Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (41)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

В сърцата на пленниците на Барсовата клисура надеждата ту пламваше, ту угасваше

Появяването на „котката“ изведнъж обърка всички планове и дневния режим на децата. Този случай промени начина им на живот и влоши положението им. На другия ден те не смееха да излязат от пещерата — нито да отидат на работа, нито да тръгнат на лов.

Ашот си даваше безгрижен вид и поддържаше първоначалното си предположение, че звярът, който беше посетил болните другари, е дива котка — манул. Саркис обаче не беше съгласен с това.

— Каква ти дива котка! То беше звяр колкото малък тигър.

Ако Саркис беше казал така преди „изборите“, Ашот щеше да подметне пренебрежително: „На страхливеца и котката може да се стори тигър.“ Но сега замълча.

— Не съм срещал тигри по нашия край — просто-душно забеляза Хасо. — Дали не е било рис? Саркис, звярът нямаше ли кичурчета косми на върха на ушите си?

— Не, ушите му бяха като на котка, а главата — кръгла.

Да не е било пък барс?…

Едно беше ясно: какъвто и да е звярът, и той като децата е попаднал в плен на Барсовата клисура и не е можал да се измъкне. Иначе защо ще е останал тук?

Навярно хищникът се е нахранил хубавичко, заспал е в леговището си и не е забелязал онзи снеговалеж, който затрупа единствения излаз от клисурата. Така поне мислеше Ашот. Но най-ужасното беше, че тук за звяра нямаше никаква храна. Нали още с първите снежни виелици всички кози избягаха! В такъв случай не беше ли ясно, че сега той щеше да преследва тях, децата?… Това, че посред бял ден се беше осмелил да се намъкне в пещерата, вече говореше много: от глад звярът е станал безстрашен, дързък!

И така към опасността от гладна смърт се прибави още една — да станат жертва на неизвестния хищник.

Децата преместиха огъня по-близо до входа на пещерата, но скоро дървата се свършиха. Щат не щат, трябваше да излязат…

Пръв стана Ашот, а след него и другите. Взеха в ръце горящи главни и се спряха страхливо на прага на пещерата.

В клисурата по това време беше толкова светло и спокойно, че страхът им постепенно се разсейваше. Слънцето клонеше към покритите с вечни снегове склонове на Голям Арарат и хвърляше меки, топли погледи към земята. Под тях планината, чиито скали все още бяха покрити със сняг, сякаш лееше сълзи.

Всичко наоколо светеше, сияеше! Как можеше в тази ослепителна светлина да съществува зло? Можеше ли тук да се спотайва див, страшен звяр?…

— Вървете, не се страхувайте — насърчаваше ги Ашот. — Саркис, сложи в огъня тези мокри клони, нека пушат… Не бой се, до огън не се приближава дори лъв… Да вървим, деца. Добре все пак, че водата не отнесе първобитните ни сечива. Вземете ги, ще потрябват.

Въоръжени с каменната брадва, чука и боздугана, които намериха в изоставената пещера, децата слязоха в Дъбравата.

Тук те най-напред събраха съчки и запалиха огън. После се заловиха да кършат ниско нависналите дъбови клони. От опит вече знаеха, че клоните на дъб, който расте на слънчев склон, не са жилави, особено пък ако е стар. И тримата заедно увисваха на такива чепати, криви, обрасли с мъх клони и когато откършеха клон, радваха се, забравили за миг и глада, и дебнещия ги звяр.

Дъбовите дърва са лошо гориво. Те почти не дават пламък, а димът им е лют и задушлив. Но какво да правят, щом плодовите храсти и ниските дървета са така здрави и жилави, че се съпротивяват като закалена стомана! Пък и старият орех не се съгласява да отстъпи на децата нито едно от своите клончета…

Когато момчетата седнаха под дъба да си починат, Ашот каза:

— Сега без копие няма да можем. Щом в клисурата се е появил звяр, трябва да имаме такова оръжие, че като го срещнем, да можем отдалече да го сразим. А ето ви копия — вижте.

И Ашот показа цял храст млади дъбови издънки. Те бяха наобиколили полуизгнилия дънер на стария дъб също като внучета дядо си. Родени от корените на умиращото дърво, дъбчетата бързаха да пораснат, за да го сменят. И те крепнеха, възмъжаваха. Като петима братя, застанали рамо до рамо, тези дръвчета се готвеха за борба с бурите, чести гости на Барсовата клисура. Но четирите бързо станаха жертва на острия нож на Хасо. А когато дойде ред на петия, Ашот хвана ръката на Хасо и тържествено каза:

— Нека расте, нека смени родителя… — И Ашот също като баща си — ловеца, беше склонен да одухотворява природата.

Скоро дъбовите клони димяха в огнището, а децата, насядали на прага на пещерата, приготвяха копията. Загърнаха Шушик в своите дрехи и я изнесоха на слънчице. То вече клонеше на запад и в лъчите на залеза бледото личице на момичето рязко се открояваше на ръждивия фон на скалата.

— Саркис — попита Ашот, — ти къде беше намерил кремъци?

Саркис, измъчен от дима, също беше излязъл от пещерата.

— Да донеса ли?

— Не, ти не бива, само обясни къде да отидем.

— Ей зад онзи камък, отляво… Не, вие няма да можете да намерите. Подай ми пръта. После той ще ми бъде копие, а сега ще се подпирам на него… — И той стана с мъка.

— Е, докторе, какво ще кажеш? Може ли?…

— С мене може… — отговори смутено овчарчето. Като се подпираше с едната си ръка на Хасо, а с другата — на бъдещото си копие, Саркис закуца към рида, който децата нарекоха Кремъчен. За по-сигурно Хасо взе горяща главня.

— Как си, Шушик? Имаш ли все още бодежи? — попита Ашот.

— Не, вече нямам. Но чувствувам силна слабост. Искаше и се да каже, че просто е гладна и ако не е това, бързо ще оздравее. Но такова признание щеше само да увеличи тревогата на другарите и. И момичето се въздържа.

А за момчетата и без думи беше ясно, че тя може да бъде спасена само с храна. Ако Шушик остане гладна още ден-два, отслабналият й организъм не ще издържи.

— Знаеш ли как се ловят яребици? — обърна се Гагик към Ашот. И той беше много разтревожен от състоянието на момичето и нищо друго сега не можеше да мисли. — Ашот, тия дни ти говореше нещо за конски косъм — че ако си имал, щял си да изловиш всички яребици. Така ли?…

— Да, от конски косъм могат да се направят примки. Но откъде да вземем?

— А това какво е?… — И Гагик докосна нежно червеникавите плитки на момичето.

Те бяха изскочили изпод сивото топло шалче и се спускаха на слабичките гърди на момичето, медночервени като лъчите на залязващото слънце.

Шушик се усмихна унило на шегата.

— Какво, ще стане ли? — Продължаваше Гагик. — Само че по-бързо, докато Хасо не е дошъл, че той като извади кинжала си, няма да ни даде да пипнем тия разкошни плитки…

„Значи, не се шегува…“ — мина през ума на Шушик.

А Ашот дори се разсърди:

— Нямаш ли за какво друго да говориш? Бърбориш празни приказки!…

— Защо, Ашот? — възрази момичето. — Ако трябва, отрежете ги… — И като дишаше тежко, тя започна да разплита едната от дебелите си тежки плитки.

Пръстите на Шушик бяха станали жълти като восък, а очите и така бяха хлътнали, че да ти се скъса сърцето само като я гледаш.

„Ще умре“ — мина през ума на Ашот ужасната мисъл и той скочи:

— На, по-бързо! Хасо идва!…

Гагик отряза бързо кичур коси от Шушик, подаде го на Ашот и го погледна въпросително. „Хайде, по-бързо… Какво да ти помогна още? — питаше погледът му. — Направи нещо, иначе тя си отива.“

— Ако сложим три косъма, може би ще издържат… — говореше Ашот. — Само че нямаме никакви зърна: с какво ще привлечем яребиците?… Хасо — обърна се той към дошлото в това време овчарче, — не са ли останали на дъното на торбичката ти някои трошички?

Щом само спомена Ашот за хляба и устата на всички се напълниха със слюнка. Ех, да имаха поне парченце черен хляб!…

Но Хасо дори не отговори. Изпразни пълните си с кремъци джобове и седна до огъня.

— Това се казва оръжие!… — възхищаваше се Ашот, като опипваше краищата на черния кремък. — Вижте само какви са остри — като игли!…

Черният кремък, наричан обикновено от народа „дяволски нокът“, няма нужда от изостряне. Парчета от счупен кремък са остри като парчета на счупено стъкло от дебело шише.

Ашот взе дръжката на едно от бъдещите копия, сряза надлъж върха му, пъхна клинче и в образуваната „човка“ постави тъпата страна на най-острия кремък.

После изби клина и „човката“ се затвори, като стисна здраво камъка.

Но това все още не беше всичко.

— Я. Хасо, по-бързо връвта!…

Хасо донесе не само връвта (усукана от разплетения вълнен чорап), но и шепа трохи, смесени с пръст, които беше намерил по шевовете на торбичката.

Ашот завърза здраво края на дръжката с втъкнатия кремък, после стана, вдигна над главата си саморъчното тежко копие и го размаха страшно във въздуха. Силите и самоувереността на момчето сякаш пораснаха.

— Хайде, нека идва сега твоят тигър — заяви високомерно той, обръщайки се към Саркис. — Никакъв звяр няма да издържи на такъв удар.

Едно след друго момчетата взимаха копието в ръце, размахваха го и в тях се разгаряше детското желание по-скоро да го изпитат в борбата. Действително от близко разстояние с това оръжие можеше да се действува по-добре, отколкото с пистолет. Хвърлиш ли копието със замах — никой не ще му устои…

— Джан! Сега вече наистина станахме предисторически хора… Ашот, я иди да доведеш тук онова котенце — шегуваше се Гагик явно с желание най-вече да развесели Шушик. Но като я чу как тежко диша, пак се разтревожи и стана сериозен. — Какво правиш, Ашот? Остави, остави всичко, да отидем за яребици. Скоро ще се стъмни.

Слънцето вече беше залязло и ярките багри, с които беше изпъстрена Барсовата клисура, бързо потъмняваха, гаснеха. Всичко наоколо посивя. Стана студено…

Децата внесоха Шушик в пещерата, сложиха я до огъня на мекия й „одър“ и я повериха на Саркис, а те се качиха на върха на Яребишкия хълм, там, където всяка сутрин птиците посрещаха изгрева на слънцето със сладкозвучен хор.

Всяко от децата държеше в ръце горяща главня, а Ашот — и копието.

Примките, които Ашот поставяше по високите тераски на хълма, бяха много просто, но същевременно много хитро направени. Момчето напъхваше в малка глинена бучка краищата на леката примка, усукана         от три косъма на Шушик. През нощта студът щеше да стегне здраво тези косми в глината.

…Колко, колко пъти, когато се изкачваше е баща си по планината, Ашот беше виждал цели редици яребици с пръстенчета от косми по шиите, завързани като телета на колчета! И баща му все го подканяше: „По-бързо, Ашот, по-бързо, че слънцето ще напече глината и яребиците ще измъкнат примките и ще избягат.“ За яребиците тези глинени бучки са като котвата за кораба. Докато тя е на място, корабът никъде не мърда…

— Ама коя яребица според тебе ще дойде доброволно да си пъхне главата в примката? — попита Гагик. след като изслуша дългото обяснение на Ашот.

Ашот не отговори. Взе четири камъка и направи от тях нещо като квадратна къщичка. Пети камък сложи отгоре за покрив. Тясната дупка между два от камъните щеше да служи за врата. В къщичката Ашот постави глинена бучка, в която бяха пъхнати краищата на примката, а самата примка закрепи на отвора като рамка. Вътре в къщичката той насипа примамката. Ще устои ли пред нея гладната зимна яребица? Разбира се, че не. Щом усети миризма на храна, ще провре лекомислено глава в дупката и ще изкълве трохите… А когато поиска да измъкне главата си, примката ще и стегне гърлото…

Хасо и Гагик наблюдаваха как работи Ашот и правеха същите примки. Но какво щяха да сложат вътре?…

— Е, утре нашата Шушик ще яде яребишка супа!… — заяви радостно Ашот, като чистеше със сняг изцапаните си от глината ръце.

— Чакай, чакай… Най-напред кажи колко яребици трябва да се хванат, че и ние да можем да похапнем? — попита Гагик, намигайки на Хасо.

— Да вървим — каза Ашот. — Рибата още в морето, а ти лука пържиш… Нека уловим, после ще видим…

Децата се върнаха обнадеждени в пещерата. Гагик беше в особено весело настроение.

— Ще видиш на какво са способни русите ти плитчици — каза той засмяно на Шушик.

Вечерта беше посветена на копията. Сега, когато притежаваха новото оръжие, децата чувствуваха по-голяма сигурност, но Ашот все пак сметна за необходимо да постави дежурство като предишната нощ. До зори поддържаха огъня и пазеха входа.

Едва беше настъпило утрото — двадесет и първото утро от техния плен — а Гагик вече заподканя другарите си:

— Хайде да отиваме, да донесем нашите яребици! Какво чакате?…

Прегърнал косматата шия на Бойнах, Хасо проливаше тайно сълзи. Кучето нямаше вече сили да се помръдне. А Шушик имаше такъв ужасен вид, че овчарчето не можеше дори да я гледа…

Момчетата взеха главня от огъня и излязоха от пещерата. Докато се изкачваха по хълма, слънцето се издигна доста високо.

— Уловили са се! — радостно възкликна Гагик, като видя пръснатите около примките пера, но срещна мрачния поглед на Ашот и млъкна.

— Какво изпадна в телешки възторг? Не виждаш ли, че тук е идвала лисица? Отмъкнала е плячката ни.

Децата отпуснаха ръце. Това беше истински удар.

— Нищо, да тръгнем по следите и и да я хванем в нейното леговище — окуражи ги Гагик.

— Как ще я хванеш? — обади се подигравателно Ашот.

Сърцето му сякаш беше стегнато в клещи: дивечът просто от ръцете им се изплъзна!

— Ще пуснем дим. Ще се задуши.

— Добре, ще се задуши. А как ще я извадим после? Е, хайде и да не я извадим дори. Но трябва все пак да я удушим, за да не мъкне повече… Намерете следи.

Отново на децата се възвърна надеждата. Вярно, ако премахнат от пътя си тази крадла, яребиците ще останат за тях! Ех, ще преживеят някак още един ден — ще наберат плодове, ще потърсят птички. Но пък утре сутринта непременно ще оскубят яребици. Важното е, че е намерен прост и лесен начин да ги ловят.

И оживени, те тръгнаха да търсят новия си неприятел.

— Стойте! А яребиците не кълват ли и през деня? — хрумна на Гагик нова идея. — Хайде още сега да поставим примки, само че някъде другаде. Защо да чакаме до утре сутринта?… А за лисицата ще отидем след това.

Идеята се стори разумна на децата и те се заловиха да поставят примки на друга тераса. Но какво да смесят с тревата? Трохи вече нямаха!

— Не може ли семена от треви? — предложи Гагик.

Но никой не знаеше какви семена предпочитат яребиците. Наскубаха суха трева и я стриха на ситна слама. Яребиците обичат да се ровят в слама дори когато в нея няма нито едно семенце.

В долчинките, под сянката на големите камъни, момчетата разкопаваха мократа от снежната вода пръст, мачкаха я, месеха я, събираха камъни за капани. Те едва дишаха и залитаха, от слабост им се виеше свят. Но трудът им вдъхваше надежда, а надеждата поддържаше силите им.

— Хайде, стига. Да вървим сега за лисицата — каза Ашот и взе копието си.

Те слязоха на терасата, където имаше пръсната перушина от яребици, и започнаха да търсят лисичи следи.

— Намерих!… Ама че голяма е била тази лисица! — учуди се Гагик и показа следата, отпечатана върху мократа пръст.

Ашот погледна и изтръпна.

— Това е било барсът… — прошепна той. — Я раздухайте по-силно главните! Хвърляйте камъни! Викайте!…

Тревогата му не беше напразна. Наистина съвсем наскоро, призори, звярът беше закусвал тука с яребици.

Децата търколиха от хълма няколко големи камъка, вдигаха известно време шум и когато се поокопитиха, Гагик каза:

— Дали нямаш грешка, Ашот? Виж по-добре.

— Какво да гледам? Не е ли ясно? Виждаш каква голяма лапа…

— Да не е било я вълк, я твоят манул, а ние напразно се плашим?

— Не, не е вълк — заключи „специалистът по вълците“ Хасо, като погледна следата. — Следата на вълка е по-тясна и по-дълга.

— На вълците и ноктите на двата пръста на предните лапи са по-дълги — добави Ашот, сякаш искаше да каже на Хасо: „Макар че ти често си имаш работа с вълците, но и ние нещичко разбираме!“

— Да, двата пръста на вълка стърчат напред и ноктите му са открити, а тук не се виждат нокти — каза Хасо и сам се изплаши от думите си. Той, изглежда, едва сега разбра какъв ужасен звяр обитава край пещерата им.

— А къде са ноктите на барса? — попита наивно Гагик. — Тук нищо не се вижда…

— Свил ги е като джобно ножче… да не се повреди острието… А може и да е рис, кой знае… Ако е рис, дребна работа, няма да ни стори нищо лошо… Да вървим — каза Ашот, без сам да знае всъщност къде ще вървят.

И дълго още децата не се решаваха да напуснат терасата — не толкова защото се страхуваха от срещата със звяра, а защото им тежеше сега срещата с Шушик. Те знаеха, че животът на гладното болно момиче постепенно гасне, като фитилче на кандило, където догарят последните капки масло…