Серия
Трейси Уитни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
If Tomorrow Comes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 175 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)
Допълнителна корекция
Epsilon (2017)

Издание:

ИК „Бард“, 1996

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1996


Двадесет и втора глава

За Трейси всичко това представляваше начало на нов живот. Тя си купи красива стара къща от осемнадесети век на площад Итън 45 — блестяща, приятна и превъзходна за приеми. Къщата имаше „Кралица Ан“ — британски жаргон за предна градина, и „Мери Ан“ — задна градина, в които цветята през различните сезони бяха разкошни. Гюнтер помогна на Трейси в обзавеждането на къщата и преди още да бяха приключили с работата си, тя се превърна в лондонска забележителност.

Гюнтер представи Трейси като заможна млада вдовица, чийто съпруг беше натрупал богатството си от вносно-износна търговия. Трейси пожъна моментално успех; красива, интелигентна и очарователна, тя много скоро бе обсипана от покани.

От време на време Трейси предприемаше кратки пътувания до Франция, Белгия и Италия и всеки път двамата с Гюнтер печелеха по нещо.

Под настойничеството на Гюнтер Трейси изучи Almanack de gotha и „Перове и барони от Дебре“, авторитетните книги, даващи подробна информация за всички кралски особи и титли в Европа. Трейси се превърна в хамелеон, в експерт по гримиране, маскиране и използване на разнообразни акценти. Снабди се с половин дузина паспорти. В отделните страни се представяше за английска херцогиня, френска стюардеса или южноамериканска наследничка. Само за една година натрупа повече пари, отколкото биха й били необходими до края на живота. Създаде фонд, от който правеше щедри и анонимни дарения на организации, подпомагащи бивши затворнички, уреди да се изплаща голяма ежемесечна пенсия на Ото Шмит. Вече не я занимаваше мисълта да се откаже от своята дейност. Обожаваше предизвикателството да надхитрява умните и богати хора. Вълнението от всяка смела акция й въздействаше като наркотик и Трейси установи, че непрестанно изпитва необходимост от нови и по-големи предизвикателства. Живееше с едно-единствено кредо: никога да не причинява зло на невинни хора. Онези, които ставаха жертви на нейните измами, бяха алчни и неморални или и двете. Никой от тях няма да посегне на живота си заради онова, което ще му сторя, обеща си Трейси.

По вестниците започнаха да се появяват описания за смели акции, провеждани из цяла Европа. Поради това, че Трейси използваше различни маскировки, полицията беше убедена, че безразсъдно смелите и остроумни мошеничества и обири са дело на женска банда. Интерпол също започна да проявява интерес.

 

 

В главната квартира на Международната организация за защита на застраховките Дж. Дж. Ренолдс нареди да повикат Даниел Купър.

— Имаме проблем — каза Ренолдс. — Голям брой наши клиенти от Европа са подложени на нападения, очевидно от банда жени. Страхуват се и от убийства. Настояват за залавяне на бандата. Интерпол даде съгласие за сътрудничество с нас. Задачата е възложена на теб, Дан. Утре сутринта заминаваш за Париж.

 

 

Трейси вечеряше с Гюнтер в „Скот“ на Маунт Стрийт.

— Чувала ли си някога за Максимилиан Пирпонт, Трейси?

Името й прозвуча познато. Къде ли го бе чувала? Спомни си. Джеф Стивънс го бе споменал на борда на „Куин Елизабет II“. „И двамата сме тук по един и същ повод. Максимилиан Пирпонт.“

— Много е богат, нали?

— И напълно безсърдечен. Специализирал се е в изкупуване на компании и в тяхното обиране.

Когато Джо Романо пое компанията, той изгони старите работници и доведе на тяхно място свои хора. След това започна да разграбва компанията… Взеха й всичко — бизнеса, къщата, та дори и колата…

Гюнтер я погледна особено.

— Трейси, добре ли си?

— Да. Чудесно. — Понякога животът е несправедлив, мислеше си тя, а на нас е било писано да се борим с неправдите. — Разкажи ми повече за Максимилиан Пирпонт.

— Третата му жена току-що го е напуснала и сега е сам. Струва ми се, че е изгодно да се запознаеш с този господин. Ще пътува от Лондон за Истанбул с Ориент експреса.

Трейси се усмихна.

— Никога не съм пътувала с Ориент експреса. Струва ми се, че ще ми хареса.

Гюнтер също се усмихна.

— Добре. Максимилиан Пирпонт е притежател на единствено важната колекция на изработените от Фаберже яйца, намираща се извън Ермитажа в Санкт Петербург. По скромна преценка тази колекция се оценява на двадесет милиона долара.

— Ако успея да взема някои от яйцата и ти ги донеса — полюбопитства Трейси, — какво ще правиш с тях, Гюнтер? Не са ли твърде известни, за да ги продадеш?

— Частните колекции, Трейси. Ти само ми донеси тези яйчица, а аз ще им намеря подходящо гнезденце.

— Ще видя какво мога да направя.

— Не е лесно човек да се добере до Максимилиан Пирпонт. Обаче в петък с Ориент експрес ще пътуват за филмовия фестивал във Венеция още две гълъбчета. Мисля, че те са напълно узрели и стават вече за бране. Чувала ли си някога за Силвана Луади?

— Италианската филмова звезда ли? Разбира се.

— Омъжена е за Алберто Форнати, продуцент на онези ужасни епически филми. Форнати си е спечелил позорна слава с това, че наема актьори и режисьори срещу много ниско заплащане, обещава им висок процент от печалбата, а после я слага в своя джоб. Така е натрупал доста пари, с които купува много скъпи бижута на жена си. Колкото повече й изневерява, толкова повече бижута й подарява. Сега Силвана сигурно може да отвори с тях свой собствен бижутериен магазин. Сигурен съм, че ще ти се сторят интересна компания.

— Очаквам с нетърпение срещата си с тях — каза Трейси.

 

 

Ориент експресът Венеция — Симплон тръгва от лондонската гара „Виктория“ всеки петък сутринта в 11.44 часа и пътува от Лондон до Истанбул с междинни спирки в Болоня, Париж, Лозана, Милано и Венеция. Тридесет минути преди тръгването на влака на входа на неговия перон докараха подвижно гише, двама плещести униформени служители разстлаха пред него червена пътека и разбутаха останалите чакащи нетърпеливи пътници.

Новите собственици на Ориент експреса се опитаха да пресъздадат златната епоха на пътуването с железница, такава, каквато е съществувала в края на деветнадесети век. Напълно възстановеният влак представляваше точно копие на оригиналния, с английски вагон „Пулман“, вагони ли кук, вагон с бар салон и спални вагони.

Придружителят на вагона, облечен в морскосиня униформа със златни ширити от двадесетте години на настоящия век, понесе двата куфара на Трейси и дамската й чанта до купето й, което се оказа разочароващо тясно. Имаше едно-единствено кресло, тапицирано с мохер на цветя. Килимът на пода, както и обвивката на стълбичката, по която се качваше на горното легло, бяха от един и същ зелен плюш. Трейси имаше чувството, че е в шоколадова кутия.

Тя прочете картичката, прикрепена към малката бутилка шампанско, поставена в сребърна кофичка: ОЛИВЪР ОБЪРТ. НАЧАЛНИК-ВЛАК.

Ще я запазя, докато се отдаде подходящ случай за празнуване, реши Трейси. Максимилиан Пирпонт. Джеф Стивънс не е имал успех. Чудесно би било, ако успее да надмине господин Стивънс. При тази мисъл Трейси се усмихна.

Тя разопакова багажа си в тясното пространство и постави на закачалката дрехите, от които щеше да има нужда. Би предпочела да пътува в реактивен самолет на „ПАНАМ“, отколкото с влак, но това пътуване обещаваше да е вълнуващо.

Ориент експрес тръгна от гарата точно по разписание. Трейси седна в креслото и се загледа към прелитащите зад прозореца южни покрайнини на Лондон.

Същия следобед в 1:15 часа влакът пристигна в пристанището на Фолкстън, където пътниците бяха прехвърлени на ферибота, който щеше да ги превози през Ламанша до Булон. Там щяха да вземат друг Ориент експрес, пътуващ на юг.

Трейси се обърна към придружителя на вагона:

— Разбрах, че с нас пътува Максимилиан Пирпонт. Бихте ли ми го показали?

Мъжът поклати глава.

— Стига да можех, госпожо. Той е ангажирал купе, заплатил го е, но никога не излиза от него. Казаха ми, че от този господин може да се очаква всичко.

При това положение оставаха Силвана Луади и нейният съпруг, продуцентът на забравящите се епически филми.

 

 

Пътниците бяха прехвърлени в Булон на европейския Ориент експрес. За нещастие, купето на Трейси във втория влак се оказа като онова, което току-що беше напуснала, а неравните железопътни релси правеха пътуването още по-неудобно. Тя прекара целия ден в купето си в кроене на планове и в 8:00 часа вечерта започна да се облича.

Протоколът на Ориент експреса препоръчваше вечерни тоалети и Трейси избра разкошен гълъбов шифон със сиви чорапи и сиви лачени обувки. Единственото й бижу се състоеше от наниз перли. Тя се огледа преди тръгване в огледалото и дълго време не сваляше очи от изображението си. Зелените й очи имаха невинен поглед, а лицето й излъчваше откровеност и уязвимост. Огледалото лъже, помисли си Трейси. Вече не съм такава жена. Живея двойствен живот. Но крайно вълнуващ двойствен живот.

След като излезе от своето купе, чантичката й падна и когато се наведе да я вземе, тя огледа бързо външната брава на вратата. Имаше две заключалки: едната марка „Yale“, а другата — универсална. Няма проблем. Трейси се изправи и тръгна към вагон-ресторантите.

Влакът имаше три вагон-ресторанта. Столовете бяха тапицирани, стените облицовани с фурнир, а мекото осветление идваше от месингови свещници, закрити с абажури. Трейси влезе в първия ресторант и забеляза няколко празни маси. Посрещна я главният келнер.

— Маса за един човек ли, госпожице?

Трейси се огледа.

— Отивам при приятели, благодаря.

Продължи до втория вагон-ресторант. Той бе по-пълен, но въпреки това все още се намираха незаети маси.

— Добър вечер — поздрави главният келнер. — Сама ли ще вечеряте?

— Не, имам среща. Благодаря.

Тя продължи към третия вагон-ресторант. Всички маси в него бяха заети.

Главният келнер я спря на вратата.

— Страхувам се, че трябва да почакате, докато се освободи маса, госпожице. В другите вагон-ресторанти обаче има свободни места.

Трейси се огледа и на една маса в отсрещния ъгъл откри онова, което търсеше.

— Всичко е наред — отвърна Трейси. — Виждам приятелите си.

Тя премина край главния келнер и отиде до ъгловата маса.

— Извинете — обърна се тя почтително, — всички маси са заети. Имате ли нещо против да седна при вас?

Мъжът веднага скочи, огледа Трейси от главата до петите и възкликна:

Prego! Con piacere. Аз съм Алберто Форнати, а това е моята съпруга Силвана Луади.

— Трейси Уитни — представи се тя със собственото си име.

— А, американка! Аз говоря отлично английски.

Алберто Форнати беше нисък, плешив и дебел. Защо ли Силвана Луади въобще се бе омъжила за него, представляваше най-често обсъжданата тема в Рим през дванадесетте години, откакто бяха женени. Силвана Луади притежаваше класическа красота, превъзходна фигура и властен, природен талант. Беше носителка на Оскар и Сребърна палма и винаги й предлагаха много ангажименти. Трейси забеляза, че е облечена във вечерен тоалет от Валентино, който струваше пет хиляди долара, а бижутата, които носеше, положително бяха за около един милион. Трейси си спомни думите на Гюнтер Хартог: Колкото повече й изневерява, толкова повече бижута й подарява. Сега Силвана сигурно може да отвори с тях свой собствен бижутериен магазин.

— За първи път ли пътувате с Ориент експреса, синьорина? — подхвана разговор Форнати, след като Трейси седна.

— Да, за първи път.

— О, този влак е много романтичен и пълен с легенди. — Очите му бяха навлажнени. — За него има много interessante разкази. Например сър Бейзил Захаров, оръжейният магнат, обичал да пътува с Ориент експреса, и то винаги в купе номер седем. Една нощ чул писъци и силни удари по вратата си. Една bellissima млада испанска дукеса се хвърлила в обятията му. — Форнати млъкна, за да намаже с масло една нова кифличка и да отхапе от нея. — Съпругът й се опитал да я убие. Родителите й я омъжили за него и бедната девойка едва сега разбрала, че съпругът й е ненормален. Захаров успокоил съпруга и утешил обзетата от истерия млада жена. Така започнал един романс, който траял цели четиридесет години.

— Колко интересно! — възкликна Трейси.

Очите й се бяха разширили от вълнение.

Si. След това всяка година те се срещали в Ориент експрес, той в купе номер седем, а тя в номер осем. Когато съпругът й починал, дамата се омъжила за Захаров и в знак на своята любов той й купил като сватбен подарък казиното в Монте Карло.

— Каква прелестна история, господин Форнати.

Силвана Луади мълчеше като статуя.

Mangia. — Форнати подкани Трейси. — Хранете се.

Менюто се състоеше от шест блюда и Трейси забеляза, че Алберто Форнати изяжда всичко, дори и онова, което оставаше в чинията на жена му. Между хапките той не преставаше да бърбори.

— Вие вероятно сте актриса? — обърна се той към Трейси.

Тя се засмя.

— О, не. Най-обикновена туристка съм.

Той я погледна със сияещ поглед.

Bellissima. Достатъчно красива сте за актриса.

— Каза вече, че не е актриса — отбеляза остро Силвана.

Алберто Форнати не й обърна никакво внимание.

— Аз съм продуцент на игрални филми — обясни той на Трейси. — Вие положително сте чували за тях: „Безсърдечни диваци“, „Титани срещу супержената“…

— Не гледам много филми — извини се Трейси. Тя почувства как дебелият му крак се притиска под масата към нейния.

— Може да уредя да видите някои от моите филми.

Силвана пребледня от гняв.

— Посещавате ли Рим, скъпа? — Кракът му започна да се търка в крака на Трейси.

— Всъщност, намислила съм след Венеция да отида и до Рим.

— Великолепно! Benissimo! В такъв случай всички ще вечеряме заедно там. Нали, cara? — Преди да продължи, той хвърли бърз поглед на Силвана. — Имаме чудесна вила край Виа Апиа: Десет акра… — Ръката му направи някакъв жест и блъсна купата със соса върху скута на жена му. Трейси не бе сигурна дали не го направи нарочно.

Силвана Луади се изправи на крака и погледна към разширяващото се петно върху роклята й.

Sei un mascalrone — изкрещя тя. — Tieni le tue puttane lontano da me.

Тя изхвърча като фурия от вагон-ресторанта, следвана от погледите на всички присъстващи.

— Колко жалко! — каза Трейси. — Такава хубава рокля. — Тя изпита желание да зашлеви този мъж, който унижаваше по такъв начин жена си. Тя не само заслужава всички тези бижута, помисли си Трейси, но и много повече.

Той въздъхна.

— Форнати ще й купи нова рокля. Не й обръщайте внимание. Тя ужасно ревнува Форнати.

— Убедена съм, че има основание за това. — Трейси прикри иронията си с лека усмивка.

Той я погледна.

— Истина е. Жените намират Форнати за много привлекателен.

Трейси едва се въздържа да не избухне в силен смях пред този надут дребосък.

— Разбирам — едва успя да каже тя.

Той се пресегна през масата и я хвана за ръката.

— Форнати ви харесва — каза той. — Форнати много ви харесва. С какво се занимавате?

— Секретарка съм в съда. Спестила съм си всичките тези пари за настоящото пътуване. Надявам се да си намеря интересно място някъде в Европа.

Изпъкналите му очи блуждаеха по цялото й тяло.

— Няма да имате никакви проблеми, Форнати ви обещава. Той е много добър с онези, които са добри с него.

— Колко сте любезен — отвърна срамежливо Трейси.

Той понижи глас.

— Може би ще продължим този разговор малко по-късно във вашето купе?

— Това може да се окаже много неудобно.

Perche? Защо?

— Защото сте много известен. Вероятно всички пътници знаят кой сте.

— Естествено.

— Ако ви видят, че влизате в моето купе, нали разбирате, хората могат да си помислят какво ли не. Но, разбира се, ако вашето купе е близо до моето… Кой е номерът на вашето купе?

E settanta, седемдесети. — Той я погледна с надежда.

Трейси въздъхна.

— Аз съм в друг вагон. Защо да не се срещнем във Венеция?

Лицето му засия.

Bene! Жена ми почти не излиза от стаята си. Не обича да излага лицето си на слънце. Ходили ли сте някога във Венеция?

— Не.

— О, двамата ще отидем в Торчело, това е прекрасно островче с чудесен ресторант. Има и малък хотел — очите му блестяха. — Motto private.

Трейси му отправи лека и пълна със съчувствие усмивка.

— Колко вълнуващо — тя сведе поглед, понеже не беше в състояние да каже нищо повече.

Форнати се приведе, стисна я за ръката и прошепна развълнуван:

— Още не знаете какво представлява истинското вълнение, cara.

Половин час по-късно Трейси влезе в купето.

 

 

Ориент експресът летеше в тихата нощ и премина Париж, Дижон и Валарб, докато пътниците още спяха. Те бяха предали паспортите си предната вечер и сега кондукторите извършваха всички гранични формалности.

В 3:30 часа сутринта Трейси излезе тихо от стаята си. Съгласуването на времето беше от критично значение. Влакът щеше да пресече швейцарската граница и да пристигне в Лозана в 5:21 часа, а в 9:15 в Милано, Италия.

Облечена с пижама и пеньоар, понесла чанта от лека материя в ръка, Трейси тръгна по коридора. Всеки нерв на тялото й бе опънат до крайност, познатата възбуда караше сърцето й да блъска силно в гърдите. Купетата на влака нямаха тоалетни. Те се намираха в двата края на всеки вагон. Ако някой заговореше Трейси, тя се бе подготвила да му каже, че търси дамската тоалетна, но не срещна никого. Кондукторите и носачите използваха преимуществото на ранния час, за да подремнат малко.

Трейси стигна до купе Е 70 без никакви затруднения. Тя натисна внимателно бравата. Вратата беше заключена. Трейси отвори чантата, извади някакъв метален предмет, малка бутилка със спринцовка и се залови за работа.

След десет минути тя се върна в своето купе, а тридесет минути по-късно вече спеше с лека усмивка върху току-що измитото си лице.

 

 

В 7:00 часа, два часа преди пристигането на Ориент експреса в Милано, се разнесоха пронизителни писъци. Идваха от купе Е 70 и събудиха целия вагон. Пътниците подадоха глави от своите купета, за да разберат какво се е случило. През вагона премина бързо кондуктор и влезе в купе Е 70.

Силвана Луади бе изпаднала в истерия.

Aiutto! Помощ! — пищеше тя. — Откраднали са ми всичките бижута! Този ужасен влак е пълен с ladri, с крадци!

— Моля ви, успокойте се, госпожо — умоляваше я кондукторът. — Другият…

— Успокойте се! — Гласът й се повиши с една октава. — Как се осмелявате да ми казвате да се успокоя, stupido maiale! Някой е откраднал бижутата ми, струващи повече от един милион долара!

— Как се е случило? — питаше Алберто Форнати. — Вратата беше заключена, а Форнати спи много леко. Ако някой бе влязъл, моментално щях да се събудя.

Кондукторът въздъхна. Той знаеше много добре как се е случило, защото подобни неща бяха ставали и друг път. Някой се бе промъкнал през нощта по коридора и впръснал през ключалката в купето спринцовка с етер. Ключалките биха представлявали детска играчка за някой, който си разбира от работата. После крадецът е затворил вратата зад себе си, плячкосал е купето и след като е прибрал онова, което е искал, най-спокойно се е прибрал в своето купе, докато жертвите му са били още в безсъзнание. Имаше обаче едно нещо, което отличаваше настоящия обир от предишните. В миналото крадците са били откривани едва след пристигането на влака на местоназначението си, така че са имали възможност и да избягат. Сега положението се различаваше. Никой не бе слизал след обира, което означаваше, че бижутата са все още във влака.

— Не се безпокойте — обеща кондукторът на Форнати. — Ще си получите обратно бижутата. Крадецът продължава да е във влака.

Той отиде да се обади по-бързо на полицията в Милано.

Когато Ориент експресът навлезе в миланската гара, двадесет униформени полицаи и цивилни детективи оградиха перона с нареждането да не разрешават на нито един пътник и на никакъв багаж да напускат влака.

Луиджи Ричи, определеният за случая инспектор от полицията, бе отведен направо в купето на Форнати.

Истерията на Силвана Луади се засили.

— Всички бижута се намираха в тази кутия — пищеше тя. — И нито едно не е застраховано.

Инспекторът огледа празната кутия за бижута.

— Сигурна ли сте, че снощи поставихте бижутата си точно тук, синьора?

Разбира се, че съм сигурна. Всяка вечер ги поставям тук.

Лъчезарните й очи, които вълнуваха милиони нейни обожатели, се наляха с едри сълзи и инспектор Ричи бе готов да сече глави на дракони заради нея.

Той пристъпи към вратата на купето, наведе се и помириса ключалката. Усети омайващия мирис на етер. Беше извършен обир и той възнамеряваше да залови безсърдечния крадец.

Инспектор Ричи се изправи и каза:

— Не се безпокойте, синьора. Бижутата не могат да бъдат свалени от влака. Ще заловим крадеца и вие ще получите обратно вашите скъпоценности.

Инспектор Ричи имаше всички основания да бъде сигурен. Примката бе затегната здраво и виновникът нямаше никаква възможност да се отърве.

Детективите съпровождаха поотделно пътниците до една оградена с въжета чакалня на гарата, където те биваха основно проверявани. Много от пътниците бяха известни хора и това унижение ги обиждаше.

— Съжалявам — обясняваше инспектор Ричи на всеки поотделно, — но кражба в размер на един милион долара е много сериозно престъпление.

След като отвеждаха пътниците от влака, детективите преобръщаха с главата надолу техните купета и оглеждаха всеки сантиметър. Случаят предоставяше великолепна възможност на инспектор Ричи и той възнамеряваше да извлече максимална полза от нея. Откриеше ли откраднатите бижута, това означаваше повишение в службата и на заплатата. Въображението му се разпали. Силвана Луади щеше да е толкова благодарна, че по всяка вероятност щеше да го покани… Той даде нареждания с подновена енергия.

 

 

На вратата на Трейси се почука и в купето влезе детектив.

— Извинете, синьорина. Станал е обир. Налага се да се претърсят всички пътници. Бихте ли ме придружили, моля?

— Обир ли? — В гласа й се долови възмущение. — В този влак?

— Страхувам се, че е точно така, синьорина.

Когато Трейси излезе от купето, двама детективи влязоха в него, отвориха куфарите й и започнаха внимателно да оглеждат съдържанието им.

След четиричасово претърсване се откриха няколко пакета марихуана, пет унции кокаин, голям нож и един незаконно притежаван пистолет. От откраднатите бижута нямаше и следа.

Инспектор Ричи просто не можеше да повярва.

— Претърсихте ли целия влак? — обърна се той към своя лейтенант.

— Инспекторе, всеки сантиметър от влака е претърсен. Проверихме локомотива, вагон-ресторантите, бара, тоалетните, купетата. Проверихме пътниците и служителите, преровихме всички багажи. Кълне са, бижутата не са във влака. Дамата може и да си въобразява, че е ограбена.

Инспектор Ричи обаче знаеше повече. Той бе разпитал келнерите и те потвърдиха, че Силвана Луади наистина е носила зашеметяващи бижута предната вечер.

Представител на Ориент експреса отлетя за Милано.

— Не можем повече да задържаме влака — настоя той. — Вече много нарушихме разписанието.

Инспектор Ричи се провали. Повече нямаше никакви причини за задържането на влака. Нямаше какво повече да прави. Единственото обяснение, което му идваше наум, бе, че крадецът е успял по някакъв начин да изхвърли бижутата от влака на свой съучастник. Но може ли наистина да е станало така? Синхронизирането на времето би било невъзможно. Крадецът не е имал възможност да узнае предварително кога коридорът ще бъде свободен, дали някой кондуктор или пътник няма случайно да мине, в колко часа влакът ще пристигне на предварително уговореното усамотено място. Оказа се мистерия, чието разрешение не бе по силите на инспектора.

— Пуснете влака — разпореди се той.

Инспектор Ричи наблюдаваше безпомощно как Ориент експресът потегля бавно от гарата. С него си заминаваше неговото повишение в службата и заплатата, както и блаженото пиршество със Силвана Луади.

 

 

Единствената тема на разговор във вагон-ресторантите по време на закуската беше обирът.

— Това е най-вълнуващото събитие, което съм преживявала от години — призна една превзета учителка от девическо училище. Тя опипваше малкото златно колие с миниатюрно диамантче на врата си. — Щастлива съм, че не ми го откраднаха.

— Наистина — съгласи се сериозно Трейси. Когато Алберто Форнати влезе във вагон-ресторанта, той зърна Трейси и отиде бързо при нея.

— Вече сте научили какво се случи. Но разбрахте ли, че ограбиха жената на Форнати?

— Не!

— Да! Животът ми е бил в голяма опасност. Банда крадци е нахлула в моето купе и ме е упоила с хлороформ. Форнати е можел да бъде убит по време на сън.

— Колко ужасно!

E una bella fregatura! Сега ще се наложи отново да купувам на Силвана всичките й бижута. Ще ми струва цяло състояние.

— Полицията не откри ли бижутата?

— Не, но Форнати знае как крадците са се освободили от тях.

— Наистина ли! Как?

Той се огледа и понижи глас.

— Някой съучастник е чакал по спирките, през които преминахме снощи. Крадецът е хвърлил бижутата от влака и, ecco, готово!

— Колко сте умен! — възкликна преизпълнена с възхищение Трейси.

Si. — Той вдигна многозначително вежди. — Нали не сте забравили за малката ни среща във Венеция?

— Нима е възможно? — усмихна се Трейси.

Той стисна силно ръката й.

— Форнати я очаква с нетърпение. Сега трябва да отида да успокоя Силвана. Изпаднала е в истерия.

 

 

Когато Ориент експресът пристигна на гарата в Санта Лучия, Трейси слезе заедно с първите пътници. Багажът й бе откаран направо на летището, откъдето тя отлетя с първия самолет за Лондон заедно с бижутата на Силвана.

Гюнтер Хартог щеше да бъде доволен.