Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (81)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Какво писа знатният ловец Мирук Асадур на приятелите си в Аикецор

Светлинните, които видя Баруйр, докато пътуваше през нощта край Барсовата клисура, не му даваха спокойствие. Те винаги бяха пред очите му, ту ярко пламваха, ту се губеха в мъгла като падащи звезди.

Баруйр чувствуваше, че тук се крие нещо, но мислите му бяха неясни, объркани и той беше безсилен да разреши загадката. Ала една нощ, докато се въртеше неспокойно в постелята си, изведнъж нещо се сети: „Кога изчезнаха децата? На седми ноември. А потокът? Потокът премина на двадесет и пети… — Баруйр беше запомнил добре този ден. — Но щом е тъй — разсъждаваше той, — как е възможно децата да са попаднали в него осемнадесет дена след изчезването си?…“

При тази мисъл сърцето на Баруйр така се разтуптя, че той скочи от кревата и запали лампата:

— Жена, ставай!

— Да не си нещо полудял? — разсърди се тя.

— Полудял съм ами. Като кажа и на тебе сега и ти ще полудееш. Синът ни не се е удавил!

И Баруйр сподели развълнувано с жена си хрумналата му мисъл. Угасналата надежда отново пламна в сърцата на съпрузите и увлечени в различни предположения, те не мигнаха цяла нощ. И на сутринта, още щом се зазори, Баруйр вдигна на крак всички майки и бащи на изчезналите деца; веднага се събраха на съвещание.

Арам не обичаше магазинера Баруйр, не го смяташе за сериозен човек, и затова в отговор на думите му каза:

— Глупости!… А може потокът да е минал и на седми? Откъде знаеш?

Махна с ръка и си отиде. Неспокойно шарещият поглед на Баруйр го дразнеше.

Започнаха спорове, разпити, но никой не можа да каже дали потокът от Барсовата клисура е текъл на седми ноември. Беше далеч от селото, пък и мястото беше пусто…

И надеждата на родителите, както пламна, така и угасна. Фактите бяха неоспорими: все пак нещата на децата бяха намерени в коритото на потока. Загадка оставаше само едно: защо това бе станало почти три седмици след изчезването им?

Арам не беше успял още да се замисли сериозно над чутото, пристигна писмо от стария ловец Мирук Асадур.

„Поздрав до моя приятел Арам, до всички близки на изчезналите деца, до малки и големи в Айкецор от севанското село Лъчаван! — така започваше писмото. — Приемете моите почитания към вашите домове и нека бъдат пълни хамбарите ви.

Арам джан! Небето ми е свидетел, че откак ви оставих с мокри очи и се върнах в нашето село, не зная ни сън, ни покой. И много нощи не склопих очи в мисли по изгубените деца. А когато майката на нашия Крикор получи писмо от бащата на Гагик, че децата са отнесени от потока, сърцата ни съвсем се нажалиха. И се размислих тогава какво става по този свят. Но, Арам Джан, от вчера нещо ми е влязло в главата и мира ми не дава. Цяла нощ мислих и реших, че не може децата да са се удавили в потока… Ще попиташ, защо?

Първо. Не може и петте деца да са заспали така дълбоко, че нито едно да не чуе приближаването на водата. Такова нещо не вярвам. Не забравяй, че човек в гората и на полето и в съня си е нащрек. Такава е неговата природа. Без сам да го съзнава, той се пази от всичко — от животни и от разни случайности. И така, от петимата поне един непременно щеше да чуе потока. Той щеше да събуди другарите си и сам да избяга. Това е едно.

Второ. Планинските бързеи и потоци винаги изхвърлят удавника на брега…

Трето. Как може потокът да отнесе всички? Един поне щеше да се закачи за храст или камък — така ми подсказва моят разум.

Четвърто. Потокът не може да съблече абата на овчарчето. Нали?… А куче въобще не се дави. Ти сигурно знаеш, че щом кучето е с господаря си в гората, никога не заспива. Може да се преструва на заспало, но и със затворени очи то всичко вижда, всичко чува. Кучето чувствува отдалече опасността и винаги предупреждава господаря си. Значи, щом само е усетило шума на потока, кучето непременно е скочило, залаяло, известило. Ако ли пък е попаднало то в потока, щеше да изплува и да се спаси.

Разбра ли, Арам джан?… Ние с тебе прекарваме цял живот сред природата и аз съм спокоен, че ще ме разбереш. Послушайте ме: идете нагоре по коритото на потока. Изкачете се по пътя и вижте там горе потокът не е ли оставил някакви следи от децата. Ако намерите, ще трябва да проникнете в Барсовата клисура, тъй като водата идва оттам.

Ето, Арам джан, моят добър съвет и нека небето бъде благосклонно към вас и всеки да възвърне скъпата си загуба.

Желая ви всичко добро.

 

1953 година, декември 17-ти.

ловец Асадур

Под диктовката на дядо Асадур написа внукът му Камо.“

Писмото на дядо Асадур оправда някак слуховете, разпространени и от Баруйр, и кръвта в жилите на Арам закипя, сърцето му заби по-бързо, по-силно.

Той излезе от дома си и веднага се запъти към Аршак.

— Аршак, ние нали не търсихме децата над шосето?

— Не. Защо да ги търсим?… Всичко е ясно… — каза мрачно Аршак.

— Че е ясно, ясно е, но не е лошо да погледнем и горе. Не сме намерили нито един труп, значи, има още надежда.

— Ех! — махна ръка Аршак. — Да бяха живи, все отнякъде щяха да се обадят… Не, няма смисъл. Нали намерихме дрехите.

— Дрехите ли? Че как може потокът да съблече дрехите им? — повтори Арам думите на дядо Асадур. — Да идем, казвам ти. Послушай ме.

Аршак отстъпи. Възседнаха те конете и поеха към коритото на реката.

Тук вързаха конете за един храст и пак тръгнаха по следите, оставени от потока, но сега вече не надолу, а нагоре от пътя, към ридовете, зад които в далечината се виждаха ръждивите скали на Барсовата клисура. По пътя виждаха клончета, които водата беше довлякла от Барсовата клисура.

— Отде са се взели тези клончета? Водата не минава през гора. По-рано тук никога не е имало… — размишляваше гласно Арам.

И докато се изкачваха нагоре по течението на потока да търсят в сухото му корито признаци на живот, някаква странна тревога все по-силно и по-силно обземаше Арам.

И ето най-после намери онова, което, изглежда, търсеше. Беше елов клон, изхвърлен от потока на брега. Арам се развълнува.

— Те са били в Барсовата клисура! Нашите деца!… — възкликна той.

— Отде знаеш?

— Клонът е отрязан с нож.

Ала Аршак пак махна безнадеждно с ръка.

— Какво ще ми помогне клонът! — каза тъжно тон. Но Арам, закален в ловджийските походи, не беше от онези, които бързо се отчайват. Увлечен от някаква смътна надежда, зародила се в сърцето му, той упорито продължаваше да търси.

Арам вярваше в щастливия случай, но не така, разбира се, както вярват в него суеверните хора. Той наричаше щастие неочакваното откритие, находка, неочаквано попаднал му дивеч… „Ловът е късмет“, „Провърви ли ти, няма да се върнеш с празни ръце от лов“… И такова щастие често му се усмихваше по горите и полята, често го спасяваше от най-безнадеждно положение. Сега пак на него се надяваше.

— Ти пак не ме разбра, Аршак. Не е работата и ножа, а в това, че клончето е дошло тук от Барсовата клисура.

— Отде знаеш? — попита с недоверие Аршак.

— Сам помисли! Виждал ли си ела по пътя на потока? Никъде няма!

Аршак погледна нагоре, натам, откъдето се бе спуснал потокът. Там, огрени от лъчите на залязващото слънце, червеникаворъждивите скали около клисурата меняха багрите си. Отдалече те приличаха на великолепни дворци, заобиколени от крепостни стени и кули. И тук-там по червените скали зеленееха малки клонати елички.

— Е… да речем, че клонът наистина е от Барсовата клисура.

— То значи, че и книжката е дошла от Барсовата клисура, и абата на Хасо също.

— Е, брате Араме, не е ли все едно къде са загинали децата ни — дали на полето, или в планината? — каза мрачно Аршак. — Мръква се, хайде да се прибираме.

— Не, трябва да проникнем в клисурата — възрази твърдо Арам. — Кой знае! Всичко се случва на този свят. — И изведнъж радостна усмивка озари отслабналото му мургаво лице. — Ами ако са живи? Ако нарочно са хвърлили книжката и дрехата в потока, за да ни дадат да разберем къде се намират? Ах, къде си ти, ловна слука? — И Арам така въздъхна, сякаш цялата му душа се изтръгна с въздишката. — Е какво се замисли? Да вървим!

— Да вървим — съгласи се от немай-къде Аршак. Те дойдоха до скалите, които затваряха клисурата откъм Арарат, и се спряха до коритото на потока, там, където той се спуска от страшна височина и повлича всичко по пътя си. В самото подножие потокът беше изровил дълбока яма и в тази яма Арам намери сгърчена от водата и слънцето детска обувка.

— Гледай, Аршак! радостно извика той. — Гледай! Казвам ти, били са в Барсовата клисура! Мъдър човек е тоя дядо Асадур, наистина мъдър! Това е сигурно обувката на Шушик, щерката на Ашхен. — Той помълча няколко секунди натъжен, замислен. — Горкото момиченце! Не, Аршак, нашите деца май са загинали… Напразно бяха надеждите ми. Когато хората искат да се обадят къде са, те хвърлят хартии, книги, е, в краен случай някаква излишна дреха, но как ще си свалят обувките и ще ходят боси по снега?…

И Арам седна съкрушен на камъка. Сърцето му така лудо биеше, сякаш щеше да се пръсне… Не, загуби се, загина неговият хубавец, неговата надежда. Какъв ловец щеше да го направи той! Как го учеше да е безстрашен, да не се бои дори от барса, да е ловък и гъвкав като рис и като лъв великодушен… Да… Голямо бъдеще очакваше неговия умен и добър син…

— Да вървим — опомни се той и стана. — Ама не, Аршак. По-добре ти върви, вземи конете и се върни на село,

— А ти?…

— Аз ще се изкача догоре, ще си дойда по-късно.

— Няма къде да се качваш! Да вървим…

— Не, не… Ще има луна тая нощ, ще поскитам малко, ще видя какво има там, зад скалите. Пък и у дома не ме сдържа, сърцето ми се пръска. Върви, върви си.

Аршак послуша и тръгна към конете, а Арам зави надясно край подножието на скалите и пое нагоре по склоновете.

С все още тлееща надежда в сърцето той се изкачваше към върховете, които затваряха Барсовата клисура откъм изток. „Ех, къде си ти, мое щастие?… Само да се сбъднат думите на ловеца Асадур, нищо друго не ми трябва на тоя свят…“ — мислеше си Арам, докато се катереше разпъхтян по ръждивите скали.

За да дойде до мястото, откъдето според него козите слизаха до солончаците на Араратската долина, трябваше да обиколи почти половината хълм.

Това беше вече познатият ни горен край на Дяволската пътека, по която бяха тръгнали децата, след като напуснаха фермата.

Арам седна на една скала и обгърна с поглед разстланата долу Барсова клисура.

Беше последната нощ от есента. На двадесет и трети декември през нощта и северната половина на нашата планета настъпва зимата.

Луната току-що изгряваше на бледия небосвод. Бялата й светлина озаряваше западните склонове отвъд клисурата. Източните, по които бяха слезли децата, все още тънеха в мъгла. Долу мрачно зееше черната дълбока пропаст.

Арам седеше на камъка, заслушан напрегнато в гласовете на природата. Но в царящата наоколо тишина той сякаш чуваше само как пулсира кръвта в жилите му.

Но ето луната освети силно върбите и брястовете до тях.

„Какво е това? — учуди се Арам. — Нали до върбите открай време имаше брястове? Брястовете имат тъмна кора. А защо са станали бели? Кой е могъл така да съблече съвсем голи тези дървета?“

Необикновеното дърво с разперени настрани оголени бели клони смути Арам. Но той се владееше. Приличаше на човек, който е застанал на брега на тясна, но буйна рекичка и не може да реши — да прескочи ли на другия бряг, или не.

Искаше да извика, да се обади оттук, от върха на скалите — нали затова се беше изкачил и едва си поемаше дъх. Но се страхуваше. Ако му отвърне само планината с многогласото си ехо, ще рухне и последната му надежда…

Дълго седя той така, най-после се реши и си каза:

— Нека си опитам щастието!

Той се изправи и зина, за да извика силно, колкото може по-силно, но не можа. Като че ли някаква сила стисна гърлото му, сърцето му страшно заби. От този вик сякаш зависеше целият му живот — да живее или да не живее…

Арам почака, наложи си спокойствие, окашля се и като напълни дробовете си със студен, свеж планински въздух, извика с всички сили:

— Ашот, ей, Ашо-от!…

— „Ашот, ей, Ашо-от“ — отекна планината. Арам млъкна. Цял се превърна в слух, притаи дъх и се наведе над клисурата.

Минаха само няколко секунди, но те му се сториха цяла вечност.

И когато, загубил и последната капчица надежда, се канеше да извика повторно, изведнъж в мъглата блесна лудо ловджийско щастие… От отсрещните ридове изведнъж до него достигна тънко гласче:

— Хе-ей!

А след това същият глас завика тревожно:

— Ей, Ашот, Гагик! Ставайте по-скоро, викат ни!…

Нощният въздух беше толкова чист, че до острия слух на Арам долетя не само гласът, но и думите.

Като чу името на своя син, когото обичаше повече от живота си, този силен като скала човек се отпусна немощно на камъка и зарида. От очите му закапаха горещи сълзи, потекоха по опаленото му от слънцето и ветровете лице… От сърцето му се смъкваше тежкият камък, който го беше мъчил цял месец и половина.

А от отсрещните скали се чу:

— Тука сме, тука!…

— Помогнете, освободете ни!… До Арам достигна — и плач. Момичето хълцаше силно — вероятно от щастие, като него, възрастния, кален от живота човек.

Арам стана искаше да отговори, но не можа — гласът не му се подчиняваше.

Той грабна пушката и един подир друг прогърмяха в планината два изстрела: бум, бум!… Пламнаха две светлинки, изскочили от стоманените дула на ловджийската двуцевка на Арам.

— Джан! Баща ми е. Татко-о!

Ашот познаваше тези изстрели. Когато се изгубеха в планината по време на лов, баща му винаги го викаше с два изстрела. Това беше условният им сигнал.

— Чичо Арам, чичо Арам!… — прозвуча тъпичкият глас на Гагик.

— Татко, татко!… завика възбудено Ашот. Шушик хълцаше.

Нощем в планината не е нужно да се вика. Достатъчно е само да се говори ясно и разбрано и ако между говорещите се намира клисура, а от единия склон до другия е далече, въздухът, който изпълва клисурата, ще донесе всяка дума, толкова е чист и спокоен.

Арам знаеше много добре това и като се мъчеше да усмири сърцето си, да се успокои, той започна да говори с обикновен глас, почти така, както говореше в къщи.

— Ей, синко, живи ли сте?… Всички ли?

— Живи, живи!… — завика с цяло гърло Ашот поради това думите му трудно се разбираха.

— Говори тихо, като мене… Здрави ли сте? Няма ли болни?

— Здрави, чичо Арам. Нали сме на курорт! На чист прохладен въздух — бързаше да отговори Гагик вместо Ашот.

Арам се засмя радостно, звънко.

— Ей, момче! Ти все същият шегаджия ли си? Е, как сте?… Как прекарахте?

— Не те виждам, татко, иди на светло — помоли се Ашот.

Арам се качи на скалата, осветена от луната, и децата видяха ясно откроения силует на грамаден мъж с пушка в ръце.

— Ах, кога си станал такъв голям, чичо Арам? — изумено попита Гагик.

Той се шегуваше, разбира се. И орел, кацнал на планински връх, изглежда огромен на фона на небето. А какво остава за човек!

Завърза се дълъг разговор. Развълнуваните сърца полека-лека се успокояваха.

— Къде е мама? Как са сестричките ми? — попита Шушик.

— Ашхен сигурно плаче сега над обувката ти. Намерихме обувката ти в коритото на потока… Намерихме книжките ви… А твоята аба, Хасо, те чака в село… Но хайде стига! Ей сега ще сляза при вас.

— Недей, татко! Пътеката е затворена! Върни се на село, а утре заран елате да ни вземете — каза Ашот.

— Идвам, идвам при тебе, лъвче мое! Какво ще правя на село?…

— Пътеката е заледена, не ходи там! — завика изплашено Ашот. — Върни се у дома, успокой мама, всички успокой…

— Да, да, синко! Човек не трябва да се радва сам! Чакайте, скоро ще дойдем да ви вземем.

И Арам закрачи с такава лекота, сякаш не стъпваше по земята, а се носеше на облак.

Луната озаряваше с млечнобяла светлина долината на Арарат, снежните беловласи глави на Арарат и близките хребети. Беше така тихо, така величествено, сякаш и вселената беше изпълнена с някаква радостна тайна. Или то беше далечният полъх на пролетта?… А може би просто в сърцето на щастливия баща бликаха и се лееха радостни звуци, сияеха пролетни багри?

Арам вървеше леко. Понякога се спираше и хвърляше поглед към онзи свят, който се стелеше долу. Чувствуваше се горд и силен, струваше му се, че никаква сила на света не може да го победи.

На хълма, който се извисяваше гордо над селото, Арам се спря. Планинските склонове свършваха дотук и от подножието на хълма започваше равнината.

До хълма свършваше и долът, който излизаше от планината. В долния му край беше разположено селото. По това време то спеше дълбоко. Под бялата снежна покривка спяха и градините около Айкецор. Само нанизите от светлините на електрическите фенери по уличките говореха, че животът не е спрял.

Арам поседна за малко на края на пътя, погледна родното си село, после стана и с глас, в който звучеше неудържима радост, извика колкото сили имаше:

— Ей, селяни! Ставайте! Ставайте, намерих децата!…

После вдигна пушката към небето и от двете цеви изскочи пламък и гръм, които известяваха радостната вест.

— Ей, хора! Намерих децата, намерих ги, ставайте!…

Разбудени от изстрелите, айкецорци наскачаха, по домовете светнаха лампи, заскърцаха врати, полуоблечени хора наизлизаха на улицата.

— Арам! Това е Арам! Децата се намерили! Ставайте! — носеше се по цялото село.

Не беше се още развиделило, когато природните стени около Барсовата клисура се изпълниха с народ. Всички държаха факли в ръце и осветени от тях, силуетите и движенията на хората придобиваха фантастичен характер. Сенките се уголемяваха, умножаваха и така чудновато се движеха по скалите, че на децата които ги гледаха отдолу, се струваше, че там, в скалите се води лют бой с врагове, нападнали някаква средновековна крепост.

На дяволската пътека работеха колхозниците освобождаваха я от леда и снега. Горе, на скалите, се тълпяха стотици хора, горяха ярко огромни факли През шума, който се вдигаше на хълма, до децата не прекъснато достигаха вълнуващи викове. — Децата, нашите деца се намериха! Милите!…