Серия
Трейси Уитни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
If Tomorrow Comes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 175 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)
Допълнителна корекция
Epsilon (2017)

Издание:

ИК „Бард“, 1996

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1996


Тринадесета глава

Андре Джилиан се беше заел в кухнята с приготовлението на spaghetti alla carbonara, голяма италианска салата и торта от круши, когато до ушите му долетя силен и застрашителен пукот, миг след който спокойното бръмчене на климатичната инсталация секна. Андре тропна с крак.

— Merde! Това не бива да става в нощта на играта — промълви той.

Андре се отправи с бързи крачки към електрическото табло и провери един по един бушоните. Нищо.

О, господин Поуп щеше просто да побеснее от яд. Просто да побеснее! Андре знаеше с какво нетърпение очакваше неговият работодател ежемесечните игри на покер. Играта се беше превърнала вече в дългогодишна традиция, в която участваше една и съща група играчи. А сега без климатичната инсталация къщата щеше да е непоносима. Просто непоносима! През септември Ню Орлиънс се превръщаше в място единствено за културните. Човек не можеше дори и след залез-слънце да си поеме дъх от горещината и влагата.

Андре се върна в кухнята и погледна кухненския часовник. Четири часът. Гостите пристигаха в осем. Мина му през ума да телефонира на господин Поуп за случилото се, но после си спомни: адвокатът го беше предупредил, че ще бъде зает през целия ден в съда. Горкият човек беше толкова зает. А и той имаше нужда от почивка. И ето какво се случи.

Андре извади малка черна телефонна книжка от едно кухненско чекмедже, откри някакъв телефонен номер и позвъни.

След три позвънявания металически глас произнесе напевно:

„Вие имате връзка със сервиза за климатични инсталации «Ескимо». Нашите техници са на работа навън. Ако оставите името, телефонния си номер и кратко съчинение, ние ще ви се обадим при първа възможност. Моля, изчакайте сигнала.“

По дяволите! Само в Америка човек е принуден да разговаря с машини.

В ушите на Андре прозвуча остър и неприятен сигнал. Той започна да нарежда в слушалката.

— Тук е домът на мосю Пери Поуп, номер двадесет и втори, Чарлс стрийт. Климатичната ни инсталация престана да работи. Моля, изпратете бързо някой да я поправи. Vite!

Той тръшна слушалката. Разбира се, че няма никой. Климатичните инсталации сякаш бяха изключили в целия този ужасен град. На техниците не им беше възможно да се справят с проклетата горещина и с влагата. Но щеше да е по-добре, ако пристигнат по-бързо. Господин Поуп беше човек с характер. С ужасен характер.

В продължение на трите години, през които Андре Джилиан работеше като готвач при адвоката, той се убеди напълно във влиятелността на своя работодател. Колко удивително! Толкова блясък в един съвсем млад човек. Пери Поуп сякаш се познаваше с всички. Достатъчно беше да щракне с пръсти и хората моментално скачаха на крака.

На Андре Джилиан му се стори, че къщата започна да се затопля. Ca va chier dur. Не се ли предприемеше нещо спешно, щеше да стане нещо лошо.

Андре се върна да нареже на тънко салама и салатата, но все не можеше да се отърси от ужасното си предчувствие, че вечерта е обречена на пълен провал.

Когато половин час по-късно входният звънец звънна, Андре плуваше вече в пот, а кухнята наподобяваше пещ. Джилиан побърза да отвори задната врата.

На прага стояха двама работници в комбинезони и сандъчета с инструменти в ръце. Единият от тях беше висок чернокож. Придружаващият го бял беше с няколко сантиметра по-нисък, с апатичен и отегчен израз на лицето. На задната алея се виждаше служебният им камион.

— Имали сте проблеми с климатичната инсталация? — обърна се към него чернокожият.

Oui! Благодаря на бога, че пристигнахте. Трябва веднага да я пуснете. Скоро започват да пристигат гостите.

Чернокожият пристъпи към фурната, подуши сложената да се пече торта и каза:

— Мирише на нещо много вкусно.

— Моля ви — настоя Джилиан. — Направете нещо.

— Нека първо огледаме помещението с инсталацията — предложи по-ниският. — Къде се намира?

— Елате насам.

Андре ги поведе с бързи крачки.

— Чудесна инсталация — обърна се чернокожият към своя приятел.

— Да, Ал. Вече не произвеждат такива.

— Тогава защо не работи, за бога? — запита Джилиан.

Двамата се обърнаха и го изгледаха.

— Та нали току-що дойдохме — отвърна укорително Ралф. Той коленичи, отвори някаква вратичка в основата на инсталацията, извади фенерче, легна по корем и надникна вътре. След малко се изправи отново на крака. — Повредата не е тук.

— А къде е тогава? — запита Андре.

— Може да е станало късо съединение в някой от изходите и то да е прекъснало цялата система. Колко изхода има климатичната инсталация?

— По един във всяка стая. Чакайте да пресметна. Сигурно са поне десет.

— Положително това е причината. Мрежата се е претоварила. Дай да огледаме останалите помещения.

Тримата се върнаха в хола. На минаване през всекидневната Ал каза:

— Хубавичко местенце си има този господин Поуп!

Всекидневната беше много изискано мебелирана и пълна с интересни антики, струващи цяло състояние. Подовете бяха застлани с персийски килими в убити тонове. Отляво на всекидневната имаше голяма маса за игра на карти, покрита със зелено сукно. В един от ъглите на трапезарията се виждаше кръгла маса, подредена вече за вечеря. Двамата работници влязоха в кабинета и Ал освети с фенерчето разположения високо на стената изход на климатичната инсталация.

— Хм — измърмори той, после вдигна глава към тавана над масата за игра на карти. — Какво има над тази стая?

— Таванско помещение.

— Дай да го огледаме.

Работниците последваха Андре към таванското помещение, което се оказа дълга и тясна стая, потънала в прах и обримчена от паяжини.

Ал приближи електрическото табло, огледа оплетените кабели и възкликна:

— Ха!

— Открихте ли нещо? — запита нетърпеливо Андре. — Повреда в кондензатора. От влагата е. Поне стотина души ни се обадиха през тази седмица по този повод. Станало е късо. Налага се да сменим кондензатора.

— О, божичко! Дълго ли ще трае?

— Не. В колата имаме нов кондензатор.

— Побързайте тогава — помоли ги Андре. — Господин Поуп скоро ще се върне.

— Оставете всичко на нас, приятел — отвърна му Ал.

Когато се върнаха в кухнята, Андре им довери.

— Аз трябва да подготвя салата. Може ли сами да се оправите на тавана?

Ал вдигна ръка.

— Не се безпокой, приятел. Ти си гледай твоята работа, а ние нашата.

— О, благодаря. Благодаря.

Андре видя как двамата отидоха отвън до камиона и как се върнаха с две големи платнени торби.

— Ако имате нужда от нещо — каза им той, — просто ме повикайте.

— Добре, приятел.

Работниците се качиха нагоре по стълбите, а Андре поднови работата си в кухнята.

Когато Ралф и Ал се изкачиха на тавана, те отвориха платнените торби и извадиха от тях малък сгъваем спортен стол, бормашина с видиева бургия, поднос със сандвичи, две метални кутии с бира, бинокъл „Цайс“ за наблюдение на далечни обекти при слабо осветление и два живи хамстера, инжектирани с три четвърти милиграма ацетил промазин.

Двамата се заеха за работа.

— Ърнестин ще се чувства горда с мен — изкиска се Ал, когато започнаха.

 

 

В началото Ал упорито възразяваше на тази идея.

— Изгубила си си ума, бе жено. Нямам намерение да се забърквам с никакъв Пери Поуп. Този тип така ще ми загрее задника, че няма повече да видя бял свят.

— Ти за него не бери грижа. Повече няма да може да тормози хората. Никога.

Двамата се излежаваха голи в апартамента на Ърнестин.

— А ти какво ще изкяриш от тази сделка, мила — запита Ал.

— Поуп е мръсен негодник.

— Хей, скъпа. Светът е пълен с негодници, но не си заслужава човек да си посвещава живота на тяхното преследване и наказание.

— Добре де, правя го заради една приятелка.

— За Трейси ли?

— Да.

Ал харесваше Трейси. В деня, в който я освободиха от затвора, те обядваха с нея.

— Фина жена е — съгласи се Ал, — но защо заради нея да си слагаме главата в торбата.

— Защото не й ли помогнем ние, тя ще се обърне към някой друг, който не може да ти стъпи на малкото пръстче, а ако я заловят, тогава ще й съдерат задника в затвора.

Ал се изправи и изгледа любопитно Ърнестин.

— Значи държиш много на тази работа, скъпа?

Никога нямаше да може да му го обясни така, че да го разбере, но истината беше, че Ърнестин не можеше да се примири с мисълта, че Трейси ще влезе отново в затвора и ще попадне в лапите на Голямата Берта. Ърнестин не се тревожеше единствено за Трейси, но и за себе си. Беше станала защитничка на Трейси и ако Голямата Берта сложеше ръка на нея, това щеше да е голямо поражение за Ърнестин. Затова сега тя отвърна:

— Да. Това означава много за мен, скъпи. Трябва да го извършиш ти.

— Сигурен съм, че не мога да го направя сам — избухна Ал.

Тогава Ърнестин разбра, че е постигнала целта си. Тя започна да целува дългото му стройно тяло. После промълви тихо:

— Не освободиха ли преди няколко дни Ралф от затвора?…

 

 

Стана 6.30, когато двамата мъже влязоха почти мръсни в кухнята на Андре.

— Поправихте ли го? — запита нетърпеливо Андре.

— Ужасна работа — съобщи му Ал. — Разбираш ли, сега имате кондензатор за променлив ток и…

— Това не ме интересува — прекъсна го Андре. — Оправихте ли го?

— Оправихме го. След пет минути ще заработи като ново.

— Formidable! Оставете сметката на кухненската маса и…

Ралф поклати глава.

— Не се безпокой за това. Компанията ще ви изпрати сметката.

— Да ви благослови господ. Au revoir.

Андре видя как двамата излязоха от задната врата, понесли в ръце платнените си торби. Когато се скриха от погледа му, те заобиколиха къщата, влязоха в двора и отвориха шахтата, в която се намираше външният кондензатор на климатичната инсталация. Ралф светна с фенерчето, а Ал свърза отново проводниците, които беше прекъснал два часа преди това. Климатичната инсталация веднага възстанови работата си.

Ал преписа телефонния номер на сервиза от прикачената към кондензатора бележка. Когато малко след това набра номера и чу гласа на автоматичния секретар на компанията „Ескимо“, Ал предаде: „Тук е домът на Пери Поуп, номер двадесет и две на Чарлс стрийт. Сега климатичната ни инсталация работи нормално. Не е необходимо да изпращате работници. Приятен ден.“

 

 

Ежемесечната петъчна игра на покер в къщата на Пери Поуп представляваше очаквано от играчите събитие. В нея винаги участваше една и съща, внимателно подбрана група играчи: Антъни Орсати, Джо Романо, съдията Хенри Лорънс — член на градския съвет, сенатор на щата, както, разбира се, и домакинът. Залаганията бяха високи, храната превъзходна, а компанията жадна за игра.

Пери Поуп се преобличаше в спалнята. Той обу бял копринен панталон и подходяща спортна риза. През цялото време щастливо си тананикаше и си мислеше за предстоящата вечер. Всъщност щастието не ме е напускало през целия живот, помисли си той.

Ако някой се нуждаеше от правна консултация в Ню Орлиънс, Пери Поуп беше винаги насреща. Силата му идваше от неговите връзки с фамилията Орсати. Известен беше с прозвището Организатора и наистина можеше да урежда всичко — от билет за пътуване и процес за наркотици до смъртно наказание. Животът беше благосклонен към него.

Антъни Орсати пристигна с нов гост.

— Джо Романо няма повече да играе с нас — съобщи Орсати. — Всички се познавате с инспектор Нюхауз.

Мъжете си стиснаха ръцете.

— Напитките са върху бюфета, господа — каза Пери Поуп. — Малко по-късно ще вечеряме. Защо да не започнем играта?

Мъжете заеха обичайните си места край масата със зелено сукно. Орсати посочи освободеното от Джо Романо място и се обърна към инспектор Нюхауз:

— Отсега нататък това ще е твоето място, Мел.

Докато един от мъжете разопаковаше ново тесте карти, Поуп започна да раздава чиповете за покер. Той обясни на инспектор Нюхауз:

— Черните чипове са по пет долара, червените по десет, сините са по петдесет долара, а белите по сто. Всеки участник започва играта, като закупува чипове за петстотин долара.

— Звучи добре — отвърна инспекторът.

Антъни Орсати беше в лошо настроение.

— Хайде да започваме.

Гласът му наподобяваше сподавен шепот, а това беше лош признак.

Пери Поуп би дал всичко, само и само да разбере какво се бе случило с Джо Романо, но адвокатът знаеше, че е по-добре да не повдига сам въпроса. Орсати щеше да разисква проблема с него, когато му дойдеше времето.

В главата на Орсати бушуваха черни мисли. За Джо Романо бях като роден баща. Вярвах му, направих го мой заместник. И кучият му син ми заби нож в гърба. Ако тази побъркана французойка не се беше обадила по телефона, той може би щеше да успее да се измъкне. Вече никога нямаше да може да се измъкне. Не и от мястото, където се намираше сега. След като е такъв умник, да се оправя, както знае сега там, на дъното, при рибите.

— Тони, залагаш или не?

Антъни Орсати насочи вниманието си към играта. На тази маса бяха печелени и губени огромни парични суми. Антъни Орсати винаги се разстройваше при загуба. И това нямаше нищо общо с парите. Не понасяше да е на губещата страна в каквото и да е. Той се смяташе за краен победител по рождение. Единствено победителите се издигаха до неговото положение в живота. През последните шест седмици Пери Поуп печелеше по някакъв невероятен начин и тази вечер Антъни Орсати беше решил да пресече това негово щастие.

Тъй като играеха банка, всеки раздаващ картите избираше онази игра, в която се смяташе най-силен. Раздаваха се различни ръце, но която и игра да избереше, Антъни Орсати тази вечер неизбежно губеше. Той започна да залага по-крупни суми, играеше дръзко, правеше всичко възможно да си възстанови загубите. Към полунощ, когато прекъснаха играта, за да опитат приготвената от Андре вечеря, загубите на Орсати възлизаха на шестдесет хиляди долара, а Пери Поуп бе абсолютен победител.

Вечерята се оказа превъзходна. Обикновено Орсати се отдаваше с наслада на това среднощно пиршество, но тази вечер изгаряше от нетърпение да се върне отново на игралната маса.

— Нищо не ядеш, Тони — забеляза Пери Поуп.

— Не съм гладен.

Орсати се пресегна към сребърната кана за кафе, наля си в чашката от китайски порцелан и седна на масата за покер. Той наблюдаваше как останалите се хранеха и му се искаше да побързат. Изгаряше от нетърпение да си възвърне загубеното. Докато разбъркваше кафето си, в чашката падна някаква малка частица. Той я извади погнусен с лъжичка и я разгледа. Приличаше на мазилка. Той вдигна глава към тавана и нещо се поръси върху челото му. В същия миг дочу отгоре някакво трополене.

— Какво, по дяволите, става горе? — запита Антъни Орсати.

Пери Поуп тъкмо разправяше някакъв анекдот на инспектор Нюхауз.

— Извинявай, Тони, не чух какво каза.

Топуркането сега се чуваше много по-ясно. Върху зеленото сукно се посипа мазилка.

— Изглежда, имаш мишки — обади се сенаторът.

— Не и в тази къща — отвърна засегнато Пери Поун.

— Все пак очевидно е, че горе има нещо — изръмжа Орсати.

Върху масата със зелено сукно тупна по-едро парче мазилка.

— Ще възложа на Андре да оправи всичко — каза Поуп. — Ако сме свършили с вечерята, защо да не продължим с играта?

Антъни Орсати заби поглед в малката дупчица на тавана, точно над главата му.

— Почакайте. Хайде всички да проверим какво става горе.

— Но защо, Тони? Андре може…

Орсати беше вече станал от масата и се бе упътил към стълбите. Останалите се спогледаха, а после бързо го последваха.

— На тавана сигурно се е промъкнала катеричка — допусна Пери Поуп. — По това време на годината човек ги среща къде ли не. Вероятно си крият орехчета за зимата. — Той сам се засмя на малката си шега.

Когато стигнаха таванската врата, Орсати я блъсна, отвори я, а Пери Поуп запали осветлението. Всички видяха два бели хамстера, които се щураха неистово из помещението.

— Божичко! — възкликна Пери Поуп. — Завъдили са се плъхове.

Антъни Орсати не го слушаше. Той не сваляше поглед от таванското помещение. В средата му имаше сгъваем летен стол с пакет сандвичи и две отворени метални кутии бира отгоре му. На пода, до стола, се виждаше бинокъл.

Орсати отиде до стола, взе един по един предметите и внимателно ги заразглежда. После коленичи върху мръсния под и премести малкия дървен цилиндър, запушващ отвора, пробит в тавана на стаята отдолу. Орсати долепи око към отвора. Точно под себе си видя ясно игралната маса.

Пери Поуп стоеше като онемял в средата на таванското помещение.

— Кой, по дяволите, е поставил тук тези боклуци. Ще се скарам ужасно на Андре.

Орсати се изправи бавно на крака и изтупа полепналата по панталоните му прах. Пери Поуп също огледа отвора.

— Погледнете! — възкликна той. — Тези животинки са направили ужасна дупка на тавана. Днешните майстори не струват и пукната пара.

Той се наведе, погледна през отвора и внезапно пребледня. После се изправи, огледа се с див поглед и видя, че всички внимателно го наблюдават.

— Хей! — извика Пери Поуп. — Да не смятате, че аз?… Хайде, приятели. Та вие всички ме познавате! Не зная нищо. Не бих могъл да ви мамя по този начин. Господи, та ние сме приятели! — Той вдигна ръка към устата си и започна яростно да гризе кокалчетата си.

Орсати го потупа по рамото.

— Не се безпокой! — гласът му едва се чуваше.

Пери Поуп продължаваше отчаяно да гризе кокалчетата си.