Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (36)

СЕДМА ГЛАВА

Болестта дойде, без да попита има ли лекар в Барсовата клисура

Хасо се оказа необикновен началник — на никого никакви заповеди! Като видя например, че Шушик трепери и едва стои на краката си, сам отиде под стария орех и донесе такъв куп сухи листа, че момичето почти потъна в меката и топла постеля.

— Трябват ни още много такива листа — каза сякаш на себе си той и като погледна слънцето, почеса се по тила.

— Защо? — попита Гагик, който следеше с интерес всяка постъпка на овчарчето.

— Защо ли? Входът трябва да се намали, иначе болните няма да издържат.

— Ние имаме един болен и той лежи зад огъня, няма да замръзне.

— Не, изглежда, че и Шушик се е разболяла — тихо и тъжно каза Хасо. — Глина нямаме, ще трябва да уплътняваме стените с листа. Не е здраво, но пък ще запушим всички цепнатини и дупки… Ще стане по-топло…

И тъй като в това каменисто и безводно място действително не само глина, но и кал не можеше да се намери, предложението на Хасо трябваше да бъде прието.

Новият ръководител не викаше никого със себе си, ала когато пак тръгна за листа, след като завърза ръкавите на ризата си и по такъв начин я превърна в торба, Ашот и Гагик излязоха след него.

Момчетата донесоха много листа, сложиха ги пред пещерата и Хасо се залови за работа. Без да чакат обяснения, другарите му повтаряха онова, което вършеше той. Събираха камъни, по възможност гладки и плоски, и ги нареждаха на прага на пещерата като зид, широк около половин метър. След това вместо цимент или глина слагаха дебел пласт листа, а отгоре — пак камъни. Така се издигаше стена, която стесняваше входа на пещерата.

Когато стената беше достатъчно висока, Хасо спря, избърса потта си и каза пак така, сякаш на себе си:

— А сега ще трябва да се направи същата стена и от другата страна. Между стените ще остане тесен проход. И това ще е вратата…

Край пещерата и по-долу, под нея, имаше много камъни и работата спореше. Ашот се трудеше мълчаливо, съсредоточено. Гагик го поглеждаше изпод вежди и се усмихваше. „Колко е обиден!…“ — мислеше си той. Но това, че Ашот беше „обиден“, помогна много. Изцяло погълнат от работата, той се движеше напрегнато, нервно, мъкнеше такива камъни, каквито Гагик не би могъл дори да помести…

Когато стените станаха високи около метър, Хасо взе два пръта, издялани предваритлено, и ги постави отгоре един до друг като напречни греди. Намерението му ставаше все по-ясно: трябваше сега да наредят камъни и върху тези греди, та да остане тесен и нисък отвор, през който да може да мине само един човек, и то приведен.

* * *

Гагик искрено се радваше, като гледаше, че работата върви, но му беше и мъчно, че няма на кого скришом да намигне: „Е, виждаш ли какъв излезе моят кандидат?“ А не можеше да го каже на Ашот!

Ала езикът толкова го сърбеше, че забравил неприятностите около изборите, той не се сдържа и все пак намигна на Ашот. „Видя ли на какво е способен този мълчаливец?…“ — питаше неговият поглед.

Ашот само изгледа накриво Гагик и нищо не каза.

Между това работата се усложни. Сега камъните и листата трябваше да се слагат вече на голяма височина: ръцете не можеха да достигат, а и трудно беше да се вдигат камъните. Наложи се да трупат купчина, на която Хасо се качи. Той нареждаше, а другарите му подаваха строителния материал.

— Там, горе, да не зазидаш съвсем, да оставиш отвор за дима — разтревожи се Гагик.

Хасо се усмихна: „Като че ли аз не зная!…“

Децата привършиха стената доста късно, вече при светлината на огъня. Не стана лоша — дебела, набита плътно с листа. Студ през нея не ще проникне. Само че не беше много здрава: да я бутнеш — ще се събори… Значи, при влизане и излизане от пещерата трябва да внимават да не я докосват…

Когато всичко беше свършено, Хасо повика Бойнах и заедно с него слезе в Дъбравата.

— Къде, Хасо?… — извика подире му Гагик.

— За дърва…

— И това ми било старши! Нищо не казва!… Досещай се сам какво да правиш. Иначе не може…

Ашот и Гагик също решиха, че трябва да отидат за дърва. Но те не тръгнаха към Дъбравата, а към злополучната пещера, откъдето ги беше изхвърлил потокът. По-долу от нея имаше доста съчки, повлечени от водата и заседнали около храстите.

Когато момчетата се върнаха, Хасо се беше вече прибрал. Седнал край огъня, той кърпеше с дървено шило съдрания си цървул.

Шушик спеше на топлата си постеля, но много неспокойно. Страните й горяха. Изглежда, че имаше висока температура.

Скоро се събуди и поиска да пие.

А какво да и дадат да пие? Можеха както винаги да нажежат камъни и да ги поставят в сняг, но…

— Студената вода ще и навреди. Добре е да и дадем чай… — мрачно каза Ашот.

— Чай! Но в какво да го възварим? Откъде съд?… Пък чай откъде? — обади се Гагик.

— Не е трудно да се направи съд — вдигна глава Саркис. — Помниш ли, ние сме чели в училище как са изработвали съдове в предисторическите времена.

— От глина?… Но къде ще намерим глина в тези скали? — сви рамене Ашот.

— А това какво е — не е ли глина? — понадигна се с мъка от постелята си Саркис и показа ръждивия камък до огъня.

— Глина ли?…

— Да, вкаменена глина… — И като видя, че не го разбраха, Саркис започна да обяснява.

Той се стесняваше, говореше плахо, дори мрачно. Нали за пръв път изобщо предлагаше нещо свое, за пръв път правеше опит да помогне с нещо на колектива. Затова и беше смутен, скован.

— Нима не е ясно — говореше той, — че тези ръждиви скали наоколо са все варовикови? А варовикът се образува в морето. Тук също по-рано е било море, значи, трябва да има и глина. Нанасяли са я планинските потоци и под налягането на водата тя се е вкаменила. А по-късно и земните пластове са я притискали…

Другарите слушаха внимателно Саркис. Те знаеха, че той обича геология и мечтае след завършване на училището да постъпи в геоложкия факултет на Ереванския университет. Не случайно беше предложил на Хасо вместо кремък някакъв жълтеникав камък. От камъни той много разбираше.

— Да, но сега все пак това е камък, а на нас камък не ни трябва, трябва ни глина… — заяви Ашот.

— Ами ако го сложим във вода, ще омекне ли? — попита Гагик.

— Ще омекне — потвърди Саркис, но веднага побърза да добави: — След много столетия, разбира се, ще омекне. Но ако намерите някъде наблизо влажно място, там може да има такива камъни, превърнати вече в глина.

И Саркис с лека въздишка се изтегна на постелятa. Такъв дълъг разговор го измори — беше още много слаб.

— Ох — удари се по челото Гагик, — та нали тази дяволска вода векове наред е текла от пещерата!… Да отидем, деца, там под тръстиката сигурно има глина!…

Саркис се усмихна и кимна, потвърждавайки предположението на Гагик.

Децата взеха тлееща главня, а Хасо измъкна от постелката си няколко елови клони. Като се препъваха в тъмнината, те стигнаха до Върбалака, запалиха там еловите клони и при светлината им започнаха да скубят с корени тръстика. Ровеха с остри пръчки влажната земя, но не намираха глина, а само растителен хумус, натрупан тука в продължение на много, много години.

Еловите факли догоряха и угаснаха. Хасо запали огън и продължи да копае ту тук, ту там.

Малко по-долу от тръстиката потокът, избликнал от пещерата, беше поизровил склона. При светлината на огъня Хасо забеляза на това място червеникава ивица. Разчопли я с ръка: глина!… Момчето грабна каменната мотика и започна бързо да копае.

— Какво правиш там, Хасо? — извика му отгоре Гагик. — Нищо ли не излиза? Не е ли по-добре да си тръгваме?

— Какво мога да правя? Глина копая — обади се невъзмутимо момчето.

— Глина ли?… Мили мой! А защо мълчиш, защо не казваш нищо?!

— Че какво има да се говори? Трябва да се работи… Ашот и Гагик слязоха долу и като видяха жълтата глина, се заеха усърдно да помагат на Хасо.

— Какви съдове само ще си имаме! — възхищаваше се предварително Гагик. — Такава грънчарница ще направя, че… Ей, момче, да беше взел поне пример от кокошката: снесе яйце и като се разкудкудяка, целият свят ще разбере. А ти?… Такова съкровище си намерил, а мълчиш!

Скромността на Хасо не за пръв път учудваше Гагик.

Колкото по-дълбоко копаеха, толкова по-влажна ставаше глината, а на половин метър дълбочина тя беше съвсем мокра.

— Джан! — зарадва се Гагик. — Хайде да копаем по-дълбоко, тук може и вода да намерим!

— Не, тук само се е просмукала водата, която избликна наскоро от пещерата — изказа мнението си Ашот.

Всички взеха по една голяма буца глина и се върнаха в пещерата. По пътя Гагик отряза двадесетина върбови пръчки.

— Можеш ли да плетеш кошници? — обърна се Гагик към Хасо.

— Никога не съм плел — призна си овчарчето.

— Няма значение, хайде да месим сега глината.

Двамата се заеха мълчаливо за работа, а Гагик седна по-настрана и неусетно задряма. Но след няколко минути само той поотвори едното си око като заек и каза:

— Виждам, че без мене сте за никъде. Да съединим, Ашот, моя ум и твоята сила и няма да пропаднем. Дайте насам пръчките.… А вие през това време месете глината.