Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (32)

ТРЕТА ГЛАВА

Приятел в нужда се познава

Така посрещнаха нашите деца осемнадесетия ден от своя плен. Ашот стана пръв и изопна скованите си крайници. Той видя как овчарчето се молеше на слънцето, но прояви деликатност и не се присмя на момчето, не му прочете антирелигиозна лекция. Може би Ашот си спомни неотдавнашния случай с Бойнах, пламналото лице на Хасо и искриците на обида, блеснали в очите му. „Не, не бива да засягам честолюбието му“ — помисли си Ашот и дружелюбно предложи — именно предложи, а не заповяда:

— Хасо, хайде да съберем повечко шума и трева…

И двамата едва се държаха на краката. По слабите им тела лазеха студени тръпки. С голямо усилие те успяха да преодолеят слабостта си и да се заемат с другарите, които бяха в още по-тежко състояние.

Момчетата събраха сухи листа и затрупаха съвсем Шушик, Гагик и Саркис. Образува се цяло хълмче, над което наслагаха и клони от някакви вечно зелени храсти, намерени в цепнатините на скалите.

— Е, сега вече ще се стоплят — със задоволство         каза Ашот, — Но огън все пак трябва. Нима няма начин да се запали? Ако останем без огън може и да загинем, ще получим възпаление на белите дробове, ще умрем…

— Начин има, Само че трябва да се потърси дяволски нокът.

Друго можеше и да няма, по такива „дяволски нокти“ — черни кремъци или абсиди — в Барсовата клисура се срещаха в изобилие. Момчетата бързо намериха и Хасо измъкна вата от топлото палто на Ашот. Но колкото и да удряше о кремъка с ножа си, въпреки че изскачаха искри, ватата не се подпалваше, беше овлажняла…

Скоро слънцето съвсем изскочи иззад върховете и се издигна на небесната шир. Студените скали започнаха да се затоплят, а по съчките росата съхнеше, По тези защитени от ветровете слънчеви склонове ноемврийското слънце грее така силно през деня, както на север през лятото.

Ашот и Хасо проснаха върху камъните влажните палта и мълчаливо заразглеждаха изтощените си тела.

Хасо и преди беше слаб, но сега бе станал само кожа и кости. Много отслабна и Ашот, иначе снажен като атлет.

— Ако стоим така, пак ще изстинем — каза той на другаря си. — Да отидем да потърсим нещо…

Двамата се изкачиха на скалите. Потършуваха там из процепите, намериха кисел трън, натежал от червени гроздове, и се нахвърлиха лакомо на тях. Само мисълта за гладните другари ги спря. Напълниха с плодове шапката на Хасо и всичките си джобове и слязоха долу. Пак облякоха влажните си дрехи и се спряха пред купа листа, под който лежаха другарите им. Оттам се чуваха сподавени охкания, потръпваше нечий гол, стърчащ навън крак.

Когато Ашот и Хасо разровиха купа, вдигна се лека пара. Лежащите в листата деца се бяха стоплили, дрехите им бяха започнали да съхнат.

— Внимателно… крака ми… хълбока… — пъшкаше Саркис.

— И моето коляно е отекло — оплака се Шушик — Я чакай да видя — наведе се Ашот. — Е, няма какво да се стесняваш! ха така…

Момичето беше ударило коляното си о камъка — виждаше се синкав оток, голям колкото кокоше яйце. — Нищо, имаме средство против това.

Ашот отряза от дървото парче гладка кора, сложи го върху нараненото коляно на момичето и го привърза здраво с носната си кърпичка — толкова здраво, че Шушик едва не се разплака.

Като я гледаше, и Хасо се нажали. Той правеше такива гримаси, сякаш него го болеше толкова, колкото и момичето.

— Потърпи, сестричке, потърпи — придумваше я той. — На, хапни си плодове… А пък аз ей сега що запаля и огън — утешаваше я и я залъгваше като дете той.

— Какви нежни мелодии чувам! — вдигна глава Гагик. — Ах, любовните песнички на Хасо ли са това?…

По бледите хлътнали бузи на овчарчето пламна ярка руменина, жилите на врата му се издуха.

— Тя ми е сестра, какво бърбориш! — сърдито каза той и му се закани с кривака.

— Значи, затова я завиваш с абата си?… — не се стърпя Гагик. — Братска грижа?… Мислиш, че не съм забелязал, а?… Не, братле, аз винаги спя с едно отворено око

Хасо пак пламна, а Шушик възкликна в недоумение:

— Абата ли? А къде е абата?

Беше й приятно да слуша за грижите, проявени към нея от този малък кюрд.

— Абата?… — повтори смутено Хасо. — Сигурно водата я е смъкнала от тебе и я отвлякла.

— Жалко… Заради мене остана сега без дреха.

„Какво говори тя? — помисли си овчарчето. — Може ли да се тревожи сериозно за такава дреболия?…“

Децата изядоха мълчаливо киселите плодове и се заеха със Саркис. Отнесоха го настрана, съблякоха го и го прегледаха внимателно. Оказа се, че кракът му е изкълчен в коляното. Към старите рани и драскотини се бяха прибавили много нови, понеже потокът беше блъснал момчето в камъните.

Саркис, легнал върху куп съчки, непрекъснато пъшкаше, а щом го докоснеха, така крещеше, като че ли искаха да му откъснат крака.

— Какво щe правим сега? — понита безпомощно Шушик.

Никой не и отговори. Не им се беше случвало да дават помощ на човек с изкълчен крак.

Овчарят кюрд Авдал беше известен във фермата с умението си да намества изкълчвания и да лекува счупени кости на животни. В планината всеки овчар знае как да съедини костите на счупен крак, как да направи превръзка. А изкълчването е нещо обикновено по стръмните пътеки и острите отвесни скали. Овчарите умеят да дадат първа помощ на пострадал другар. Научил ги е животът, пълен с неочаквани премеждия.

Хасо обичаше да наблюдава как баща му лекува натъртвания и намества изкълчени стави. „Учи се, синко, ще ти потрябва в живота“ — казваше му той.

След кратко, тягостно мълчание Хасо стана и се приближи до Саркис.

— Дай аз да видя — каза плахо той и протегна ръка към крака на Саркис.

Но Саркис изрева отчаяно:

— Олеле, закла ме!…

— Почакай, потрай малко, дай да видя… Е, сега е ясно. Ето погледни, Ашот. Виждаш ли? Това е, което се нарича капаче. Изскочило е от гнездото си, виждаш ли?…

На слабия крак на Саркис това личеше толкова ясно, че не се нуждаеше от никакви обяснения.

— Намести го, ако можеш. Само че по-скоро, докато не е отекло много — пошепна Ашот.

А отокът действително пред очите им просто растеше.

— Хайде, легни… — кротко помоли овчарчето Саркис. — Ха така. Ашот, вземи моя шал, вържи го за крака. Там, до глезена. Гагик, ти дръж Саркис за главата. Така. Сега опъвайте. Опъвайте по-силно крака… А аз ще намествам…

Ашот и Гагик опънаха. Саркис така зарева, сякаш го колеха, но никой не му обърна внимание. Само Шушик отчаяно се хвана за бузите и се обърна.

— Ето сега май е на мястото си — каза Хасо. Само че не пускайте, дръжте крака така изопнат, иначе капачето пак ще изскочи.

Той одра набързо от кората на бряста ленти и изплете от тях въже. Единия му край нави около тежък камък, а другия върза за болния крак на Саркис и постави отдолу пънче. Сега кракът беше непрекъснато е опънато положение.

Саркис крещеше диво и стенеше, не даваше да го пипат, да го мърдат.

— Потърпи, Саркис джан, потърпи. Щом костта се задържи на мястото си, няма да те пипаме — успокояваше го Ашот и сам се учудваше на благия си тон.

— Другари, огън, огън!… — изведнъж извика Хасо. Да беше намерил шепа брилянти, едва ли щеше да изпадне в такъв възторг.

— Къде? Къде, какъв огън?

— Погледнете палтото на Ашот, края на ръкава… Прахан!…

Палтото беше върху Саркис. Децата погледнаха, но нищо не видяха.

— Какъв огън, Хасо, къде? А овчарчето викаше:

— Саркис, Саркис, не мърдай ръцете си, ще изтърсиш саждата!

Децата учудено следяха Хасо. Дори Шушик се измъкна изпод листата и се вторачи в овчарчето. Дотича Бойнах и загледа въпросително стопанина си. „Трябва да са намерили заешки дреболии, щом така се зарадваха“ — вероятно си мислеше той. А Хасо вдигна много предпазливо ръката на Саркис и показа стърчащата от ръкава отдавна обгоряла черна вата.

— Това е прахан! — обясни той. — Сега ще стане на огън… Дайте ми сухи гнили дръвчета.

Издърпаха съвсем внимателно палтото от Саркис. Хасо приближи кремъка до черната ивичка на ръкава и започна да удря енергично кремъка с ножа.

Посипаха се рой искри. Черният, някога горял вече памук скоро задимя, стана съвсем червен и във въздуха замириса на изгоряло. Децата затаиха дъх.

Червената ивичка се разгаряше все по-силно и скоро по нея пробяга пламъче — ръкавът започна да гори…

— Давайте гнилите дръвчета! Духайте! Така… Стига, ще направите пожар. Хайде готово, сега гасете ръкава…