Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (61)

ШЕСТА ГЛАВА

Къде отведоха следите на овцете децата

Ако се съдеше по следите, овцете са се спирали от време на време, късали сухи листа от храстите, ровили снега с копитцата си. По бодлите на шубраците те бяха оставили фъндъци вълна.

Овцете обикновено не могат да се качват високо: височините са стихията на козите. Но сега следите на овцете водеха нагоре и изкачването ставаше трудно. Тези животни без съмнение бяха подивели и усвоили вече навиците на своите братя, родени в планината, тяхната предпазливост.

Колкото по-високо се катереха децата, толкова по-широк хоризонт се откриваше пред тях. Запъхтени, изпотени, те се изкачиха догоре и излязоха от дефилето малко по-долу от средата на планинските склонове отдясно.

Тук следите на овцете изчезваха, защото почвата беше камениста.

Ашот се озадачи.

— Да се върнем — предложи той. Хасо се усмихна снизходително.

— Накъде да вървим? Няма пътека — убеждаваше го Ашот.

— Има — продължаваше да се усмихва Хасо. — Само че не се вижда. Очите ти не са навикнали… Върви след мене.

За овчарчето беше ясно, че не е възможно да няма пътека, щом овцете са ходели всеки ден на извора и са се връщали в „кошарата“ си. И момчето вървеше уверено напред, но не вече по следите на копитата, а по тора, който срещаха тук-там. Но — чудно! — торът не водеше към чернеещите се наблизо входове на пещери, a по-нагоре — към гребена.

Колкото и трудно да им беше, сега вече момчетата не можеха да се откажат от хрумването си и скоро стигнаха до един от най-високите планински гребени. Оттук се откриваха безбройните разклонения на Малък Кавказ, които се спускаха към Аракс. Виждаше се също турската част от Араратската долина, покрита със сняг, и над нея блесналите върхове на Арарат.

Каква свобода, какъв простор наоколо! А те?

Сърцето на Ашот се сви, сълзи премрежиха очите му. Кога, кога най-после и те ще излязат на широкия свят! И дали въобще ще излязат?…

— Хайде да вървим, да вървим — препираше Хасо. — Вятърът се усилва.

— Че ще вървим, ще вървим, ама в тези скали няма път, иначе баща ми щеше да го знае… — сякаш размишляваше на глас Ашот.

— Има път! Тази пътека извежда от клисурата, погледни! — каза Хасо, развълнуван от предположението си.

Като се придържаше за издатините на скалите, той продължаваше да върви по тясната пътека, която опасваше склона и представляваше всъщност само една дълбока планинска пукнатина. Този път по всяка вероятност съвсем не беше труден за животните. Те се бяха отърквали о скалите и оставили фъндъци вълна. А за децата беше много трудно. Но какво значение имат трудностите, ако пътеката ги изведе от клисурата!…

Най-после те дойдоха до седловината. Барсовата клисура остана зад тях.

Момчетата се спряха прехласнати. От вълнение занемяха и само с жаден поглед обгръщаха този нов за тях мир. Дали наистина не бяха намерили пътя, който ще ги изведа на „белия свят“?…

Но скоро трябваше жестоко да се разочароват. Пътеката съвсем не ги беше довела до изхода от Барсовата клисура, а до друга, малка клисура, затворена отвсякъде. Отгоре тя се виждаше цяла и нямаше смисъл да се търси изход от нея.

Отзад и отстрани тази клисура беше заобиколена от ръждиви скали, а отпред завършваше с пропаст, също като Барсовата клисура. Скалите, отвесни, дори надвиснали, изглеждаха съвсем непроходими. Никаква пътека! Не, оттук беше невъзможно да се излезе…

Децата се оклюмаха. Не остана и следа от обхваналото ги преди малко въодушевление. Седнали на камъните, те се чувствуваха може би като оня пътник в пустинята, който, измъчен от жажда, бърза към оазиса и вижда, че е било мираж…

Ала имаше и нещо утешително в съдбата на децата. В долчинката живееха три овце! А момчетата не бяха забравили още дните, когато шестима заедно с Бойнах „се угощаваха“ само с една червенушка — птичка, малко по-голяма от врабче…

Ако намереха овцете, можеха да смятат, че са наполовина спасени.

И вярата, почти напуснала децата, отново се върна при тях. Обнадеждени, те влязоха в клисурата.

Но каква клисура беше то? Такива се срещат често по разклоненията на Малък Кавказ, само че високи каменни стени ги скриват от погледа.

Клисурата беше доста по-малка от Барсовата, но по-красива. Поляните бяха обрасли с висока трева и редки шубраци, а от трите им страни надвисваха каменни стени. Тук-там се чернееха дупки — входове на пещери. Какво прекрасно пасище! Какви чудни скривалища!… Хубаво убежище си бяха избрали овцете. Не са толкова глупави, колкото ги смятат хората…

Сега децата разбраха защо животните бяха оцелели сред тази жестока, пълна с опасности природа.

По южните склонове, защитени от силните ветрове, скалите така силно отразяваха слънчевите лъчи, че снегът тук не се залежаваше. Това беше прекрасно зимно пасище!…

Децата слязоха предпазливо по пътеката, която минаваше по планински корниз. По всичко личеше, че овцете живеят тук: и по спасената, утъпкана на места суха трева, и по тора, който се срещаше на всяка крачка.

Но как е станало така, че новата клисура беше почти копие на Барсовата и също като нея заобиколена от непроходими възвишения?

В характера и строежа на възвишенията и клисурите на Армения се забелязва чудна закомомерност. Всички вулканични възвишения си приличат по своите конусовидни върхове, подобни на захарни камари. Сякаш един и същи майстор ги е източил на някакъв исполински струг. Само големината им е различна.

Който е бил в Зангезур^[1], непременно е забелязал, че там всички възвишения са островърхи, а повечето от тях носят „каменни шапки“ и наподобяват гъби-великани.

Техният състав (ронливи, леко трошливи скали), е еднакъв, така както са били еднакви и условията, които са ги създали. Да вземем например онази част от Малък Кавказ, която е разположена срещу Арарат, минава зад Ереван и стига до края на планинската верига, чак до Азърбайджан. Поради еднаквите природни условия всички клисури от тази верига, изложени на юг, поразително си приличат. В по-голямата си част те са заобиколени от възвишения, съставени от червеникавокафяв варовик. Северните склонове на планината са също еднотипни.

И така Барсовата клисура и Овчарника (както нарекоха момчетата долчинката) много си приличаха.

Когато слязоха, Хасо бързо прецени къде горе-долу се намират овцете. Той вървеше отпред, а Ашот — след него; ролите им сега се смениха.

Момчетата пресякоха долчинката, покрита с разкошна трева, висока почти до раменете им, и на другия й край намериха пътека, утъпкана от овцете. Тя сигурно щеше да ги изведе до убежището на животните. И наистина децата скоро се озоваха пред пещера с кръгъл тесен вход, отдето ги облъхна миризма на кошара…

Ашот и Хасо постояха известно време в нерешителност, но най-после се престрашиха и влязоха вътре. Тук цареше здрач и беше пусто — нямаше жива душа. Пещерата беше дълбока, но ниска и в дъното и се виждаше издатина, която прикриваше кръгла ниша. Нишата, запазена от студения въздух, също беше празна. Ала дебел пласт тор свидетелствуваше, че овцете нощуват тук.

— Сега е ясно — каза Хасо.

— Какво е ясно?…

— Че курдюците^[2] са на място…

Белите зъби на Ашот блеснаха в полумрака.

— А къде ще се дянат?

— Къде ли? Ами че ако овцете останат през зимата на студа, могат да им измръзнат курдюците. А в такава пещера и човек може да живее.

Те излязоха навън и заразглеждаха местността с присвити очи.

— Къде ли са отишли овцете?…

— Крият се някъде в тревата — предположи Хасо. — Я ела тука…

Покачиха се на високата конусовидна скала. Цялата поляна се откри като на длан пред тях.

— Я, я погледни, как са се разположили! — зашепна възбудено Хасо, съгледал овцете, настанени в трънака, малко по-долу от пътеката.

Не беше трудно да се забележи кафявият гръб на овцата, рязко откроен върху жълтата трева, и до нея двете бели агнета — едното с криви рогца, а другото без рога, с малка главичка.

Животните естествено видяха децата и също като дивите си роднини се заковаха на местата си. Инстинктът им подсказваше, че така не ще бъдат забелязани. Но те усетиха, че ги гледат, размахаха тлъстите си опашки-курдюци и се шмугнаха наляво към единствения изход от клисурата.

Значи, Хасо още там, до извора, беше определил вярно. Действително имаше една голяма овца, седем-осеммесечно агне и млад овен.

— Ох, ами че това е нашата Чернушка… Чернушке! Гиди, гиди, гиди, Чернушке!… — завика изведнъж овчарчето.

И кафявата овца, която тичаше последна, като чу полузабравеното си име, се спря, озърна се и жално заблея. Спря се и младият овен, но по-далече, на каменистата пътека, та ако стане нужда, да припне надолу. А агнето с няколко леки скока се озова на отвъдната страна на хълма, който отделяше Овчарника от Барсовата клисура, и оттам показа отново малката си главица. То изглеждаше учудено от държането на майка си, която не бягаше от тези страшни, двукраки същества,

Чернушка тръгна към малките си — не побягна, а просто тръгна бавно и спокойно.

Каква е тази Чернушка? Откъде я познаваш? — Недоумяваше Ашот. Той беше силно развълнуван: три овци! Та това е истинско спасение! От глад вече не ще загинат. Но как да ги уловят?

— Чернушка е овца от нашата ферма. Миналата година през април, на връщане от муганските зимовища, тя се отклони, а с нея и четиримесечното й агънце. Когато караме овцете от равнината в планината, не отделяме агнетата от майките. Баща ми и аз взехме кучета и тръгнахме да ги търсим. Търсихме, търсихме, но не ги намерихме. Чудно нещо! Ако ги беше изял вълк, костите им поне щяха да останат… А тя ето къде била! Кой да се сети да я търси тук! Пър, пър, гиди, гиди!… — викаше пак овчарчето и издаваше такива звуци, че непривикнал човек можеше да настръхне, като го слуша.

Но за Чернушка тези звуци бяха познати, тя беше закопняла за тях и те може би събуждаха в замъгления и мозък сладки спомени за веселия безпорядък във фермата, за хилядите дружки, с които беше пасла спокойно и безгрижно по планинските пасища.

— Добре де, но как е попаднала тука? И отде се е взело другото агне? — разпитваше Ашот.

Овчарчето само се усмихна, толкова наивен му се стори сега „ученият“ му приятел.

— Ще ти разкажа как е станало. Когато Чернушка се е загубила, сигурно е срещнала диви кози, заблудила се е и тръгнала след тях. Нали знаеш, че овцете са глупави — могат и след вълк да тръгнат… А козите са тичали към Барсовата клисура. Поживяла е с тях на воля по тучните пасища, а докато дойде зимата, толкова е подивяла, че вече е можела и сама да се грижи за себе си…

— Браво, Хасо! — одобри Ашот разказа на овчарчето. — Довечера ще разкажеш всичко това на децата…

Хасо се усмихна смутено и започна да говори за друго:

— Ще се почудят във фермата, като заведем Чернушка, при това с две рожби.

— Защо ще ги заведем? А ние какво ще ядем?

Хасо дълго не отговаряше.

— Не, аз няма да вдигна ръка. — каза най-после той.

— Ако ти не убиеш, аз ще убия.

— И ти няма да го направиш — каза тихо Хасо.

— Защо?

— Не виждаш ли? Днес-утре тя пак ще си има малко. Погледни, коремът и е чак до земята, едва ходи…

— Значи, и агънце ще си имаме?

Ашот толкова се зарадва, че щеше да се разскача, ако не смяташе, че е несериозно.

„Добре — мислеше си той, — засега няма да закачаме Чернушка — нека стои за по-тежки дни, а двете ще ни стигнат за един месец. Млякото пък…“

Той си правеше радостно сметки на ум и чакаше с нетърпение да види как Хасо ще привлече такава тлъста плячка.

А овчарчето вървеше бавно напред и издаваше с езика си звуци, които само овцете разбираха, увещаваше Чернушка да не се страхува, да не бяга от него. Овцата-майка вече и не се опитваше да се крие. Вървеше бавно, неуверено. Звуците, с които я викаше Хасо, я развълнуваха. Какво да прави сега? Дали да се подчини на заповедите на стария си стопанин, или да отиде при малките си?…

Но майчиният инстинкт все пак надделя. Тя тръгна решително напред и никакви молби на Хасо вече не и действуваха.

Тогава овчарчето реши да прибегне до по-силно средство. Седна на един камък, извади от пояса си свирката и засвири вълшебна овчарска мелодия — същата онази, която кара цели стада да се спират и да се приковават на място. „Чобан-баяти“ наричат по планините тази нежна овчарска песен.

Свирката на Хасо запя така, че и камъните, да имаха сърце, биха се просълзили.

Ей, овчици мои вакли, осиротяло мое стадо…

Чернушка пак се спря и, жално заблея. Върна се няколко крачки към Хасо и пак се спря, а овчарчето продължаваше да свири и запристъпя бавно към нея. Като забеляза това, Чернушка потрепера, отскочи и забърза към рожбите си.

— Какво да правим, Хасо? — обезпокои се Ашот. — Ние нямаме друг път. Ако си отидем по онази пътека, по която дойдохме, овцете ще избягат в Барсовата клисура, а там е опасно. Кой знае какво може да ги сполети

Децата се разтревожиха. Но докато стояха и мислеха какво да предприемат, изведнъж се появиха два огромни орела и се спуснаха към овцете с намерение да отвлекат агнето. Овенът и агнето хукнаха стремглаво назад. Но тук налетяха на децата и завиха встрани, побягнаха надолу, към клисурата. Подире им забърза кафявата овца.

— Ако зверовете ги подушат, ще дойдат през нощта и ще ги разкъсат, нали?… Какво да правим? — умолително попита Хасо.

— Какво?… Какво?… — промълви смутено Ашот. — Ето какво — съобрази бързо той: — Да накладем огън на най-тясното място на пътеката…

Децата изтичаха в пещерата за огън и Хасо придума Ашот да остане тук.

— Аз сам ще запаля огън. Ти не идвай, почивай си!… — каза той кротко, но настойчиво.

Второто отиване беше тежко за овчарчето. Но не мина много време и на пътеката за клисурата, където се беше скрила Чернушка, пламна силен огън.

Огънят обезпокои много младия овен и неговата сестричка, но на Чернушка той направи съвсем друго впечатление. Нощните овчарски огньове отдавна бяха близки на сърцето и. Тя вече почти не се страхуваше от момчето.

* * *

Но как е станало тъй, че барсът е живял няколко седмици близо до овцете и нищо не им е сторил?…

Кой знае! В природата съществуват и такива случаи като изключения.

В Средна Азия например ловци намерили юрдечка, която живеела с цялото си потомство в лисича дупка заедно със стопанката… Странно съжителство! Тук обаче случаят беше друг. Гладният барс сигурно не ги беше просто срещал, тъй като Овчарникът беше отделен от Барсовата клисура с планинската стена. А по всичко личеше, че звярът не беше ходил оттатък стената.

Наистина овцете преминаваха всеки ден през стената и отиваха на водопой в Барсовата клисура, но клисурата, по която се качваха, беше отделена от Барсовата с дълъг рид. Пътят им минаваше ниско в дола и барсът можеше и съвсем да не ги забележи…

Освен това хищните зверове, по-специално барсът, денем обикновено спят в убежищата си. На лов излизат само нощем. А овцете — обратно. По стар навик, придобит при съвместния им живот с човека, те се прибираха вечер в „кошарата“ си и спяха там, докато съмне. Призори, когато барсът се скриваше в леговището си, овцете излизаха на паша. И това им беше помогнало, разбира се, да избягват неприятната среща.

И още нещо. Колкото и чудно да изглежда, барсът можеше да срещне овцете и да ги отмине, без да ги докосне. Да, да! Лесно е да издебне подивелите овце из засада, когато пасат или пият вода, но съвсем друго — когато трябва да ги преследва… Той не можеше дори Чернушка да достигне, а камо ли агнетата, от рождение усвоили навиците на планинските овни.

Защо? Знаем, че барсът прави скокове, дълги пет-шест метра. Да, той отлично скача, но лошо бяга. Зверовете от котешката порода — лъвът, тигърът, барсът, рисът, пък и самата котка — са слаби бегачи. Не напразно народът казва: „Не е дълго котешкото бягане — от къщи до плевнята“.

…За лъва се казва, че е великодушен. Хвърля се върху набелязаната жертва и ако не успее да я хване, не я преследва повече — „подарява й живота“. Но какво великодушие е това! Само да му падне животно, веднага го разкъсва и изяжда. Но ако трябва да прави един-два скока напразно, той и сродните му — тигърът и барсът — направо се уморяват и „разочароват“. Лягат на земята, гледат жадно след изплъзващата им се жертва и удрят злобно с опашка…

Открай време барсът напада из засада, а не гони плячката си. Нали няма здрави „обувки“ като Чернушка, бос е, лапите му отдолу са меки, незащитени. Как ще бяга по острите камъни на склоновете на клисурата?

Това също е причина, задето овцете са останали невредими, независимо от страшното съседство.