Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (13)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Какво може да се получи, когато случайни хора тръгнат на лов

И така, жертвата се изплъзна от ръцете им. От мъка Хасо и Гагик се омърлушиха. А Ашот, напротив, още повече се оживи.

— Видяхте ли? — попита той. — Сега вече всичко ще се нареди! Да вървим!

Гагик обаче не се помръдна.

— Докато не разбера защо мислиш така, няма да тръгна — заяви решително той.

— Намерил време за обяснения! — възмути се Ашот, възбуден от близостта на дивеча, по все пак поясни: — Нима не виждаш, че са кацнали на плоския връх на скалата?

— Тъй… Че какво от това? Ти така ми го кажи, че да ми стане ясно! — почука с пръст по челото си Гагик.

Хасо също не разбираше Ашот. Той никога не беше ходил на лов за яребици и не знаеше как се ловят. Но смяташе, че сега не е време да се спори и да се задават въпроси. Щом Ашот заповядва, трябва да се подчиняват… Така поне беше свикнал Хасо във фермата. Заповяда ли ти нещо по-възрастен овчар — слагаш ръка до дясното си ухо и казваш: „Слушам! Ще го свърша!“

— Глупак! — рече Ашот на Гагик. — Не ви ли казах, че когато има много сняг, яребиците или се крият в пукнатините, или се заравят в снега? А там горе няма никакви пукнатини, плоско е. Не виждаш ли? Щом кацнаха и веднага всички се изгубиха — потънаха в снега. Значи, трябва да отидем и да ги изловим… По-бързо!

— Разбрано — съгласи се Гагик.

Сега пътят не беше вече толкова труден. За да стигнат до върха на скалата, момчетата трябваше да се върнат по утъпканата пътека до своята пещера, да завият наляво и оттам вече да се изкачват нагоре. Но тук точно започваше истинското изпитание. Снегът стигаше до кръста на децата. Да слизаш оттам надолу, няма да е трудно, но да се качваш… Затова би трябвало поне да си сит.

— Хасо, заведи Бойнах при Шушик и по-скоро се връщай — запъхтян, даде нареждане Ашот.

— Добре. Дайте поне и чуковете да отнеса, за какво ни са?

— Да, отнеси ги, и без това е тежко…

Долу зад храстите се показа главата на Саркис. Той тръскаше снега от клоните и внимателно ги разглеждаше — търсеше плодове. Кой знае дали намираше, но щом не се отказваше от това занимание, значи, все нещо имаше…

Хасо се върна с овчарския си кривак в ръце и бързо тръгна напред. Такъв сняг за него не беше нещо ново. Много често той и баща му правеха път на овцете от фермата до пасбището, а там ринеха снега с лопати, за да могат животните по-лесно да намират тревата.

Ето и сега. Подпирайки се на здравия дрянов кривак, момчето правеше скокове — като че ли щеше да прескача някакво препятствие. То стигна първо до горния край на скалата и пусна кривака на Ашот.

* * *

Като се мъчеше да подражава на овчарчето, макар и не съвсем умело, Ашот също се качи, а след него по утъпканата вече пътечка — и Гагик.

Щом стигнаха до „покрива“ на скалата, момчетата спряха да си починат, но след малко Ашот тръгна предпазливо напред. Децата видяха, че е много развълнуван. Сложил пръст на устните си, той даваше знак за мълчание и сочеше нещо с глава.

Гагик се загледа и в средата на „покрива“ забеляза няколко малки дупки — сякаш някой беше хвърлил камъни в снега, които бяха потънали и оставили криви, нееднакви вдлъбнатини. Сега за всички вече беше ясно, че в дъното на всяка от тях се намира яребица…

Ашот направи още няколко крачки напред. Той се движеше толкова леко и безшумно, че яребиците не подозираха дори застрашаващата ги опасност.

Когато дойде до първата вдлъбнатинка, Ашот, припомняйки си напрегнато всички хватки на баща си, пъхна предпазливо ръка в нея и след една-две секунди между дланите му пърхаше яребица.

Ах, това пърхане! То така вълнува ловеца, а-ха, сърцето му сякаш ще се пръсне… От радост му се иска да вика.

Гагик се спусна стремглаво към друга дупка, падна по гърди върху нея и като усети в ръката си перата на птицата, завика:

— Улових, улових, по-бързо!

Но яребицата се измъкна, като посипа със сняг цялото лице на Гагик.

— Ссст! — изсъска сърдито Ашот.

Обаче Гагик, изглежда, съвсем се беше зашеметил. Тичаше от дупка на дупка, хвърляше се върху тях с цяло тяло, щураше се насам-натам. Но яребиците не му се оставяха — излитаха ту изпод мишницата му, ту изпод дланите — току под носа на ловеца.

Хасо също се втурваше ту на една страна, ту на друга, но също напразно: със същия шум и крясък яребиците му се изплъзваха.

Ашот стоеше разтреперан от гняв.

Ръцете му бяха заети от уловената птица — той не успя нито да я скрие някъде, нито да я даде на другарите си, за да продължи лова.

— Глупак! Какво правиш? — викна той на Гагик. Но беше вече късно: Гагик и Хасо бяха разгонили всички птици.

— Защо не можахме да ги хванем? учудено понита Гагик.

До него стоеше Хасо и се усмихваше виновно.

— Глупак! — повтори сърдито Ашот. — Не видя ли как лових аз? Как може да се хвърляш върху дупките? Трябва само тихо да си пъхнеш ръката и… Ама на кого ли говоря!… Ти само знаеш да се присмиваш на този и на онзи… Ах, как се измъкнаха!…

Съжаление и яд обхванаха с такава сила Ашот, че му идваше да седне в снега и да заплаче. Кой знае дали ще им се удаде пак възможност за такъв хубав лов! Само малко да се позаледи повърхността на снега и яребиците са спасени… Така леко и бързо ще избягат, че „и с кон не ще ги стигнеш“, както обичаше да се шегува бащата на Ашот.

Мълчаливи, с наведени глави, момчетата се върнаха в пещерата.

— Ай, яребица ли хванахте? — радостно скочи Шушик. — Но какво сте се омърлушили?

Ашот нищо не отвърна.

Оскубаха яребицата мълчаливо, главата и вътрешностите дадоха на Бойнах. Като претегли птицата на ръка, Гагик все пак не се стърпя:

— Колко ли тежи?

Ашот не отговори. Той беше мрачен и мълчалив. Пред погледа му една след друга — фрр… фрр… фрр… — излитаха и изчезваха яребиците.

— Половин кило трябва да е — сам си отговори Гагик. — Да, по нашите места скалните яребици не са по-малки от кокошка. Десет-дванадесет яребици, по половин кило всяка… Значи, Хасо, поради нашата неопитност с тебе от ръцете ни изхвръкнаха пет-шест кила месо. Жалко, ах, колко жалко! — натъжено клатеше глава той и само в ъгълчетата на малката му уста се притаи едва забележима усмивка.

А яребицата всъщност беше голяма и тлъста. Опекоха я бързо, разделиха я на пет равни части и започнаха лакомо да ядат. Бойнах подхващаше ловко кокалчетата и жадният му поглед ясно говореше: „Това ли е всичко?… Няма ли там още нещо?“

Как можеше овчарчето да устои на този поглед? То се знае, то не само кокалчетата подели с Бойнах.

А Саркис и кокалите дори не даде на кучето — огриза ги и ги осмука отвътре и отвън.

След „обяда“ децата полегнаха да си починат. Ашот, Хасо и Гагик все още живееха със спомена за първия си лов; Шушик си мислеше за майка си а Саркис… Той пък си припомняше как днес сутринта се отдели от другарите си, как си набра шипки и зърнастец и ги изяде сам, без да ги раздели е другите. „А те защо ми дадоха от яребицата?“ — искрено се учудваше той.