Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (60)

ПЕТА ГЛАВА

Какво говореха следите от големите и малките копита

След като Гагик си тръгна, Ашот и Хасо останаха още доста дълго при извора, чувствувайки как постепенно се успокояват възбудените им нерви. Сега, когато имаха достатъчно и вода, и сол и вече не бяха застрашени от онази ужасна опасност, отново пред тях възникваше въпросът за храната. И мисълта за убийството на мечката започна настойчиво да ги преследва.

Отчаянието можеше отново да ги обхване, ако непредвиден случай не раздуха гаснещия огън на техните надежди.

Това стана съвсем неочаквано.

Хасо забеляза, че по храстите на върха на скалата се червенеят някакви плодове. Той не каза нищо на Ашот. „Защо? Нека си почине тук на топличко, а аз ще отида сам да донеса“ — реши той и тръгна към. храстите. Но вместо да набере плодове, изведнъж хукна презглава обратно.

— Какво стана? — погледна го учудено Ашот. Вместо отговор Хасо извади от пазвата си някакви косми и ги подаде на Ашот.

— Какво е това?

— Вълна.

— Че какво от това?…

— Нищо, само това, че намерих вълна. Тази е тъмна, а ето и бяла.

Ашот сви рамене в недоумение, но после съобрази нещо и попита:

— Къде я намери?

— Там горе, в храстите.

— Чудно… Дали не е идвало тук колхозното стадо?

— Как могат да дойдат тук овце?

Това беше истинска загадка. Както и да умуваха, ясно беше, че тук някъде наблизо има домашни овце. Именно домашни, защото вълната на дивите е съвсем друга.

Момчетата толкова се зарадваха, че не знаеха дали да изтичат в пещерата и да съобщят на другарите радостната новина, или веднага да тръгнат по следите на овцете. Нали ако ги намерят, въпросът с продоволствието се разрешава изведнъж и гнетящият страх от гладна смърт от само себе си отпада.

Като дойдоха до това заключение, момчетата почувствуваха желание незабавно, без да губят нито минута, да намерят животните. Но къде?…

Ашот пристъпи веднага към действие:

— Къде намери вълната? По онези храсти ли? Хайде да вървим!…

— Не, не, чуй какво измислих — каза Хасо. — Ако по тези места има дори една овца, тя непременно идва при извора, при водата… Да видим дали там няма следи.

Около извора почвата беше камениста и не оставаха никакви следи. Момчетата се отдалечиха малко и започнаха да оглеждат местността. До извора се спускаше скалист рид, зад който имаше дол. Снегът там още не беше се стопил. Долът представляваше падина, разположена между „показалец и среден пръст“. Колкото по-нагоре се изкачваха децата, толкова тя ставаше по-тясна и преминаваше в дефиле. На дъното на това тясно дефиле децата намериха пътечка, утъпкана в снега от животните, които слизаха при водата.

Наведен над следите, Хасо ги проучваше внимателно.

— Три — каза той. — Голяма овца, агънце и млад овен.

— Сигурен ли си?

Хасо погледна с упрек Ашот: „Има си хас да не познавам следите на овцете?…“

Наистина за опитния овчар не е трудно да определи по следите на копитата какви животни са били тук, колко на брой, горе-долу възрастта им и дори големината им.

— А дали мечката не е изяла вече твоите овце? — попита Ашот.

— Кога? Нали мечката съвсем отскоро се навърта насам. Ако беше дошла по-рано, отдавна да сме я видели. А следите са пресни. Ето, погледни: сутринта са слизали при водата, пили са и са се върнали назад. И те като дивите животни сигурно живеят в трудно достъпни места.

— То се знае, иначе нямаше да оцелеят. Да вървим. Хасо, аз просто изгарям от нетърпение, Трябва да разберем какви са тези овце.

И въодушевени от откритието си, те започнаха да се катерят нагоре по склона, към неизвестното убежище на животните, които бяха оставили следи от копитата си.