Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (3)

ВТОРА ГЛАВА

До какво доведе безразсъдната постъпка на едно момче

Пътят изведе децата от клисурата на билото на планинския хребет, който се спускаше към Араратската долина. Хоризонтът стана изведнъж много широк.

Децата погледнаха назад и далече в клисурата, там, където се съединяваха двете луди планински рекички, видяха червените покриви на новите постройки на кравефермата.

Тук клисурата беше толкова тясна, че когато от извисените до небето върхове се откъснеше камък, той се търкаляше с трополене надолу чак до оборите на фермата и се спираше едва след като се удареше о някоя стена. Планинските склонове, които се издигат от зимовищата нагоре към покритите със сняг хребети, са голи, сиви, обгорени от слънцето. По-надолу, до самата Араратска долина, растителността е още по-бедна. А още по-ниско планините се сменят от редица голи хълмове. Само по бреговете на ручеите, които текат между тези хълмове, се появяват някои признаци на живот — градини и посеви. Всичко останало е камънак, гъмжащ от змии.

Ала погледнеш ли по-надалеч от тези хълмове, към долината на река Аракс, всичко гали окото, радва сърцето.

От Джулфа, където Аракс навлиза в каменисти дълбоки дефилета, та чак до Октемберянските хълмове — в едно разстояние може би на двеста и петдесет километра — долината е покрита с градини, лозя, плантации с „бяло злато“. А от другата страна на долината, до облаците, та дори и над облаците — чак до небесната синева — се издигат величествените върхове на двата Арарата — Голям и Малък. Техните склонове са облечени в сърмени премени, а главите им са покрити с белоснежни калпаци.

Децата замряха, поразени от чудния пейзаж. А влюбеният в природата Ашот сякаш съвсем беше забравил и себе си, и другите.

Но ето че се опомни, обърна се към другарите си и каза както винаги сериозно и твърдо:

— Да се върнем в такъв ден на село, значи много да загубим. Хайде да се отклоним малко встрани. Ще ви заведа при дивите кози.

— От тези думи никак не мирише на шишкебап, Ашот. Нали нямаш пушка — възрази Гагик.

— Ти пък като си рекъл — „шишкебап, та шишкебап“!… Човек ще помисли, че наистина си някой лакомник. А погледнете само шията му — същинска дръжка на круша! — усмихна се Ашот. — Да идем просто така, да погледаме скалите, козите…

— Те тебе чакат — недружелюбно се обади Саркис. — Лежат с вързани крака. Я по-добре да си идем на село, да се повеселим на празника…

Но Ашот настояваше:

— Вече е късно, за манифестацията и без това няма да стигнем. А зад ей този гребен, вдясно от нас, е Барсовата клисура. Ама да знаете какво нещо е. Истински развъдник на кози. Колко пещери има само и всяка пещера е цяла кошара за кози! По стръмния склон на скалите минава тясна пътечка. Тя води надолу и по нея козите слизат в клисурата. Там те се крият в пещерите. Сигурни места — дори и вълк не може да припари.

— А ти ходил ли си? — с недоверие попита Саркис.

— Аз ли? Защо да лъжа? И аз не съм ходил — баща ми не даде. Но от върха гледах как той и другарите му вървяха по тази пътека… Да идем, а? Един час път е само. Ще видите чудесата на Барсовата клисура, ще има за какво да разказвате в село, а и в „Пионерска правда“ ще напишете. Всички ще научат какви смели деца има в Айкецор!…

— В „Пионерска правда“ ли? Да не искаш да се прославиш като Камо из цялата ни страна? — Шушик погледна изпитателно Ашот.

В ъгълчетата на мъничката и красива уста се криеше подигравателна усмивка, в очите и блеснаха лукави искрици.

Ашот се смути. Той беше честолюбив и не искаше другите да разберат това. Все пак се овладя и язвително забеляза:

— Виждам, че все за този Камо от Лъчиван бълнуваш. А с какво, кажи, ни надвишава той?

Ашот се издаде.

Той превъзхождаше другарите си и по способности, и по физическа сила, и по ловкост, а най-вече по безстрашието си. В училището го смятаха за най-добър естественик и единствен ловец. Всичко това беше направило момчето малко надменно и самонадеяно. Затова донякъде се дразнеше, че всички деца, и специално Шушик, говореха за Камо така възторжено и с такова подчертано уважение.

Какво беше то — благородна завист, ревност или някакво друго чувство, — и той самият не можеше да си даде сметка, но мечтите за подвиг, и то далеч по-смел от онзи, който беше извършил Камо, все по-настойчиво го завладяваха.

— Камо не би допуснал най-напред никакви колебания в нашите редици. Би ни повел смело към устата на барсовете в Барсовата клисура — намеси се Гагик, като намигна незабелязано на Шушик.

— „Камо, Камо“!… — кипна Ашот и в очите му блеснаха пламъчетата, отдавна познати на другарите му. Сега вече нищо не е в състояние да го спре. — Нима ние сме по-страхливи от него! — извика възбуденото момче — Хайде, аз ще ви поведа! Който не се бои да върви след мен!

И с решителни стъпки Ашот продължи по-пътя. Развеселени от яда му, децата тръгнаха след него. Само Саркис нерешително остана назад.

„Какво да направи? — мина му през ума — Да тръгна ли след този самохвалко Ашот, или да си отида у дома? Отида ли си, после не мога да се отърва от подигравките на Гагик: ще раздуе всичко, от мухата слон ще направи и такива небивалици ще започне да разказва, че ще стана за смях. Не, сега няма накъде, ще трябва да вървя след този налудничав Ашот. Кой дявол ме караше да ходя на тази ферма! Като че ли телетата не можеха без мене…“

Неохотно, едва-едва, Саркис се помъкна след всички, като ругаеше мислено Ашот за тая негова щуротия, пък и себе си, задето не си остана снощи в къщи на спокойствие.

Децата се изкачваха бавно нагоре по склона на планината. Но щом излязоха на билото на скалите, надвиснали над Барсовата клисура, отново се спряха възхитени.

Долу се разстилаше долината на Аракс, заобиколена от двете страни с високи планини. Облаците и мъглите сякаш бяха задрямали по острите им върхове. И дали от тези канари, сурови и мрачни, не изглеждаше така приятна и приветлива разположената в подножието им земя? Или пък реката, опасала като сребърна лента долината, придаваше неизразимата прелест на този край? Или го красяха градините със своите чудни, излети сякаш от злато плодове?… Дали пък арменските села, които пушеха спокойно сред зеленината, не правеха този пейзаж неповторим и близък? А може би това бяха птиците? Може би все новите и нови ята, долитащи от бреговете на Далечния север, оживяваха тази чудна гледка?…

Децата се намираха на едно от многобройните разклонения на Малък Кавказ. Тези разклонения се простират надолу, към Араратската долина, а самият хребет е устремен към Иран. Неговите скалисти върхове се врязват в тюркоазните дълбочини на небето и обвити от виолетова мъгла, постепенно се губят някъде далеко на хоризонта.

Отдясно, точно насреща, се издига Голям Арарат. Сега той е обкръжен от леко облаче. До него е Малък Арарат, подобен на втъкнат сред Араратската долина исполински захарен конус. Сякаш по повърхността на тази планина няма нито една издатина, нито една грапавина. Като че ли някаква огромна космическа машина е изгладила нейните страни и и е придала форма на правилен конус.

Пресичайки тази вълшебна долина, Аракс служи като граница, която отделя свободния съветски свят от страните, където още властвува капитализмът Иран и Турция. Реката протича през обкръжаващата я жълта тръстика и изчезва в падините на Карадагския хребет в Северен Иран.

— Погледнете колко страни разделя тази река — каза Ашот. Той засени очите си с ръка от слънцето и се загледа замислено в далечината. — Ей там до Малък Арарат е Турция. Наляво е Иран. Моят дядо ми е разправял, че някога тези планини и земи са били наши. Но турците…

Ашот разказваше, но децата не даваха твърде ухо на думите му. Те бяха така възхитени, че не им се искаше сега да мислят нито за жестоките турски паши, нито за бедите на арменския народ.

А Ашот говореше ли, говореше… Той много обичаше да го слушат и продължителното мълчание на децата взе за повишен интерес към своя разказ.

— Ашот, я по-добре погледни надолу — нетърпеливо го прекъсна Шушик. — Та там е пролет, истинска пролет! Я виж какви стада има по ливадите…

— Деца! — въодушеви се Гагик. — Ние се намираме на такова място, че и с прашка можем да замеряме капитализма! Я погледни, Ашот, ей там, на върха на Арарат. Виждаш ли, пълзят хора на четири крака? Това са американци^[1]. А ей онзи отляво е самият генерал Риджуей^[2]. Погледни с каква тъга гледа с бинокъла си към нас, социалистическия свят — шегуваше се Гагик, спомняйки си неотдавнашното съобщение във вестниците, което беше разсмяло всички.

Децата се смееха весело, а най-звънливо от всички — Шушик, на която винаги се харесваха шегите на неуморимия Гагик.

… По западния склон на скалите, където стояха децата, се виеха тесни пътечки. По тях умело бягат дините кози, които живеят в недостъпни за човека процепи и пещери.

Тук се срещат и каменни овни или муфлони, както ги наричат зоолозите. Но те живеят по тревистите планински склонове, в техните подножия или в пустинните мъртви долини. Най-често муфлоните могат да се видят по голите хълмове, откъснати преди хиляди години от планинските вериги и пръснати сега по левия край на Араратската долина.

Отдалече още се вижда, че цяло стадо пасе на един от тези хълмове. Струва ти се, че ей сега с бесен лай ще те посрещнат кучета. Ще излезе овчарят, ще усмири кучетата, а тебе ще покани в колибата си и ще те нагости с прясно овче мляко…

Ала тук няма нито кучета, нито овчари.

Опитното око на ловеца отдавна вече би различило на върха на хълма овена-водач. Застанал като изваян на своя каменен постамент, с гордо вдигната глава, той оглежда зорко околностите. Това е часовой. Щом забележи опасност, с остро съскане, подобно на змийско, той предупреждава стадото. И стадото се събира, струпва се накуп и в миг изчезва след водача между хълмовете. Сякаш е било мираж. И наоколо пак става пусто и мъртвешки безмълвно.

Ашот знаеше много добре всичко това. Той беше ходил неведнаж с баща си по следите на муфлоните.

— Това е Марал-Бахан^[3]. — Ашот показа ниската планина с куполообразен връх. — Казват, че муфлоните се изкачвали на тази планина и оттам дълго гледали към Арарат. Защо — не зная… — После Ашот показа клисурата: — А ето това е Барсовата клисура. Виждате ли — от трите страни е заобиколена със скали, като стени. Откъм Араратската долина е отворена, но и там няма изход: долу е пропаст. А от другата страна има пак скали. Само южните ветрове се носят по тези камъни. Изобщо в Барсовата клисура може да се влезе само от едно място виждате ли ей онази тясна пътечка? А всички други прекъсват дотук, не стигат дори до средата на склона…

— Е — възкликна Ашот, — както би казал дядото ти Гагик: който има здрав кръст, нека тръгва след мене!

И като подскачаше от камък на камък, той заслиза надолу.

Изглежда, че всички имаха „здрави кръстове“, понеже последваха Ашот. Наистина Саркис беше решил окончателно да се откаже от тази разходка, но когато другарите му, без да се обръщат, поеха напред и изчезнаха зад острите като клинове камъни, той се почувствува недобре. Изоставен… Сам с мрачните орли по зъберите и внезапно връхлетелия от планините силен пристъп на вятъра…

„Да си отида ли?… Но и така май не ще мога да стигна до селото“ — помисли си той и смътно чувство на страх сви сърцето му. За пръв път беше подложен на такова изпитание и резултатите съвсем не бяха утешителни.

Той постоя, помисли, но колебанията му не траяха дълго.

„Ех, да не съм си загубил ума, че да се връщам но тези скали и клисури!“ И като мърмореше сърдито, той се помъкна след другарите си, които бяха отишли напред.