Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (6)

ПЕТА ГЛАВА

Надеждата се сменя с отчаяние и отчаянието — с надежда

Само за една нощ, прекарана в Барсовата клисура, децата видимо побледняха, посърнаха. До зори не бяха мигнали, а поради студа организмът им беше изразходвал значителна част от натрупаната в него енергия.

Когато се съмна, те се спогледаха, опитаха се да се усмихнат, да се престорят на безгрижни.

— Беше доста хладно, нали? — опита се да се пошегува Гагик — Истинска вила, честна дума! Въздухът свеж, чист… В цялата Барсова клисура не можете да намерите нито един микроб.

— Само да се върнем на село, ще ви дам аз една ви… ви… вила!… — закани се Саркис; зъбите му тракаха.

Когато Ашот излезе от скривалището, бурята едва не го събори. Сухите снежни иглички болезнено се забиваха в лицето му. Всичко наоколо беше обвито в непрогледна бяла пелена.

— Ще трябва да се почака — намръщено заяви той, когато се върна при другарите си. Но тутакси добави, като се стараеше да говори с по-весел глас: — Ама че история! Баща ми сигурно е вдигнал цялото село на крак и е изкарал всички да ни търсят из планината.

— А моята майка? — изведнъж изхълца Шушик. — Колко ли плаче!… По ние наистина ли няма да излезем от тука?

— Няма да останем, ще излезем, не бой се — уверено заяви Aшот. — Щом утихне бурята, ще тръгнем.

Но снегът не спираше. Все валеше и валеше и към обяд запълни междините в зъберите над урвата, изравни всичко.

Излезе на въздух и Хасо. Погледа бясно въртящите се снежинки над клисурата, поклати замислено глава и като улови на дланта си няколко студени снежни зрънца, внимателно ги разгледа.

— Е, какво ще кажеш? попита Ашот, понеже разбра, че овчарчето се мъчи да определи нещо по тези снежинки.

— Ще вали дълго, много дълго… И силно. Снегът ще бъде дълбок — тихо, за да не го чуят другите, каза момчето.

— Глупости! — махна пренебрежително с ръка Ашот. — Я виж, снегът е съвсем ситен!

— Та това е лошото я: да беше едър, по-скоро щеше да премине.

Гласът на момчето звучеше така уверено, че Ашот изведнъж се омърлуши. Кой друг, ако не овчарчето кюрд можеше да познава „навиците“ на природата?

Когато момчетата отново влязоха в прикритието, Шушик тихичко плачеше, но се мъчеше да скрие това от другарите си. Ашот, раздразнен от тъпото упорство на нестихващата буря, кресна на момичето:

— Забранено е да се плаче, Шушик! Да, да, забранено. Да помълчим и да видим какво ще стане. Ти, Шушик, седни до Бойнах… Така. Облегни се на него. Щом на гърба ти е топло, няма да се разболееш.

Всички млъкнаха.

Снегът валеше все така силно. Не стихваше и бурята.

В село децата никога не бяха преживявали бедствия, които природата понякога изпраща, не познаваха нейните разрушителни сили. А сега, лишени от топло жилище, дрехи и храна — всичко онова, което човек може да противопостави на настъпващата стихия, — те изведнъж почувствуваха нейната жестокост, разбраха цялата си безпомощност.

Какво им е на козите! Сега си стоят спокойно в топлите пещери, а привечер ще излязат на паша, ще разровят снега с копитцата си, ще намерят влажна, спластена трева и ще заситят глада си. Зайците ще погризат кора от храстите. Катеричката ще отвори запасите си. Мечката ще легне в бърлогата си и ще спи цяла зима. Ще заспи и язовецът: храна през зимата не му трябва. Ма всички им е леко. Всички са свикнали, приспособили са се към суровата природа. А човекът?…

Снегът, който се сипеше непрестанно, събуди мрачни мисли у децата, но надеждата все още не ги напущаше. „Не, каквото и да става, но ще ни намерят“ — мислеха си те.

Очакванията обаче бяха напразни. Нито бурята утихваше, нито идваха да ги вземат…

Денят преваляше. Снегът валеше неуморно, безспир. Гладът и жаждата измъчваха и пораждаха черни мисли.

Мъгла обви планината. Като че ли отдавна бе настъпила вечерта, но никой не можеше да каже колко е часът: нямаха часовник. Времето се влачеше мъчително бавно.

— Е, виждаш ли докъде ни доведе твоето перчене? — каза раздразнено Саркис.

Тъмният мъх, който покриваше бузите му, настръхна като четина и момчето заприлича на оскубана кокошка.

Ашот, който често излизаше от прикритието да наблюдава времето, и без това едва запазваше спокойствие. Думите на Саркис го ядосаха.

— Стига си грачил! — кипна той. — Един истински мъж може и в буря да попадне, може и в планината да остане затворен. А ти?… Свикнал си с топлия колхозен склад!

Негодуванието на Ашот обаче беше до голяма степен престорено. Той се мъчеше да заглуши в себе си угризенията на съвестта. Така или иначе, все пак той всъщност с фантазиите си въвлече своите другари в беда.

— Нищо, всичко ще свърши добре — успокояваше Гагик.

Той беше по-бодър от другите, но мисълта, че можа да се окажат затворени в клисурата, тревожеше и него. Дали пък наистина ще трябва да прекарат тук цялата зима?…

Само Хасо, облегнат на скалата, седеше тихо и прегърнал през шията своя верен приятел Бойнах, спокойно гледаше бушуващата в клисурата фъртуна. Едва забележима усмивка играеше в ъгълчетата на устните му. „Е, сняг — голяма работа… Нищо особено! Защо загубихте ума и дума?…“ — сякаш искаше да каже той.

— Защо се отмести, хушке^[1] Шушик? Прегърни Бойнах, притисни се до него, той е толкова топъл — каза Хасо на момичето и по лицето му изведнъж пламна руменина, необикновена за такъв мраз.

Момчето се обърна и въздъхна.

— Е-ex, къде си, лято?… Лятото е майка и баща на овчаря… избъбри то, а след това изведнъж с мек и приятен глас запя стара тъжна кюрдска песен:

Ло, ло, ло, ло…

От глухите села на Кюрдистан

стонове тъжни се чуват, плач…

Хасо пееше стеснително, без да гледа Шушик, сякаш се мъчеше да скрие лицето си от нея.

— Ще може ли чичо Авдал да потърпи още един ден без захар и тютюн? — полусериозно, полушеговито попита Гагик.

— Ще може — отвърна Хасо.

— Е, щом е така — добре. Утре ние ще си бъдем у дома, защо да не изядем каквото е останало?

— Да, хайде да го изядем — съгласи се Ашот. Той извади от чантата сирене и лаваш и раздели всичко на шест равни части — шестата за Бойнах. Хасо беше трогнат от добрината на Ашот и го погледна с топъл, ласкав поглед. Природната стеснителност попречи на овчарчето да благодари с думи на Ашот.

Хасо загъна сиренето в лаваша така, че се получи дълга тръбичка, и почна да яде с апетит, а Бойнах, изгълтал мигновено своя дял, беше изплезил червен език и жадно поглеждаше дъвчещите деца — дали ще получи още малко?

Гладът беше поуталожен, но соленото сирене запали ужасна жажда. Децата загребаха в шепите си сняг и започнаха да го гълтат, като се предупреждаваха загрижено един друг, че опасно да се яде сняг, човек може да се разболее…

Дали защото вятърът в клисурата поутихна, или пък след яденето децата се постоплиха, но пак им се приспа. Клепачите им натежаха и се затваряха. То се знае, имаше значение и нощта, прекарана почти без сън.

Така в полудрямка минаха още два часа. Радостният вик на Ашот разсъни децата:

— Ставайте, бурята е утихнала!…

Всички скочиха, разтъркаха очи и първото нещо, което видяха, бяха купищата бял пухкав сняг.

Децата се раздвижиха, започнаха да дишат дълбоко, протегнаха се, оправиха изтръпналите си крака и ръце. Чу се покашляне, нечие пъшкане.

— О, бодежи ли има някой? Ама че време сте намерили!… Кой се разболя? Да си вдигне ръката! — разбъбра се Гагик.

Всички се чувствуваха като пребити. И наистина един имаше бодежи в гърба, друг беше хванал хрема, но — чудно нещо! — никой не се разболя сериозно. Дали защото бяха млади, или в такива случаи организмът мобилизира всичките си запаси срещу студа и неудобствата, кой знае…

Най-зле беше разглезеният и изнежен Саркис. Главата му, лежала не на пухена възглавница, а на твърд камък, сякаш се беше наляла с олово и го болеше. Щом си поемеше дъх, страната го пробождаше, а гърбът му беше станал „на дъска“, както казват айкецорци, когато настинат.

Ами че и на мене ми се е запушил носът като на простуден овен — каза Ашот.

Да, козелът навреме ти задигна шапката — обади се Гагик. — Ама нищо! Със студена глава човек по-ясно мисли. Я хайде да се измъкнем от тази меча дупка, да погледнем какво става по белия свят…

Но ненаправил и две крачки, Гагик затъна до кръста в снега. Момчето погледна клисурата, погледна планината и неволно замижа. Всичко, всичко наоколо беше покрито с бял саван. Мъртва тишина, ни най-малък признак на живот, сякаш заедно със скалите и клисурата снегът беше погребал под себе си и всичко живо.

Храстите бяха изчезнали напълно под снега, а дърветата — свели натежалите си бели клони чак до земята. От пътечката, по която децата бяха дошли, нямаше и следа.

Да, никой не можеше да нарече това пробуждане радостно. По-добре Ашот да не ги беше будил, да не им беше вдъхвал напразно надежда