Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (79)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Всяко зло за добро

В борбата си за съществувание децата направиха случайно редица важни открития, които щяха да донесат голяма полза на страната. А на тях и през ум не им минаваше дори. че опитът от пребиваването им в пещерата може да наведе на много мисли не само хората от тяхното село, но и от цялата страна.

Ашот сам си правеше някои изводи от своите наблюдения и ги смяташе толкова важни, че чакаше подходящ момент, за да посвети другарите си в тях.

И този момент настъпи.

Освежени и развеселени от банята, децата бяха насядали край огъня. Настрана от другите, Шушик обясняваше търпеливо нещо на Хасо — вероятно граматични правила.

— Трябва да обсъдим някои нови събития, станали през последните дни — обяви официално Ашот. — Най-напред — Чернушка.

— Че какво има тук да се обсъжда? Чернушка е овца. Оягнила се и дойде тук заради агънцето си — прозина се Гагик. — Я по-добре да помислим как да запазим мечото месо, та да не се развали до пролетта.

— Няма да се развали, не бой се. Нека си стои там в студения ъгъл и ще изтрае. Ами ти я кажи защо Чернушка се оягни точно сега?

— Е, не е ли все едно?

— Не, не е все едно. Ако Хасо не беше отишъл навреме, мокрото агънце щеше да замръзне в студената пещера — родило се е не когато трябва.

Хасо кимна утвърдително глава.

— Да — каза той, — десет години вече нашата ферма изпраща животните в Муган^[1]. Там няма зима. През декември навсякъде е зелено като през март или април. Хората живеят в шатри… Затова ние пущаме овните в стадата не през октомври, а по средата на лятото. Това го правим, за да се агнят овцете през декември. Те така са навикнали. Горката Чернушка, забравила е, че тук не е Муган, а Барсовата клисура, където агне, родено през зимата, не може да живее.

— Вярно! Разбрахте ли сега какво значи да си овчар? — въодушеви се Ашот. — А как е оживяло второто агне на Чернушка? — попита той.

— То е родено през пролетта… Аз още отдалеко разбрах, че няма повече от осем месеца. Ако помислите, и вие ще се досетите защо се е родило през пролетта, а не през декември.

Въпросът затрудни дори Ашот. Защо наистина?

— Ти знаеш, Ашот — каза кротко Хасо. — Не може овчицата да се е родила през декември, защо го миналото лято баща й е бил само на шест месеца. Нали?…

— То се знае! — съгласи се Гагик, макар че всъщност нищо не разбра от „овчарската аритметика“ на Хасо.

— И ето на, агнетата на Чернушка ще допринесат голяма полза на нашата ферма. Това — Ашот показа новороденото — е вече нова порода овце. Те не ще загиват зиме от студа, а ще си търсят храна под снега…

Хасо така се зарадва, както могат да се радват само простодушните хора.

— Вярно! — възкликна той. — Нова порода! Баща ми ще полудее просто от радост!…

— Да се радва — може — каза дълбокомислено Гагик, — но да полудява — не бива… Не е ли време да обядваме, Ашот? Нали месото…

— Почакай, Гагик, ние едва сега започваме…

Оставиш ли Ашот, до сутринта ще ти говори за животните, за природата… Разговорът за „студоустойчивото“ агне го наведе на нова мисъл.

— А можете ли да кажете какви щети е нанесъл на колхоза сегашният ранен сняг? — попита неочаквано той.

— Част от памука е останала под снега…

— Не, Шушик, памукът може да се обере и напролет, макар че качеството му няма да е същото. Но лозите не можахме да заринем — те останаха така на студа и ще замръзнат. Хайде да отидем на лозето, докато е още светло, и там всичко ще си изясним…

В лозето те разровиха снега, повдигнаха лозите и отдолу намериха окапали зърна грозде. Нощният студ ги беше попарил и направил твърди като орехчета.

— Ах, минаха онези щастливи дни, когато ядяхме прясно грозде!… — въздъхна Гагик. — Защо ни доведе тука? За да ни припомниш за щастливото минало ли?

— Не — каза Ашот. — Трябва да подрежем лозите и да заровим в земята калемите. Хасо, дай тука ножчето, а вие вземете брадвата и изкопайте тръпчинка.

Когато нарязаха доста пръчки и ги заровиха в земята, Ашот седна на един камък.

— Да — каза тържествено той. — Много премеждия прекарахме тук, но дори само тези калеми си струват теглилата ни. От тях колхозът ще посади ново лозе, което няма да има нужда да се зарива наесен и отрива напролет тукашната лоза се е приспособила към студа…

Хасо с учудване забеляза, че думите на Ашот зарадваха извънредно много и Гагик, и Шушик, та дори и Саркис. Понеже прекарваше цялото си време със стадата, той не можеше да прецени значението на това откритие така, както го преценяваха децата на лозарите. Те знаеха колко труд и разноски изискваха напролет и наесен лозята. Още повече, че тази работа не можеше да се механизира. Всяка есен след прибирането на реколтата всички колхозници се залавяха със заравянето на лозята. А за да насмогнат, викаха хора и от планинските райони. Ако пък зимата настъпеше неочаквано, както през тази 1953 година, лозите измръзваха и цели три години трябваше да се чака, докато започнат да раждат младите.

Дивото лозе в Барсовата клисура можеше да подсети за много неща лозарите — нали и то беше посадено от човек. Една част от него беше загинала през зимните студове, а друга се беше приспособила към суровите природни условия, към студа и сушата, и даваше плод. Лозето беше подивяло, защото нямаше кой да се грижи за него, но затова пък с годините беше придобило особена устойчивост, издръжливост срещу бедствията и болестите.

Децата разбраха много добре всичко това и с въодушевление се заловиха за работа. Изкопаха дълги трапове и в тях заровиха много лозови пръчки.

— Това е цяло откритие! Заради нашата лоза може и учени да дойдат тука — каза Ашот.

Докато децата работеха, над клисурата неусетно пролази мрак, а мъглата в усоите се сгъсти.

— Да се не знае и потокът макар! — намигна на другарите си Гагик. — Да не беше отвлякъл абата ми, щях да наметна сега Шушик.

Хасо разбра намека и се закани на Гагик с кривака.

— Да. вярно. Уж по обяд се къпахме, а всички сме мокри, като че ли сега излизаме от банята. Хайде да си вървим — разпореди се Ашот, — да не би да се разболеем.

Сега децата с още по-голямо нетърпение зачакаха деня, когато ще се върнат на село. Няма с празни ръце да си отидат, а с ценни, полезни придобивки. Нека хората кажат, че дори затворени между скалите и откъснати от живота, пионерите от Айкецор пак са мислели за своята страна, направили са нещо добро за нея.

Тази вечер всичко навяваше спокойствие. Новата печка бумтеше напевно и пръскаше приятна топлина. В пещерата вече нямаше нито дим, нито сажди, въздухът беше чист и свеж.

Изглежда, че Чернушка се беше убедила най-после, че барсът няма да оживее. Лежеше си спокойно до него и кротко преживяше.

Хасо извади свирката и нежните, мелодични звуци пренесоха децата по зелените ливади на Кавказките планини, сред простодушните овчари.

Хасо свиреше, а Чернушка предъвкваше тревичка и се заслушваше в звуците на свирката. Така, с леко приведена глава, слушаше господаря си и Бойнах. Агънцето се беше настанило удобно на обикновеното си място в скута на Шушик. Момичето и нощем не се разделяше със своя любимец, прегръщаше го и така заспиваше. И Чернушка, види се, от благодарност, се отнасяше с особена нежност към Шушик. Тя също лягаше близо до момичето и без да сваля поглед от агънцето, преживяше до зори храната си.

Другият питомец на Шушик, таралежчето, кой знае защо, тази вечер въобще не излезе от убежището си. И това беше странно.

Шушик отиде да го вземе, донесе го до печката, но таралежчето беше необикновено лениво, отпуснато, безразлично към всичко.

— Разболяло се е таралежчето ми… — разтревожи се момичето. — Погледни, Ашот: нито тича, нито яде…

— Заспива… Заспива зимен сън, не го буди — обясни Ашот. — Дай да го отнесем в гнездото му.

Напълниха една вдлъбнатина в стената със сухи листа и трева и сложиха там таралежчето.

— Никой да не го безпокои, то вече е заспало… до месец март — каза Ашот.