Серия
Трейси Уитни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
If Tomorrow Comes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 175 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)
Допълнителна корекция
Epsilon (2017)

Издание:

ИК „Бард“, 1996

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1996


Двадесет и първа глава

Точно тази, написана на ръка покана, реши по-късно Трейси, промени нейния живот. След като получи от Джеф Стивънс своя дял от парите, Трейси напусна хотел „Савоя“ и се премести на Парк Стрийт 47, в тих и не толкова луксозен хотел, но с просторни, хубави стаи и с прекрасно обслужване.

През втория ден от пребиваването й в Лондон портиерът й донесе поканата в нейния апартамент. Написана бе с чудесен калиграфски почерк: „Общ наш приятел изказа предположението, че нашето познанство може да се окаже полезно и за двама ни. Бихте ли приели да пием заедно чай в «Риц» днес следобед в 4.00 часа. Простете за шаблона, но ще нося на ревера си червен карамфил.“ Носеше подпис „Гюнтер Хартог“.

Трейси чуваше за първи път за този човек. Първото й желание бе да не обръща внимание на поканата, но любопитството й надделя и в 4.15 тя се озова на входа на елегантния ресторант на хотел „Риц“. Веднага го забеляза. Беше около шестдесетгодишен, предположи Трейси, интересен на вид мъж със слабо и интелигентно лице. Имаше гладка и чиста, почти прозрачна кожа. Носеше скъп и явно ушит по поръчка сив костюм с червен карамфил на ревера.

Когато Трейси се упъти към неговата маса, той стана и леко се поклони.

— Благодаря ви, че приехте моята покана.

Той й помогна да седне с някаква старомодна галантност, която се стори приятна на Трейси. Той сякаш принадлежеше към някакъв друг свят. Трейси не можеше да си представи какво, за Бога, искаше той от нея.

— Дойдох, понеже ме обзе любопитство — призна си Трейси, — но сигурен ли сте, че не ме бъркате с някоя друга Трейси Уитни?

Гюнтер Хартог се усмихна.

— От онова, което чух, съществува само една Трейси Уитни.

— И какво по-точно сте чули?

Чаят се състоеше от малки сандвичи с нарязани на ситно яйца, сьомга, кисела краставичка, кресон и пиле. Имаше и топли кифлички с глазиран крем и сладко, пресни пасти и чай „Туинигс“. Докато се хранеха, подеха разговор.

— Във вашата покана споменавате за общ приятел — започна Трейси.

— Конрад Морган. От време на време имам работа с него.

И аз имах веднъж работа с него, помисли си мрачно Трейси. А той се опита да ме измами.

— Той е голям ваш почитател — каза Гюнтер Хартог.

Трейси огледа по-внимателно своя домакин. Имаше аристократичен вид и изглеждаше заможен. Какво ли иска от мен?, запита се отново Трейси. Реши да го остави да продължи мисълта си, но името на Конрад Морган повече не се спомена, както и възможната взаимна връзка между Гюнтер Хартог и Трейси Уитни.

Срещата се стори на Трейси приятна и заинтригуваща. Гюнтер Хартог й разказа за своя произход.

— Роден съм в Мюнхен. Баща ми беше банкер. Заможен човек. Страхувам се, че растях доста разглезен, заобиколен от красиви картини и старинни предмети. Майка ми беше еврейка и когато на власт дойде Хитлер, баща ми отказа да напусне майка ми, затова му взеха всичко. И двамата загинаха при бомбардировките. Приятели успяха да ме измъкнат от Германия и да ме заведат тайно в Швейцария. След завършване на войната реших да не се завръщам в Германия. Заминах за Лондон и отворих малък антикварен магазин на Маунт Стрийт. Надявам се някой ден да ме посетите там.

Ето каква била работата, помисли си удивена Трейси. Смята нещо да ми продаде.

Оказа се, че се е лъгала.

Докато Гюнтер Хартог плащаше сметката, той подхвърли съвсем случайно:

— В Хемпшър имам малка селска къща. За уикенда съм поканил няколко приятели. Ще ми бъде приятно, ако дойдете и вие.

Трейси се подвоуми. Този човек й бе напълно непознат и тя все още нямаше пълна представа какво иска от нея. Реши, че в края на краищата няма какво да губи.

 

 

Уикендът се оказа прекрасен. „Малката селска къща“ на Гюнтер Хартог се оказа красиво имение от седемнадесети век с тридесет акра земя. Гюнтер беше вдовец и живееше сам, ако се изключеше прислугата. Той разведе Трейси из имението си. Имаше конюшня с половин дузина коне и стопански двор, в който отглеждаше пилета и прасета.

— Няма опасност да умрем от глад — каза важно той. — А сега нека ви покажа моето истинско хоби.

Той заведе Трейси в гълъбарник, пълен с гълъби.

— Това са пощенски гълъби — гласът на Гюнтер преливаше от гордост. — Погледнете тези малки красавци. Виждате ли онзи там, тъмносивия гълъб? Това е Марго. — Той хвана птицата в ръка и я вдигна. — Знаеш ли, че си страхотно момиче! Бие се с останалите, но е най-умната. — Той приглади нежно перцата на малката главица и постави внимателно птицата на земята.

Птиците имаха ефектна окраска. Богата цветна гама преливаше в синьо-черно, сиво-синьо с ивици и сребристо.

— Но бели нямате — забеляза Трейси.

— Пощенските гълъби никога не са бели — обясни Гюнтер, — защото белите пера лесно се набиват в очи, а пощенските гълъби летят със средна скорост от четиридесет мили в час.

Трейси видя как Гюнтер храни гълъбите със специална храна, съдържаща витамини.

— Този вид гълъби е удивителен — обясни Гюнтер. — Знаете ли, че те са в състояние да открият своя дом на разстояние повече от петстотин мили?

— Това е удивително!

И гостите бяха удивителни. Имаше един министър с жена си, един граф, един генерал с приятелката си, както и махаранито[1] на Морви — много привлекателна и приятелски настроена млада жена. „Моля ви, наричайте ме Ви Джи“, каза тя без почти никакъв акцент в гласа си. Носеше тъмночервено сари със златисти нишки и най-прекрасните бижута, каквито Трейси бе виждала някога в живота си.

— Повечето от бижутата си държа в специално хранилище — обясни Ви Джи. — В наши дни се появиха много крадци.

В неделя следобед, малко преди Трейси да се завърне в Лондон, Гюнтер я покани в кабинета си. Седнаха да пият чай. Докато Трейси наливаше чая в тънкостенни чаши, тя му каза:

— Не зная защо ме покани тук, Гюнтер, но независимо от причината прекарах чудесно.

— Приятно ми е да чуя това, Трейси — след кратко мълчание той продължи. — Непрестанно те наблюдавам.

— Така ли!

— Имаш ли някакви планове за бъдещето?

Тя се подвоуми.

— Не. Още не съм решила какво ще правя.

— Струва ми се, че можем да работим успешно заедно.

— Имаш предвид в твоя антикварен магазин?

Той се засмя.

— О, не, скъпа. Жалко би било да се пропилее така твоят талант. Знаеш ли, известно ми е твоето приключение с Конрад Морган. Справила си се блестящо.

— Гюнтер… всичко това за мен сега е минало.

— А какво е твоето бъдеще? Ти каза, че нямаш никакви планове. Длъжна си да мислиш за своето бъдеще. Колкото и пари да имаш, един ден те положително ще се стопят. Предлагам ти сътрудничество. Аз се движа из много богати и международни кръгове. Посещавам благотворителни балове, ловни срещи, увеселения на яхти. Осведомен съм за пристигането и заминаването на богаташите.

— Не разбирам какво общо има всичко това с мен…

— Мога да те въведа в този златен кръг. И наистина го смятам за златен, Трейси. Мога да ти доставям информация за баснословни бижута и картини и как да ги взимаш по най-безопасния начин. После мога да ги продавам. Така ще уравновесяваш сметките на богаташите с останалите хора. Ще делим всичко по равно. Какво ще кажеш?

— Ще кажа не.

Той внимателно я огледа.

— Разбирам. Нали ще ми се обадиш, ако промениш решението си?

— Няма да го променя, Гюнтер.

Късно следобед Трейси се върна в Лондон.

 

 

Трейси вече обожаваше Лондон. Обядваше в „Ла гаврош“ при Бил Бентли и в „Куан дьо фо“, посещаваше след театър „Дроунс“, за да вкуси истински американски хамбургер и люти чушлета. Посещаваше Националния театър и Кралската опера, присъстваше на търгове, организирани от „Кристи“ и „Сотби“. Пазаруваше в Харъдс, Фортнъм и Мейсън, ровеше се с удоволствие сред книгите в Хатгърд, Файлс и В. Х. Смит. Нае кола с шофьор и прекара незабравим уикенд в хотел „Чютън Глен“ в Хемпшър, точно до Ню Форест, където условията бяха прекрасни, а обслужването безупречно.

Но всичко това струва пари. Колкото и пари да имаш, един ден те положително ще се стопят. Гюнтер беше прав. Парите й нямаше да траят вечно и Трейси разбра, че е длъжна да помисли за бъдещето си.

Отново получаваше покани за прекарване на почивните дни в имението на Гюнтер. Всяко посещение й доставяше голямо удоволствие и тя се връщаше възхитена от компанията на Гюнтер.

Една неделна вечер някакъв член на парламента се обърна към Трейси по време на вечерята и я запита:

— Никога не съм срещал истинска тексаска, госпожице Уитни. Как изглеждат тези хора?

Трейси започна да имитира по дяволит начин новозабогатяла тексаска вдовица и накара цялата компания да се залива от смях.

По-късно, когато Трейси и Гюнтер останаха насаме, той я запита:

— Искаш ли да спечелиш едно малко състояние с тази твоя имитация?

— Не съм актриса, Гюнтер.

— Подценяваш се. В Лондон съществува бижутерийна фирма, която се нарича „Паркър и Паркър“. За тях е истинско удоволствие, както казвате вие, американците, да оскубват своите клиенти. Ти ми подсказа една идея как да ги накараме да платят за тази своя непочтеност.

Той сподели с Трейси идеята си.

— Не — отвърна Трейси.

 

 

Но колкото повече си мислеше за нея, толкова повече нарастваше интересът й. Спомни си вълнението, което изпита, когато надхитри полицията в Лонг Айлънд, за Борис Мелников и Петър Негулеску, за Джеф Стивънс. Това бяха неописуеми трепети. Независимо от всичко сега това представляваше само част от нейното минало.

— Не, Гюнтер — каза отново тя.

Но този път сигурността в гласа й не прозвуча така твърдо.

 

 

В Лондон беше необикновено горещо за октомври както англичаните, така и туристите се възползваха от яркото слънце. Обедното движение беше много натоварено и с много задръствания по площад Трафалгър, по Черинг Крос и площад Пикадили. Бял даймлер сви от улица Оксфорд по Ню бонд и продължи пътя си сред останалите превозни средства, после премина край Ролан Картиер, Гайгерс и Кралската шотландска банка. Малко след нея колата спря пред бижутериен магазин. На дискретно закачена лъскава табелка отстрани на вратата беше написано: „ПАРКЪР И ПАРКЪР“. От лимузината слезе униформен шофьор и се втурна да отвори задната врата. От нея изскочи млада русокоса жена с чудесна прическа и прекалено силен грим, с плътно прилепнала към тялото плетена италианска рокля и самурено палто, напълно неподходящо за времето.

— Къде е дюкянчето, малкия? — обърна се тя към шофьора с подчертан стържещ тексаски акцент.

Шофьорът посочи входа.

— Оттам, госпожо.

— О кей, сладък. Стой наблизо. Това няма да ми отнеме много време.

— Ще се наложи да обикалям квартала, госпожо. Паркирането пред магазина е забранено.

Тя го потупа по рамото и каза:

— Прави каквото намериш за добре, приятелче.

Приятелче! Шофьорът се навъси. Това беше наказанието му, че се съгласи да кара вземани под наем коли. Ненавиждаше американците, особено тексасците. Това не бяха хора, а диваци, но диваци с пари. Щеше да се учуди, ако научеше, че неговата клиентка не е пребродила вече целия свят.

Трейси се огледа във витрината, пооправи фризурата си, усмихна се широко и тръгна с важна походка към вратата, която униформен служител моментално отвори.

— Добър ден, госпожо.

— Добър ден, приятелче. В това дюкянче продавате ли нещо друго освен дрънкулки? — тя се изкиска на собствената си шега.

Портиерът пребледня. Трейси прекрачи прага на магазина, а след нея се понесоха благоуханията на скъп парфюм.

Продавачът Артър Чилтън, облечен в редингот, пристъпи към нея.

— Ще мога ли да ви услужа, госпожо?

— Може би да, а може и не. Старият Пи Джи ми каза да си купя някакъв малък подарък за рождения ден, затова съм тук. Какво имате?

— Госпожата интересува ли се от нещо по-специално?

— Хей, приятел, та вие, англичаните, сте били много чевръсти търговци! — Тя се засмя дрезгаво и го потупа по рамото. Той запази с усилие присъствие на духа. — Може нещо със смарагди. Старият Пи Джи обича да ми купува смарагди.

— Ако приближите насам, моля…

Чилтън я заведе до стъклен шкаф, в който имаше изложени няколко подноса със смарагди.

Изрусената американка им хвърли презрителен поглед.

— Това са бебетата. Къде са майките и бащите им?

Чилтън сковано отвърна:

— Цената им се движи до тридесет хиляди долара.

— По дяволите, та аз давам по толкова само като бакшиш на моята фризьорка — изкиска се жената. — Старият Пи Джи ще се обиди, ако се върна у дома с някое от тези дребни камъчета.

Чилтън си представи стария Пи Джи. Дебел, шкембелия, шумен и противен като тази жена. Подхождат си един на друг. Защо парите винаги отиват при онези, които не ги заслужават?, запита се той.

— За каква цена желае да направи покупка госпожата?

— Защо да не започнем с около стотина каймета?

Той я погледна напълно объркан.

— Стотина каймета ли?

— По дяволите, мислех, че говорите на чист английски език. Сто бона. Сто хиляди.

Той преглътна.

— О, в такъв случай може би ще се наложи да говорите с нашия изпълнителен директор.

Грегъри Халстън, изпълнителният директор, държеше лично да се занимава с едрите продажби и след като служителите на „Паркър и Паркър“ не получаваха комисиони, това нямаше никакво значение за тях. Чилтън с удоволствие щеше да предостави тази противна клиентка на Халстън. Чилтън натисна един бутон под щанда и миг след това от някаква задна врата се показа енергично блед и източен мъж. Той хвърли поглед на скандално облечената русокоса дама и отправи гореща молба към всевишния да не дойде някой от постоянните му клиенти, докато не си тръгне тази жена.

Чилтън се обърна към него.

— Господин Халстън, това е госпожа… ъ…? — Той се обърна към жената.

— Бенеке, мили. Мери Лу Бенеке. Съпругата на стария Пи Джи Бенеке. Обзалагам се, че всички сте чували за Пи Джи Бенеке.

— Разбира се.

Грегъри Халстън се усмихна с едва доловима усмивка.

— Госпожа Бенеке има желание да купи смарагд, господин Халстън.

Грегъри Халстън посочи подносите със смарагди.

— Тук имаме прекрасни смарагди, които…

— Тя изрази желание, да купи нещо за около сто хиляди долара.

Този път усмивката, озарила лицето на Грегъри Халстън, не беше подправена. Какво чудесно начало на този ден!

— Разбирате ли, имам рожден ден и старият Пи Джи иска да ми купи нещо красиво.

— Така ли — отвърна Халстън. — Бихте ли ме последвали, моля.

— Какво сте си наумили, малки мошенико, а? — Блондинката отново се изкиска.

Халстън и Чилтън си размениха обидени погледи.

Проклети американци!

Халстън отведе жената до някаква врата, която отключи с ключ. Влязоха в малка, ярко осветена стая, след което Халстън заключи внимателно стаята след тях.

— Тук съхраняваме стоката, предназначена за най-отбраните ни клиенти — обясни той.

В средата на стаята имаше шкаф със зашеметяващо количество диаманти, рубини и смарагди, които проблясваха в ярки тонове.

— Е, това е нещо друго. Старият Пи Джи ще полудее, ако ги види.

— Госпожата вижда ли нещо, което й се харесва?

— Чакайте първо да огледам какво имате — тя приближи шкафа със смарагдите. — Дайте да погледна онези смарагди.

Халстън извади от джоба си друг ключ, отключи шкафа, извади подноса със смарагдите и го постави върху масата. В кадифена кутийка бяха поставени десет смарагда. Халстън видя как жената извади най-големия — изящна карфица в платинена обковка.

— Старият Пи Джи би казал: „Ето, на това нещо е изписано моето име.“

— Госпожата има чудесен вкус. Това е десеткаратов тревнозелен колумбийски смарагд. Той е безупречен и…

— Смарагдите никога не са безупречни.

Халстън за миг се слиса.

— Госпожата е съвсем права, разбира се. Онова, което имах предвид, е… — Едва сега той забеляза, че очите на жената имаха зеления цвят на камъка, който държеше в ръце, въртеше на всички страни и проучваше шлифовката му.

— Разполагаме и с по-богат избор, ако…

— Не, скъпи, не, миличък. Ще взема този.

Продажбата не отне повече от три минути.

— Великолепно! — каза Халстън. После съвсем внимателно добави: — В долари цената на смарагда възлиза на сто хиляди. Как ще плати госпожата?

— Не се безпокойте, Ралстън, стари приятелю, тук имам сметка в долари, в някаква банка в Лондон. Ще ви напиша чек. После Пи Джи ще ми ги върне.

— Чудесно! Ще почистя камъка и ще ви го пратя в хотела.

Камъкът не се нуждаеше от почистване, но Халстън нямаше намерение да го изпусне от ръцете си, докато не провереше платежоспособността на нейния чек. Той знаеше колко много бижутери биваха завличани от умели мошеници. Халстън се гордееше с това, че никога не го бяха измамвали дори с една лира.

— Къде да доставя смарагда?

— Запазили сме апартамент в Дорч.

Халстън внимателно я поправи.

— Дорчестър.

— Така де. Аз го наричам шашавия хотел — изкиска се тя. — Много хора вече не харесват хотела, понеже е пълен с араби, но старият Пи Джи върти с тях голяма търговия. „Нефтът е истинската ми родина“, обича да казва той. Пи Джи Бенеке е чудесен човечец.

— Уверен съм, че е такъв — отвърна покорно Халстън.

Той видя как тя откъсна един чек и започна да го попълва. Забеляза, че чекът е издаден от банката Баркли. Много добре. Там имаше приятел, който щеше да провери сметката на Бенеке.

Халстън пое чека.

— Утре сутринта лично ще уредя доставката на смарагда.

— Старият Пи Джи много ще го хареса — сияеше тя.

— Сигурен съм в това — отвърна учтиво Халстън. Той я придружи до изхода.

— Ралстън…

Тъкмо щеше да я поправи, но се отказа. Защо да се тревожи и за това? Слава Богу, вече никога нямаше да види тази жена.

— Да, госпожо.

— Трябва някой следобед да дойдете да пием заедно чай. Ще харесате много стария Пи Джи.

— Сигурен съм, че ще ми хареса. За съжаление, следобед съм на работа.

— Колко жалко!

Той видя как неговата клиентка излезе на тротоара. Бял даймлер се плъзна леко и спря, шофьорът излезе да й отвори вратата. Блондинката се обърна, вдигна нагоре двата си палеца и си тръгна.

Когато Халстън се върна в кабинета си, той незабавно вдигна телефонната слушалка и се обади на своя приятел в банката.

— Питър, скъпи, издаден ми е чек за сто хиляди долара по сметката на някоя си госпожа Мери Лу Бенеке. Ще провериш ли дали е валиден?

— Не затваряй, стари приятелю.

Халстън изчака. Надяваше се чекът да е редовен, защото търговията напоследък не вървеше както трябва. Отвратителните братя Паркър непрестанно се оплакваха, сякаш той беше виновен за настъпилата рецесия. Доходите не бяха спаднали чак дотолкова, доколкото можеха да бъдат, защото „Паркър и Паркър“ имаха специален отдел, който се занимаваше с почистване на бижута. Често пъти връщаните на клиентите бижута се оказваха по-долнокачествени от донесените. Правеха се оплаквания, но никога не можеше да се докаже нищо.

Питър отново се обади:

— Никакви проблеми, Грегъри. В сметката има предостатъчно пари за покриване на чека.

Халстън въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, Питър.

— Няма защо.

— Следващата седмица сме на обяд… аз черпя.

 

 

На следващата сутрин чекът беше осребрен, а колумбийският смарагд доставен от специален пратеник на госпожа Пи Джи Бенеке в хотел „Дорчестър“.

Същия следобед, малко преди приключване на работното време, секретарката на Грегъри Халстън доложи:

— Пристигнала е някоя си госпожа Бенеке. Настоява да ви види, господин Халстън.

Сърцето му се сви. Дошла е да му върне иглата и той едва ли би могъл да откаже да си я вземе обратно. По дяволите всички жени, всички американки, всички тексаски! Халстън се усмихна насила и излезе да я посрещне.

— Добър ден, госпожо Бенеке. Предполагам, че съпругът ви не е харесал иглата.

— Предположението ви е неправилно, приятелче. Старият Пи Джи полудя още щом я зърна.

Сърцето на Халстън радостно трепна.

— Така ли?

— Всъщност му хареса толкова много, че настоя да купя още един смарагд, за да направим чифт обици. Дайте ми още един.

Лицето на Грегъри Халстън леко се намръщи.

— Страхувам се, че ще се появи малко затруднение, госпожо Бенеке.

— Какво затруднение, гълъбче?

— Вашият камък е уникат. Подобен на него не съществува. Аз обаче разполагам с комплект други смарагди и бих могъл…

— Не желая други. Искам точно такъв като този, който купих.

— Нека бъда откровен с вас, госпожо Бенеке, съществуват само няколко десеткаратови безупречни колумбийски смарагда — той забеляза погледа й, — почти безупречни, които не могат лесно да се намерят.

— Хайде, приятелче. Вие ще откриете някъде поне един.

— Честна дума, госпожо, самият аз съм виждал съвсем малко камъни с подобно качество, а да се опитам да изработя копие, идентично по форма и цвят с вашия смарагд, е почти невъзможно.

— В Тексас имаме поговорка, че за да постигне невъзможното, човек се нуждае от малко повече време. В събота е рожденият ми ден. Пи Джи настоява да съм с тези обици, а Пи Джи винаги получава онова, което иска.

— Струва ми се, че не бих могъл да…

— Колко ви платих за тази игла? Сто бона? Убедена съм, че старият Пи Джи ще плати двеста, дори триста хиляди за още една.

Умът на Грегъри Халстън трескаво заработи. Този камък положително имаше някъде дубликат и ако Пи Джи Бенеке изразяваше желание да плати отгоре двеста хиляди долара, това би представлявало солидна печалба. Всъщност, разсъждаваше Халстън, мога така да уредя всичко, че тази солидна печалба да влезе в моя джоб.

Той отвърна на глас:

— Ще се заинтересувам, госпожо Бенеке. Сигурен съм, че никой друг бижутер в Лондон не притежава подобни смарагди, но при търговците постоянно се появяват подобни неща. Ще дам обяви и ще видя какво ще се получи.

— Имате време само до края на седмицата — каза му блондинката. — А между вас, мен и електрическия стълб старият Пи Джи вероятно ще се съгласи да покачи цената на триста и петдесет хиляди.

След това госпожа Бенеке си отиде, а самуреното й палто се поклащаше леко на гърба й.

 

 

Грегъри Халстън седна в кабинета си и се отдаде на блянове. Съдбата му изпрати един толкова увлечен по русокосата си красавица съпруг, готов да плати триста и петдесет хиляди долара за смарагд, струващ само сто хиляди долара. Това представляваше чист доход от двеста и петдесет хиляди долара. Грегъри Халстън не виждаше защо трябва да обременява братя Паркър с подробностите по сделката. Съвсем просто би било да пъхне останалите в джоба си. Тези двеста и петдесет хиляди щяха да му стигнат до края на живота.

Онова, което трябваше да направи сега, е да открие смарагд като онзи, който вече беше продал на госпожа Пи Джи Бенеке.

Задачата се оказа много по-трудна, отколкото предполагаше Халстън. Нито един от бижутерите, на които се обади по телефона, не разполагаше със смарагд, какъвто му трябваше. Той даде обяви в лондонските „Таймс“ и „Файненшъл Таймс“, обади се в „Кристи“ и „Сотби“ и на десетина други комисионери. В следващите няколко дни Халстън беше залят от порой недоброкачествени смарагди, от известно количество добри и от само няколко на брой първокачествени смарагди, но нито един от тях не наподобяваше онова, което търсеше.

Госпожа Бенеке се обади в сряда по телефона.

— Старият Пи Джи е ужасно неспокоен — предупреди го тя. — Още ли не сте намерили камък?

— Все още не, госпожо Бенеке, но не се безпокойте, ще го намерим — успокои я Халстън.

В петък отново позвъни.

— Утре е рожденият ми ден — напомни тя на Халстън.

— Зная, госпожо Бенеке. Ако имах на разположение само още няколко дни, сигурен съм, че бих…

— Е, няма значение, приятелче. Ако до утре сутринта не намерите смарагда, ще върна този, който купих от вас. Старият Пи Джи, господ да благослови доброто му сърце, каза, че ще ми купи вместо това голямо старо имение. Чували ли сте някога за едно място, наречено Съсекс?

Студена пот обля Халстън.

— Госпожо Бенеке — изохка той. — Съсекс няма да ви хареса. Животът в селски дом ще ви отврати. Повечето от тези сгради са в плачевно състояние. Нямат централно отопление и…

— Между нас двамата — прекъсна го тя, — аз бих предпочела обиците. Старият Пи Джи дори спомена, че не възразява да плати дори и четиристотин хиляди долара за още един подобен смарагд. Нямате представа колко упорит може да се окаже старият Пи Джи.

Четиристотин хиляди! Халстън почувства как парите зашумоляха между пръстите му.

— Повярвайте ми, правя всичко, което е по силите ми — отвърна умолително той. — Нуждая се само от малко повече време.

— Не зависи от мен, гълъбче — каза тя. — Всичко е в ръцете на Пи Джи.

Линията прекъсна.

Халстън седна и запроклина съдбата си. Откъде да намери идентичен десеткаратов смарагд? Толкова бе потънал в горчиви мисли, че чу вътрешната уредба едва при третото позвъняване. Той натисна бутона и грубо попита:

— Какво има?

— На телефона е някоя си графиня Мариса, господин Халстън. Обажда се по повод на нашата обява за смарагда.

Още един разговор! Тази сутрин му се обадиха поне десетина души. Само си изгуби времето с тях. Той вдигна слушалката и каза твърде неучтиво:

— Да?

Прозвуча мек женски глас с италиански акцент.

Buon giorno, signore. Прочетох, че се интересувате от евентуална покупка на смарагд, si?

— Що се отнася до мен, да.

Не можеше да се отърси от обзелото го отвращение.

— От дълги години имам в семейството си един смарагд. Той е peccato, много жалко, но сега се намирам в такова положение, че съм принудена да го продам.

Беше чувал вече много подобни истории. Трябва да се обърна отново към Кристи, мина през ума на Халстън. Или към Сотби. Може нещо да се е появило в последния момент или пък…

Signore? Вие търсите десеткаратов смарагд, si?

— Да.

— Аз притежавам десеткаратов зелен колумбийски смарагд.

Халстън се опита да каже нещо, но гласът му се задави.

— Бихте… бихте ли повторили, моля?

Si. Притежавам десеткаратов тревнозелен колумбийски смарагд. Интересува ли ви?

— Може би — отвърна внимателно той. — Не бихте ли наминали насам да го видя?

— Не, scusi, страхувам се, че точно сега съм много заета. В посолството подготвяме парти за моя съпруг. Може би ще ми е възможно през следващата седмица…

— О, не! Следващата седмица ще бъде твърде късно. Може ли аз да ви посетя? — Опита се да прикрие нетърпението в гласа си. — Бих могъл още сега да дойда.

Ma, no. Sono occupata stamani. Смятах да отида на пазар…

— Къде сте отседнали, графиньо!

— В „Савоя“.

— Мога ли да дойда след петнадесет минути. Дори след десет — говореше вече с трескав глас.

— Molto bene. Вашето име е…

— Халстън. Грегъри Халстън.

— Апартамент ventisei, двадесет и шести.

 

 

Пътуването с таксито сякаш продължи безконечно. Халстън премина от върховете до низините на ада и обратно. Ако смарагдът наистина се окажеше идентичен с другия, той щеше да забогатее повече дори и от най-смелите си мечти. Пи Джи ще плати цели четиристотин хиляди долара. Това означаваше чист доход от триста хиляди долара. Щеше да си купи място на Ривиерата. Не изключваше и яхта. С вила и яхта той щеше да е в състояние да привлича колкото си ще красиви млади момичета…

Грегъри Халстън бе атеист, но докато вървеше по коридора на хотел „Савоя“ към апартамент номер 26, той горещо се молеше: Боже, нека камъкът да се окаже достатъчно подходящ и да удовлетвори искането на стария Пи Джи Бенеке.

Той застана пред вратата на графинята, пое бавно и дълбоко въздух и направи всичко възможно да се овладее. Почука на вратата, но отговор не последва.

Божичко, помисли си Халстън. Излязла е, не ме е изчакала. Отишла е на пазар…

Вратата се отвори и Халстън се озова пред елегантна, около петдесетгодишна дама с тъмни очи, изрязано лице и тъмна, леко прошарена коса.

Когато започна да говори, гласът й прозвуча меко, с познатия мелодичен италиански акцент.

Si?

— Аз съм Гр… Грегъри Халстън. Вие ми т… телефонирахте.

Толкова беше развълнуван, че започна да заеква.

A, si. Аз съм графиня Мариса. Влезте, signore, per favore.

— Благодаря.

Той влезе в апартамента и стисна колене, за да не треперят. После почти избърбори:

— Къде е смарагдът?

Халстън разбираше добре, че трябва да се владее. Не биваше да издава нетърпението си. Ако камъкът се окажеше задоволителен, щеше да има възможност да се пазари. В края на краищата, експертът беше той. Жената не разбираше нищо от скъпоценни камъни.

— Моля ви, седнете — покани го графинята.

Той придърпа един стол.

Scusi. Non parlo molto bene inglese. Говоря много лошо английски.

— Напротив. Прекрасно говорите, прекрасно.

Grazie. Желаете ли кафе? Или може би чай?

— Не, благодаря, графиньо.

Почувства как го присви стомахът. Дали да не повдигне вече въпроса за смарагда? Търпението му напълно се изчерпа.

— Смарагдът…

— A, si. Подарък е от моята баба. Имах желание да го дам на дъщеря си, щом навърши двадесет и пет години, но съпругът ми започва нова работа в Милано и…

Умът на Халстън блуждаеше другаде. Той не проявяваше ни най-малък интерес към скучната история на седналата срещу него непозната жена. Изгаряше от нетърпение да види по-скоро смарагда. Не можеше повече да издържа на тази неизвестност.

Gredo che sia importante, важно е да помогна на съпруга си да започне работа. — Тя печално се усмихна. — Може би не постъпвам правилно…

— Не, не — отвърна бързо Халстън. — Напротив, графиньо. Дълг е на жената да стои до рамото на своя съпруг. А сега, мога ли да видя смарагда?

— Ето го — отвърна графинята.

Тя бръкна в джоба си, извади увития в плат смарагд и го подаде на Халстън. Той разгъна плата и душата му запя. Държеше в ръка най-красивия десеткаратов тревнозелен колумбийски смарагд, какъвто някога беше виждал. Той толкова наподобяваше по вид, размер и цвят на онзи, който беше продал на госпожа Бенеке, че бе почти невъзможно да се открие някаква разлика. Не е съвсем същият, каза си Халстън, но само експертът е в състояние да забележи различията. Ръцете му се разтрепериха. С усилие си наложи да изглежда спокоен. Той започна да върти камъка на различни страни, за да може светлината да се пречупва от полировката му и между другото каза:

— Доста красив малък камък.

Splendente, si. През всичките тези години много съм го обичала. Мъчно ми е да се разделя с него.

— Постъпвате много правилно — увери я Халстън. — Веднъж да тръгне работата на вашия съпруг, и вие ще можете да си купувате колкото си искате от тези камъни.

— И аз мисля точно така. Вие сте molto simpatico.

— Искам да направя една малка услуга на мой приятел, графиньо. Ние разполагаме в нашия магазин с много по-красиви камъни, но моят приятел иска такъв, който да подхожда на смарагда, купен преди това от съпругата му от нас. Струва ми се, че той ще се съгласи да плати шестдесет хиляди долара за вашия камък.

Графинята въздъхна тежко.

— Баба ми ще се обърне в гроба, ако го продам за шестдесет хиляди долара.

Халстън присви устни. Все пак можеше да повдигне цената.

— Вижте какво ще ви кажа — усмихна се той. — Струва ми се, бих могъл да убедя моя приятел да заплати сто хиляди долара. Това са много пари, но той държи на този камък.

— Това ми се струва справедливо — каза графинята.

Сърцето на Грегъри Халстън трепна радостно в гърдите.

Bene! Чековата ми книжка е у мен, така че веднага ще ви напиша чек…

Ma, no… Страхувам се, че това не решава моите проблеми.

По лицето на графинята се изписа тъга.

— Вашите проблеми ли?

Si. Както вече ви обясних, моят съпруг започва нова работа и са му необходими триста и петдесет хиляди долара. Аз имам сто хиляди мои, но се нуждая от още двеста и петдесет хиляди долара. Надявах се да ги получа от продажбата на този смарагд.

Той поклати отрицателно глава.

— Скъпа графиньо, нито един смарагд в света не струва толкова много пари. Повярвайте ми, сто хиляди долара представляват цена, която е по-висока дори от обикновената.

— Убедена съм, че е така, господин Халстън — отвърна графинята, — но това няма да помогне на съпруга ми, нали така? — Тя стана права. — Ще запазя камъка за нашата дъщеря. — Тя протегна слабата си и нежна ръка. — Grazie, signore. Благодаря ви за посещението.

Халстън изпадна в паника.

— Почакайте една минутка — обърна се той към нея. Алчността му се бореше с чувството му за здрав разум, но той знаеше, че не бива да губи смарагда точно сега. — Моля ви, графиньо, седнете. Убеден съм, че можем да стигнем до взаимноизгодно решение. Ако убедя моя клиент да плати сто и петдесет хиляди…

— Двеста и петдесет хиляди долара.

— Нека кажем двеста хиляди.

— Двеста и петдесет хиляди долара.

Нямаше как да я накара да отстъпи. Халстън взе своето решение. Печалба от сто и петдесет хиляди долара все пак представляваше нещо по-добро, отколкото нищо. Това би означавало по-малка вила и по-малка лодка, но си оставаше все пак цяло състояние. Така им се падаше на братя Паркър заради безчестния начин, по който се отнасяха към него. Щеше да изчака ден-два, след което щеше да им поднесе оставката си. Следващата седмица щеше да е вече на Лазурния бряг.

— Съгласен съм.

Meraviglioso! Sono contenta!

Длъжна си да си доволна, кучко такава, помисли си Халстън. Но той нямаше от какво да недоволства. Беше осигурен до края на живота си. Той хвърли последен поглед на смарагда и го пусна в джоба си.

— Ще ви издам чек по сметката на магазина.

Bene, signore.

Халстън написа чека и й го подаде. Щеше да получи четиристотинте хиляди долара на госпожа Пи Джи Бенеке в брой. Питър щеше да осребри чека, а той щеше да размени чека на графинята с чек на името на братя Паркър и да пъхне разликата в джоба си. Щеше да уреди работата с Питър така, че чекът за двеста и петдесетте хиляди долара изобщо да не фигурира в месечния отчет на братята. Сто и петдесет хиляди долара!

Халстън вече чувстваше топлината на френското слънце върху лицето си.

 

 

Обратният път с таксито до магазина сякаш трая само няколко секунди. Халстън си представи щастието на госпожа Бенеке, когато й съобщи новината. Не само че откри търсения от нея скъпоценен камък, но я спаси от мъчителния живот във ветровитата и стара селска къща.

Когато Халстън влезе в магазина, Чилтън се обърна към него:

— Сър, един клиент желае да…

Халстън махна весело с ръка.

— После!

Нямаше време за клиента. Нито сега, нито когато и да е. От сега нататък него щяха да го чакат. Щеше да пазарува от Хермес, Гучи и Ланвин.

Халстън влезе развълнуван в кабинета си, затвори вратата, постави смарагда върху бюрото пред себе си и набра един телефонен номер.

— Хотел „Дорчестър“ — прозвуча гласът на телефонистката.

— Госпожа Пи Джи Бенеке.

— Един момент, моля.

Докато чакаше, Халстън леко си подсвирваше. Гласът на телефонистката отново прозвуча.

— Съжалявам, госпожа Бенеке е напуснала апартамента.

— Тогава позвънете в апартамента, в който се е преместила.

— Госпожа Бенеке е напуснала хотела, господине.

— Това не е възможно. Тя…

— Ще ви свържа с рецепцията.

В слушалката се чу мъжки глас.

— Рецепцията слуша. С какво мога да ви услужа.

— В кой апартамент е настанена госпожа Пи Джи Бенеке?

— Госпожа Бенеке напусна хотела още тази сутрин. Положително има някакво обяснение. Може би някой неочакван и спешен случай.

— Може ли да ми съобщите на кой адрес се намира сега, моля. Има нещо…

— Съжалявам. Не е оставила никакъв адрес.

Не може да бъде.

— Самият аз оформих напускането на госпожа Бенеке. Уверявам ви, че не е оставила никакъв адрес.

Сякаш някой го сръга в стомаха. Халстън постави бавно и смутено слушалката. Налагаше се да намери начин да се свърже с нея, за да й съобщи, че най-сетне е намерил смарагда. Междувременно трябваше да си изтегли обратно чека за двеста и петдесетте хиляди долара, който издаде на графиня Мариса.

Той набра бързо телефона на хотел „Савоя“.

— Апартамент двадесет и шести.

— Кого търсите, моля?

— Графиня Мариса.

— Един момент, моля.

Преди още да му беше отговорила телефонистката, някакво ужасно предчувствие подсказа на Грегъри Халстън катастрофалната новина, която щеше след малко да научи.

— Съжалявам. Графиня Мариса е напуснала хотела.

Той затвори телефона. Ръцете му трепереха толкова силно, че едва набра телефонния номер на банката.

— Свържете ме с главния счетоводител… Бързо! Искам да спра изплащането на един чек.

Но, разбира се, беше вече закъснял. Халстън беше продал един смарагд за сто хиляди долара и бе купил отново същия смарагд за двеста и петдесет хиляди долара. Грегъри Халстън седеше зашеметен на стола и се питаше как ще обясни сега всичко това на братя Паркър.

Бележки

[1] Махарани — жена на махараджа. — Б.пр.