Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Едно нещастно животно става жертва на майчината си любов

Хасо търсеше своята Чернушка с нетърпение и радост, с онова дълбоко вълнение, което обхваща овчаря-кюрд винаги, когато намери загубено животно.

Бащата на Хасо беше овчар и дядо му бил овчар, и прадядо му, и прапрадядо му. Такива са кюрдите. За тях не съществува друг живот, друго занятие. Те дори имат пословица: „Ако искаш син ти да стане човек, направи го овчар“.

Сраснал се с планината, кюрдът се разделя с нея само заради голяма любов, любов, способна на жертва.

„Заради тебе на всичко съм готов. Ако поискаш, ще напусна планината и ще стана овчар във вашето душно село“ — пее в една песен кюрдът на девойка.

Да слезе от планината в горещата Араратска долина?… Да, на подобно нещо овчарят може да се реши само заради изгората си. Ако искаш да накажеш кюрда, накарай го да напусне любимите планини, нацъфтелите ливади, росните склонове.

И Хасо е такъв. Повече от месец вече той живее далеч от родните планини — цяла вечност! Как може толкова време кюрдът да не види нито овце, нито кучета!

Хасо се измъчи от тъга по колхозните стада. По това време овцете започват да се агнят, в кошарите пъстрите агънца пристъпят на слабите си неустойчиви крачета и тъничко блеят. Ах, да може да улови Чернушка! Как ще се грижи за нея, ще разтуши мъката си! А пък Ашот уж е учен, а не познава хората! Овцете са горе, в планината, а той изпраща, него, овчаря, на други работи. Само да му кажат ден и нощ да стои в овчарника, няма да му омръзне. Дори и да не улови подивялата овца с агнетата, ще им се радва отдалеч, ще слуша гласовете, скъпи на сърцето му…

При кошарата Хасо се озърна, внимателно огледа отдалеч всички ъгли, всички храсти и извади свирката от пояса си. След малко зад сухите тръни се подадоха чифт рога. Показа се и агнето. Ушите му бяха щръкнали като на сърне; то бе готово всеки миг да хукне, да избяга. Но къде е Чернушка?

„Ло, ло, ло, ло“ — запя свирката онази мелодия, която вика овцете на водопой.

А Чернушка все не се появяваше.

„О, зная каква е работата!“ — досети се овчарчето, стана и тръгна право към убежището на овцете.

Още щом влезе в пещерата, насреща му изскочи от мрака Чернушка и заблея тревожно.

— Зная, зная, агънце си имаш… — каза и нежно Хасо и пипнешком тръгна напред.

Скоро очите му свикнаха със здрача на пещерата и вече различаваха неприветливите и мрачни стени.

Овцата-майка продължаваше да блее неспокойно. Не за себе си естествено се страхуваше тя, а за онова мъничко същество, което лежеше сега някъде в ъгъла и трепереше от студ и инстинктивен страх. Безпокоеше го тревожното блеене на майката. Агънцето й отговаряше с тъничко гласче.

Хасо вървеше по гласа напред и ето най-после в ръцете му затрепера мъничкото, още мокро животинче…

— Брру, бру, бу… — тихо; сякаш пееше приспивна песничка на агънцето, овчарчето го притискаше до гърдите си, топлеше го.

Той излезе от пещерата и се отправи към огъня, запален на пътечката, а след него тичаше Чернушка и жално блееше.

* * *

Димът от огъня се стелеше бавно и на кълба се издигаше нагоре. Хасо седеше до огъня, прегърнал бялото агънце с черна муцунка, а до него стоеше Чернушка и ближеше спокойно рожбата си. Наистина всяко движение на Хасо я караше да трепва и отскача назад. Но можеше ли да остави агънцето си? Пък и как да не се довери на човек, който с такава любов го гали и топли?

Хасо сложи пред Чернушка вода. Току-що оагнила се, овцата бързаше да утоли мъчителната си жажда. После издърпа от ръцете на момчето снопче трева, изяде го и подложи глава под пръстите му в очакване на милувки… Малко по малко старите навици се съживяваха, подновяваше се близостта с хората.

— Я дай да те издоя, Чернушке, жал ми е за малкото ти — увещаваше овцата Хасо.

Но тя не се съгласи: все още не му се доверяваше напълно. Нали подивялата овца беше бранила в борба рожбите си. Тук, в клисурата, тя не беше срещала най-злия враг на агнешкия род — вълка. Но понякога от планинския гребен идваше неизвестна неприятна миризма и я тревожеше. Сигурно беше по времето, когато тук идваше властелинът на клисурата — барсът. И орлите. Те просто всяваха ужас в овцата! Накацали по камъните, смълчани и неподвижни, те непрекъснато я дебнеха да се отдалечи от агнето.

През есента пък мечката се заселваше в Барсовата клисура. От нея всъщност Чернушка много не се страхуваше. През цялото време тя събираше окапалите плодове под дърветата.

— Ло, ло, ло, ло… — продължаваше да си свири тихичко Хасо; тревогата и страхът постепенно напускаха животното, сменяха се с доверие и спокойствие.

С увещания и ласки Хасо успя да привлече Чернушка. Той тури агънцето под бозките и и то се впи жадно в тях.

Когато агнето се наяде, Хасо превърза, както е редно, пъпчето му и го посипа с пепел. Не разполагаше с нищо друго, но и това беше добре — щеше да го предпази от зараза.

След това момчето взе агнето на ръце и бавно заслиза надолу.

Чернушка го следваше, издала напред глава. Тя по-блейваше от време на време и се озърташе. Чувствата й бяха раздвоени. Тук беше най-малката, най-безпомощната й рожба, а по-големите бяха останали горе, в овчарника. Те гледаха учудено подире й и недоумяваха защо майка им ги напуща и отива след някакво непознато, подозрително двукрако същество.

Все пак, много предпазливо, те сподириха отдалече майка си. Но там, където пътеката започваше да се спуска вече надолу, се спряха. Видяха как майка им стигна пред някаква пещера. Тогава тя се обърна и заблея — дали ги викаше, или се прощаваше с тях? После влезе след човека вътре…

Младият овен и овчицата надничаха зад скалата и изпращаха майка си с печален поглед.