Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Какви щастливи случайности има на този свят

Времето като че ли беше спряло. Секундите, прекарани до урвата, се сториха цяла година на потресените от неочакваното произшествие деца, напрегнали слух и зрение. Сред мъртвата тишина, която цареше в клисурата, се чуваше само тяхното тежко дишане и ускореното биене на сърцата им.

След продължително, тягостно мълчание Шушик най-после каза:

— Ние бяхме жестоки с него…

Тя каза „ние“, но всички разбраха срещу кого бяха отправени упреците и. И този, за когото се отнасяха, чувствуваше угризенията на съвестта си. Ако знаеше, че Саркис може така да загине, нямаше, разбира се, да му наговори толкова горчиви думи!

— Да идем да погледнем откъм Заешката обител. Може би оттам ще го видим? — Пръв дойде на себе си Хасо.

Слязоха по изчистената част на пътеката в клисурата и минаха на отсрещния и склон. С очи, пълни с тревога, те разглеждаха извисените насреща им скали, процепите, падините и издатините. Уви, там нямаше никакви признаци на живот. Само орлите, размахвайки тежко крила, се виеха над клисурата. „Готвят се, усещат миризма на кръв“ — помисли си Ашот и сърцето му се сви, a в гърлото напираха сълзи. „Какво направих, какво направих!“ — непрекъснато се набиваше в мозъка му. Но външно той се стараеше да изглежда спокоен и дори суров.

— Да слезем долу — предложи той, — и а дъното на клисурата. Трябва непременно да го намерим!

И като се придържаха о камъните, те слязоха в подножието па скалата, от която се беше подхлъзнал другарят им. Но и там нямаше нищо друго освен купища сняг и камъни.

— Задържал се е на някоя издатина — реши Ашот. И те отново се изкачиха на Заешката обител, откъдето разгледаха внимателно скалата.

— Мисля, че се е закачил на елата — каза Ашот и в гласа му прозвуча надежда. — Погледнете, елата е точно на пътя му. Нали оттук политна?

— Оттук, оттук, помня точно. Но той полетя с такава сила. че елата едва ли го е удържала — безнадеждно каза Шушик — Ако беше се закачил, все нещо щеше да се вижда: ръка, крак, глава…

Там все ще има някакво късче земя, иначе дръвчето откъде ще получава влага?… Трябва да има поне педя земя.

 

— Ех! — махна е ръка Гагик. — Къщата ти гори, а ти за дюшека плачеш! За какво ни е твоето късче земя? Ти Саркис ни намери!…

— Тъкмо това и казвам: Саркис сигурно е там… Издатината на скалата и елата го скриват от нас… Да идем пак на пътеката.

Вървяха мълчаливо. Всички бяха умислени, тъжни. През целия път само Ашот промълви няколко думи:

— Ах, да беше тази земя по-големичка, а снегът на нея по-дълбок!…

Но никой не се опита дори да вникне в смисъла на тези думи. Всички смятаха, че другарят им е изчезнал безвъзвратно и никакво „късче земя“ не можеше да ги утеши.

Когато дойдоха до мястото, откъдето беше паднал Саркис, Ашот свали колана си, препаса го около гърдите, подаде края му на Хасо и каза:

— Дръж по-здраво. А ти, Гагик, дръж Хасо. Като почувствува, че краят на колана е в сигурни ръце, Ашот легна на земята до самия ръб на пътечката, надвеси се над пропастта и погледна надолу.

— Там е! — извика Ашот. — Под елата се вижда краят на палтото му… Дръжте ме за краката, ще погледна още веднаж по-добре.

— Е?

— Жив ли е?

— Не мърда…

— Има ли много сняг там?

— Не зная… Ей сега ще проверя. Дръжте ме по-здраво за краката… Не, не така… Не умеете дори да държите! Вържете за всеки крак колан. Така… Сега преметнете коланите още веднаж, прекарайте, краищата им — единия зад този камък, а другия — зад онзи, ха дръжте така… Сега е добре. Хайде, спускам се. —

И Ашот се надвеси почти с цялото си тяло над пропастта.

Щушик затвори ужасено очи и сигурно щете да се развика, ако не се страхуваше, че може да изплаши другарите си. Страхът й обаче беше неоснователен. Когато се надвеси, Ашот се хвана здраво с ръце за клинообразната издатина на скалата и по такъв начин си намери сигурна опора. След няколко минути, прекарани в това положение, той извика:

— Стига! Дърпайте ме назад!

Вдигнаха го бързо и го изправиха на крака. Очите на момчето се бяха налели с кръв, а жилите на шията и челото му се бяха издули.

— Снегът, който изхвърлихме, се е струпал върху издатината до елата — каза той. — Саркис е паднал в него. Може и да е жив. Саркис, Саркис!…

Отговор не последва.

Бойнах лаеше неспокойно и все гледаше надолу. Кучето разбра много добре какво стана и по миризмата подушваше къде се намира изчезналото момче.

— Млък! — разсърди се Хасо. — Чакай да чуя!

Но Бойнах не млъкваше и той се принуди да стегне муцуната му с колана си.

— Ехе-ей, момче, къде си?… — извика той, застанал на ръба на пътечката.

Никакъв отговор.

Тъжни и отмалели, децата седнаха на камъните, очистени вече от снега. Над пропастта се виеха орли, кряскаха зловещо кани. Крр, крр, крр! — прелетяха ниско две черни врани. Крясъкът на птиците караше децата да потръпват. Те се поглеждаха плахо и се бояха да попитат защо така изведнъж се оживиха хищниците. Всеки знаеше какво означава появяването им…

Долетяха два големи брадати орела, кацнаха близо до елата и злобно поглеждаха отдолу нагоре, към децата.

Хасо ги пропъди е камъни, но те се върнаха. Долетяха и други и започнаха да кръжат над чукарите.

Един от орлите, най-смелият или просто зашеметен от глада, се спусна точно до елата и вероятно заби нокти в Саркис или го удари с клюна си, понеже отдолу се чу стон, а след това и слаб, жален глас:

— Ох, ох!… Умирам!…

Изглежда, орелът помогна на Саркис да дойде на себе си.

Децата скочиха и започнаха ожесточено да хвърлят камъни по птиците.

— Саркис! — викаха те, — Не бой се, Саркис! — Тук сме ние, Саркис! Дръж се по-здраво!… По-здраво!…

Шушик пак плачеше, но този път от радост.

— Той е жив, жив, нали?… — повтаряше тя.

— Щом казва „умирам“, значи е жив — заключи Гагик.

— Почакайте, хайде да обмислим какво да правим — сгълча ги Ашот. — „Жив, жив!“ Разбрахме, че е жив! Ама как да го измъкнем оттам?

Ашот се замисли и неговата сериозност се предаде и на другите, които в изблика на шумната радост забравиха главното. Всъщност ако Саркис остане и една нощ само там, в снега, непременно ще загине.

— Хайде, не се отчайвайте, дръжте ме за краката — разпореди се Ашот.

И по гласа му всички разбраха, че в тежки минути човек трябва да действува, а не да се вайка. Да действува уверено и твърдо.

Ашот пак се надвеси над пропастта и извика:

— Помъчи се да стъпиш на крака, не се страхувай!

— Умирам, умрях… — чуваше се слаб стон отдолу, сякаш от бездънен кладенец.

— Стига си хленчил! — разкрещя се Ашот. — Измъквай се от снега!… Насам, насам… На тая страна… Към този край… По-близо до скалата… Ей, а защо пълзиш към елата? Зад елата има пропаст!…

По провикванията на Ашот децата ясно си представяха какво става долу.

— Насам, насам! Как така „не“? Там, под скалата, не може да няма сухо място!… Там сигурно има навес… Има ли? Е добре, влез под него на сухо. По-бързо! Ей, издърпайте ме, главата ми се пръска — извика Ашот на другарите си.

Когато го измъкнаха горе, той беше просто за съжаление: лицето му приличаше па варено цвекло. След като си отдъхна малко, той пак извика надолу: — Е, какво, намери ли сухо място?

— Да… Умрях, умрях аз… Кракът ми, рамото… — Кракът и рамото е дребна работа — главата само да е цяла. Голямо ли е сухото място? Ще се побереш ли?

— Вдлъбнатина в скалата. Ох, умрях!… — Не хленчи, няма да умреш! — кресна му пак страшно Ашот. — На, вземи тая тояга. Ако долетят орли, подпри се на скалата и се отбранявай. — Той се наведе и хвърли долу кривака на Хасо.

— Какво ще правим? Ей на, ще почнат да го кълват — простена Шушик.

— Я не хленчете!… Какво ще правим ли? Ще скръстим ръце и ще седим. Гагик, Хасо, вървете за плодове, а ние с Шушик ще отидем за дърва и огън.

— Не момче, а хала! — засмя се Гагик.

Но и той разбираше, че ако снабдят Саркис с плодове и огън, ще може известно време да изкара на това място, където го бе тласнала съдбата…

След половин час Гагик и Хасо вече бяха намерили шипкови храсти и беряха плодовете, а Ашот пускаше от пътечката надолу съчки и викаше на Саркис:

— Ей, момче, онемя ли?… Обади се! Къде да хвърлям съчките, оттук нищо не се вижда.

— Вляво, вляво хвърляй… Ох!…

— Задържа ли се, каквото хвърлям, или пада в пропастта?

— Остава… Ох, ще умра… мамичко!… — чуваха се отдолу стенанията на Саркис.

Като видя пропастта зад елата, той едва сега разбра колко безнадеждно беше положението му и започна още по-силно да плаче и се моли:

— Мили мои, спасете ме, спасете!…

— Не плачи и не се вайкай! — разсърди се Ашот. — Престани да ревеш, защото ще те оставим и ще си идем — ще станеш плячка на орлите!…

Шушик го погледна неодобрително:

— Какъв си лош, Ашот!

— Не съм лош, напротив, искам да го ободря… Я чуй, нали млъкна?… Саркис, пренеси клоните във вдлъбнатината и запали огън. На, дръж огъня, хвърлям . — и Ашот му пусна няколко димящи главни с торящите краища нагоре — бяха ги донесли от пещерата.

— Хващай по-бързо. Допри краищата им и духай, за да се разгорят.

Настъпи мълчание. След няколко минути Ашот пак попита:

— Ей, Саркис, какво правиш там? — Вместо отговор отдолу се изви струйка дим.

— Разпалва! — засмя се Ашот. — Видя ли как помогна заплахата ми? — обърна се той към Шушик.

— Начинът е добър, няма що — сопнато отвърна тя. Откакто Саркис падна в пропастта, за Шушик той съвсем не беше вече лошо момче, а дори приятно.

Но Ашот с тон на старши продължаваше да дава съвети:

— При тежко положение винаги трябва да си суров, а понякога и жесток. И най-добрият пълководец в боя е суров. Когато пораснеш — ще разбереш… Как мислиш, Шушик, колко врабчета трябва да дадем на Саркис?

— Всичките! — без да се замисли, отговори момичето.

Ашот се засмя:

— Знаех, че така ще кажеш. Хайде, иди ги донеси. Но не ги печи — нека сам си ги изпече.

— Значи, може всичките? — възкликна Шушик и разбрала по израза на лицето на Ашот, че е съгласен, беше готова просто да го разцелува. Но, разбира се, я досрамя.

Докато Гагик и Хасо се лутаха из храстите, Шушик донесе няколко врабчета — целия техен запас! Добре, че поне „домакинът“ не беше там.

— Това е останало — каза тя разочаровано.

— Защо? Мисля, че трябваше да са повече… Е, добре! — И като се приближи до ръба на пътеката, Ашот извика: — Саркис, вземи си пая!…

Когато Гагик и Хасо се върнаха, слънцето вече беше залязло. Шапките на момчетата бяха пълни с плодове.

— Да му изсипем ли всичките? — простодушно попита Хасо.

Гагик улови ръката му.

— Домакинството завеждам аз — напомни той. — Дръж, Саркис, събирай!… Е какво, костите ти цели ли са? Да? Слава Богу! Защото, казват, че в цялата Барсова клисура нямало човек, който да намества кости.

Мъглата на дъното на пропастта се сгъсти и бавно се заизкачва към планинските върхове. След малко здрач обви скалите, изпълни всички вдлъбнатини и пукнатини, изглади набръчканото лице на клисурата.

Децата останаха на пътеката до късно през нощта. Много не работиха, повече разговаряха със Саркис — окуражаваха го, хвърляха му съчки.

През нощта много застудя, децата зъзнеха, но никой не изяви желание да се върне в пещерата. Сърцата им се бяха сраснали сякаш с тази пътека, с урвата над пропастта, откъдето до тях достигаше дим. Отблясъците на пламъците от огъня на Саркис от време на време осветяваха околните канари, склоновете на скалите.

— Хей, момче, я походи около огъня, поне сянката ти да видим. Затъжихме се за тънката ти дълга снага — за пръв път след преживения ужас се пошегува Гагик.

И шегата явно има успех. Не минаха няколко минути и по скалите наоколо по-силно заиграха отблясъците на огъня, след това се появи гигантски черен призрак и се залюля върху бялата повърхност на каменните стени на Барсовата клисура. Огромни ръце се вдигнаха и протегнаха към планинските върхове. Сякаш изведнъж от клисурата се появи приказният великан Дорк Анкех[1] и с дългите си като греди ръце се мъчеше да кърти скали и да ги хвърля срещу врага…

— Е! Успокоих се!… — засмя се Гагик. — Хайде, походи, поразходи се, Саркис, да те погледаме, да се разтушим.

Ашот наведе глава над урвата и извика:

— Саркис, какво ще кажеш, да си отидем ли, или да останем тук през нощта?

Саркис не се обади.

— Виждате ли? Пак само за себе си мисли — каза тихо Ашот на другарите си.

— Е, какво, Саркис? — извика отново той.

Сам ли ще ме оставите?… — чу се отдолу. Гласът беше жален, плачлив.

— Не бой се, сега при тебе няма да дойде никакъв звяр — ти си в непристъпна крепост.

— Но ние сме близо… Често ще ти се обаждаме — намеси се Хасо.

— Е какво ще кажеш? — попита Ашот — Децата треперят от студ, съжали ги… — в гласа му се долавяше упрек.

— Какво мога да кажа… Сами решавайте… — дочу се отдолу.

— Слушай, тогава аз да кажа. Вземи една пръчка, прехвърли огъня по-близо до елата, а ти легни на стоплените камъни. Стой все във вдлъбнатината, между стената и огъня — така че отпред да те пази огънят, а отзад — стената. Разбра ли?

— Разбрах.

— Добре ли разбра?… Когато камъните под тебе изстинат, пак премести жарта върху тях, а ти легни на мястото на огъня. Така през цялото време ще ти бъде топло. Ясно ли е?

— Ох, боли!

— Нищо, дръж се здраво… Хайде, лека нощ…

— Лека нощ! — чу се тънкото, нежно гласче на Шушик.

И дали Саркис се засрами, или този глас го разнежи, но спря да се оплаква.

В тъмнината децата слязоха предпазливо в клисурата и се прибраха в пещерата.

Още от прага Гагик се запъти право към вдлъбнатината, където се пазеха продуктите.

— Горкичките ми, измръзнахте ли, милички? Аз ей сега ще ви оскубя и ще ви стопля на огънчето… Ай, къде ми са врабчетата? — извика той.

Ашот и Шушик стояха на прага на пещерата и тихо се смееха.

— Ашот? Обрали са склада!… — извика възмутено Гагик.

Но Ашот, кой знае защо, не се обади. Съобщението сякаш не го трогна.

Шушик се приближи до огъня, коленичи и започна да разравя пепелта. Показаха се тлеещите въгленчета. Момичето ги събра на купчинка и взе да ги раздухва. Хасо, седнал до нея, цепеше и прибавяше тресчици.

— Дали пък плъхове не са задигнали врабците! — не мирясваше Гагик — Ашот, тук може ли да има плъхове?

— Кой знае… — с престорено безразличие сви рамене Ашот.

Изпълнен с неизказани съмнения, Гагик се сгуши край огъня.

— Ама че работа, пак без храна останахме! — поклащайки глава, промърмори той.

А мъчителната мисъл за храната безпокоеше не само Гагик…

През цялата нощ, чак до сутринта, децата излизаха на няколко пъти от пещерата и гледаха към скалата. Огънят гореше, а от елата надолу в клисурата се проточваше дълга крива сянка.

— Саркис, как си, Саркис?… — викаха другарите му и тези гласове изпълваха момчето с бодрост.

Той чувствуваше, че те го привързват към живота, че той неизбежно би загинал, ако наблизо не бяха тези добри, хубави деца…

Бележки

[1] Дорк Анкех — герой от арменска легенда.