Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (32)

Тридесет и втора глава

Живописното селце Алкмаар, разположено на северозападния бряг на Холандия и обърнато с лице към Северно море, представлява известна туристическа атракция, но туристите рядко посещават една покрайнина в източната му част. Джеф Стивънс бе прекарал на няколко пъти почивките си тук с една стюардеса от КЛМ, от която понаучи малко холандски. Той си спомняше добре мястото. Тук местните жители си гледаха своята собствена работа и не проявяваха прекалено любопитство към външните посетители. Мястото се оказа чудесно и той реши да я скрие там.

Първият подтик на Джеф беше да заведе Трейси в болница, но това криеше твърде големи опасности. За нея беше рисковано да остава и минутка повече в Амстердам. Той я уви в одеяла и я пренесе в колата, където тя остана в безсъзнание по време на целия път до Алкмаар. Пулсът й беше много учестен, а дишането повърхностно.

Джеф нае стая в малък хан в Алкмаар. Ханджията наблюдаваше с любопитство как Джеф пренесе Трейси нагоре по стълбите до тяхната стая.

— Прекарваме медения си месец — обясни Джеф. — Жена ми не се чувства добре. Получи леко смущение в дишането. Има нужда от почивка.

— Желаете ли да повикам лекар?

Джеф не знаеше какво да отговори.

— Ще ви съобщя допълнително — каза му той.

Първото нещо, което трябваше да направи, бе да свали температурата на Трейси. Джеф я положи върху голямото двойно легло в стаята и започна да съблича мокрите й от потта дрехи. Изправи я в седнало положение и свали роклята през главата й. После обувките и чорапогащника. При допир тялото й гореше. Джеф намокри един пешкир със студена вода и внимателно я обърса от глава до пети. Покри я с одеяло, седна до нея и се заслуша в неравномерното й дишане.

Ако до утре сутринта не се почувства по-добре, реши Джеф, ще се наложи да повикам лекар.

На сутринта чаршафите отново бяха мокри от пот. Трейси още не бе дошла в съзнание, но на Джеф се стори, че дишането й малко се е нормализирало. Той се страхуваше да не би камериерката да види Трейси. Това щеше да предизвика задаването на много въпроси. Ето защо той взимаше от домакина чисто бельо и сам го внасяше в стаята. Миеше тялото на Трейси с мокри пешкири, сменяше чаршафите на леглото, както бе видял да ги сменят медицинските сестри, без да създават неприятности на болните, след което отново я завиваше.

Джеф постави на вратата на стаята НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ и отиде да открие най-близката аптека. Купи аспирин, термометър, гъба и спирт за мазане. Когато се върна в стаята, Трейси продължаваше да е в безсъзнание. Джеф й премери температурата. Все още беше висока. После взе гъбата и намаза тялото й със спирта.

Температурата спадна.

Час по-късно температурата й отново се покачи. Налагаше се да извика лекар. Затруднението идваше оттам, че лекарят щеше да поиска да изпрати Трейси в болница. Щяха да задават въпроси. Джеф нямаше представа дали ги търси полицията. Ако това отговаряше на истината, тогава и двамата щяха да бъдат арестувани. Трябваше да предприеме нещо. Той стри четири аспирина, пъхна праха между устните на Трейси и много внимателно наля с лъжичка вода в устата й, докато накрая тя преглътна. Отново изми тялото й. Докато я подсушаваше, му се стори, че кожата й вече не е толкова гореща. Провери отново пулса й. Изглеждаше по-нормален. Джеф постави ухо на гърдите й и се ослуша. Дали имаше хрипове? Трудно му беше да каже. Беше сигурен само в едно и той така го повтаряше, че му стана нещо като молитва: „Ти ще се оправиш!“ Джеф я целуна нежно по челото.

Джеф не беше спал четиридесет и осем часа, чувстваше се изтощен, очите му хлътнаха. Ще поспя по-късно, обеща си той. Сега само ще притворя очи, да се отморят за миг.

Заспа.

 

 

Когато Трейси отвори очи и видя как таванът бавно-бавно се изяснява пред погледа й, тя просто не можеше да си представи къде е попаднала. Мина доста време, преди да разбере, че е в съзнание. Чувстваше тялото си пребито, болеше я навсякъде, сякаш се беше върнала от дълго и изтощително пътуване. Тя се огледа с унесен поглед в непознатата стая и сърцето й изведнъж трепна. Джеф спеше свит на един стол близо до прозореца. Това не беше възможно. Последния път, когато го видя, той взе диамантите и си отиде. Какво правеше тук? Неочаквано почувства някакво премаляване и разбра. Предала му е подменената кутия, кутията с фалшивите диаманти, и Джеф смята, че го е изиграла. Сигурно я е взел от резервната квартира и я е довел на това, бог знае какво, място.

Докато тя се повдигаше от леглото, Джеф се размърда и отвори очи. Когато видя, че тя е вперила поглед в него, върху лицето му бавно се разля щастлива усмивка.

— Добре дошла! — каза той.

В гласа му се чувстваше такова голямо облекчение, че Трейси се смути.

— Съжалявам — каза Трейси. Гласът й прозвуча като хриплив шепот. — Предала съм ти фалшивата кутия.

— Какво?

— Объркала съм кутиите.

Той пристъпи към нея и каза нежно:

— Не, Трейси. Предаде ми истинските диаманти. Те вече пътуват към Гюнтер.

Трейси объркано го погледна.

— Тогава защо… защо си тук?

Той приседна на ръба на леглото.

— Когато ми предаде диамантите, имаше вид на мъртвец. Реших да почакам на аерогарата, за да се убедя, че ще се качиш на самолета. Ти не дойде и аз разбрах, че ти се е случило нещо лошо. Отидох в резервната квартира и те открих. Не можех да те оставя да умреш там — каза най-непринудено той. — Това щеше да е улика за полицията.

Тя го гледаше напълно озадачена.

— Кажи ми истинската причина. Защо се върна при мен?

— Време е да премерим температурата — каза бързо той.

— Не е зле — каза й след малко той. — Малко над нормалната. Ти си чудесен пациент!

— Джеф…

— Вярвай ми — каза той. — Гладна ли си?

Трейси изведнъж изпита вълчи глад.

— Умирам от глад — отвърна тя.

— Добре. Сега ще донеса нещо за ядене.

 

 

Джеф се върна след малко от пазар с голям пакет, пълен с портокалов сок, мляко, пресни плодове и големи холандски broodkjes — кифли, пълни с различни видове сирене, месо и риба.

— Те, изглежда, са холандският вариант на пилешката супа — засмя се той, — но ще свършат работа. А сега се храни бавно.

Той й помогна да се изправи и започна да я храни. Толкова беше внимателен и нежен, че Трейси сериозно си помисли: Пак е наумил нещо!

Докато се хранеха, Джеф й каза:

— Когато излязох навън, се обадих по телефона на Гюнтер. Получил е диамантите. Внесъл е твоята част от парите по банковата ти сметка в Швейцария.

— А защо ти не задържа цялата сума? — изплъзна се от устата на Трейси, без самата тя да го желаеше.

— Защото е крайно време да престанем да си играем един на друг игрички, Трейси. Съгласна ли си? — отвърна Джеф с много сериозен тон.

Това, разбира се, беше негов нов номер, но тя се чувстваше твърде отпаднала и не можеше да се тревожи и за това.

— Съгласна съм.

— Кажи ми размерите си — обърна се Джеф към нея. — Ще изляза да ти купя дрехи. Холандците са либерални хора, но ми се струва, че ако излезеш в този вид, ще ги побъркаш.

Трейси дръпна по-високо завивките към себе си, внезапно осъзнала, че е гола. Тя имаше някакво смътно впечатление, че Джеф я е събличал и къпал. Беше рискувал собствената си сигурност, за да й помогне. И защо? Винаги бе смятала, че го разбира. Всъщност ни най-малко не го разбирам, помисли си Трейси. Ни най-малко.

Трейси заспа.

 

 

Същия следобед Джеф донесе два куфара, пълни с пеньоари и нощници, рокли, бельо, обувки, несесер с грим, гребен, четка, сешоар, четки и паста за зъби. Купи и няколко комплекта бельо за себе си, както и един брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“. На първа страница бе поместена информация за обира на диамантите от самолета. Полицията се досещала как е станало всичко, но според вестника крадците не били оставили никакви следи.

— Вече сме свободни — каза Джеф. — А сега имаме само една-единствена грижа — да се оправиш.

 

 

Даниел Купър предложи да не се съобщава нищо на пресата за шала с инициалите ТУ. „Знаем, беше казал той на инспектор Тринян, чий е този шал, но това доказателство не е достатъчно за обвинителния акт. Нейните адвокати ще докажат, че повечето жени в Европа имат същите инициали, и ще ви направят за смях.“

Според Купър полицията вече бе станала за смях. Господ ще я даде на мен.

Даниел Купър седеше на коравата дървена пейка сред мрака на малката църква и се молеше: О, боже, нека бъде моя! Дай ми я да я накажа, за да изкупя по този начин греховете си. Злото ще бъде прогонено от нейния дух, а голата й плът ще бъде бичувана… Той си представяше как голото тяло на Трейси ще бъде предадено в негова власт и почувства ерекция. Излезе бързо от църквата ужасен, че господ му готви ново наказание.

 

 

Когато Трейси се събуди, около нея всичко тънеше в мрак. Тя се изправи в леглото и запали лампата върху нощната масичка. Беше останала сама. Джеф си беше отишъл. Обзе я тревога. Беше позволила да е зависима от Джеф и това се оказа глупава грешка. Така ми се пада, помисли си Трейси с горчивина. Вярвай ми, й беше казал Джеф и тя го бе послушала. Той бе положил грижи за нея само и само да предпази себе си, а не поради друга причина. Беше започнала да си мисли, че той изпитва някакви чувства към нея. Искаше й се да му вярва, искаше й се да вярва, че означава нещо за него. Легна отново върху възглавницата, затвори очи и се замисли. Ще ми липсва. О, боже, помогни ми. Наистина ще ми липсва.

Господ й изигра огромна шега. Защо трябваше да бъде той, чудеше се Трейси, но причината нямаше никакво значение. Налагаше се да изработи план за незабавното напускане на това място, да намери друго, където да се оправи напълно и да се чувства сигурна. О, проклета глупачко, мислеше си тя. Ти…

Чу се шум от отваряне на врата. Гласът на Джеф извика:

— Трейси, будна ли си? Донесох ти книги и списания. Мислех, че може… — той млъкна, като видя изражението върху лицето й. — Хей! Случило ли се е нещо?

— Не сега — прошепна Трейси. — Не сега.

На следващата сутрин температурата на Трейси спадна.

— Искам да поизляза — каза тя. — Мислиш ли, че можем да се поразходим, Джеф?

Във фоайето ги изгледаха с любопитство. Съпрузите, собственици на хотела, бяха много доволни от възстановяването на Трейси.

— Имате прекрасен съпруг. Настояваше да прави всичко сам за вас. Толкова се безпокоеше. Щастлива е онази жена, чийто съпруг я обича толкова много.

Трейси погледна Джеф и можеше да се закълне, че той се изчерви.

— Толкова са мили — каза му Трейси, когато излязоха навън.

— Сантиментални хора — отвърна малко язвително той.

 

 

Джеф беше помолил да му дадат за спане походно легло, което поставиха до това на Трейси. Докато лежеше тази вечер, Трейси отново си спомни как Джеф се грижеше за нея, обслужваше я, къпеше голото й тяло. Тя чувстваше с пълни сили неговото присъствие. То я караше да се чувства защитена.

И това я ядоса още повече.

 

 

Лека-полека, с укрепването на Трейси, двамата с Джеф започнаха да прекарват все повече и повече време в разглеждане на малкото старинно селце. Отидоха до Алкмаар дер Меер по криволичещи и покрити с калдъръм улички, останали още от средните векове, стояха с часове извън селцето, сред полята с лалета. Посетиха пазара за сирена и старата сграда с кантара, където са претегляли стоките, посетиха и местния музей. За изненада на Трейси Джеф разговаряше с хората на холандски.

— Кога си научил този език? — запита Трейси.

— Познавах една холандка.

Трейси веднага съжали, че го запита.

С всеки изминал ден младото и силно тяло на Трейси постепенно се възстановяваше. Когато Джеф се убеди, че Трейси е вече достатъчно здрава, той взе под наем велосипеди и двамата отидоха до вятърните мелници, с които бе осеяна околността. Прекрасни дни, Трейси искаше никога да не свършват.

Джеф продължаваше да я удивлява. Той се отнасяше така грижливо и нежно към нея, че защитата й против него постепенно се топеше. Въпреки всичко той не проявяваше никакви плътски претенции към нея. Оставаше си същинска загадка за Трейси. Тя мислеше за всички онези красиви жени, с които го бе виждала, и знаеше, че може да притежава всяка една от тях. Защо стоеше до нея в това малко и захвърлено на края на света място?

Трейси установи, че разговаря за неща, които си мислеше, че никога и с никого няма да обсъжда. Разказа на Джеф за Джо Романо и Тони Орсати, за Ърнестин Литълчеп, за Голямата Берта и за малката Ейми Браниган. Джеф ту изпадаше в ярост, ту в съжаление, ту изразяваше съчувствието си.

Джеф от своя страна, й разказа за своята втора майка и за чичо си Уили, за прекараните от него дни в цирка и за женитбата си с Луиз.

Трейси за първи път изпитваше такава близост към някого.

Неочаквано настъпи време за тръгване. Една сутрин Джеф й каза:

— Полицията не ни търси, Трейси. Мисля, че е време за тръгване.

Трейси изпита силно разочарование.

— Добре. Кога?

— Утре.

— Сутринта ще опаковам багажа — кимна тя.

 

 

Тази нощ Трейси лежеше будна и не можеше да заспи. Присъствието на Джеф сякаш изпълваше като никога досега цялата стая. Преживяното щеше да остане като незабравим период от нейния живот, а всичко вече свършваше. Тя погледна към походното легло, на което спеше Джеф.

— Спиш ли? — прошепна Трейси.

— Не…

— За какво мислиш?

— За утре. Как ще напуснем това място. Всичко това ще ми липсва.

— А на мен ще ми липсваш ти, Джеф. — Думите се отрониха от устата й, преди да успее да ги спре.

Джеф се изправи бавно и я погледна.

— Колко ще ти липсвам? — запита той.

— Ужасно много.

В следващия миг той се премести при нея.

— Трейси…

— Шшт. Замълчи. Само ме прегърни. Здраво ме прегърни.

Започна бавно, с нежни докосвания и ласки, с милвания и деликатно разкриване на чувствата. После всичко започна да набъбва, да набира безумна и неистова скорост, докато не се превърна във вакханалия, в оргия на удоволствие, диво и яростно. Коравият му орган я удряше, блъскаше, изпълваше я цялата и тя изпита желание да закрещи от непоносимото удоволствие. Трейси се намираше на върха на блаженството. Почувства как я понася огромна вълна и я издига все по-високо и по-високо, изведнъж в нея избухна експлозия от разтопен метал и цялото й тяло потръпна. Постепенно бурята утихна. Тя затвори очи. Почувства как устните на Джеф я целуват бавно надолу по тялото, надолу и все по-надолу до центъра на нейното същество. Отново бе овладяна от поредна вълна на блажено усещане.

Тя притегли Джеф към себе си и усети как сърцето му бие срещу нейното. Притисна се още по-силно, но въпреки това не постигаше желаната близост. Тя изпълзя към края на леглото и докосна с устни тялото му. Започна да го целува с меки и нежни целувки, да се придвижва, докато не усети в ръката си неговата твърда мъжка сила. Погали го нежно и чу как Джеф стене от удоволствие. След това Джеф се търкулна отгоре й, влезе в нея и всичко започна отново, много по-възбуждащо отпреди, сякаш я обливаше фонтан от необуздано удоволствие. Трейси си помисли: Сега вече узнах всичко. За първи път го узнах. Но не бива да забравям, че това е само за тази нощ, че представлява чудесен подарък за раздяла.

Цялата нощ се любиха и разговаряха за всичко и за нищо, пред двама им сякаш се разтвориха някакви отдавна заключени шлюзове. При изгрев, когато водите в каналите заблестяха с настъпващия ден, Джеф каза:

— Омъжи се за мен, Трейси.

Беше сигурна, че не го е разбрала, но думите се повториха. Трейси схващаше, че това е безумие, че е невъзможно, че няма нищо да излезе, но същевременно беше влудяващо прекрасно, разбираше, че все пак можеше да излезе нещо, и тя прошепна:

— Да. О, да!

Трейси се разплака и се сгуши в сигурността на неговата прегръдка. Никога вече няма да съм сама, мислеше си Трейси. Ние двамата си принадлежим един на друг. Джеф е част от целия ми бъдещ живот.

Утрото настъпи.

 

 

Доста време след това Трейси запита:

— Кога разбра, Джеф?

— Когато те видях в онази къща и помислих, че умираш. Едва не полудях.

— А аз помислих, че си избягал с диамантите — призна си Трейси.

Той отново я прегърна.

— Трейси, онова, което направих в Мадрид, не беше заради парите, а заради самата игра — заради предизвикателството. Ето защо и двамата сме в този бизнес, не е ли така? Задава ти се заплетен въпрос, видимо неразрешим, след което ти започваш да си блъскаш главата дали все пак не съществува някакво решение.

Трейси кимна.

— Разбирам. В началото се заех с това, понеже имах нужда от пари. После то се превърна в нещо съвсем различно; раздала съм много пари. Обичам да меря сили с умни, преуспяващи и безскрупулни хора. Харесва ми да живея върху острието на опасността.

След дълго мълчание Джеф каза:

— Трейси… мислила ли си някога да се откажеш от всичко това?

Тя озадачено го погледна.

— Да се откажа ли? Защо?

— По-рано двамата работехме поотделно. Сега всичко се променя. Не бих го преживял, ако нещо се случи. Защо да поемаме нови рискове? Имаме повече пари, отколкото са ни необходими. Защо да не сметнем, че вече сме се пенсионирали?

— И какво ще правим, Джеф?

— Ще измислим нещо — засмя се той.

— Сериозно, мили, как ще прекараме живота си?

— Като вършим всичко онова, което ни харесва, любов моя. Ще пътуваме, ще се отдаваме на любимите си занимания. Аз винаги дълбоко съм се увличал по археологията. Имам желание да организирам разкопки в Тунис. Веднъж дадох обещание на един приятел. Можем да финансираме собствени разкопки. Ще пътуваме из целия свят.

— Звучи прекрасно!

— Тогава, какво ще кажеш?

Тя дълго време го наблюдава.

— Съгласна съм, след като и ти го желаеш — отвърна тихо.

Той я прегърна и се засмя.

— Дали да не изпратим официално съобщение на полицията?

И Трейси се засмя заедно с него.

 

 

Църквите бяха по-стари от всички други, които беше виждал Купър. Някои датираха от езически времена и понякога той не разбираше дали се моли на дявола, или на Бога. Купър стоеше с наведена глава в древната Църква на монахините, в Сент Бавокерк, Питерскерк и Нувекерк в Делфт и всеки път се молеше за едно и също: Нека я накарам да страда така, както страдам и аз.

 

 

На следващия ден Гюнтер Хартог се обади по телефона. Джеф беше излязъл.

— Как се чувстваш? — запита Гюнтер.

— Прекрасно — увери го Трейси.

Гюнтер се обаждаше всеки ден, след като научи какво й се бе случило. Трейси реши да не му съобщава новината за Джеф и за нея, поне засега. Искаше да я запази известно време единствено за себе си, да я обмисля и да й се радва.

— Разбирате ли се с Джеф?

— Чудесно — усмихна се тя.

— Смятате ли и занапред да работите заедно?

Сега се налагаше да му каже.

— Гюнтер… ние… ние вече се отказахме.

За миг настъпи тишина.

— Не разбирам.

— Двамата с Джеф поемаме по правия път, както са се изразявали в добрите стари времена.

— Какво? Но… защо?

— Идеята е на Джеф и аз се съгласих с него. Стига вече опасности.

— А ако предположим, че работата, която имам предвид, ще ви донесе два милиона долара и че не съществува никаква опасност?

— Бих се смяла много, Гюнтер.

— Говоря сериозно, мила. Ще отидете до Амстердам, който се намира само на час път от мястото, където сте, и…

— Ще се наложи да намериш някой друг.

— Страхувам се, че никой друг не би могъл да се заеме с това — въздъхна той. — Бихте ли поне обсъдили този въпрос с Джеф?

— Добре, но от това няма да излезе нищо.

— Довечера ще се обадя отново.

Когато Джеф се върна, Трейси го осведоми за разговора.

— Не му ли каза, че вече сме станали примерни граждани?

— Разбира се, че му казах, скъпи. Посъветвах го дори да намери други хора.

— Но той не се съгласи — досети се Джеф.

— Настоява за нас двамата. Каза, че не съществувал никакъв риск и че сме можели да получим два милиона долара за положеното от нас незначително усилие.

— Което означава, че онова, което е намислил, се охранява така, както форт „Нокс“.

— Или „Прадо“ — добави закачливо Трейси.

Джеф се усмихна.

— Това беше наистина чиста работа, скъпа. Знаеш ли, струва ми се, че точно тогава започнах да се влюбвам в теб.

— А аз мислех, че точно когато открадна моята картина от Гоя, те намразих.

— Бъди искрена — смъмри я той. — Започна да ме мразиш много преди това.

— Прав си. Какво ще отговорим на Гюнтер?

— Вече си му отговорила. Повече няма да се занимаваме с подобни работи.

— Няма ли поне да узнаем какво е намислил?

— Трейси, уговорихме се, че…

— Нали все пак отиваме в Амстердам?

— Да, но…

— Е, добре, докато сме там, мили, защо поне да не чуем какво има да ни каже?

Джеф подозрително я изгледа.

— Ти искаш да го направиш, нали?

— Разбира се, че не искам! Но няма да ни навреди да чуем какво има да ни каже…

 

 

На следващия ден те заминаха за Амстердам и отседнаха в хотел „Амстел“. Гюнтер Хартог прелетя от Лондон, за да се срещне с тях.

Те успяха да седнат заедно като случайни туристи в едно моторно корабче, пътуващо по река Амстел.

— Възхитен съм, че ще се ожените — каза Гюнтер. — Приемете най-сърдечните ми поздравления.

— Благодаря, Гюнтер. — Трейси знаеше, че Гюнтер е искрен.

— Уважавам желанието ви да се оттеглите, но се натъкнах на такова уникално положение, че реших да обърна и вашето внимание върху него. То може да се превърне в много изгодна ваша лебедова песен.

— Слушаме те — каза Трейси.

Гюнтер се приведе напред и започна да разказва с тих глас. Когато свърши, той каза:

— Два милиона долара, ако успеете да го вземете.

— Това е невъзможно — отсече решително Джеф. — Трейси…

Трейси обаче не слушаше. Тя обмисляше задълбочено как би могла да го направи.

 

 

Главното управление на амстердамската полиция, намиращо се на ъгъла на Марникс страат и Еландсграхт, представлява приятна стара пететажна сграда, построена от кафяви тухли, с дълъг коридор с бяла гипсова мазилка на приземния етаж и мраморно стълбище, водещо нагоре. В една от разположените горе стаи имаше съвещание на Gemeentepolite. Присъстваха петима холандски детективи. Единственият чужденец беше Даниел Купър.

Инспектор Юп ван Дурен беше същински гигант, по-едър от мечка, с месесто лице, украсено с дълги мустаци, и с гърмящ басов глас. Той тъкмо докладваше на Тун Вилямс, спретнат, решителен и способен главен комисар, шеф на градските полицейски сили.

— Трейси Уитни е пристигнала тази сутрин в Амстердам, господин главен комисар. Интерпол е убеден, че тя е извършила самолетната кражба и е отвлякла диамантите на Де Биърс. Присъстващият тук господин Купър смята, че тя е пристигнала в Холандия, за да извърши ново углавно престъпление.

Главният комисар се обърна към Купър.

— Разполагате ли с някакви доказателства за това, господин Купър?

Даниел Купър не се нуждаеше от доказателства. Той познаваше Трейси Уитни, познаваше тялото и душата й. Разбира се, че е пристигнала тук, за да извърши престъпление, нещо, което не можеше да влезе в ограничените им умове. Той се принуди да запази спокойствие.

— Никакви доказателства. Ето защо тя трябва да бъде заловена с окървавени ръце.

— И как точно предлагате да извършим това?

— Като не изпускаме жената от нашите погледи.

Използваното от Купър местоимение „нашите“ обезпокои главния комисар. Той бе разговарял с инспектор Тринян от Париж за Купър. Неприятен е, но си разбира от работата. Ако се бяхме вслушали в думите му, щяхме да заловим тази Уитни с окървавени ръце. И Купър си беше послужил със същия израз.

Тун Вилямс взе решение и то се основаваше отчасти на широко оповестения провал в залавянето на крадците на диамантите на Де Биърс. Там, където се бе провалила френската полиция, холандската щеше да постигне успех.

— Много добре — заключи главният комисар. — Ако дамата е пристигнала в Холандия, за да изпробва ефикасността на нашите полицейски сили, тогава ще й окажем нашите услуги. — Той се обърна към инспектор Ван Дурен. — Вземете всички мерки, които смятате за необходими!

 

 

Град Амстердам е разделен на шест полицейски района, като всеки един отговаря само за своята територия. По заповед на Юп ван Дурен границите между тях отпаднаха и детективите от различните райони бяха разделени на групи за наблюдение. „Искам да я наблюдавате двадесет и четири часа в денонощието. Не я изпускайте нито за миг от очите си.“

Инспектор Ван Дурен се обърна към Даниел Купър:

— Е, господин Купър, доволен ли сте?

— Ще бъда доволен, когато я заловим.

— Непременно ще я заловим — увери го инспекторът. — Виждате ли, господин Купър, ние наистина се гордеем, че сме най-добрата полиция в света.

 

 

Амстердам е същински рай за туристите, това е град на вятърни мелници, бентове и дълги редици островърхи къщи, подпрени една до друга край мрежа от оградени с дървета канали, пълни с големи лодки за живеене, украсени със саксии с мушкато и цветя и с развяващо се на лекия бриз пране. Холандците се оказаха най-дружелюбните хора, които беше срещала Трейси.

— Всички изглеждат много щастливи — каза Трейси.

— Не забравяй, че това са хората на цветята. На лалетата.

Трейси се засмя и хвана Джеф под ръка. Изпитваше радост, че е с него. Той наистина е чудесен. Джеф на свой ред я гледаше и си мислеше: Аз съм най-щастливият човек на земята.

 

 

Трейси и Джеф посещаваха обичайните места, както правеха и всички останали туристи. Разхождаха се бавно по Алберт Куип страат из открития пазар, ширнал се на огромна площ, пълен със сергии за антични предмети, плодове и зеленчуци, цветя и дрехи, скитаха из площад „Дам“, на който се събираха младежи, за да слушат странстващи певци и оркестри на пънкари. Посетиха Волендам, старото живописно рибарско селище на Зуидер зее, както и Мадуродам, където цяла Холандия е представена чрез миниатюрни модели. На минаване с колата край оживеното летище „Схипол“ Джеф й обясни:

— До неотдавна цялата земя, върху която е построено летището, не е съществувала, защото тук се е намирало Северно море. „Схипол“ на холандски означава „гробище на кораби“.

Трейси се сгуши по-близо до него.

— Много съм впечатлена. Прекрасно е да си влюбена в такъв умен мъж.

— Още нищо не си научила. Двадесет и пет процента от земята на Холандия е извоювана от морето, а цялата страна е разположена шестнадесет фута под морското равнище.

— Страшничко звучи.

— Няма нищо страшно. Напълно сме защитени, поне докато онова момченце държи пръста си в пробитата дига.

Където и да отидеха Трейси и Джеф, те бяха следвани от полицията и всяка вечер Даниел Купър проучваше писмените рапорти, представяни на инспектор Ван Дурен. В тях нямаше нищо необикновено, но подозренията на Купър не отслабваха. Готви нещо, говореше си сам на себе си Купър, нещо голямо. Дали е разбрала, че я следят? А дали знае, че аз съм този, който ще я унищожи?

Доколкото разбираха детективите, Трейси Уитни и Джеф Стивънс бяха най-обикновени туристи. Инспектор Ван Дурен се обърна към Купър.

— А не е ли възможно да се лъжете? Може да са пристигнали в Холандия просто да си прекарат по-добре времето?

— Не — отвърна упорито Купър. — Не се лъжа. Продължавайте да я наблюдавате.

Той изпитваше злокобното предчувствие, че времето тече и че ако Трейси Уитни не предприеме нещо в най-скоро време, полицейското наблюдение отново щеше да бъде прекратено. Това не биваше да се допусне. Той се присъедини към детективите, които следяха Трейси.

 

 

Трейси и Джеф бяха наели два съседни апартамента в хотел „Амстел“.

— Само за приличие — каза Джеф на Трейси, — но аз няма да те пускам далеч от себе си.

— Обещаваш ли?

Джеф отиваше всяка нощ при нея, оставаше до зори и те се любеха до късно. Той беше разнообразен любовник, ту нежен и внимателен, ту див и необуздан.

— Всъщност, за първи път разбирам защо е създадено моето тяло — прошепна Трейси. — Благодаря ти, любов моя.

— Моля. Удоволствието е мое.

— Само наполовина.

Те бродеха из града очевидно без никаква цел. Обядваха в „Екселсиор“ на хотел „Европа“, вечеряха в „Баудъри“, където изядоха всичките двадесет и две блюда, които предлагаше този индонезийски ресторант. Хапнаха erwteusoep, прочутата холандска грахова супа, опитаха hutspot от картофи, моркови и лук, както и boerenkool met worst, приготвен от къдраво зеле и пушена наденица. Разхождаха се по walletjes, района на червените фенери в Амстердам, където дебели и облечени в кимоно проститутки седяха зад специални витрини и предлагаха пищната си стока. Писмените рапорти, предоставяни всяка вечер на инспектор Юп ван Дурен, завършваха с една и съща бележка: Нищо подозрително.

Спокойствие, казваше си Даниел Купър. Само спокойствие.

По настояване на Купър инспектор Ван Дурен отиде при главния комисар Вилямс, за да поиска разрешение за поставяне на електронни подслушвателни устройства в хотелските стаи на двамата заподозрени. Получи се отказ.

— Когато имате по-съществени основания за вашите подозрения — каза главният комисар, — елате отново. Дотогава не мога да ви разреша да подслушвате хора, чиято вина се свежда единствено до това, че са пристигнали като туристи в Холандия.

 

 

Този разговор се състоя в петък. В понеделник сутринта Трейси и Джеф отидоха на Паулус Потер страат в „Костър“, диамантения център на Амстердам, за да разгледат холандския завод за шлифоване на диаманти. Даниел Купър се включи в групата за наблюдение. Заводът беше препълнен от туристи. Говорещ английски екскурзовод ги поведе из завода и започна да им обяснява всички отделни операции от процеса на шлифоване. В края на обиколката той ги въведе в обширна изложбена зала, около стените на която бяха наредени изложбени маси с голямо разнообразие от диаманти за продан. Всъщност това представляваше истинската причина, поради която из завода се развеждаха туристи. В средата на залата имаше стъклен шкаф, ефектно повдигнат върху висок черен пиедестал. Вътре в шкафа се излагаше най-изящният диамант, който Трейси беше виждала някога в живота си.

Екскурзоводът обяви гордо:

— А тук, дами и господа, се намира прочутият диамант „Лукулан“, за който всички вие сте чели. Някога си един актьор го е купил на жена си, известна филмова звезда, и сега диамантът е оценен за десет милиона долара. Този съвършен камък е сред най-красивите диаманти в света.

— Положително представлява примамлива цел за крадците — каза на висок глас Джеф.

Даниел Купър се придвижи напред, за да чува по-добре.

Екскурзоводът се усмихна снизходително:

— Nee, mijnheer. — Той кимна по посока на въоръжения пазач, застанал близо до шкафа. — Този камък се охранява много по-строго и от скъпоценните камъни в лондонския „Тауър“. Няма никаква опасност. Ако някой докосне стъкления шкаф и алармената инсталация се задейства, и вратите и прозорците на тази зала моментално се затварят. Нощем се включват електронни лъчи и ако някой все пак успее да се промъкне в залата, в полицейския участък се получава алармен сигнал.

Джеф погледна Трейси и каза:

— Според мен никой не може да открадне този диамант.

Купър размени поглед с един от детективите. Същия следобед инспектор Ван Дурен получи рапорт за разговора.

 

 

На следващия ден Трейси и Джеф посетиха Риксмузеум. Джеф купи плана на музея и двамата с Трейси преминаха през главния вход в Почетната галерия, изпълнена с произведения на Фра Анджело, Мурильо, Рубенс, Ван Дайк и Тиеполо. Двамата вървяха бавно и се спираха пред всяко платно. После влязоха в зала „Нощна стража“, в която се излагаха най-известните картини на Рембранд. Там се спряха. Привлекателният полицай първи клас Фиен Хоер, който ги преследваше, възкликна: „О, Боже!“

Официалното название на картината е: „Компанията на капитан Франс Банинг Кок и лейтенант Вилям ван Ритенбърк“^[1] и със своята необикновена яснота и композиция изобразява група войници, които се подготвят за поемане на стража под командата на своя капитан, облечен в пъстра униформа. Мястото около картината бе оградено с въжета от кадифе, а наблизо стоеше и пазач.

— Трудно е да се повярва — обърна се Джеф към Трейси, — че Рембранд е бил мъмрен за тази своя картина.

— Защо? Тя е фантастична.

— На неговия покровител, капитана от картината, не му харесало вниманието, отделено от Рембранд на останалите фигури. — Джеф се обърна към пазача: — Надявам се, че картината се охранява добре.

— Ja mijnheer. Всеки, който се опита да открадне нещо от този музей, трябва да преодолява електронни лъчи и скрити камери, а нощно време и двамата пазачи с патрулни кучета.

Джеф най-естествено се засмя.

— Мисля, че тази картина ще си стои вечно на мястото — каза той.

Късно следобед размяната на тези думи беше докладвана на Ван Дурен.

— „Нощна стража“! — възкликна той. — Alstublieft, невъзможно!

Даниел Купър само премигваше пред него с обезумелите си късогледи очи.

В Амстердамския конгресен център се провеждаше среща на филателисти и Трейси и Джеф бяха сред първите участници в нея. Залата имаше подсилена охрана, тъй като много от изложените пощенски марки бяха безценни. Купър и един холандски детектив видяха как двамата посетители започнаха да се разхождат пред колекцията от редки марки. Трейси и Джеф се спряха пред марката „Британска Гвиана“, грозна, тъмнопурпурна, шестоъгълна.

— Каква грозна марка — забеляза Трейси.

— Не се чуди, мила. Това е единствената по рода си марка в света.

— И колко струва?

— Един милион долара.

Дежурният служител кимна.

— Съвсем точно казано, сър. Много хора просто нямат представа за всичко това, като разглеждат тази марка. Но аз разбирам, че вие, сър, обичате марките, както ги обичам и аз. Върху тях е изобразена цялата история на света.

Трейси и Джеф приближиха следващия изложбен шкаф и погледнаха една обратно отпечатана марка, изобразяваща самолет, който лети обърнат.

— Ето една интересна марка — каза Трейси.

Охраняващият изложбения шкаф каза:

— И тя струва…

— Седемдесет и пет хиляди долара — изпревари го Джеф.

— Да, господине. Съвсем точно.

После се спряха пред синя хавайска марка от два цента.

— Тази марка струва четвърт милион долара — каза Джеф на Трейси.

Смесен с тълпата, Купър ги следеше сега отблизо. Джеф посочи друга марка.

— Ето още една рядка марка. Мавританска поща от едно пени. Вместо „postpaid“^[2] някой замечтан гравьор е отпечатал „post office“^[3]. Днес марката струва много пари.

— Всички марки изглеждат толкова малки и уязвими — каза Трейси — и на човек му се струва, че може лесно да си излезе оттук с някоя от тях.

— Крадецът не би могъл да отиде много далеч, госпожице — отвърна усмихнат пазачът. — Всички изложбени шкафове са свързани електронно, а освен това въоръжена охрана патрулира денонощно в конгресния център.

— Това е голямо облекчение — каза сериозно Джеф.

— В наше време човек трябва да е внимателен.

Същия следобед Даниел Купър и инспектор Юп ван Дурен отидоха заедно при главния комисар Вилямс Ван Дурен постави рапортите за наблюдение върху бюрото на комисаря и зачака.

— Тук няма нищо определено — каза накрая главният комисар, — но съм съгласен, че вашите заподозрени, изглежда, душат наоколо за нещо много изгодно. Добре, инспекторе. Продължавайте. Имате официално разрешение да поставите подслушвателни устройства в хотелските им стаи.

Даниел Купър изпита въодушевление. Край на тайните на Трейси Уитни. Отсега нататък той ще знае всичко, което тя мисли, говори и върши. Той си представи как Трейси и Джеф са в леглото и си спомни усещането от допира на бельото на Трейси до неговата буза. Толкова меко, толкова благоуханно!

Този следобед той отиде на църква.

 

 

Когато Трейси и Джеф излязоха от хотела, за да отидат на вечеря, група техници от полицията се заеха с работа и поставиха миниатюрни безжични предаватели в апартаментите на Трейси и на Джеф, като ги скриха зад картини, лампи и под нощните масички.

Инспектор Юп ван Дурен взе принудително разположения точно отгоре апартамент, в който един техник монтира радиоприемател с антена, към който включи и магнетофона.

— Магнетофонът сам се задейства при човешки говор — обясни техникът. — Не е необходимо тук да има човек, за да работи с апаратурата. Започне ли някой да говори, магнетофонът започва автоматично да записва.

Даниел Купър обаче искаше да бъде там. Трябваше да бъде там. Такава беше божията воля.