Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (16)

Шестнадесета глава

С хилядата долара, получени в аванс от Конрад Морган, Трейси си купи две перуки — едната руса, а другата черна, с многобройни плитки. Купи си и тъмносин костюм с панталон, черен работен комбинезон и имитация на скъп куфар от уличен търговец на Лексингтън авеню. Засега всичко се развиваше нормално. Както й беше обещал Морган, Трейси получи плик с шофьорска книжка на името на Елън Бранч, схема на системата за сигурност в къщата на Белами, комбинацията на сейфа в спалнята и билет за Сейнт Луис в самостоятелно купе. Трейси опакова малобройните си вещи и тръгна. Никога вече няма да живея в подобни дупки, обеща Трейси на себе си. Тя нае кола и се насочи към Лонг Айлънд. Предстоеше й да извърши обир.

Правеше всичко като насън и това я ужасяваше. Ами ако я заловят? Дали онова, което щеше да направи, си заслужаваше риска?

Смешно лесно е, й беше обещал Конрад Морган.

Едва ли той би се замесил в подобно нещо, ако не беше сигурен. Ползваше се със славата на защитник. И аз имам слава, помисли си Трейси с горчивина, но моята слава е лоша. При всяка кражба на бижута ще бъда виновна аз, поне до доказване на противното.

Трейси разбираше добре какво върши. Опитваше се да предизвика у себе си гняв, да се настрои душевно да извърши престъпление. Нищо обаче не се получаваше. Когато стигна Сий Клифс, тя рухна напълно психически. На два пъти едва не излезе от платното с колата. Полицията може би ще ме спре за неправилно шофиране, помисли си с надежда тя, тогава ще мога да кажа на господин Морган, че всичко се е объркало.

Наоколо обаче не се виждаше никакъв полицай. Така е, каза си Трейси с възмущение. Когато ти трябват, никога не можеш да ги намериш.

Като следваше съветите на Конрад Морган, тя се насочи към Лонг Айлънд Саунд. Къщата е непосредствено до водата. Нарича се „Ембърс“. Това е стара и представителна викторианска къща. Не можеш да я пропуснеш.

Божичко, дано да я пропусна, молеше се Трейси.

Къщата обаче си стоеше на мястото и се издигаше в мрака като замък на великан-човекоядец от кошмарен сън. Изглеждаше изоставена. Как е възможно цялата прислуга да е в седмична почивка, помисли си възмутено Трейси. Всички трябва да бъдат уволнени.

Тя закара колата зад редица гигантски върби, където не можеше да се види, изключи двигателя и се вслуша в нощните звуци на насекомите. Нищо не нарушаваше тишината. Къщата се намираше встрани от главния вход и по това време на нощта нямаше никакво движение.

Къщата е скрита зад дърветата, скъпа, а най-близките съседи са на неколкостотин метра от нея, ето защо не бива да се безпокоиш, че някой може да те забележи. Патрулът прави своите проверки в десет часа вечерта, а после в два след полунощ. По това време ти ще си далеч от това място.

Трейси погледна часовника си. Единадесет часът. Първият патрул беше вече направил обхода си. Имаше на разположение три часа, преди патрулът да направи втората проверка. Или пък три секунди, за да обърне колата, да се прибере в Ню Йорк и да забрави за това безумие. Но къде да се прибере? Познатите картини нахлуха отново в съзнанието й. Помощник-управителят: „Ужасно съжалявам, госпожице Уитни, но нашите клиенти не бива да са в лошо настроение…“

„Двадесет и пет хиляди долара, освободени от данък, само за час-два. Не изпитвайте угризения, тя наистина е ужасна жена.“

Но какво върша?, помисли си Трейси. Аз не съм крадла. Поне професионална крадла. Аз съм само една глупава любителка, която ще получи нервен припадък.

Ако имах поне малко мозък в главата си, ще се махна оттук, докато имам още време. Преди да са ме заловили силите за сигурност, преди да е започнала престрелка и да са откарали надупченото ми от куршуми тяло в моргата. Виждам вече огромното заглавие във вестниците: ПО ВРЕМЕ НА ОПИТ ЗА ГРАБЕЖ Е УБИТА ОПАСНА КРИМИНАЛНА ПРЕСТЪПНИЦА.

Кой ще дойде тогава да пророни сълзи на погребението й? Ърнестин и Ейми. Трейси погледна часовника си. „Божичко!“, възкликна тя. Седеше и фантазираше вече цели двадесет минути. Ако трябва да го извърша, по-добре да тръгвам още сега.

Не можеше обаче да се помръдне от мястото си. Стоеше като вцепенена от страх. Не мога да стоя вечно така, каза си тя. Защо да не хвърля поне един поглед на къщата? Ей така, на бърза ръка!

Трейси пое дълбоко въздух и излезе от колата. Носеше черния работен комбинезон, коленете й трепереха. Приближи бавно къщата и забеляза, че цялата тъне в мрак.

Не забравяй да си сложиш ръкавици.

Трейси бръкна в джоба си, извади чифт ръкавици и си ги постави. О, божичко! Вече го правя, мина й през главата. Действително ще го направя. Сърцето й удряше така силно в гърдите, че не чуваше нищо друго.

Алармената инсталация е отляво на входната врата. На нея има пет бутона. Ще забележиш, че свети червена светлина, което означава, че алармената инсталация е включена. Кодът за изключването й е 3-2-4-1-1. Угасването на червената светлина ще ти покаже, че инсталацията е изключена. Ето ти ключа от входната врата. Когато влезеш, не забравяй да затвориш след себе си. Използвай само това електрическо фенерче. Не включвай никакво осветление в къщата, да не би някой да мине случайно край нея. Главната спалня е отляво на горния етаж и гледа към залива. Сейфът се намира зад портрета на Лоуис Белами. Сейфът е много прост. Трябва само да завъртиш тази комбинация.

Трейси стоеше като закована и трепереше, готова да побегне при най-малкия шум. Тишина. Протегна бавно ръка, натисна комбинацията на сигналните бутони и през цялото време се молеше инсталацията да не се задейства. Червената светлина угасна. Следващата стъпка щеше напълно да я обвърже. Спомни си, че пилотите на самолети си служат с израза: „Точка, от която връщане назад няма.“

Трейси пъхна ключа в ключалката, превъртя го и вратата леко се отвори. Тя изчака цяла минута, преди да прекрачи прага. Когато влезе в коридора и се ослуша, без да смее да мръдне по-навътре, всеки нерв на тялото й бе опънат до скъсване. Къщата тънеше в пълна тишина. Извади електрическото фенерче, запали го и видя стълбите. Тръгна към тях и се заизкачва. Всичко, което й се искаше сега, бе да се качи колкото може по-бързо по нея и после да избяга.

Горният коридор й се стори зловещ на светлината на електрическото фенерче, а местещият се електрически лъч караше стените да пулсират в такт със сърцето й. Трейси надникваше във всяка поредна стая и отминаваше. Всичките бяха празни.

Главната спалня се намираше в дъното на коридора и гледаше към залива, точно както я беше описал Морган. Красива спалня, изпълнена в тъмнорозово, с балдахинено легло и скрин, украсен с розови рози. Освен това имаше две канапета, камина и маса пред нея. Почти живеех вече в подобна къща с Чарлс и нашето бебе, помисли си Трейси.

Тя пристъпи към прозореца и погледна залива, в дъното на който стояха закотвени кораби. Кажи ми, боже, защо реши Лоуис Белами да живее в този разкошен дом, а аз да дойда тук и да крада? Хайде, момиче, каза си тя, престани да философстваш. Това са отминали вече неща. Всичко ще свърши за няколко минути, но не бива да стоиш повече тук и да бездействаш.

Тя се отдръпна от прозореца и отиде до картината, която й бе описал Морган. Лоуис Белами имаше коравосърдечен и арогантен поглед. Изглежда наистина е ужасна жена. Трейси завъртя картината и зад нея се показа малък сейф. Трейси бе запаметила комбинацията. Три завъртания надясно, спиране на числото четиридесет и две. Две завъртания наляво, спиране на десет. Едно завъртане надясно, спиране на тридесет. Ръцете й трепереха толкова силно, че се наложи на два пъти да започва отначало. Нещо щракна. Вратата на сейфа се отвори.

Вътре имаше напълнени с нещо пликове и книжа, но Трейси не им обърна внимание. На дъното, върху малко рафтче, тя зърна велурена торбичка за бижута. Трейси се пресегна и я взе от рафтчето. В същия миг се задейства алармената инсталация. Трейси не бе чувала никога по-силен звук. Той сякаш отекваше от всяко ъгълче на къщата и разнасяше своето предупреждение. Тя спря парализирана от ужас.

Какво се случи? Конрад Морган не знаеше ли за съществуването на предупредителната инсталация вътре в сейфа, която се задействаше при докосване на торбичката с бижута?

Налагаше се незабавно да се измъкне оттук. Тя пъхна велурената торбичка в джоба си и се затича надолу по стълбите. Точно в този момент, сред звъна на алармената инсталация, до ушите й достигна нов звук, виенето на приближаваща сирена. Трейси се спря на върха на стълбите с разтуптяно сърце и пресъхнала уста. Отиде бързо до един от прозорците, повдигна леко завесите и надникна. Пред къщата тъкмо спираше черно-бяла патрулна кола. Докато Трейси гледаше, един униформен полицай изтича към задната врата на къщата, а друг се насочи към предната. Пътят й за бягство беше пресечен. Алармените звънци продължаваха да дрънчат. Внезапно те прозвучаха досущ като ужасните звънци в коридорите на женския затвор на Южна Луизиана.

Не!, мина през ума на Трейси. Няма да се оставя отново да ме изпратят там.

Звънецът на входната врата остро звънна.

Лейтенант Мелвин Дъркин служеше вече десет години в полицията на Сий Клиф. Сий Клиф беше мирно градче и главната грижа на полицията беше да се оправи с проявите на вандализма, кражбата на някоя и друга кола, а от време на време и с по някоя пиянска свада в съботната вечер. Задействането на алармената инсталация представляваше съвсем различна категория нарушение. Това беше такъв вид криминално престъпление, заради което лейтенант Дъркин бе влязъл в полицията. Той познаваше Лоуис Белами и му беше известно, че притежава ценни колекции от картини и бижута. След нейното заминаване той започна да наблюдава къщата, защото сега представляваше съблазнителна цел за крадците. А сега, помисли си лейтенант Дъркин, изглежда, залових един от тях. Той се намираше наблизо, когато му се обади по радиото групата за сигурност. Това ще се отрази добре на служебното ми досие. Дори много добре.

Лейтенант Дъркин натисна отново звънеца на входната врата. Искаше да посочи в доклада си, че е звънял три пъти, преди да предприеме насилствено влизане в сградата. Неговият колега пазеше отзад, така че не съществуваше опасност за бягство на крадеца. Той вероятно възнамеряваше да се скрие в някое от помещенията, но щеше да остане изненадан. Никой не можеше да се скрие от лейтенант Дъркин.

Когато лейтенантът посегна да звънне за трети път, входната врата неочаквано се отвори. Полицаят остана с отворена уста. На входа стоеше жена, облечена в прозрачна нощница, която не оставяше почти нищо за въображението. Лицето на жената беше намазано с нощен крем, а косата навита на ролки и завързана с кърпа.

— Какво става тук, за бога? — запита тя.

Лейтенант Дъркин преглътна.

— Аз… но коя сте вие?

— Елън Бранч. Гостенка съм на Лоуис Белами. Тя замина за Европа.

— Известно ми е. — Лейтенант Дъркин явно се обърка. — Но тя не ни е казвала, че ще има гостенка.

Жената на прага кимна с разбиране.

— В противен случай нямаше да е Лоуис, нали? Извинете, но не издържам повече на този шум.

Докато лейтенант Дъркин стоеше, гостенката на Лоуис Белами протегна ръка към бутоните на алармената инсталация, натисна поредицата номера от кода и шумът престана.

— Сега е по-добре — въздъхна тя. — Не мога да ви кажа колко съм доволна, че ви виждам тук. — Тя се засмя малко възбудено. — Тъкмо си лягах, когато алармената инсталация се задейства. Сигурна бях, че в къщата има крадци, а аз съм сама. Прислугата си отиде по обяд.

— Имате ли нещо против да огледам вътре?

— Моля ви, дори настоявам.

На лейтенанта и на неговия помощник бяха необходими само няколко минути, за да се убедят, че в къщата няма никой.

— Всичко е спокойно — каза лейтенант Дъркин. — Тревогата е била фалшива. Сигурно нещо е задействало алармената инсталация. Човек невинаги може да разчита на тези електронни съоръжения. Ще повикам отделението по сигурността да провери инсталациите.

— И на мен много ми се иска същото.

— Е, трябва да вървим — каза лейтенантът.

— Благодаря ви много, че дойдохте. Сега се чувствам много по-сигурна.

Наистина има прекрасно тяло, помисли си Дъркин. Запита се как ли изглежда без тази маска от крем и без забрадката върху ролките за къдрене.

— Дълго ли ще останете тук, госпожице Бранч?

— Още една-две седмици, до завръщането на Лоуис.

— Обадете ми се, ако имате нужда от нещо.

— Благодаря ви, с удоволствие.

Трейси видя как полицейската кола тръгна в нощта. Тя въздъхна дълбоко с облекчение. Когато колата се изгуби от погледа й, тя изтича бързо на горния етаж, свали крема от лицето си, който бе намерила в банята, свали забрадката и нощницата на Лоуис Белами, облече своя черен работен комбинезон и излезе през входната врата, като зареди отново алармената инсталация.

Едва когато преполови пътя до Манхатън, тя осъзна дързостта на постъпката си. Засмя се, а усмивката се превърна в буен и невъздържан смях, затова се принуди да отбие колата от пътя и да спре. Смя се така, че от очите й рукнаха сълзи. Смееше се за първи път от година време. Чувстваше се великолепно.