Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ШЕСТА ГЛАВА

Нуждата не закъсня да почука на вратата

Бурята утихна, в природата настъпи спокойствие, но снегът, студен, дълбок, не беше и помръднал.

Трябваше да вървят. Но къде? Надолу, в клисурата, или към изхода и, към свободата?…

Към свободата, разбира се, колкото и труден да беше пътят към нея.

Изпод дълбокия сняг само тук-таме се виждаха камъните на долния край на Дяволската пътека и онези места, където тя се разширяваше и преминаваше в тераски.

Мъглата се пръсна, но денят си оставаше сив, а небето — мрачно. Свечеряваше се.

— Да се върнем, да потърсим за всеки случай някоя удобна пещера — предложи Ашот.

— Няма ли да си отидем у дома? Пак на камъните ли ще спим? — жално попита Шушик. — Пие ми се вода, Ашот…

— Трябва да намерим удобно място за нощуване. Не падай духом, Шушик, потрай още едничка нощ, а утре или ще излезем, или ще ни намерят. Хайде, хващайте се за ръце, да вървим!

Бойнах като че ли разбра намерението на децата и се спусна пръв напред. След него, като опипваше пътечката с гегата си, предпазливо се движеше Хасо, а по неговите следи на децата не беше вече трудно да вървят.

Когато дойдоха до Дяволската пътека, те се спуснаха надолу и щом стигнаха равно място, си отдъхнаха с облекчение: тук поне можеха да не се страхуват нямаше да паднат в пропаст. Но сега накъде?

— Да отидем да нощуваме при каменните цветя на шега предложи Гагик.

— Хасо, а къде са онези цветя? Ти хвърли ли ги? — сепна се Шушик.

— Защо да ги хвърля?… — Че аз за тебе ги донесох — каза момчето и от смущение силно се изчерви.

— Не, твоите цветни поляни са много корави — възрази Ашот. — Да отидем в другата пещера — там, където намерихме змията.

Затъвайки в снега, децата се изкачваха нагоре към рядката ниска горичка, сгушена под скалите.

Бойнах все така предвождаше шествието. Кучето сякаш плуваше — ту изчезваше в снега, ту пак се появяваше на повърхността, като че ли изхвърлен от вълна.

Саркис вървеше на края по утъпкания вече път, който обаче също беше много тежък за него. Трапчини, буци и камъни се криеха под бялото одеяние, покрило земята, и Саркис непрекъснато се препъваше и с целия си висок ръст се просваше върху студения сняг.

— Вървете по-бързо и ще ви бъде по-леко — разпореди се Ашот.

И наистина: когато напрегнаха сили и закрачиха по-бързо, децата се стоплиха и оживиха. Бяха гладни, но още повече може би ги мъчеше жаждата. Ашот обаче категорично забрани да се яде сняг.

— Потърпете, скоро ще намерим вода — заяви той, макар че съвсем не беше уверен в това.

Приближиха се до подножието на скалите, извисени една над друга край задната стена на клисурата. Тук имаше дъбови дръвчета, по чиито криви и чепати клони снегът лежеше на тежки валма. Отдалече дръвчетата можеха да се вземат за някакви разкривени бели шатри.

Като разравяха снега, децата най-после се качиха до змийската пещера.

Пещерата наистина се оказа удобна: с високи сводове, гладки стени, тесен вход.

Хасо откри в нея проход, който водеше някъде навътре в планината, и се мушна в него.

Скоро оттам се чу гласът му:

— Радвайте се, деца, намерих вода!

Но бълбукането на водата идваше някъде отдалече и в тъмнината Хасо по никакъв начин не можеше да я открие. Той дълго шареше с гегата си, но напразно — краят и все беше сух.

Децата седнаха край стената на пещерата и известно време мълчаха. Те изпитваха нужда да обсъдят създалото се положение и поглеждаха изчакващо Ашот.

Най-напред трябва да се приготвят легла, меки легла — каза той важно.

Никой не попита от какво ще се направят тези „меки легла“ ясно, че от листа. Вчерашният вятър се беше погрижил за децата, трябваше само да отидат и съберат натрупаната в процепите на скалите шума.

Но кой знае защо, Ашот не ги заведе там. Той се спря до малкото дръвче с ниско и тънко стъбло. От корените до върха дървото беше покрито с вечно зелени нежни иглици и отдалече наподобяваше на малка зелена купа сено.

Ашот отърси снега от клоните и започна да ги кърши.

— Те ще бъдат пружинените ни матраци — каза той. — Хайде кършете!

Децата се заловиха живо за работа — накършиха кой колкото можа и отнесоха клоните в пещерата. За да приготвят пет „кревата“, трябваше да окършат клоните на пет такива дръвчета.

После дойде ред на „дюшеците“.

Като оглеждаше пукнатините на скалите, Шушик завика радостно:

— Ела тука, Хасо! Погледни колко шума намерих!

Под каменния навес на скалата листата бяха останали толкова сухи, че се трошаха в ръцете на момичето. Шушик се мъчеше да заграби цял наръч, но нищо не излизаше всичко се изплъзваше от ръцете и.

— Почакай, хушке Шушик — притече и се на помощ Хасо. — Вземи моята дреха и слагай в нея, а аз ще съблека ризата си и ще направя торба.

Децата събираха не само шума, но и меки стъбла на плевели и суха трева. Подреждането на леглата така ги увлече, че те забравиха за известно време и глада, и жаждата, и опасността, че може да бъдат затворени в клисурата.

— Брей, че е хубаво! — възкликна Гагик, изтегнат на разкошното си легло. — Ашот, ако ми дадеш огън, вода и хляб, няма да мръдна оттук! Аз и без това вече си мислех да избягам някак от математиката.

Огън, вода, хляб!…

С тези три думи Гагик изрази много добре мечтите на своите другари. Това бяха минималните жизнени нужди. Ако децата не ги намерят веднага, ако се наложи няколко дни да чистят пътечката от снега, как ли ще преживеят през това време без огън, вода и хляб?…

Този ден те все още похапнаха нещичко, можеха да търпят, но как да понесат студа, жаждата?

Ашот се мушна навътре в пещерата, отдето едва се чуваше шуртенето на водата, но тутакси се върна.

— Не, тази вода е много далеч от нас — разочаровано разпери ръце той.

— Ами ако разровим още и разширим прохода? — попита Шушик.

Изглежда, че нея най-много я мъчеше жаждата.

— Тук навсякъде е камък, как ще ровиш?… Не, трябва да се измисли нещо друго. Щом се снабдим с огън, ще има и вода. Значи, най-напред трябва да помислим за огъня.

— А не е ли по-добре да отидем да потърсим някаква храна — шипки или нещо друго?

— Не, Гагик, мръква се, сега нищо не ще намерим. Да отидем за гориво. Хайде, бързо, не бива да се отчайвате!… По-бързо, по-бързо!…

Но нямаше нужда да се подканят децата. Те и сами много добре разбираха, че сега всичко зависи от огъня — без огън ще загинат.