Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (20)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Цялата страна търси изчезналите деца

Село Айкецор, което досега никой не познаваше, за няколко дни стана известно в целия Съветски съюз. Арам и Аршак разгласиха чрез вестниците на Далечния изток за изчезналите деца. За това печално произшествие съобщи и радиото. И тъй като за радиовълните няма граници, цялата страна научи за петте деца от село Айкецор, които бяха в неизвестност.

Интересът към събитието растеше с всеки изминат ден. Дори група полярници от остров „Пионер“ запитаха ЦК на Комсомола в Армения дали изчезналите пионери не са намерени. „Все още търсим“ — отговориха им от Ереван.

През тези дни пощенският раздавач Мурад не знаеше почивка. Ако по-рано трябваше да ходи в районния център за пощата през ден, сега ходеше по два и по три пъти на ден. И винаги отиваше с надеждата, че най-после ще може да донесе радостна вест на тъгуващите родители. Но нямаше нищо успокоително в телеграмите и писмата, които се сипеха отвсякъде и особено от Далечния изток, където според съобщението на красния комитет на Комсомола бяха създадени комсомолски „отряди за търсене на айкецорските деца“.

Уралските пионери съобщаваха, че търсят арменските деца по своите градове и села. Учителката от Караганда Ана Сергеевна Виноградова пишеше: „Щом бъдат намерени децата, много ви моля да ни съобщите с телеграма, за да се порадваме и ние, вашите далечни приятели.“ А украинката Елена Захарчеико вдъхваше кураж на арменските майки и изказваше увереност, че децата ще бъдат намерени. Нейният син веднаж също изчезнал и тя дълго тъгувала. Но в края на краищата го намерили в Закарпатието. „Дощяло се на моя глупчо да види света. На тази възраст това се случва. Не губете надежда…“

А от Сталинградска област, от село Карповка, се получи следното писмо от колхозника Тихон Михайлович: „Село Айкецор. До родителите на изчезналите деца. Мои далечни приятели колхозници! През първата империалистическа война аз бях във вашия прекрасен край. Пих от чудесното вино на Араратската долина и заедно с арменците се сражавах на турския фронт. От един казан с тях съм ял и в една землянка съм спал. Добри, дружелюбни хора! Когато бях ранен, те ме изнесоха от огъня и аз им гостувах, в едно арменско село, докато зараснат раните ми. Никога не ще забравя вашето гостоприемство.“

„Скъпи другари колхозници! Тази година ние за пръв път получихме вода от Цимлянското водохранилище на Волго-Донския канал. Какво ти водохранилище — цяло море, колкото вашия Севан. С тази вода напоихме нашите целинни и земи и получихме такава реколта, че не можахме дори да я приберем! За моите трудодни получих толкова жито и други продукти, че ще ми стигнат за три години. Ето защо няма да ми бъде трудно да взема участие в разходите, които правите, за да търсите изчезналите деца. Моля ви да ми разрешите да допринеса и аз нещо за това дело. Съобщете ми на какъв адрес мога да изпратя пари. Мисля, че ще ми позволите това — та нали и аз имам деца…“. Когато Сиран, майката на Ашот, четеше такива писма сърцето й се свиваше. Жената чувствуваше, че цялата страна преживява заедно с нея мъката й.

Тежко, мъчително минаваха ден след ден.

Сиран не сваляше очи от пътя, чакаше пощенския раздавач Мурад. а когато старецът се приближаваше до нея, сърцето на жената замираше. Тя се взираше в лицето на Мурад дано открие по него нещо обнадеждаващо, но всичко беше напразно.

— Не, пак не ме гледа… По добре да беше умряла майка ти, Ашот! — вайкаше се и хълцаше клетата жена.

А Мурад оставяше на масата все нови и нови връзки писма и говореше утешително:

— Ха почети, виж какво пишат пионерите. Твоят Ашот има приятели по целия свят. Това писмо е от Рига, това — от Ташкент, а това — от Астрахан. Да не мислиш, че на всяка жена се прави такава чест?…

— Ах, само да се намери синчето ми, нищо друго не ми трябва!…

— Ще се намери, непременно ще се намери… — говореше старецът. Той казваше още някоя и друга успокоителна дума и си тръгваше. — Пък аз ще ида още веднаж на пощата, може да има нещо ново.

— Поседни, чичо Мураде, поне чаша вино изпий — казваше жената, бършейки сълзите си.

Горкият старец! В студ, в буря — все на път. Съвсем се съсипа.

— Ще изпием, като му дойде времето — ще изпием — отвръщаше старецът. — И такъв гуляй ще изкараме у вас, Сиран, така ще си потропнем, че къщата Ще се тресе!… Ще ти донеса аз радостна вест…

И така уверено звучеше гласът му, че Сиран наистина започваше да му вярва.

Но щом старецът излезеше на улицата, лицето му тутакси помрачняваше, крачките му се забавяха, ставаха несигурни. „Дали ще се намерят децата?“ — с тревога мислеше той. Но забележеше ли някой от роднините на изгубените деца, усмивката веднага се появяваше на лицето му:

— Нямате ли хабер от децата? Не? Нищо, ще получите. Ей сега като птичка ще прехвръкна до района.