Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (30)

ПЪРВА ГЛАВА

Какво ли не измислял народът, когато бил невеж и суеверен

Утрото беше ясно и студено.

По пътя, който минаваше през айкецорските ниви, се движеше камион, натоварен с бъчви. В кабината до шофьора сладко дремеше, загърнат в топлата си шуба, завеждащ колхозния склад Баруйр.

Камионът се разтърси силно и изведнъж спря. Тласъкът беше толкова силен, че Баруйр едва не счупи с голямото си месесто чело стъклото на кабината.

— Какво стана?… — подскочи той.

— Погледни — вода.

По белите, покрити със сняг ниви с тътен и рев се носеше от планината мътен, буен поток. Той профуча просто пред носа на камиона и… изчезна като призрак. Само влажната широка следа върху снега говореше, че всичко това не е било сън.

Още не беше съвсем съмнало, иначе Баруйр може би щеше да забележи, че бясно препускащата вода носеше на гребена си ученическата чанта на изчезналия му син… И той не би могъл да не я познае! Никой друг в Айкецор нямаше такава скъпа кожена чанта.

Баруйр не беше суеверен, но като видя това необикновено явление, сърцето му се сви от страх и тайно от шофьора дори се прекръсти: „Проклет да си, зъл сатана! Какво означава това?…“

Но този страх не бе случаен. Още далечните прадеди на Баруйр го бяха изпитвали.

От незапомнени времена жителите на Айкецор наблюдаваха този странен поток и той винаги им внушаваше панически ужас. Един път в месеца, а понякога и два, той се спускаше от планината, пресичаше пустинята и с рев се вливаше в Аракс.

Той се появяваше и в студен зимен ден, и в безоблачен, зноен юлски ден, когато по планините нямаше сняг и дълго време не бяха валели дъждове.

Като страшен змей се спущаше неудържимо от канарите на Барсовата клисура, прекосяваше Араратската долина и за няколко минути изчезваше.

Как другояче, ако не с волята на злите духове можеха да си обяснят старите и суеверни жители на Айкецор това загадъчно явление? И те казваха: „Дяволите в ада обръщат големия си казан, изливат старата вода и наливат нова… Душите на грешниците се варят все в прясна вода… А старата отвара тече като поток през долината…“

По коритото, издълбано от потока, хората се изкачваха нагоре, в планината, спираха се до още мокрите скали на долния край на Барсовата клисура и… се кръстеха. Не се решаваха да се изкачват по-нататък. А и нямаше къде…

Хората се кръстеха, четяха молитви, с които прогонваха дяволите (научил ги беше отец Гарабет — светла му памет, „образован“ свещеник беше!), и си отиваха с изпълнено със страх и съмнения сърце.

Кой можеше тогава да се сети да проникне в клисурата, да изследва, да разузнае, да разбере кое предизвиква този необикновен поток?… „Чудни са делата ти, господи!“ — казваше отец Гарабет и съветваше дълбокомислено селяните да не се мъчат да разгадават божиите дела.

Живял някога в село Айкецор един човек, който не вярвал нито в бога, нито в дявола — Артем Сароянц. Гонен от нуждата, той излязъл от селото и стигнал пеш до Баку. Там, в петролните рафинерии, собственост тогава на чужденеца-милионер Нобел, Артем оставил желязното си здраве, силата на яките си ръце и след години се върнал в село побелял старец.

Артем Сароянц нямал земя, а трябвало да храни семейство. И отишъл в равнината, разположена под Барсовата клисура, изорал там, далеч от селото, парче суха, спечена от слънцето земя. Много пот пролял той над тази земя, разорал целината, посял пшеница, посадил няколко овощни дръвчета, лозови пръчки и в мъчително очакване дълго гледал скалата: няма ли дяволите случайно да излеят казана си върху посевите му.

Но дяволите не искали и да знаят, че долу гинат от сушата лозите на сиромаха-земеделец. Забавили големия си казан — няма май да го излеят!

А старият Артем, който се падаше дядо на ловеца Арам, все гледал медните скали и чакал.

Селяните започнали да му се подиграват:

— Ех, ти, на дяволите се осланяш! Защо не, чакай, белким ти дадат вода!…

Но неочаквано „дяволите“ все пак ощастливили Артем и той „изкарал хляба си“… Наистина потокът завлякъл някои от лозите му, но другите пък напоил хубаво.

Умен човек бил Артем Сароянц — посадил лозовите пръчки в дълбоки дупки. Потокът напълнил дупките с вода и плодоносна тиня. „И да не дадат вече дяволите ни капка вода през тази година, пак ще стигне“ — мислел си Артем.

И така на изгорялата от слънцето равнина наистина избуяла разкошна градина. След три години тя родила изобилен плод израснали и дали чудесни гроздове и лозите.

Този зелен оазис оживявал пустинята. Какви ли плодове нямало в „райската“ градина на Артем! И грозде, и кървавочервени нарове, и сочни праскови с цвета на слънцето…

Но отец Гарабет проклел тази „дяволска градина“ и никой не купувал от Артем ни грозде, ни други плодове, никой не пиел от неговото вино. „Тази градина е поена с дяволска вода“ — обявил свещеникът и забранил на хората да сядат на Артемовата трапеза: нали всичко на тази трапеза — хляб, плодове, вино,-всичко с „дяволската вода“ било поено.

Колкото и да убеждавал Артем съселяните си, че няма нито ад, нито дяволи, никой не искал и да го слуша. „Не може той да знае повече от отец Гарабет, който е учил в Ечмиадзин^[1], завършил е духовна семинария!…“

Артем си направил в градината колиба и живял в нея далеко от любопитните и недоверчиви погледи. Понякога „адът“ му изпращал вода, а понякога нивите и градината му дълго страдали от сушата. И не винаги имало плодородие, година с година не се схождали — ту роди, ту не.

Така с огорчено сърце прекарвал старините си мъдрият Артем. Година след година силите го напущали и най-после угаснал тихо в самотното си жилище.

Градината на Артем останала без стопанин, подивяла. Никой не я поглеждал, никои не ходел там, само буйният планински поток я напоявал от време на време и стремглаво отминавал. Но дърветата все си цъфтели и давали плод. Дивите животни — таралежи, зайци, кози, които слизали от планините да търсят солена почва, — всевъзможни птици и дори змии, — всички се радвали на сладките плодове и на своя животински език изразявали благодарност към добрия старец, който им оставил такова богато наследство.

Но както някога цветущата долина на Месопотамия, лишена от грижи, се покрила с пясък и станала пустиня, така и зеленият оазис на Артем постепенно вехнел и пустеел.

* * *

… Като дойде на себе си от преживяната уплаха. Баруйр каза с треперещ глас:

— Карай, Симон, карай! Да бягаме от това проклето място.

Под тънките, едва наболи мустачки на шофьора се плъзна лека усмивка, но той натисна педалите и в здрача на ранната утрин камионът пак се понесе към Айкецор.