Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (35)

ШЕСТА ГЛАВА

Какви изненади дебнат човека, когато, заел висок пост, забрави скромността

Сладка дрямка налегна този ден пленниците на Барсовата клисура. Особено й се наслаждаваше Саркис.

Той лежеше по гръб, сложил ръце под главата си и изтегнал болния си крак към огъня. Загледано неподвижно в безкрайната небесна шир, момчето възобновяваше в паметта си и преживяваше всичко, случило се през деня. Понякога по лицето му преминаваше мрачна сянка, но тутакси я сменяше щастлива усмивка.

Затворил очи, Саркис преживяваше — за кой ли път вече — ту падането си от скалата, ту буйната сила на потока — краткия, но едва ли по-малко страшен миг. А кракът? Ах, каква ужасна болка беше! И пак другарите му дойдоха на помощ. А те не знаеха от каква голяма беда го бяха избавили.

И Саркис си спомни какво се бе случило, когато електрифицираха колхозния харман. Монтьорът Рубен падна от стълба и си изкълчи тазобедрената става. Не го откараха веднага на хирург и цели две седмици лежа в къщи, а после вече нищо не можеше да се направи. Професорът дори не можа да му помогне. Той каза, че до тринадесетия ден все още било възможно да се спаси кракът, а след това — вече не. Така си остана Рубен куц и цял живот ще ходи с патерици…

Ето от какво голямо нещастие овчарят Хасо беше спасил него, Саркис!

— Потрай де, Ашот! — долетя до Саркис гласът на Гагик.

Но Саркис не даде ухо на разговора, а се върна отново към мислите си и гласовете на другарите му сякаш се отдалечиха.

„А малко ли нещо направи и Ашот?… Та той не само от осакатяване, а направо от смъртта ме спаси!… — с нарастващо чувство на благодарност продължаваше размишленията си Саркис. — Само че от Ашот до Хасо има разлика, колкото оттук до небето… Хасо има златно сърце. Той върши доброто незабелязано, без да обижда, а при Ашот всичко е на показ… Ще направи нещо голямо, хубаво, сякаш в лицето те плесне, а току-виж, и натякне… Когато пък дава наставленията си, чувствуваш, че се смята в правото си да говори с тон на благодетел… Направил, значи, това или онова за тебе и ти си му задължен. Не е хубаво!…“

И Саркис, колкото и да се мъчеше, не можеше да преодолее чувството си на неприязън към Ашот. „А за какво ли спорят?“

Той се откъсна от своите мисли и се заслуша. А, май че Ашот иска да се пренесем в новата пещера, а Гагик се противопоставя. Този Гагик все още не може да се примири, че Ашот не допуска възражения, особено в присъствието на Шушик. Как е възможно да се възразява на началство, да се подронва авторитетът му?…

По измъченото лице на Саркис се плъзна подигравателна усмивка. „Ох, как се е разгорещил само! Сигурно Гагик го е засегнал нещо, уязвил го е…“

— Защо не се подчинявате? Защо ме избирахте тогава?…

И веднага след това спокойният глас на Гагик:

— А ги, Ашот, престани да говориш така с нас! Ние сме връстници и съвсем не е нужно един от нас да се държи с другите като началник — да заповядва, да се разпорежда! Научи се да се съветваш, да споделяш с другарите си…

Саркис забеляза, че Гагик е необикновено сериозен, а Ашот толкова се беше зачервил, че почти не се забелязваха луничките по лявата му буза, която потръпваше нервно. Той слушаше нетърпеливо Гагик и непрекъснато поглеждаше под око Шушик, но тя сякаш съвсем не слушаше.

— Наистина — продължаваше Гагик — под натиска на масите — и той посочи с пръст към гърдите си, — под натиска на масите от вчера ти си малко по-демократичен, но това още не…

— Аз съм такъв, какъвто си бях… — рязко го прекъсна Ашот.

— Не, промени се малко. Ти вече не казваш „направи това и това“, а казваш — „да направим“… Това е хубаво. Но все още обичаш да заповядваш. И току нагрубиш. Престани, братле, от това няма полза. Ако искаш да те слушат, говори с добро. А ако…

Тези „ако“, както и изобщо цялата „обвинителна реч“ на Гагик, засягаха болезнено честолюбието на Ашот. Той действително напоследък се стараеше да бъде малко по-мек, по-естествен с другарите си. Но сега… „Не! Ясно е, че с тях другояче не може!“ — се мярна в силно раздразненото съзнание на Ашот и като не можа да се сдържи, той каза рязко:

— Без мене вие сте загубени!… Всички! Гагик все още се мъчеше да поддържа полушеговития тон, макар че този път трудно му се удаваше. Но като чу последните думи на Ашот, той се намръщи и след кратко мълчание каза:

— Добре, Ашот… Щом имаш такова високо мнение за себе си, по-полезно ще е, струва ми се, просто да те сменим с друг. И аз ще поговоря с другарите. Така ще бъде по-добре преди всичко за самия тебе.

Ашот се засмя язвително:

— Кой ще ме смени? Страхливият Гагик или… — Беше готов за всекиго да каже по някоя обидна дума, но се опомни: глупаво е да настройва другите против себе си.

— Гагик, стига! Ашот, моля ти се, млъкни… — намеси се Шушик. Очите й бяха пълни с тревога, а сърцето и биеше неспокойно.

— He! Шушик не, не бива така да се оставя… — разгорещи се Гагик. — Ти само си спомни: „Да не чувам да се хленчи!“… „Не сe оплаквай!“… „Прави това, което ти е заповядано!…“ Какъв е този тон? Как говори той с нас? Ако сега не сломим високомерието му. той ще стане един ден деспотичен бюрократ! Искате ли да ви докажа, че авторитетът на Ашот е надут? Съгласни ли сте? Нека гласуваме за него… С тайно гласуване, разбира се…

Никой не се обади, но се чувствуваше, че подобен „опит“ дори заинтересува децата. Освен това процедурата на тайното гласуване ги привличаше със своята сериозност…

Гагик извади от чантата на Шушик тетрадка, откъсна лист, раздели го на части и направи няколко билетчета.

Ашот следеше с презрителна усмивка другаря си и в черните му очи се четеше учудване: как така това кротко и послушно момче изведнъж стана сериозно, зло, решително?… Вероятно има някакви стари сметки с мене — помисли си той и започна да рови в паметта си кога и какво зло е сторил на Гагик. Но нищо, разбира се, не си спомни.

„Или ми завижда, че съм старши — предположи в себе си Ашот. — Да, разбира се! Иска му се той да стане началство… Ще станеш, как не!…“ — И той се разсмя на наивността на другаря си.

— Какво се смееш? Мислиш, че се шегувам?… — все повече се горещеше Гагик. — Ето ти билетчето! На него има пет имена. Четири ще зачеркнеш, едно ще оставиш. После ще го занесеш и пуснеш ей зад онзи камък, „Неприятно стана“ — мислеше си Хасо, но скромността не му позволяваше да се намеси в спора.

Саркис мълчеше, но, изглежда, и той не беше против такава една проверка на Ашот. Шушик седеше, потънала в размисъл. Но ето че нещо реши и каза на Гагик:

— Добре, дай и на мене такова листче и молива… На Ашот се стори, че в думите на момичето имаше закана и това го зарадва. Тя, разбира се, е непременно за него. На Саркис пък колко добрини е правил!… Би било черна неблагодарност да гласува против своя спасител! „И Хасо естествено е мой — бързо преценяваше изгледите си Ашот. — А щом е така, четири гласа от петте са осигурени! Нали и аз гласувам! И Гагик ще остане сам…“

И почувствувал отново силата си, Ашот каза предизвикателно:

— Хайде, какво се колебаете още? Смелост ли ви липсва? Гледай, Гагик! Аз не се страхувам! Направо пред очите ти зачерквам твоето име… На ти тебе тайно гласуване!…

— Не, братле! Нека сме страхливи, но гласуването ще бъде тайно. Хасо, гледай тука. Първото име ще можеш да прочетеш — то е твоето. Второто — на Саркис, третото…

— Също мога да прочета… Това е… — смутено избъбра овчарчето.

Гагик се засмя:

— То се знае, че можеш! Нали е името на Шушик.

— Буквата „ш“ започва с кукичка, като на моя кривак, затова не я забравям — побърза да се оправдае Хасо.

— Да, да… А на края е завита като опашката на Бойнах… Така ли?… Е, шегите настрана! Слушай: четвъртото име е на Ашот, петото — моето…

С единствения молив, който имаха на разположение, децата отметнаха имената в билетчетата, навиха ги на тръбички и ги пуснаха зад камъка.

Сега, Ашот, трябва да се избере преброителна комисия — каза Гагик. — Тъй като аз и ти сме заинтересовани страни, нека преброяват те…

— Добре — каза Шушик, — ще ги преброим аз и Саркис.

— А Хасо?

— Ами нали по арменски той може да прочете само своето и моето име, а вашите засега не различава едно от друго — засмя се Шушик.

Сега вече изборите я забавляваха и тя изгаряше от нетърпение да разбере кой колко гласа ще получи. Много интересно занимание измисли Гагик!

И Шушик изтича за билетчетата. Като се върна, седна до Саркис и заедно започнаха да преброяват гласовете.

— „Хасо“… — шепнеше тя. — Прегъвай пръсти, Саркис. Прегъна ли един? Пак „Хасо“, пак… Брей, три! — радостно учудено възкликна момичето.

Ашот и Гагик, седнали настрана, си даваха вид, че нещо са заети. А в действителност те се вслушваха напрегнато в шепота, който идваше от ъгъла. Като че ли там се решаваше въпрос на живот или смърт…

Най-после Шушик стана и с билетчетата в ръце дойде при другарите си. Имаше тържествен вид, лицето и сияеше от задоволство. В сините очи на момичето святкаха топли искрици, но същевременно в тях се бе затаила и лека насмешка.

„Избран съм!“ — уверено и гордо си помисли Ашот, но тутакси се присмя на себе си: „Как се радвам, сякаш можеше да бъде другояче!“ И той погледна високомерно другарите си. С нетърпение очакваше да стане свидетел на собствената си победа.

А Шушик сякаш нарочно протакаше — нали й бяха известни вече резултатите!

— Знаете ли какво излезе? — каза тя най-после, като се мъчеше да бъде спокойна. — Получи се нещо чудно…, Макар че може би не е чудно, а просто хубаво, както всъщност би трябвало да бъде… Сега наш ръководител е Хасо…

И Шушик погледна изпитателно другарите си: какво впечатление им направиха думите й?

Саркис мълчаливо се усмихваше. Той, изглежда, беше напълно удовлетворен. В черните очи на Гагик святкаха насмешливи пламъчета. Той тържествуваше. Хасо ахна и се изчерви до корена на косите си. За да скрие смущението си, той изви глава и започна да гали Бойнах. А Ашот?… Ашот просто се вкамени. Отначало дори не повярва на ушите си.

— Как! Да не би да сте сбъркали и при преброяването! — възкликна той.

— Не, вярно броихме Ето, гледай. Саркис има един глас „за“, четири „против“, Шушик пет „против“ и тя се засмя добродушно, — Гагик — два „за“, три „против“, Хасо — два „против“ — мисля, че единият е от него. А Ашот… един „за“ и четири „против“.

Явно, че не беше лесно на доброто момиче да произнесе „присъдата“, като знаеше какъв удар ще е тя за болезненото честолюбие на Ашот. И когато свърши, то въздъхна с такова облекчение, сякаш беше свалило тежък товар от плещите си.

Ашот беше потиснат. Ударът го порази със своята неочакваност. Виж ти! А той искрено се смяташе за най-добър водач на децата. Кой друг освен Гагик можеше да е против него?… Пък и Гагик дори — какъв противник е? След минута ще започне да се шегува, сякаш нищо не е било. Нали до преди малко разговаряше с него както по-рано кротко… Не, тук има някакво недоразумение…

Разбира се! Ето Гагик се обръща към него и поглеждайки го в очите като най-верен приятел, спокойно казва:

— Ти не ме пожали (думата „страхлив“, казана от Ашот, все още му тежеше на сърцето), а ето че ние те жалим и затова не казваме кой е този един, чиято ръка не се е вдигнала да зачеркне името ти…

Ашот така побледня, сякаш го бяха уловили в кражба.

Този втори удар беше още по-неочакван от първия. Всички наведоха глави, за да не гледат как ще подействува той на честолюбивото и гордо момче. Хубаво го „жали“ Гагик!… Можеше ли намекът да бъде по-ясен?

Дори такова простодушно момче като Хасо, съвсем незапознато с техниката на изборите, и то разбра, че единственият глас за Ашот беше от самия Ашот. Ах, колко неудобно, колко лошо се получи!

Хасо стана и под предлог, че трябва да отсече клони за лък, тръгна към храстите. „Дали не ми се подиграват?…“ — мислеше си той. Ако знаеше, че никой няма да си даде гласа за Ашот, Хасо, разбира се, щеше да му даде своя. Срам, голям срам! На мястото на Ашот той сигурно щеше да потъне в земята…

Но, изглежда, че и самият Ашот имаше точно такова желание. Сякаш забиха нож в сърцето му. Той беше оскърбен не пo-малко, отколкото братът на Ануш Моси^[1], когото на една сватба Capo поваля по гръб пред цялото село.

— Не се сърди, Ашот — обърна се приятелски към него Гагик. — Това е само за по-добро… За тебе е полезен такъв урок. Ето и мене не ме избраха, нали? Но аз не се обиждам… Не всеки може да бъде водач! Зная, че ти не очакваше това. Но така става винаги, когато ръководителите прекалено се възгордеят. На такива ръководители може и нищо да не казват направо в очите, защото се страхуват от тях, но още на първите избори ги провалят позорно. Ами тъй де!… — Гагик се опитваше да премине на обичайния си полушеговит тон. — Хайде, Ашот, не увесвай нос! Нищо страшно не се е случило. Ставай, време е да се преселваме в новото жилище…

Никой не каза повече ни дума. Хасо наряза клони и направи нещо като носилка. Сложиха на нея Саркис и момчетата го понесоха към Яребишкия хълм.

— Много ли боли? — попита загрижено Шушик, която вървеше до носилката.

Саркис се усмихна — печално, но признателно. Боли, разбира се, че боли. Но може ли да има за болния по-добро лекарство от добрата, грижовна дума на приятеля?…