Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Как опасността прави хората решителни и смели

Децата понесоха леките си дълги копия. Освен това Ашот взе „боздугана на предисторическия човек“, Гагик брадвата на отшелника, а овчарчето — неразделния си кривак. Шушик държеше борината.

Когато дойдоха до разклонението на подземните ходове, Ашот попита другарите си:

— Вие сте минали по десния коридор. От него отделят ли се други встрани?

— Да, той скоро се разделя на два.

— Ясно. Барсът не е отишъл нито надясно, нито наляво — ние вече проучихме и двата коридора: единия аз, а другия вие. Сега е ясно.

Децата тръгнаха надясно. На двадесетина крачки се отклоняваше ход наляво и без да се колебае, Ашот поведе другарите си по този нов за тях път.

Макар че имаха вече опит в пътешествията си по подземните ходове, все пак някакъв инстинктивен страх свиваше сърцата им.

Пък не беше и шега този поход за барса. А сега вече нямаше съмнение, че ще го срещнат. Всички други проходи бяха прегледани.

Гагик беше много сериозен, Саркис вървеше бавно, малко по-назад, а Шушик се взираше в лицата на другарите си с желание да разбере каква горе-долу опасност ги очаква.

Само Ашот си подсвиркваше безгрижно и всякак се стараеше да покаже, че цялата тази експедиция е дребна работа за него.

Скоро по земята се появиха следи от кръв и страхът на децата се усили. Съсредоточени и мълчаливи, те тръгнаха по следите.

Ашот освети стените на пещерата, пода, после насочи пламъка на факела надясно и изведнъж изтръпна, отстъпи назад. В една ниша лъсна пъстрата кожа на звяра…

Децата се притиснаха към стената на пещерата. В червеникавата светлина на факлите кожата на барса заискри, забляска, също като златотъкана царска мантия, небрежно хвърлена на черната земя.

Барсът вдигна глава и с тежкия поглед на мътните си очи погледна неканените гости. Не му оставаше да живее дълго, а очите на умиращите зверове не излъчват онази жива, фосфорна светлина, която е характерна за целия котешки род.

Ашот разбра това и каза:

— Не се бойте… умира…

Ала барсът постепенно се съвземаше от унеса си. Силите, които все още се таяха в него, започнаха да се пробуждат. Ето помръдна мустаци, вдигна изведнъж потръпващата си горна устна и оголи страшните си зъби.

По гърбовете на децата преминаха студени тръпки.

Пещерата на това място беше доста широка и те имаха възможност да се отдалечат от звяра.

Момчетата стискаха копията в треперещите си ръце, а Шушик взе инстинктивно камък от земята… Всички чакаха напрегнато какво ще каже Ашот.

— Не се бойте — прошепна той, но когато погледна пак звяра, побледня.

Барсът показваше нокти и удряше с дългата си опашка камъка — готвеше се за скок. Свит като пружина, той се долепи с цялото си тяло до земята. Очите му се оживиха и търсеха жертвата. От петте деца, застанали пред него, той трябваше да избере едно и верен на котешката си природа, да се хвърли именно върху него.

И точно тогава дойде на помощ на децата онова, което Ашот беше чел за ловците и животните. Момчето си спомни изведнъж как ловят тигри на Малайските острови. Когато намерят звяра, туземците го обкръжават и започват да играят около него е размахани копия. Тигърът гледа и не може да реши кого да нападне. А те с глъч и врява все повече стесняват кръга и хвърлят копията си в тигъра…

И Ашот веднага реши да се възползува от тактиката на малайците.

— Движете се! Движете се, за да не може да си избере цел! — извика той. — Играйте кочари!…

Загубили ума и дума от страх, децата повтаряха несъзнателно всички движения на Ашот, а Хасо извади бързо неразделната си свирка и засвири лудешки танц.

В такъв критичен момент това можеше да изглежда безумие. Но барсът наистина се смути. Той нямаше възможност да си набележи цел, защото двуногите скачаха като кози.

Този начин за самозащита се оказа правилен.

— Стеснявайте кръга, стеснявайте! — командуваше Ашот.

Звярът така се зашемети от музиката и вихрената игра на светлините, че само въртеше глава.

— Хвърляйте копията!

Четирите копия наведнъж полетяха във въздуха, а камъкът от треперещите ръце на Шушик падна на земята.

Звярът се изправи на задните си крака, изрева, но отново падна на предните си лапи. Едно копие се беше забило в хълбока му. Дръжката, наклонена към земята, се клатеше при всяко движение на звяра и му причиняваше ужасна болка.

Децата останаха обезоръжени, само Ашот държеше в ръцете си тежка тояга, на чийто край беше привързан голям камък.

— Взимайте камъни, не се страхувайте… И главно, не преставайте да се движите…

Ашот беше в трескаво състояние. Кръвта на бащата, ловеца, в този момент кипеше в жилите му. С горящи очи той следеше всяко движение на барса и същевременно наблюдаваше зорко другарите си и не им позволяваше нито за миг да останат неподвижни.

— Пъхни в устата му края на кривака, отвлечи вниманието му! — извика той на Хасо.

Овчарчето издебна удобен момент и мушна края на гегата си между зъбите на омаломощения звяр. Барсът го захапа и започна бясно да го гризе. А Ашот в това време се промъкна в тъмния ъгъл на пещерата, приближи се до звяра отстрани и стовари върху главата му тежкия „чук“.

Барсът тутакси се отпусна, краката му трепнаха конвулсивно и той се изпружи безжизнено.

— Видяхте ли какво направи момчето? — възторжено завика Гагик и се удари с юмрук в гърдите. — Почакайте, може още да не е доубит? Я дайте аз…

Той измъкна от колана си брадвата на отшелника, замахна, но веднага я отпусна, без да докосне звяра.

— Току-виж, че се надигнал и ми изкарал червата — каза той, отдръпна се настрана и се облегна на стената. — По-добре с камък… Я се отместете!…

Град от камъни се посипа по звяра. Но той беше вече безразличен и към камъните, и към огъня, и към виковете. Впрочем барсът и мъртъв дори беше толкова страшен, че дълго никой не се решаваше да отиде при него.

Едва след известно време децата добиха кураж. Те се приближиха до звяра, дръпнаха му опашката, попипаха изстиващите му лапи. После вдигнаха трупа и го понесоха към изхода на пещерата, но така внимателно, че да не закачат никъде великолепната кожа.

След дълги мъчения децата излязоха най-после с тежкия си товар на слънце и се спогледаха възторжено. Ама че слука! Как ще се смаят хората, като научат за техните подвизи!…

— Сега, Ашот, аз ще те наградя с медал „За победител на барса“ — весело каза Шушик и закачи на палтото му красив смокинов лист. — Вече имаме двама наградени.

Ашот запротестира:

— Всички, всички!… Защо само мене?… — И смутен от тази шеговита церемония, побърза да промени темата на разговора. — Няма защо да се хвалим — каза той. — Мечката уби барса, а ние само го завладяхме…

— Съвсем не! — възрази Шушик. — Нито мечката, нито барсът дойдоха сами в ръцете ни — и единия, и другия придобихме със собствен труд.

— Как да ви разбирам, моля? — осведоми се Гагик.

— Много просто! Ако Ашот не беше поставил капана, нито този звяр щеше да лежи тука, нито мечото месо щеше да виси в пещерата ни…

Вярно! И Ашот дори не се сещаше за това. Капанът свърши повече работа, отколкото се надяваха нашите деца. Нали барсът се разяри от болката, причинена от забитото в лапата му железце. В нормално състояние той не би нападнал мечката, не би пострадал в борба с нея толкова много, та да се оттегли и чака смъртта си някъде в пещерата, а би продължил странствуванията си по скалите…

Другарите пак го хвалят, пак го издигат начело! И за пръв път, откак бяха попаднали в Барсовата клисура, Ашот се изчерви от смущение. Да, справедливи са другарите му…

Той си спомни онова злополучно тайно гласуване и… се усмихна. А по-рано винаги настръхваше, щом само се сетеше за този ден. „Невъздържан бях, не зачитах другарите си“ — с искрено разкаяние си мислеше той. За няколко дни момчето сякаш порасна.

Да, тези промени се извършиха бързо, много бързо. Но и събитията, които ставаха в Барсовата клисура, не следваха ли едно след друго със същата бързина?… А нали само благодарение на тях с всеки изминат час децата укрепваха, растяха, възмъжаваха?…

* * *

— Хасо, дери по-внимателно кожата, гледай да не я скъсаш… Саркис и Шушик да ти помогнат — откъсна се от мислите си и рече Ашот. — Ще я натъпчем с трева и ще имаме истински барс… Ще го поставим в училищния музей… А сега аз ще отида за копията.

И Ашот влезе отново в пещерата.

„Никъде да не я скъсаш!“ — повтори Хасо. — Ами че тя вече е скъсана! Погледни, Шушик…

— Как мислите, от чие копие? — попита Гагик, като се взираше в дупчицата на кожата.

— Ако съдим по силата на удара, от твоето — усмихна се Шушик. — А тази драскотина вероятно е от копието на Ашот… Хасо, я разгледай внимателно: двете други копия май че въобще не са улучили звяра. Брей, че юнаци!

Но Хасо откри по кожата още една дупчица, значи, трима от четиримата бяха улучили.

— Ашот след малко ще донесе копията и всичко ще се разбере — каза Гагик; Хасо продължаваше с ножа да отделя сръчно кожата от месото и костите.

Саркис му помагаше намръщен както винаги.

— Ох, колко е тлъст! Жалко, че е нечисто месо — поклати глава Хасо, после погледна Саркис и многозначително добави: — „И вълкът в гората не живее сам“… Да, другарят цена няма! С добър другар не ще загинеш.

Ашот излезе от пещерата е брадвата и каменния чук на рамо и връзка копия в ръка. Заслепен от слънчевата светлина, той присвиваше очи и дълго не можеше да дойде на себе си. Нямаше търпение по-скоро да разгледа копията и да разбере кое точно се беше забило в хълбока на барса. Но Хасо, забелязал засъхнала кръв пo острието на своето копне, издърпа бързо от ръцете на Ашот всички копия и едно след друго ги заби с остриетата в земята.

— Какво правиш?… — улови го за ръката Ашот.

— Нищо, чистя ги. Омърсили са се… — отвърна невинно овчарчето.

Пръстта изтри следите от кръвта и по този начин така си и остана загадка чие копие беше нанесло смъртоносния удар на барса…

— Но нали трябваше да разберем… — промълви смутено Ашот.

— Защо? А не е ли ясно, че… — И широко усмихнат, Хасо подаде на Ашот копието му: — Ето! Кръвта беше на това копие… Дръж!

Сърцето на Ашот заби силно.

— Така ли?… — пламна той.

А Шушик гледаше овчарчето и си мислеше радостно: „Вижте само какво сърце има…“

Хасо улови погледа и и наведе смутено глава.

— Наистина ли кръвта беше на моето копие? — развълнувано попита отново Ашот.

Той искрено повярва и беше радостен и горд. Когато той и Гагик тръгнаха пак към пещерата за кости, Шушик попита тихо Хасо:

— Защо направи така?

Овчарчето се смути, сякаш го бяха изобличили в нещо лошо. Отначало се опита да убеди момичето, че е казал истината, но като разбра, че тя знае всичко, призна.

— Не бива да се унижава другарят — каза той сериозно и тържествено.