Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Пленниците на Барсовата клисура бързо скъсяваха пътя към свободата

— А сега какво да правим? — попита другарите си Ашот сутринта на двадесет и осмия ден. — Нашето ново жилище ли да отидем да разгледаме, за лозето ли да тръгнем, или за Дяволската пътека?

— Разбира се, да се яде грозде, е най-лесно. Но ние за съжаление трябва да изберем онова, което е по-трудно — каза Гагик.

— И аз така мисля, Гагик, но исках само да ви изпитам. Според мене днес чак до вечерта трябва да разчистваме пътя.

Саркис стана и като се подпираше на тояжката, се приближи до другарите си.

— Ами аз докога ще стоя без работа? — попита смутено той.

Ашот се усмихна радостно. „Ето това е нашата най-голяма победа!“ — помисли си с гордост той.

— Така де. Да можете някак в лозето да ме заведете — поне грозде да ви набера…

— Защо не, нека опитаме — намеси се Гагик.

— Но ако отиде сам, ставата пак може да се измести — предупреди „доктор“ Хасо.

— Няма как, ще трябва да го замъкнем тогава до лозето. А ти, Шушик, не се ли страхуваш да останеш сама? — попита Ашот. — Не забравяй да накладеш огън пред пещерата… Само че по-силен. Кажи де, не се ли страхуваш? — повторно попита той.

— Не… Ще ви гледам оттук. Ще се погрея на слънце, ще почета… Домъчня ми вече за книгите.

— И ще слушаш яребиците, нали?… Не, Ашот, човек може само да ни завижда на живота! — заключи Гагик. — Хайде, напред! А кой от нас ще замъкне на гръб тая върлина — аз или ти, Хасо?

Довлякоха криво-ляво Саркис до лозето и го оставиха там.

Децата начупиха сухи лозови пръчки и запалиха силен огън. Пламнаха огньове и пред пещерата, и на Дяволската пътека. Димът сякаш забули цялата клисура — как ще остане звяр?…

Не, Саркис нямаше от какво да се страхува, още повече, че другарите му работеха на отсрещния склон, близо до него. Ей го Гагик, шумен и бъбрив, хвърля сняг от пътеката…

И като се мъчеше да не мисли за опасността, Саркис започна да бере грозде. Не беше лесно да се измъкват изпод снега заплетените лозови пръчки. Невидели ножица през живота си, те всяка година се бяха удължавали и така се бяха преплели, че просто не можеха да се изравят. За да откъсне няколко грозда, Саркис употреби доста усилия, още повече, че кракът все го наболяваше, а не беше зараснала и раната на лакътя му.

Но мисълта, че работеше за пръв път, при това работеше за другарите, му помагаше, правеше го по-силен и по-търпелив.

Като се умореше, Саркис сядаше на някой камък и гледаше купчинката грозде.

Повечето от гроздето беше увехнало, но и в спаружените зърна имаше още много сладък сок. Съвсем изсъхналите се бяха превърнали в чудесни стафиди.

Саркис се радваше на гроздето. Той с учудване забеляза, че ядеше от по-лошите чепки, а по-хубавите слагаше настрана. „Това за Шушик — говореше си на ум той. — А това за Ашот — ако не беше той, щяхме да загинем… А за Хасо?… Нали неговият кривак ми помогна да се измъкна. Да не беше кривакът… Не, не е кривакът… Другарите щяха да намерят друг начин. Хасо е просто добро момче, честно, чисто!… Ето тази чепка е за него…“

„Бериване, бериване…“ — звучеше в ушите на Саркис чудната песничка на овчарчето.

„А Гагик?… Хапе като скорпион, но сърцето му е добро. Това, е дългите зърна, е за него…“

изведнъж нещо изшумоля и изпод снега избяга някакво сиво продълговато животно. Като местеше чевръсто късите си крачка и се клатушкаше тромаво, то бързаше към скалите. Животното малко наподобяваше мече и Саркис извика уплашено:

— Ой, мечка, мечка!… Децата чуха вика му и се обадиха:

— Не бой се, това е язовец! Дошъл е да си хапне грозде.

Ашот също забеляза зверчето и дори отдалече го позна.

— Хвани го за опашката, идвам на помощ!… — завика отгоре Гагик.

Ах, как не бяха по-близо до Саркис! Можеха да заобиколят животинчето и да го зашеметят с тоягите. През есента язовецът е толкова тлъст, месест!

Ашот грабна лопатата и се спусна надолу, но насред пътя се спря. Късно: щом избяга от лозето, зверчето за миг изчезна между камъните — не ще го хване!

— Жалко — измърмори Ашот.

„Язовец?…“ — учуди се Саркис. Срамота! Ашот, разбира се, не би се изплашил от него, и Хасо също… Да се не знае, макар!

Защо и той не е смел като тях! Ето, да речем, Хасо. Полята, планините, клисурите — те са неговата стихия. И Ашот също!. А той? Ашот е прав, разбира се: родителите му са го направили мамино синче.

„Ако останем още дълго тук, аз ще се променя“ — реши Саркис, но сам се ужаси от тази мисъл. Така му беше домъчняло за мекото легло, за вкусното ядене на майка му, за… за склада!… Не! Дори думата „склад“ той си спомняше с някакво неприятно чувство. Тази дума беше свързана с нещо унижаващо за него и за баща му.

„Ще накарам татко да напусне тази работа! Нека се залови за косата, нека полива памука“ — мислеше си той със съзнанието, че за пръв път се опълчва против родителя си, против онзи ред и начин на живот, които царяха в техния дом.

— Саркис, ще можеш ли да ни изпратиш двадесет порции гликоза? — извика отгоре Гагик.

— Петдесет ще изпратя! Я вижте колко съм набрал! — обади се радостно той.

— Мержелее ми се пред очите, не виждам какво показваш!… — викаше Гагик. — Ах, Ашот — додаде тихо той, — да имаше поне парченце черен хляб, веднага щеше да ми се проясни. А как не ценяхме черния хляб!…

Гагик се обърна към клисурата и пак извика: — Ей, Саркис! Виждам как храната те мъчи, та чак сърцето те боли. Най-трудното все на тебе се пада… Да ти изпратим на помощ Хасо, че много ни домъчня за грозденцето.

По-рано Саркис би се отнесъл с презрение към шегата на Гагик, но сега тя го накара да се изчерви до корена на косите си. Дори големите му уши се наляха с кръв. И наистина другарите му с риск на живота си пробиват път към спасението, а той яде грозде…

След преживените патила момчето започна да разбира много неща. Сега се усмихваше горчиво и мислеше: „А пък за моята майка аз бях най-доброто момче в селото…“

Хасо напълни набързо полите на ризата си с грозде и тръгна към другарите си. Ала и сам не се усети как зави изведнъж към пещерата. На входа с книга в ръка седеше Шушик.

— Аз имам грозде, защо ми донесе?… — попита тя.

— Такова нямаш… Погледни какви гроздове! Видях ги и си помислих: „Ще ги занеса на сестричката, иначе няма да мога нито зрънце да хапна…“ — каза Хасо и се засмя. Сега той вече не се смущаваше толкова, като говореше с Шушик.

— Я виж, Хасо, ти вече не си така свит!… — каза момичето. — Гроздовете са наистина чудесни!… Аз няма да ги пипна, ще ги скрия за мама. — И като държеше в шепи гроздето, което светеше като рубин на слънцето, тя добави: — Нали утре ще си бъдем у дома. Истина ли, Хасо?… Ти пак ще се върнеш във фермата… Но аз няма да те забравя…

Шушик се разчувствува, сякаш бе настъпила вече минутата на неизбежната раздяла.

— И аз няма да те забравя. Ще седна на върха на скалата, ще свиря и ще си мисля за тебе.

Да, дружба, която се заражда в дни на общи, тежки изпитания, не е обикновена дружба. Тя остава за дял живот.

Весело им беше на децата. Как всичко се нарежда добре! Тази нощ ще бъде последната им нощ във влажната, студена пещера, а утре вечер, насядали край силно горящите домашни огнища, те ще разказват на близките си чудните приключения…