Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Нито едно същество не ще се съгласи доброволно да стане храна на друго

Когато Ашот се събуди и отвори очи — беше вече петото утро, — видя, че Хасо реже на парчета толаха си — единия от своите къси навуща от груб плат.

„Какво правиш?“ — попита го с поглед Ашот.

Хасо, също мълчаливо, вдигна дясната си ръка и направи с нея няколко кръгови движения над главата си.

— Прашка? — досети се Ашот. Хасо кимна.

Гагик се събуди, разтърка очи и излезе от пещерата.

— Честито! — извика той от прага. — Пак е навалял цял метър сняг!…

Момчетата неволно трепнаха, а Шушик плесна ръце. Тя отдавна вече не спеше — може ли да се спи в такъв студ?

— Много добре, аз точно такъв сняг и чаках — с подчертано безгрижен глас каза Ашот. — Преди снегът замръзваше отгоре и яребиците бягаха, сега няма да избягат, а ще затънат…

— А как ще ги ловим: за опашката или за главата? — ехидно попита Гагик.

— И колко килограма ще тежи всяка? — за пръв път се намеси в разговора на по-големите си другари и Хасо.

— Охо, Хасо! Малко мишле, а остро зъбче! И ти ли ми се подиграваш? — изненада се Ашот. — Я дай да видя какво си направил. Добре де, нарязал,си навущата, ами откъде ще вземеш връв за прашката си?

— Моят чорап може да се разплете — каза Шушик, като изтриваше сълзите си.

— Няма да позволя да се пипне чорапа ти, хушке, цървулите ми са от лико.

А неговите цървули бяха особени. Те се отличаваха от обикновените по това, че отгоре имаха гъста, мрежа от дебели разноцветни конци. Момчето разплете част от тези конци и усука от тях върви за три прашки.

— Можеш ли да хвърляш камъни с прашка? — попита той Ашот, но сякаш се изплаши, че въпросът му е прозвучал обидно, и побърза да изправи грешката си: — Е, то се знае, че можеш!…

— А ти?

— Аз ли? Горе-долу — отговори скромно Хасо.

— Добре тогава. А сега да се умием със снежец… Брей, колко е наваляло! Какъв прекрасен ден за лов! Днес това ще ни е работата — заяви Ашот и изведнъж възкликна: — Ай, я вижте, червенушка!

Той взе прашката от Хасо, сложи и кръгъл камък и изтича към храстите. Там неспокойно цвъртеше, клатеше опашка и чевръсто подскачаше от клонче на клонче малка птичка. Гръбчето и крилцата й бяха маслинено-кафяви, а лапичките — червеникави.

Краката на Ашот затъваха в дълбокия сняг. Той запрати безуспешно по птицата няколко камъка и целият в пот, запъхтян, се върна при другарите си.

— Няма да избяга — каза Ашот, като се мъчеше да скрие яда си. — А сега да отидем за яребици. Шушик, ти засили огъня, а ние скоро ще се върнем.

Децата взеха своите първобитни чукове и тръгнаха след Ашот към изхода, но на прага на пещерата се спряха. Как да се спуснат в тази снежна бездна? И защо?

А снегът, ситен-ситен, все се сипеше неспирно. Денят беше мрачен. Завеса от лека мъгла закриваше планинските върхове, които ограждаха клисурата. Нито една яребица не се виждаше наоколо, отникъде не се чуваше обичайната й песен.

— Нищо няма, къде ни водиш?… — само след няколко крачки попита недоволно Саркис.

Не беше особено приятно да си пробиват път през дълбокия и студен сняг.

Едва сдържайки раздразнението си, Ашот — не толкова за Саркис, колкото за Гагик и Хасо — каза:

— В такова време скалните яребици се крият в пукнатините на скалите. Трябва да ги подплашим. Щом излетят и кацнат върху мекия сняг, вече са наши.

— Наши? Е, щом са наши — иди донеси! — изломоти Саркис и като се отклони от пътечката, утъпкана в снега от другарите му, навлезе между храстите. Там можеше да се намери нещо по-достъпно — я шипки, я зърнастец…

— Няма ли да дойдеш с нас? — грубо попита Ашот и очите му гневно светнаха.

— Ако искам, ще дойда, ако не искам, няма да дойда! — предизвикателно отговори Саркис. — Да не съм ти нещо крепостник?

— Добре, ще се разкайваш… След мен, момчета!

И Ашот, пламнал от възмущение, разчиствайки снега, тръгна към онзи склон на планината, откъдето всяка сутрин се обаждаха яребици.

Скалните яребици са уседнали птици и ако преди няколко дни са били там, значи, пак на същото място трябва да ги търсят. Така поне мислеше Ашот.

А Гагик вървеше неохотно. „Загубена работа, но как да се върнеш? Неудобно е“ — мислеше си той.

В това време над главите на децата прелетяха ято врабци, преследвани от ястреб. Подплашените птички се изпокриха в храстите.

Ашот се учуди. Какво търсят врабци тук, в Барсовата клисура?

Младият ловец знаеше, че в планините и горите врабци почти не се срещат. Те живеят винаги в съседство с човека, под негова закрила — в плевни, в купи сено или кръстци снопи. Човекът ги пази от ястребите, лисиците и те използуват наготово хиляди блага, създадени от него.

Как са попаднали врабци тук, в това пустинно място?

— Момчета, тук, изглежда, са живели хора! — развълнувано изказа предположението си Ашот.

Но това съвсем не интересуваше сега момчетата. Те захвърлиха чуковете си, измъкнаха прашките и град от камъни се изсипа върху врабците.

— Улучих един, честна дума! Видях как падна! възбудено завика Гагик и понечи да се спусне да търси плячката си.

Но Ашот го спря:

— Недей, Гагик! Това не беше врабец, а моят камък.

— Сторило ти се е. То е от вълнение. Да тръгваме.

Момчетата вървяха след Ашот натам, където според него трябваше да има яребици.

С голяма мъка преодоляха онези двеста-триста крачки, които отделяха жилището им от Яребишкия хълм, както нарекоха скалата на запад от тяхната пещера. Скалата беше полегата и затова по склоновете й имаше много сняг. По бялата му повърхност тук-там се чернееха само пукнатини, от които стърчаха, снопчета жълта трева, сухи стебла на някакви растения и редки, хилави храсти.

Именно тук, в корените на тези растения, се крият яребиците в дните, когато пада дълбок сняг. Тук намират и каква да е храна — семена от тревите, плодове от храстите.

Момчетата не бяха дошли още до тези пукнатини, когато Ашот заповяда:

— Хвърляйте камъни, вдигайте шум!

Като намираха пипнешком камъните в снега, децата започнаха да ги хвърлят в храстите и започнаха да викат.

Бойнах се раздираше да лае.

И предположенията на Ашот се оправдаха. Няколко яребици, подплашени, напуснаха убежищата си и побягнаха нагоре по скалата. Движенията им бяха несигурни.

Птиците хлътваха в мекия пресен сняг, затъваха         в него, а някои дори се спираха и само криеха глава в снега. Вероятно мислеха, че така не ще ги виждат. Това е характерно за яребиците. Когато няма къде да се скрият, а не могат да излетят, понеже нямат опора в мекия сняг, за да се подемат, в ужаса си те заравят главички в снега.

Ашот умираше от мъка, че е невъзможно да се качат на скалата! А колко лесно биха изловили тези заврени в снега птици.

— С прашките, с прашките! — викна той на другарите си. — Хасо, имаш ли камъни?

Туп, туп, туп! — хвърляха камъни момчетата. Но кое живо същество ще се съгласи да стане храна на друго!… Яребиците, като червенушките и врабците, също намират начин за спасение. Заровени в снега, те неволно го събарят от острите камъни и по този начин получават опора, трамплин, който им е необходим за полета.

Трр… трр… трр…

Смитайки снега от скалата, яребиците се изправиха една след друга, излетяха и кацнаха малко по-горе от пещерата, където се бяха подслонили децата.