Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (75)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Много обикновени природни явления се смятат за чудо, щом не могат да се обяснят

Всичко, преживяно досега, се струваше на децата нищожно в сравнение с новото нещастие. Бяха загубили другаря си. Какво са гладът, студът, заплахата от смърт пред това?… Без Ашот сякаш осиротяха.

— А пък аз за какво ли не го дразнех, как гледах само да се подиграя и на най-малкия му недостатък! — тъгуваше от все сърце Гагик. — Да беше сега тук, та ако ще и до утре да държи речи, от сутрин до вечер да прави забележки!…

И — чудно нещо! — колкото и да се мъчеше той да си спомни някакъв сериозен недостатък на Ашот, не можеше.

Шушик седеше, обхванала коленете си с ръце, и тихо плачеше. Овчарчето Хасо я увещаваше кротко:

— Легни си, хушке Шушик, късно е вече. Но можеха ли да заспят?…

Слънцето едва беше изгряло, а децата вече бяха до Пещерата на барса и палеха факлите си.

Саркис, не е ли по-добре да останеш тука с Шушик и да поддържате огъня? — посъветва Гагик.

— Не, аз съм задължен пред Ашот. Трябва да отида, каквото и да стане — заяви твърдо Саркис.

И другарите уважиха възвишеното чувство, породено в сърцето на момчето.

А Шушик? Тя предпочиташе да отиде срещу всякаква опасност с другарите си, отколкото да стои в мъчително очакване до входа на пещерата… Но когато видя отново мрачните стени с дупки и ями по тях, момичето се изплаши. Стори му се, че там живеят приказни дракони или са леговища на някакви неизвестни зверове. Пусна другарите си да минат отпред, а то пристъпяше плахо на края.

Вдигнали горящата борина над главите си, децата поеха отново по мрачните ходове. „Ей, Ашот! Е хей, ей, ей!…“ — отекваше под сводовете на тунелите и пещерите.

Когато дойдоха там, където ходът се раздвояваше. Гагик каза:

— Вчера тръгнахме надясно, но широкия ход, днес ще трябва да изследваме левия.

Децата се съгласиха, въпреки че и сега смятаха, че е невъзможно Ашот да избере такъв тесен и мрачен тунел. А не знаеха, че нищо не е в състояние да спре техния другар, щом е засегнато честолюбието му.

Спъваха се често, ожулваха си коленете о камъните, почти пълзяха по трудния проход и оглеждаха стените му, но никакви следи не намираха по тях.

— Стойте! Брей, че съм умна глава!… — изведнъж се удари по челото Гагик. — Ашот не е оставял знаци по стените, забравил е, но сигурно е хвърлял угарки от борина по земята, а?…

То се знае… щом е започвало да му пари на пръстите, сигурно ги е хвърлял — съгласи се Хасо.

Една борина стига най-много за сто крачки. Хубаво гледайте в краката си…

Сега децата вървяха ниско наведени, дори там, където не беше нужно. Осветяваха всяка ямичка, всяка издатина, но угарки от борина не видяха.

— Да се връщаме — разпореди се Гагик. — Проходът се стеснява и не ще можем да минем.

Но Саркис имаше такова силно желание да намери следи от Ашот, че без да слуша Гагик, продължаваше напред.

— Върни се, Саркис.

— Я как се запали! — усмихна се Хасо.

— Става човек — прошепна Гагик.

Той тъкмо отвори уста да повика отново Саркис, когато чу неговия вик:

— Намерих, намерих! Елате тука!…

Другарите се спуснаха напред. В ръцете си Саркис държеше обгоряла клечица, колкото кутре.

— Да вървим! Следа се намери, да вървим! — повтаряше развълнувано той. И така пламна, тъй се зарадва, че сякаш не угарка, а самия Ашот бе намерил.

— Ашот, ей, Ашот!… — заехтяха под сводовете звънките гласове.

— Гледайте, цяла борина! — извика Гагик. — Сигурно е изпаднала от колана му. Хасо, помагаш ли на Шушик? Помагаш, а? Взе ли борината от нея? Браво… Вървете след мене…

* * *

А къде беше през това време нашият храбър и горд Ашот?

Когато след тесния тунел се озова в голямата, светла пещера, както си спомня читателят, той чу силен смях, който го изплаши и прикова на място. От ужас косите му настръхнаха, а краката му се подкосиха. „Кой ли е?… Дали не е полуделият стар отшелник?“

Това беше първата мисъл, която се мярна в главата му, но подобно нещо, разбира се, той не можеше да приеме сериозно. Момчето се обърна с желание да побегне назад, в тесния тунел, по който току-що бе дошъл, но не посмя. Там, помисли си то, лесно ще го хванат. Не ще може нито да се обърне, нито да се измъкне… Камо ли да се защити с огън и брадва!…

На отсрещната страна на пещерата се виждаше вход към широк коридор, озарен от светлина, която идваше от някаква пукнатина в скалата. Ето къде можеше да се спаси. И като размахваше брадвата, вдигаше високо над главата си факела — сноп горяща борина, — Ашот пресече пещерата.

В коридора се спря и се огледа. Никой не го преследваше. Извика и прикован на място, се ослуша. Само ехото…

Ашот се поуспокои, но страхът, такъв страх, какъвто никога досега не беше изпитвал, не го напусна.

В коридора беше светло, но светлината падаше отгоре, от някаква пролука много високо на свода. Ах, да можеше да стигне до нея и още веднаж да погледне белия свят! Колко малко бе ценил досега ярката слънчева светлина, която озарява с радост всичко наоколо!…

Трябва да се върне, трябва да излезе от тази подземна тъмница на свобода, в… Барсовата клисура.

При тази мисъл момчето се усмихна горчиво. Колко нищожно му се струваше сега онова бедствено положение, в което бяха изпаднали отначало в Барсовата клисура! Те смятаха клисурата за затвор. А ето къде е истинският затвор!… Стремяха се да излязат от Барсовата клисура на свобода, а сега му се струваше, че свободата е именно Барсовата клисура, с нейния чист въздух, свирещи ветрове, с блесналите на слънцето ръждиви скали…

Ашот тръгна назад, но направи само няколко крачки и отново прокънтя страшният смях, отново всичките му мечти рухнаха.

„Полуделият отшелник“ му преграждаше пътя, а борината в ръцете му догаряше, свършваше… Не му оставаш нищо друго, освен да върви наслуки с надеждата да се измъкне по някакъв начин навън, на светло…

И така Ашот остана затворен в подземната тъмница.

Той не беше изгубил пътя. Ориентирайки се необикновено лесно във всякаква обстановка, момчето можеше безпогрешно да намери и изхода от пещерата, независимо от безкрайните разклонения и лабиринти. Но бедата беше там, че страхът скова смелостта му и то не се решаваше да тръгне по посока на смеха. А в такъв случай не можеше да се върне назад…

Оставаше му само едно: да върви в обратната посока, без да знае къде извежда пътят.

При светлината на факела като черно, мрачно огледало блесна езеро. Сякаш черен дракон се беше излегнал в подножието на също така черните стени на пещерата.

Като видя водата, Ашот потръпна и се стъписа. Но да се връща назад, беше невъзможно — там го чакаше полуделият отшелник — плод на болното му въображение…

Ашот освети езерото и се спря поразен: подземието тук се затваряше.

Какво можеше да направи?

Той откри една ниша в стената и седна вътре. Тук не беше студено, но го потискаше някакво неприятно чувство, като че ли невидима опасност го дебнеше от всички страни и се надвисваше над него. Тук и възрастен, силен мъж дори не би издържал.

Ашот стана и се върна до края на широкия коридор, където проникваше светлината. Но и тук вече се беше спотаила мъгла. Значи, зад стените на пещерата настъпва вечер?

Момчето изпищя жално. Изпитваше такъв ужас, че можеше да загуби разум, ако не повикаше на помощ съзнанието и волята си. Трябваше да направи усилие над себе си, да се овладее!…

Защо всъщност се страхува? Нали знае, че никакви дяволи и духове няма и не може да има никъде, та дори и в такъв мрачен подземен свят… Какво страшно има тука?… Дори и да скита някакъв си полудял старец, какво ужасно има в това? Огънят и брадвата са при него. Глупости, трябва да се върне назад — не всеки луд напада хора.

Така разсъждаваше Ашот, стараейки се да се успокои и окуражи, когато изведнъж забеляза, че факелът в ръцете му догаря, а в колана му няма повече борина. Сигурно я бе загубил по пътя или я беше изразходвал незабелязано.

Страхът и отчаянието отново налегнаха Ашот. изведнъж силите го напуснаха, ръцете му отмаляха.

Седна на камъка и се умисли. Оставаше му само едно: да прекара нощта тук, а утре да се опита да се върне по познатия му път. През деня все пак е по-добре! Тук-там през планинските процепи прониква светлина в пещерата. Дори в най-тъмните места на пътя често проблясват светли ивици и вдъхват сили. Светлината е живот и надежда.

Той се върна в същата суха ниша и се сви в нея на кравай. Последната борина догоря, изпращя и угасна. Тъмно като в рог. Някъде монотонно и тъжно капе вода: кап, кап, кап…

Този еднообразен звук така подействува на Ашот че клепачите му натежаха, затвориха се и след малко той спеше вече дълбоко. И добре, че спеше — това го избави от много вълнения и ужаси.

Дали защото беше много изморен, или се беше изтощил от преживяното, но Ашот дълго време спа непробудно. Сънят му беше неспокоен, от време на време момчето извикваше, скачаше в просъница, но неразбуден съвсем, заспиваше отново.

* * *

Някакъв шум стресна Ашот. Той скочи, съвсем сънен още замахна с брадвата и завика:

— Махай се, че ще ти строша главата!…

Оказа се обаче, че нямаше на кого да строши главата.

Когато се разсъни, Ашот си спомни всичко, което му се бе случило, и го налегна потискащо, мъчително чувство. Направи няколко крачки към езерцето, което проблясваше в мрака, искаше да се измие, но черната вода имаше такъв ужасен вид, че той не посмя да се приближи.

Някъде далече се виждаха светли петна, които падаха от недосегаеми процепи в свода на коридора.

Слънцето, изглежда, се бе издигнало вече доста високо.

„Какво ли правят сега другарите? Сигурно са се изплашили и объркали… Шушик плаче…“ — разтревожи се той и почувствува угризение на съвестта.

Всичко, което беше останало отвъд стените на пещерата, дори другарите, сега му се струваше далечен спомен. Само бялото бледо личице на Шушик, обсипано с лунички, със слънчеви очи и кротка усмивка, все по-ясно изпъкваше в съзнанието му. И на душата му ставаше по-топло.

„Е, ще вървя, жал ми е за тях — реши окончателно той. — Интересно, какво ли прави сега моят смахнат старец — отшелникът?… Каквото ще да става, ще вървя.“

Но едва направи няколко крачки към пещерата, отдето идваха странни звуци, и горе, около процепа на свода, се мярна някаква сянка. Някой каза ясно и отсечено: „Спя, спя“, после изкрещя нещо бързо и неразбрано.

Ашот избяга ужасен назад, спъна се о камък и падна по гърди. Понадигна се с мъка и видя, че лежи над някаква тъмна дупка на пода на пещерата. От дупката идваше остра миризма на въглеокис.

От миризмата главата му така натежа, че той едва стана, отиде по-настрана и седна на един камък. Пред очите му всичко заплува, всичко се смеси, главата му се замая. Той загуби съзнание…

* * *

В това време децата се бяха проврели най-после през тесния коридор, бяха влезли в голямата светла пещера и внимателно я оглеждаха с надежда да намерят следи от Ашот. И изведнъж в мрака, който цареше под сводовете, светнаха с фосфорен блясък две големи очи, чу се дрезгав звук, подобен на кашлица.

Всички отстъпиха ужасени, само Хасо се усмихна спокойно.

— Не се страхувайте, това е бухал — каза той, взе камък и замери птицата.

Бухалът разтвори безшумно криле и отлетя в широкия коридор.

По коридора децата стигнаха до онзи светъл ъгъл на пещерата, където Ашот чу „спя, спя“. Тук, висока под сводовете, се виждаха много тъмни точки.

— Гагик, твоите пилета! — засмя се Хасо, като позна прилепите — цяла колония приютени тук.

Гласът на овчарчето разбуди няколко малки сови Те излетяха през процепа, който светеше горе.

На няколко крачки от ъгъла децата видяха малко тъмно езеро, а когато се приближиха и вдигнаха факлите, погледът им падна върху една тъмна фигура, седнала настрани до стената.

— Ашот! — извика Шушик и като видя, че той стои неподвижен, се свлече безпомощно на земята…

— Ашот, Ашот!… — разтърсваха го за раменете другарите му.

Но той не даваше никакви признаци на живот.

— Хайде да го занесем в онзи светъл ъгъл — каза Гагик и заедно с Хасо повдигнаха Ашот.

— Шушик, Шушик припадна! — извика разтревожено Саркис.

Хасо се върна. Наведе се над момичето и искаше да освети лицето и с борината, но огънят веднага угасна.

— Дай тука! — Той издърпа от ръцете на Саркис друга подпалка, но и тя по същия начин пламна и угасна веднага щом Хасо я приближи до земята.

От някаква дупка излизаше замайваща миризма на въглеокис, от която свят им се виеше и дишаха тежко.

Момчетата вдигнаха Шушик и я пренесоха в светлия ъгъл на широкия коридор, където вече лежеше Ашот.

Гагик се наклони над него. Очите му светеха възторжено.

— Жив, жив, диша! — извика той на другарите си.

— Наистина ли е жив? — дойде на себе си Шушик.

— Почакайте, аз ще го събудя… — И Гагик започна да разтрива ушите на Ашот и да го пляска по бузите.

— Какво правиш? — възмути се Шушик. Тя се наведе над Ашот и докосна с пръсти високото му бяло чело.

Момчето отвори най-после очи, погледна Шушик с невииждащ поглед и пак отпусна клепачи.

— Аз съм, аз, Шушик — разтърсваше го за раменете момичето.

Ашот се свести, надигна се с мъка и каза тихо: — Намерихте ли ме? Не сънувам ли? Главата ме боли…

* * *

Не беше минало и час, а децата вече седяха около силно горящия огън и разговаряха кротко.

Ашот гледаше ръждивите, позлатени от слънцето скали, Араратската долина, потънала в лека омара, и сърцето му тръпнеше радостно. Колко светъл, колко хубав е светът!…

— Е, сега вече се изравни с Камо от Лъчаван — каза Шушик и намигна на другарите си, а очите и блеснаха дяволито.

— Не споменавай това име, че пак ще скочи и ще отиде в тъмния свят — заплаши я Гагик.

— Наистина, че е тъмен… — с глух, уморен глас потвърди Ашот.

Онова, което му се случи за тези няколко часа, му се струваше като далечен спомен. Сега момчето беше щастливо, че в този чудесен свят той пак не е сам, че е отново с верните си приятели…

— Знаете ли колко беше ужасно! — призна си той. — Такъв страх ме хвана, какъвто никога не съм изпитвал.

Ашот изглеждаше малко виновен и смутен, но на устните му играеше усмивка, а очите му бяха кротки и добри.

„Такъв той е много по-приятен. Не обичам, когато вика и заповядва“ — помисли си Шушик.

— Защо не се върна? Заблуди ли се? — попита Саркис. Той за пръв път гледаше Ашот с такава любов и уважение.

Исках да се върна, но отшелникът застана на пътя ми — отвърна засмяно Ашот.

— Какъв отшелник? Нашият хазяин ли? — разтревожи се Шушик и погледна изплашено Ашот със сините си очи.

— Да, нашият хазяин… Изглежда, се е побъркал от самотата… Ръмжеше и се кикотеше в онази светла пещера.

— Ти с очите си ли го видя? — попита Хасо. — Не, само гласа му чувах… Овчарчето се усмихна.

— Това беше бухал — спокойно каза то и стана, за да отиде за съчки.

Виж ти! А нима бухалът може да се смее като човек?

— Да, вярно, че Хасо изплаши един бухал — потвърди Шушик.

Ашот мълчеше смутено.

— Е, какво се обърка? — гледаше го и се смееше Гагик.

— Тези звуци много ме изплашиха — призна си Ашот, зачерви се и погледна под вежди Шушик. — Не, Хасо се лъже, там, в пещерата, имаше хора. Един дори каза ясно: „Спя, спя.“

Хасо, който се беше върнал с наръч съчки, тихо се смееше. При светлината на огъня лъснаха ред равни красиви зъби, бляскаше и бялото на очите му.

— И това беше бухал. Колко съм ги слушал по горите. Отначало и аз се страхувах, мислех си — дяволи. Смеят се, свирят, скърцат, ломотят нещо… Искат да излъжат: „Спя, спя“, а току се нахвърлят. Баща ми после ми обясни и ми ги показа. Така че напразно си се страхувал.

Ашот се намръщи. Бухали? Добре, че другарите му не видяха в какво състояние беше, в какъв ужас изпадна. Срамуваше се от своята слабост, но му беше и неприятно, че той, син на ловец и сам що-годе ловец, не знае такова просто нещо — не знае как крещят бухалите…

Толкова неудобно се почувствува, че по челото му чак изби пот. „Е, да, разбира се, Хасо нощува винаги по планините, в пещерите и е слушал как крещят бухалите. А ние с баща ми вечер се връщаме от лов. Простено е и да не знаем“ — успокояваше се той.

— Е хайде, не го взимай толкова навътре! — каза Гагик. — И ние здравата се изплашихме. Попаднахме в една пещера — не пещера, а цяла болница: един плаче, друг въздиша, стене… Беше ужасно, нали, Шушик? Аз например уж не съм от плашливите, а като слушах как страдат хора, хвана ме и страх, и жал. Сърцето ми се късаше. А пък Хасо пак ще каже, че са били бухали или сови.

— Не, аз никога не съм чувал сови да плачат и въздишат. Това бяха дяволи… — И овчарчето погледна плахо към Пещерата на барса.

Сега пък Ашот се разсмя:

— А това са били истински сови! Те плачат като деца, цвъркат като мишки, въздишат…

— Наистина ли? — Шушик просто подскочи. — Значи значи и ние…

— И вие! — подхвана Ашот. — И вие също сте си въобразили, че пещерите са пълни с духове. Ето какво значи да не познаваш природата! Излиза, че ако вие бяхте на моето място, а аз на вашето, никой нямаше да се изплаши. Всъщност няма никакви чудеса в тези пещери, хайде пак да отидем! Време е да одерем кожата на барса! Приготви факли, Хасо, а тези разцепи с ножа — тънките не гаснат.

— И те гаснат… Когато искахме да вдигнем Шушик, моята борина угасна, и на Саркис също — каза Хасо.

— Как така? Защо? — учуди се Ашот. — Я чакай, къде беше това?…

— Там, където ти беше изпаднал в безсъзнание.

— Там, където аз… — замисли се Ашот. — Да, да, аз паднах върху някаква дупка на пода, откъдето излизаше въглеокис…

— Аз също се наведох и пламъкът ми угасна — намеси се в разговора Саркис.

Ашот започваше да разбира нещо много важно.

— Ти казваш, че Шушик загубила съзнание? Ами аз?… Виж ти загадка! Аз не бях ли над дупката?

— Не, ти седеше по-горе, до стената.

— Значи, това ме е спасило — каза Ашот. — Въглеокисът е газ, по-тежък от въздуха, той се стеле ниско, помните ли? Значи, аз съм бил застрашен от смърт, а вие сте ме спасили, така ли?… И Саркис ли?

— Как така — „и Саркис ли“?… Ако не беше той, нямаше да те намерим… Той откри следата ти — каза Шушик и изгледа всички победоносно: „Какво ви казвах аз за Саркис!…“

Ашот не можеше да дойде на себе си. Не можеше да проумее какво беше станало. Някакво чудо! Минавало ли му е някога през ума, че ще се наложи да спасяват живота му — при това в подземни галерии — Саркис, когото беше смятал за егоист, Гагик с неговата всеизвестна страхливот и това слабо момиченце на което въобще за нищо не разчиташе!. Та нали в сравнение с него всички те бяха безволеви, слаби същества — такива поне ги беше считал той досега. Не, тук има някакво недоразумение. Изглежда, че той не е познавал добре другарите си, неправилно е оценявал възможностите им. Лесно ли беше да се влезе в този подземен ад?… А те влязоха. Откъде бяха взели сили?… Или обединени от общата цел, другарите бяха станали по-мъжествени, по-издръжливи, по-упорити?… Така е, когато се съединят тънки, жилави пръчки — всички заедно те са устойчиви и твърди, като стъбло на дъб.

Известно време Ашот мълча и другарите му чувствуваха, че става нещо важно в душата му. А и той самият разбра, че за няколко минути в него настъпи истински прелом. Всъщност не може да се каже, че всичко това се извърши изведнъж. Характерът на Ашот се беше изменял бавно и незабелязано — всеки ден, всеки час, а последните минути бяха завършекът на четиридесетте дни, които децата бяха прекарали в плен. Така подпочвените води на Барсовата клисура се събират всеки час, всеки миг в недрата на земята и когато достигат крайния предел, изведнъж избликват навън.

Значи, всички наставления, които Ашот беше отправял към другарите си, особено към Саркис, трябваше да отправи и към самия себе си. Беше си въобразявал, че е безстрашен и силен, но животът показа, че и той без колектива е нищо…

И сякаш отгатнал мислите му, Гагик каза предпазливо и меко:

— Вярно е, нали, деца, че един без друг отдавна бихме загинали… Дори и най-смелият между нас. Така ли е, Ашот? — И Гагик погледна изпитателно другаря си.

— Да — отвърна тихо Ашот. — Но каквото било, било — каза той със съвсем друг тон. — Палете факлите, взимайте оръжието — ще ловим барса…

Той беше отново предишният Ашот — смел, мъжествен, самоотвержен. В очите му пак гореше жар.

Като виждаше, че другарите му се колебаят, той попита с насмешка:

— Май совите здраво са ви наплашили, а?

— Намернл страхливци! — изпъчи гърди Гагик. — Напразно ни разиграваш, това е то! Два дни тършувахме по всички дупки и пукнатини: твоя барс го няма никакъв, изчезнал!…

Саркис и Шушик поддържаха Гагик, но Ашот не беше съгласен с тях. Той смяташе, че след толкова мъки и тревоги не бива да се отказват от търсенето. Защо да приличат на войска, която, понесла много жертви при обсадата на крепостта, в решителния момент изведнъж се разколебава и отстъпва? Не, Ашот не е от онези пълководци, които бързо се отчайват. Най-напред обаче трябва да убеди „войската“!…

Той коленичи до входа на пещерата и показа на другарите си кръглата следа върху пясъка. Отпечатъците от ноктите на звяра бяха ясни и водеха навътре в пещерата. Барсът не беше излизал обратно.

— Е, разбрахте ли? Уверихте ли се, че той е там? — попита Ашот. В гласа му звучеше упрек.

— Може да е минал през пещерата и да е излязъл до Овчарника? — приведе последния си довод Саркис.

Ашот се усмихна злъчно. Как да им обясни, че ранено животно не може да измине такъв стръмен и дълъг път!

— Барсът не е отишъл далече, той е някъде съвсем близо, в някой тъмен ъгъл… Сигурно е хвърлил вече петалата… — убеждаваше другарите си Ашот. — Когато вървяхте, не видяхте ли, че коридорите се разклоняваха?

— Разклоняваха се — призна Саркис.

— Защо тогава казвате, че сте огледали всички дупки и пукнатини? Хайде, тръгвайте след мене! Да не се казвам Ашот, ако не занесем в село кожата на барса — знамето на нашите победи!

Думите на Ашот се сториха убедителни на децата. Неговото въодушевление ги зарази и те пак последваха своя малък пълководец в пещерата.