произшествието се появи самият Кристиан Мачада. Директорът хвърли ужасен поглед и извика:

— Доведете някоя чистачка! Бързо! Забършете и почистете с терпентин. Pronto!

Млад сътрудник хукна да изпълни нареждането. Мачада се обърна към Серхио:

— Връщай се на мястото си — изръмжа той.

— Да, сър.

Трейси видя как пазачът си проби път през тълпата и се върна в залата, в която работеше Цезар Порета.

Купър не сваляше дори за миг погледа си от Трейси. Очакваше следващия й ход. Но такъв не последва. Тя не се доближи до нито една картина, нито пък установи връзка с някакъв съучастник. Само събори един триножник и разпиля върху пода боя, но той бе напълно убеден, че тя го направи нарочно. С каква цел обаче? Купър някак си почувства, че каквото е било намислено, то вече е сторено. Той огледа стените на залата. Не липсваше нищо.

Купър отиде бързо в съседната зала. Там нямаше никой освен пазача и възрастния гърбав художник, който седеше пред своя триножник и прерисуваше „Облечената Маха“. Всички картини стояха по местата си. Все пак нещо не беше наред. Купър го знаеше.

Той се върна бързо при изтормозения директор, с когото се бе срещал и по-рано.

— Имам основание да вярвам — избърбори Купър, — че през последните няколко минути оттук бе открадната картина.

Кристиан Мачада впери поглед в налудничавия американец.

— За какво говорите? Ако бе станало подобно нещо, пазачите щяха да включат алармената инсталация.

— Струва ми се, че подправена картина е била заменена с истинска.

Директорът снизходително му се усмихна.

— Във вашата теория, сеньор, има една малка неточност. На общата публика това не е известно, но зад всяка картина има скрити сензори. Ако някой се опита да свали картина от стената, което трябва да направи, за да я замени с друга, алармената инсталация моментално ще се задейства.

Даниел Купър не остана доволен.

— Не е ли възможно тази ваша инсталация да бъде прекъсната?

— Не. Ако някой се опита да прекъсне инсталацията от електрическата мрежа, това също предизвиква нейното включване. Сеньор, от този музей е невъзможно да се открадне картина. Безопасността ни е напълно осигурена.

Купър стоеше разтреперан от безсилие. Всичко, казано от директора, звучеше убедително. Наистина изглеждаше невъзможно. Но защо тогава Трейси Уитни разпиля нарочно боите?

Купър нямаше намерение да се предаде.

— Можете да ми се присмеете, но бихте ли наредили на вашия персонал да мине през музея и да провери дали не липсва нещо? Аз ще си бъда в хотела.

Даниел Купър не можеше да направи нищо повече. В 7.00 часа същата вечер Кристиан Мачада телефонира на Купър.

— Лично аз направих проверката, сеньор. Всяка картина е на мястото си. От музея не липсва нищо.

Значи така. Очевидно се оказа инцидент. Даниел Купър обаче чувстваше с инстинкта на ловеца, че жертвата отново му се беше изплъзнала.

 

 

Джеф покани Трейси на вечеря в главната банкетна зала на хотел „Риц“.

— Тази вечер изглеждаш особено лъчезарна — направи й комплимент Джеф.

— Благодаря ти. Чувствам се великолепно.

— Това е от компанията. Ела с мен до Барселона през следващата седмица, Трейси. Градът е очарователен. Ще ти хареса…

— Съжалявам, Джеф. Няма да мога. Напускам Испания.

— Наистина ли? — Гласът му се изпълни със съжаление. — Кога?

— След няколко дни.

— О! Разочарован съм.

Ще останеш още по-разочарован, помисли си Трейси, когато научиш, че съм откраднала „Пуерто“. Тя се учудваше как самият той е смятал да открадне картината. Не че имаше вече някакво значение. Надхитрих умния Джеф Стивънс. Въпреки всичко, поради някаква необяснима причина, Трейси изпитваше някакво съжаление.

 

 

Кристиан Мачада седеше в своя кабинет, пиеше с наслада сутрешната си чашка силно черно кафе и се поздравяваше с успешното посещение на принца. С изключение на неприятния инцидент с размазаните по пода бои, всичко останало премина точно както беше замислено. Остана много доволен, че успяха да отклонят принца и неговата свита, докато почистят мръсотията. Директорът се усмихна, когато си спомни за онзи идиот, американския агент, който се опитваше да го убеди, че някой е откраднал картина от „Прадо“. Това не е можело да стане нито вчера, нито ще стане днес или утре, помисли си самодоволно той.

Секретарката му влезе в кабинета.

— Извинете, сър. Някакъв господин желае да ви види. Помоли ме да ви предам това.

Тя подаде на директора писмо. То носеше адреса на музея Кунстанхаус в Цюрих.

 

 

Писмото беше подписано от уредника на музея. Рано или късно, помисли радостно директорът, всички ми идват на посещение.

— Покани го да влезе!

Хенри Рендъл бе висок и с респектираща външност, оплешивяващ вече мъж с подчертан швейцарски акцент. Когато се ръкуваха, Мачада забеляза, че показалецът на дясната му ръка липсва.

— Много се радвам — каза Хенри Рендъл. — За първи път имам възможност да посетя Мадрид и очаквам с голямо нетърпение да разгледам вашите прочути произведения на изкуството.

— Смятам, че няма да се разочаровате, господин Рендъл — отвърна скромно Кристиан Мачада. — Моля, последвайте ме. Аз самият ще ви придружа.

Тръгнаха бавно, преминаха през ротондата с фламандските майстори, Рубенс и неговите последователи, посетиха централната галерия, изпълнена с произведения на испански майстори. Хенри Рендъл оглеждаше внимателно всяко платно. Двамата мъже разговаряха като специалисти, преценяваха различните художествени стилове, перспективата и чувството за колорит.

— А сега — съобщи директорът, — ще ви покажа гордостта на Испания. — Той поведе своя гост надолу по стълбите към галерията с творбите на Гоя.

— Същински празник за очите — възкликна поразен Рендъл. — Моля ви! Нека се спрем да погледам.

Кристиан Мачада се спря, доволен от благоговението на своя гост.

— Никога не съм виждал толкова великолепни неща — каза Рендъл. Той прекоси бавно салона, като се спираше поотделно пред всяко платно. — „Сборище на вещици“ — възкликна Рендъл. — Блестящо.

Продължиха по-нататък.

— „Автопортрет“ от Гоя. Фантастично!

Кристиан Мачада сияеше. Рендъл се спря пред „Пуерто“.

— Чудесен фалшификат — продължи нататък. Директорът го хвана за ръката.

— Какво? Какво казвате, сеньор?

— Казах, че е чудесен фалшификат.

— Грешите много — отвърна възмутено той.

— Не мисля така.

— Но наистина грешите — каза решително Мачада.

— Уверявам ви, че това е оригиналът. Разполагам с данни за произхода на картината.

Хенри Рендъл пристъпи до картината и я огледа по-внимателно.

— Тогава и данните ви са фалшификат. Тази картина е рисувана от ученика на Гоя, Еухенио Лукас и Падиля. Вие, разбира се, знаете, че Лукас е направил стотици фалшификати на Гоя.

— Естествено, че зная — отвърна рязко Мачада. — Но случаят не е такъв.

Рендъл сви рамене.

— Останете с мнението си.

Той понечи да продължи нататък.

— Лично съм купувал тази картина. Направена е спектрограма, проверка на пигмента…

— Не се съмнявам. Лукас е рисувал по времето на Гоя и е използвал същите материали. — Хенри Рендъл се наведе да огледа по-добре подписа на дъното на картината. — Много лесно можете да се уверите, стига да пожелаете. Върнете картината във вашата реставрационна и проверете подписа. — Той се подсмихна развеселен. — Егото на Лукас го е подтиквало да подписва своите картини, но портфейлът му го е принуждавал да подправя името на Гоя върху своето, като по този начин е повишавал неимоверно тяхната цена. — Рендъл погледна часовника си. — Простете. Струва ми се, че закъснявам за друга среща. Много съм ви благодарен, че споделихте съкровищата си с мен.

— Моля ви — отвърна хладно директорът.

Този мъж е абсолютен глупак, помисли си той.

— Ако мога да ви бъда от полза, отседнал съм във вила Магна. Отново ви благодаря, сеньор.

Хенри Рендъл си тръгна.

Кристиан Мачада го наблюдаваше как си отива. Как си позволява този швейцарски идиот да подмята, че тази ценна картина от Гоя била фалшификат!

Той се обърна и погледна отново картината. Прекрасна, шедьовър! Приведе се и разгледа подписа на Гоя. Напълно естествен. И въпреки всичко, можеше ли всичко това да е истина? Семенцето на съмнението го загложди. Всички знаеха, че съвременникът на Гоя, Еухенио Лукас и Падиля, беше направил стотици фалшификати на Гоя, изградил кариера чрез фалшифициране картини на майстора. Мачада бе заплатил три и половина милиона долара за „Пуерто“ от Гоя. Ако е бил измамен, щеше да му се лепне позорно черно петно, нещо, за което не смееше дори и да си помисли.

Хенри Рендъл бе казал едно разумно нещо. Наистина съществуваше прост начин за установяване идентичността на картината. Ще провери подписа, после ще телефонира на Рендъл и ще му каже по най-учтив начин, че трябва да си потърси някое по-подходящо занимание.

Директорът повика своя помощник и му нареди да пренесат „Пуерто“ в реставрационната.

 

 

Установяването на идентичността на един шедьовър е много деликатна работа, защото ако се направи небрежно, може да се унищожи нещо безценно и да се нанесе непоправима вреда. Реставраторите на „Прадо“ бяха експерти. Повечето от тях неуспели художници, те се бяха заели с реставрационна работа, за да са близо до любимото си изкуство. Започваха като чираци, учеха под ръководството на реставратори специалисти и работеха години наред, преди да станат помощници и да им разрешат да се заемат с шедьоври, и то винаги под ръководството на по-старши специалисти.

Хуан Делгадо, завеждащ реставрационната работа в „Прадо“, постави „Пуерто“ на специална дървена поставка. Кристиан Мачада го наблюдаваше.

— Искам да проверите подписа — каза му директорът.

Делгадо не даде израз на своето удивление.

— Да, господин директор.

Той натопи малко памучно топче в изопропилов алкохол и го постави върху масата до картината. Друго памучно топче напои с петролен дестилат, служещ за неутрализиращ агент.

— Готов съм, сеньор.

— Продължавайте. Но бъдете внимателен.

Дишането на Мачада неочаквано се затрудни. Той видя как Делгадо взе първото памучно топче и докосна леко с него буквата „Г“ от подписа на Гоя. Моментално след това Делгадо взе и второто топче и неутрализира мястото, за да спре проникването на алкохола в дълбочина. Двамата мъже впериха погледи в платното. Делгадо се навъси.

— Съжалявам, но все още не мога да кажа нищо. Налага се да използвам по-силен разтворител.

— Направете го — разпореди се директорът.

Делгадо отвори друга бутилка. Той потопи внимателно ново топче памук с диметил пентон и докосна отново с него първата буква от подписа, като в същия миг го докосна и с второто памучно топче. Помещението се изпълни с острия задушлив мирис на химикала. Кристиан Мачада стоеше с вперен в картината поглед и не вярваше на онова, което виждаше. „Г“-то от името на Гоя избледня и на негово място се показа едно ясно „Л“.

Делгадо се обърна с пребледняло лице към него.

— Да… да продължавам ли? — запита той.

— Да — отвърна с дрезгав глас Мачада. — Продължете!

Бавно, буква по буква, подписът на Гоя избледня под влиянието на разтворителя и отдолу се показа подписът на Лукас. Всяка нова буква въздействаше като удар в стомаха на Мачада. Той, директорът на един от най-големите музеи в света, е бил измамен. Директорският съвет ще научи това, кралят на Испания ще го научи, светът ще го научи. Той бе унищожен.

Директорът се върна с тежки стъпки в кабинета си и телефонира на Хенри Рендъл.

 

 

Двамата мъже седнаха в кабинета на Мачада.

— Оказахте се прав — произнесе с труд директорът. — Картината е рисувана от Лукас. Когато се разчуе, ще стана за смях.

— Лукас е измамил не един специалист — утеши го Рендъл. — Неговите фалшификации обаче са мое хоби.

— Аз платих за тази картина три и половина милиона долара.

Рендъл сви рамене.

— Има ли начин да си върнете парите?

Директорът поклати отчаяно глава.

— Купих я направо от една вдовица, която твърдеше, че картината стояла в семейството на съпруга й цели три поколения. Ако дам тази жена под съд, делото ще се проточи през безброй съдилища, а това ще се отрази зле върху музея. Тогава на всичко тук ще започне да се гледа с подозрение.

Хенри Рендъл се замисли.

— Наистина, не бива да се вдига такъв шум. Защо не обясните на вашите началници какво се е случило и не се отървете тихомълком от Лукас? Може да изпратите картината на „Сотби“ и „Кристи“ и те да я продадат на търг.

Мачада поклати глава.

— Не, не. Тогава целият свят ще научи за случката.

Лицето на Рендъл изведнъж просия.

— Може пък и да ви се усмихне щастието. Имам клиент, който вероятно ще изяви желание да купи Лукас. Той ги колекционира. И е много дискретен човек.

— С удоволствие ще се освободя от тази картина. Не искам повече да я виждам. Фалшификат сред моите прекрасни съкровища! Ще се наложи да я подаря на някого — каза той с горчивина.

— Не е необходимо да правите това. Моят клиент по всяка вероятност ще се съгласи да плати, да речем, петдесет хиляди долара за нея. Да му се обадя ли по телефона?

— Това ще бъде много любезно от ваша страна, сеньор Рендъл.

 

 

На свикано по спешност заседание смаяните членове на директорския съвет решиха, че в „Прадо“ не бива в никакъв случай да се излага фалшификат на едно от най-известните му платна. Постигнато бе съгласие, че най-благоразумно би било да се освободят колкото може по-безшумно и по-бързо от картината. Облечените в черни костюми господа напуснаха безшумно заседателната зала. Никой не отрони дума на убития от мъка Мачада.

Сделката бе сключена още същия следобед, Хенри Рендъл отиде в Испанската банка и се върна с потвърден чек за петдесет хиляди долара. Картината на Еухенио Лукас и Падиля му бе предадена като ненабиващ се в очите пакет, увит в зебло.

— Директорският съвет се тревожи много да не би този инцидент да стане обществено достояние — каза деликатно Мачада, — но аз ги убедих, че вашият клиент е дискретен човек.

— Можете да разчитате на това — обеща Рендъл.

 

 

Когато Хенри Рендъл излезе от музея, той отиде с такси до елегантния жилищен квартал в северната част на Мадрид, отнесе платното до един апартамент на третия етаж и позвъни на вратата. Отвори му Трейси. Зад нея стоеше Цезар Порета. Трейси погледна въпросително Рендъл и той се ухили.

— Изгаряха от нетърпение да се отърват колкото може по-скоро от картината — иззлорадства Хенри Рендъл.

Трейси го прегърна.

— Влизай!

Порета разопакова картината и я постави върху масата.

— А сега — каза гърбавият — ще присъствате на едно чудо. Едно произведение на Гоя отново се ражда за живот.

Той извади бутилка метилов спирт и я отвори. Стаята моментално се изпълни с остър мирис. Докато Трейси и Рендъл го гледаха, Порета натопи малко памук в спирта и буква по буква започна да докосва крайно внимателно подписа на Лукас, който постепенно избледня. Под него се показа подписът на Гоя.

Рендъл го гледаше с благоговение.

— Блестящо!

— Това бе идея на госпожица Уитни — призна гърбавият. — Тя ме попита дали е възможно да се покрие оригиналният подпис на художника с фалшив подпис, който от своя страна да се покрие отново с оригиналния.

— А пък той измисли как да го направи — усмихна Трейси.

Порета обясни скромно:

— Оказа се много лесно. Отне ми по-малко от две минути. Трикът е в боите, които използвах. Първо покрих подписа на Гоя с пласт двойно пречистен бял френски лак, за да го предпазя. После нарисувах върху него името на Лукас, като използвах бързо съхнеща боя на акрилна основа. Върху него нарисувах отново името на Гоя с боя с маслена основа и светъл лак за картини. При премахване на горния пласт се появява името на Лукас. Ако бяха продължили, те щяха да открият, че оригиналният подпис на Гоя е скрит под него. Но те естествено не са го направили.

Трейси връчи на двамата по един добре напълнен плик.

— Благодаря и на двамата — каза тя.

— Винаги, когато имате нужда от експерт, съм на вашите услуги — намигна Хенри Рендъл.

— Как възнамерявате да изнесете картината от страната? — запита Порета.

— Ще пратя да я вземе специален куриер. Почакайте го тук.

Тя се ръкува с двамата мъже и излезе.

На път за хотел „Риц“ Трейси бе много весела. Всичко е въпрос на психология, мислеше си тя. От самото начало бе разбрала, че от „Прадо“ е невъзможно да се открадне картина, затова трябваше да измами ръководството на музея и да ги доведе до положение, при което те самите да пожелаят да се отърват от картината. Трейси си представи лицето на Джеф Стивънс, когато научеше, че са го надхитрили, и се засмя на глас.

 

 

Трейси почака в хотелския си апартамент идването на куриера и когато той пристигна, тя се обади по телефона на Цезар Порета.

— Куриерът е при мен — съобщи му Трейси. — Изпращам го за картината. Погрижете се той…

— Какво? Какво говорите? — извика Порета. — Вашият куриер взе картината преди половин час.