Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (24)

Двадесет и четвърта глава

Къщата на Трейси на площад Итън представляваше същински рай. Намираше се в един от най-красивите райони на Лондон, със стари сгради от времето на Джордж V, гледащи към обрасли с дървета частни паркове. Бавачки, облечени в строги колосани униформи, бутаха по павирани пътеки пред себе си елегантни детски колички с оставените на техни грижи отрочета на богаташите, деца играеха своите игри. Как ми липсва Ейми, помисли си Трейси.

Трейси се разходи из старите улички с наредените по тях магазинчета, после направи своите покупки при зарзаватчията и бакалина на Елизабет Стрийт; удиви я разнообразието на прекрасно обагрените цветя, продавани пред магазинчетата.

Гюнтер Хартог се погрижи Трейси да прави дарения на подходящи благотворителни дружества и да се движи сред подходящи хора. Тя се срещаше с богати херцози и обеднели графове, получаваше безброй предложения за женитба. Бе млада, красива и богата, а изглеждаше толкова уязвима.

— Всички те смятат за идеалната партия — смееше се Гюнтер. — Ти оправи блестящо положението си, Трейси. Сега си осигурена. Имаш всичко, от което се нуждаеш.

И това бе самата истина. Имаше вложени пари из цяла Европа, къща в Лондон, вила в Сен Мориц. Всичко, от което се нуждаеше човек. Нямаше само с кого да сподели всичко това. Трейси си спомни за онзи живот, пред чийто праг бе почти застанала — живот със съпруг и дете. Дали все още съществуваше такава възможност за нея? Пред никой мъж не би могла да разкрие коя е всъщност тя, нито пък да живее в лъжа, като скрива миналото си. Изигра толкова много роли, че сега не бе вече сигурна коя всъщност е тя. Едно нещо обаче знаеше със сигурност: никога нямаше да се върне към стария си начин на живот. Всичко е наред, помисли си Трейси. Има толкова много самотни хора. Гюнтер е прав. Имам всичко.

 

 

На следващата вечер Трейси даваше коктейл, първия след завръщането си от Венеция.

— С такова нетърпение го очаквах — каза Гюнтер. — Твоите приеми са най-забележителни в Лондон.

Трейси нежно му отвърна:

— Да знаеш само кой е моят спонсор.

— Кой?

— Всички — отвърна Трейси.

„Всички“ се оказа един гост в повече от очакваните. Тя бе поканила баронеса Хауарт, привлекателна млада наследница. Когато я зърна че пристига, Трейси отиде да я поздрави. Поздравлението замря на устните й. Баронесата се придружаваше от Джеф Стивънс.

— Трейси, скъпа, струва ми се, че не познаваш господин Стивънс. Джеф, това е домакинята, госпожа Трейси Уитни.

— Приятно ми е, господин Стивънс — отвърна рязко Трейси.

Джеф пое ръката на Трейси и я задържа малко повече от приетото.

— Госпожа Трейси Уитни? — каза той. — Ах, да! Със съпруга ви бяхме приятели. Ходихме заедно в Индия.

— Колко интересно! — възкликна баронеса Хауарт.

— Странно, той никога не ми е говорил за вас — отвърна хладно Трейси.

— Наистина ли? Това ме удивлява. Интересен човек. Жалко, че се случи така с него.

— О, какво се е случило? — запита баронесата.

Трейси обърна гневен поглед към Джеф.

— Всъщност не се е случило нищо.

— Нищо ли? — отвърна укорително Джеф. — Ако не ми изневерява паметта, него го обесиха в Индия.

— В Пакистан — отвърна твърдо Трейси. — Струва ми се си спомних. Съпругът ми наистина споменаваше за вас. Как е съпругата ви?

Баронеса Хауарт погледна многозначително Джеф.

— Никога не си ми споменавал, че си бил женен, Джеф.

— Със Сесили сме вече разведени.

Трейси мило се усмихна.

— Нямах предвид нея, а Роуз.

— О, тази жена ли?

Баронеса Хауарт се учуди.

— Два пъти ли си бил женен?

— Само веднъж — отвърна непринудено той. — С Роуз решихме взаимно да развалим годежа си. И двамата бяхме толкова млади.

Той направи опит да си тръгне.

— Нали имахте близнаци? — запита Трейси.

— Близнаци! — възкликна баронеса Хауарт.

— Живеят при майка си — отвърна Джеф. Той погледна Трейси. — Не мога да ви кажа колко ни беше приятно да разговаряме с вас, госпожо Уитни, но не бива да ви обсебваме.

Той хвана баронесата под ръка и се отдалечи.

 

 

На следващата сутрин Трейси отново се натъкна на Джеф, този път в един от асансьорите на „Хародс“. Магазинът бе препълнен от купувачи. Трейси слезе на втория етаж. В момента, в който излизаше от асансьора, Трейси се обърна към Джеф и каза със силен и ясен глас:

— Впрочем, как се отървахте от отправеното към вас обвинение в морално падение?

Вратата се затвори и Джеф остана като хванат в капан в асансьора, пълен с възмутени непознати.

Трейси си легна същата вечер, а Джеф все не й излизаше от ума. Накрая се засмя. Все пак наистина беше чаровен. Мошеник, но пленителен. Учуди се какви можеха да са връзките му с баронеса Хауарт, после си каза, че разбира много добре какви могат да бъдат отношенията му с нея. Двамата с Джеф си приличаме, мислеше си Трейси. Нито един от нас двамата не може да стои мирно на едно място. Животът, който водеха, беше твърде вълнуващ, импулсиращ и възнаграждаващ.

Тя насочи мисълта си към своята следваща работа. Тя трябваше да стане в Южна Франция и представляваше същинско предизвикателство. Гюнтер й каза, че полицията търси банда. Трейси заспа с усмивка на уста.

 

 

Даниел Купър четеше в хотелската си стая в Париж предоставените му от инспектор Тринян доклади. Беше 4.00 часът след полунощ, а Купър разсъждаваше вече с часове върху прочетеното и анализираше въображаемата смесица от обири и мошеничества. Купър беше запознат с някои от формите на измама, но имаше и нови за него. Както бе споменал и инспектор Тринян, жертвите се ползваха с лоша слава. Тези бандити очевидно се смятат за Робин Худовци, мислеше си Купър.

Той почти приключи работата си. Оставаха му още три доклада. Единият от тях носеше надпис БРЮКСЕЛ. Купър разтвори страниците и погледна доклада. Бижута на стойност два милиона долара били откраднати от вградения в стената сейф на някой си господин Ван Руйсенс, белгийски акционер, замесен в съмнителни финансови операции.

Собствениците били заминали на почивка и къщата останала празна. Купър забеляза нещо на страницата, от което сърцето му трепна. Той се върна на първото изречение и започна да препрочита доклада, като се стараеше да вниква във всяка дума. Този доклад се различаваше от останалите в едно важно отношение: крадецът задействал алармената инсталация и при пристигането на полицията на прага ги посрещнала жена, облечена с прозрачен пеньоар. На главата си носела някаква шапчица, а лицето й било намазано с дебел слой крем. Представила се за гостенка на семейство Ван Руйсенс. Полицията приела нейните обяснения и когато направила проверка със самите собственици, жената и бижутата били вече изчезнали.

Купър остави доклада. Логика, логика.

 

 

Инспектор Тринян започна да губи търпение.

— Грешите. Казвам ви, че не е възможно една-единствена жена да е извършила всичките тези престъпления.

— Има начин да се провери — каза Даниел Купър.

— Как?

— Бих желал да видя табулограма с датите и местата на последните няколко обира и мошеничества, влизащи в тази категория.

— Това е много просто, но…

— След това искам да получа доклад за всички американски туристки, намирали се в тези градове по време на извършване на престъпленията. Напълно е възможно тя да е използвала и фалшиви паспорти, но има вероятност да си е служила и със собственото име.

Инспектор Тринян се замисли.

— Разбирам какво целите, мосю. — Той огледа внимателно застаналия пред него дребен човек и реши, че му вярва наполовина. — Много добре. Веднага ще задействам машината.

Първият обир от тази серия бе извършен в Стокхолм. Докладът на полицая Стирелсен от клона на Интерпол в Швеция съдържаше списък на американските туристи в Стокхолм през седмицата. Имената на жените бяха въведени веднага в компютър.

Следващият проверен град бе Милано.

Когато списъкът с имената на американските туристки, посетили Милано по време на обира, беше съпоставен с имената на жените, посетили Стокхолм по време на тамошния обир, съвпаднаха петдесет и пет имена. Този списък бе сравнен с имената на американките, посетили Ирландия по време на друго мошеничество и броят на имената спадна на петнадесет. Инспектор Тринян подаде списъка на Даниел Купър.

— Ще предприема сверка на тези имена с имената на онези, посетили Берлин по време на тамошния обир — каза инспектор Тринян, — след което…

Даниел Купър вдигна глава.

— Не се тревожете за това.

Начело на списъка стоеше името Трейси Уитни.

 

 

Когато най-сетне се добраха до нещо конкретно, Интерпол започна да действа. На всяка страна членка бяха изпратени червени циркулярни писма, което означаваше въпрос от първостепенно значение, с които ги съветваха да следят Трейси Уитни.

— Изпращаме и зелени съобщения по телетипа — обясни инспектор Тринян на Купър.

— Зелени съобщения ли?

— Ние използваме цветови код. Червеното циркулярно писмо означава въпрос от първостепенно значение, синият цвят означава, че искаме информация за някой заподозрян, зеленото съобщение предупреждава полицейските служби за заподозряно лице и за това, че то следва да се постави под наблюдение, с черното искаме сведения за неидентифицирани трупове. Х-Д сочи, че съобщението е много спешно, докато само Д означава, че е спешно. Която и страна да посети госпожица Уитни, тя ще бъде поставена под наблюдение още от момента на регистрацията си на границата.

На следващия ден в ръцете на Интерпол попаднаха снимки на Трейси Уитни, получени по телефото от женския затвор на Южна Луизиана.

Даниел Купър се обади по телефона на Дж. Дж. Ренолдс. Телефонът звъня поне десетина пъти, преди някой да се обади.

— Ало…

— Нуждая се от информация.

— Ти ли си, Купър? За бога, та тук е четири часът сутринта. Тъкмо бях дълбоко…

— Искам да ми изпратите всичко, с което разполагате, за Трейси Уитни. Изрезки от вестници, видеокасети — всичко.

— Какво става в…?

Купър затвори телефона.

Един ден ще убия този кучи син, закле се Ренолдс.

 

 

По-рано Даниел Купър проявяваше случаен интерес към Трейси Уитни. Сега тя се превърна в негов служебен обект. Той окачи снимките й по стените на малката си хотелска стая в Париж и прочете всички поместени във вестниците съобщения за нея. Взе под наем видео и гледа многократно касетата, заснета и излъчена по новините от телевизията, за Трейси след произнасяне на нейната присъда и след освобождаването й от затвора. Купър седеше с часове в затъмнената си стая, гледаше филма и първата искрица на подозрение се превърна в убеждение. „Ти си тази женска банда, госпожице Уитни!“, произнесе гласно Даниел Купър. После включи отново бутона за превъртане на видеокасетата.